Н. К. Перфилова
Задължителни клишета в историческия любовен роман (15)

Епилог

От Критик, 1 октомври 2015, 16:42

… Току-що прочетох романа на всеизвестната авторка с псевдонима Кристина…

Г-жо, толкова ли не Ви стигна фантазията, та да си изберете и второ име? С такъв псевдоним, как да очакваме нормални заглавия от Ваша страна?

Относно самата книга… По-хаотично и абсурдно четиво никога не бях подхващала. Цялата Ви история е като луд да се лута в лабиринт… На какво точно хапче бяхте, когато писахте тези страници?

Кристина, искрено Ви моля не ни обиждайте отново като пишете. На никого не е нужно и най-вече — никой не го иска!

Бих написала много неща за това така наречено литературно произведение, но ако започна да говоря, никога няма спра, защото цялата тази история е пълна пародия на стил, сюжет и авторски талант…

Лидия затвори лаптопа си. Авторката с псевдоним Кристина, започна да продава романа си преди три месеца и навсякъде вече се говореше само за него. С лек скептицизъм Лидия реши да го прочете. Цялата история се оказа буквално никаква. Явно Кристина се опитала да е смешна и иронична, но всичко приличаше на брътвежи на лунатик. В същото време никой не знаеше коя е Кристина и откъде е. Беше се обвила в тайнственост, което разбира се само усили продажбите на книгата.

На Лидия й беше писнало от такива драскачи. Не че й беше работа, като инженер, практиката й нямаше нищо общо с такъв тип книги, но от известно време, тоест две години, откакто се раздели с последното си гадже, реши да види по какво са се побъркали всички и започна да чете любовни романи. После пък реши и че има достатъчно акъл, за да ги и коментира. И тук острия й език срещна успех. Нейните рецензии се четяха навсякъде и всички се съобразяваха с тях. Можеше да потопи или издигне даден автор без никакво усилие. Това даде на Лидия стимул и вече нямаше книга, която да е прочела и да не се е изказала. Повечето я мразеха, други й се мазнеха, трети се правеха, че не съществува, но всичко се страхуваха от това, което щеше да се напише.

Да, Лидия беше доволна. След като натисна бутона „Публикувай“ разбра, че прословутата Кристина си беше изпяла песента!

* * *

Кристина прочете рецензията за книгата си. Усмихна се и се облегна назад пред компютъра.

— На какво се смееш? — попита майка й.

— На Лидия, отправила ми е критика за книгата.

— Отново ли, защо?

— Защото тайно се надява да я посетя отново…

— Недей, последния път я измъкна на косъм. Знаеш, че тя не помни наистина…

— Да, но историята става все по-интересна, не мислиш ли? — Кристина много харесваше Лидия, още откакто бе написала първата си книги не я остави на мира. Първата й творба бе за нейния вид. Те живяха с хората от хиляди години, без да се издават кои са и какво са. Те бяха в основата на повечето митове и легенди. Кристина реши да каже истината на света за себе си и другите като нея, като напише книга. Избра да е любовен роман — приказка, така всъщност не разкриваше истината напълно, защото кой вярва на такава литература? Пък и пресили малко нещата, за да може читателя да не обърне внимание на скритите послания, а на любовта.

Отначало всичко тръгна добре, но Лидия Родари направи коментара си и секна продажбите на историята. Кристина се ядоса и я вкара в романа. Лидия щеше да се побърка, едвам я изкара първия път, но колкото повече редеше историята Лидия ставаше все по-странен герой. Всеки път играеше различно и постъпваше и мислеше по съвсем нов начин. В една от версиите за малко наистина да си пререже вените, след като наръга в сърцето Родерик…

Цялата тази игра се превърна в хоби за Кристина. Не можеше да се насити. Лидия сама започна да гради сценарий, без да го осъзнава. Като правеше всичко по различен начин всеки път, тя променяше правилата на играта.

— Накрая Лидия съвсем ще се побърка. Всеки път мозъка й започва да се връща към реалността все по-бавно. Да не говорим, че е натрупала толкова личности в себе си от различните книги, че ще свърши или мъртва или в лудницата. Имай милост към играчката си, Кристина. Остави я малко намира, да си почине, после пак…

— О, не, мамо, нямам търпение да видя какво ще направи този път.

Кристина се усмихна. Два часа сутринта… време беше да посети своята играчка.