Н. К. Перфилова
Задължителни клишета в историческия любовен роман (10)

Глава 10

Мина още една дълга и скучна седмица. След като Лидия спря да се прави на Шерлок, хората все едно забравиха, че Кристияна някога е съществувала. Единствено Форк се пънеше да се добере до истината, но без резултат, и как би могъл да има такъв?

Сюжетът за Лидия се изчерпа. Прие нещата доста спокойно, възможностите бяха две: или щеше да остане тук завинаги и да заспи, докато някой не хване да чете романчето, в което тя щеше да се превърне в Злобара — лошата братовчедка и да стане напълно различен човек, дори вече не точно човек. Депресираща мисъл наистина. Другият вариант бе Кристина все пак да я върне. Лидия реши, че каквото и да каже и направи всичко зависеше от автора, а с психиката на Кристина, не се знае какво щеше да реши след пет минути. Дори и да върне Лидия вкъщи, каква й бе гаранцията, че пак няма да я погне един ден и отново да я навре в някоя евтина книжка? Депресираща мисъл наистина!

Тъй като тя вече взе решение просто да чака… зачака.

Себастиян я преследваше, но някак и на него му личеше, че го прави, защото така трябва. Всъщност героите изгубиха целия си смисъл откъм действие.

Родерик се държеше както винаги — арогантно и надменно и постоянно й говореше за венчавката, която един Бог знае кога трябваше да е. Лидия просто спря да спори, което от друга страна накара мачо-мен да спре да мрънка като малко дете и в интерес на истината я остави на мира.

Хомо-приятелката й от време на време идваше да си клюкарстват, но така открито започна да показва хормоните си, че заприлича повече на пародия, отколкото на реален човек.

Д-р Злобюл бе абсолютно същия. Говориха си за евентуалния убиец, той кроеше планове за отмъщение, които бяха едни и същи, свързани с много кръв и вътрешности, но само това. Сигурно един ден, ако книгата не свърши преди това, Форк щеше да стане новия Тед Бънди^[1].

Лидия редеше пасианси по цял ден, или се разхождаше в гората… дори се опита да рисува, но се оказа, че не може и две прави линии да направи. Толкова скучно не й бе дори и в ученическите години, а те бяха кошмар за нея. Понякога играеше комар с персонала, или пък Брискола и Скопа с Мария, две прости игри на карти, които Мария усвои доста бързо. Дори и да искаше да чете, не можеше. Намери музикалната стая и ако не бе музикален инвалид щеше да се зарадва на това си откритие. Пианото я привлече, но не успя да се научи да свири на него. Нещо подобно на арфа така и не издаде правилният звук под пръстите й. Имаше и виола, но до нея Лидия дори не се докосна. Колко ли още оставаше от романа? Нямаше как да проследи по сюжет, но едва ли бе много, защото в развръзката Кристияна трябваше да е бременна в третия или четвъртия месец. Вечер се хранеше с всички, задължително присъстваха и двамата съседа, сякаш си нямаха собствен живот… ами те си нямаха наистина.

* * *

Веднъж Лидия реши да се изгаври и започна да говори за войни и политика, за да види познанията на събеседниците си за обстановката в момента.

Отговорите бяха толкова уклончиви, че й стана ясно, че и те не знаят за какво говорят.

Родерик бе участвал в битки, но в кои и кога не се знаеше. Бил спасил краля и станали приятели оттогава, но, за Бога, кой крал от всичките?

Себастиян също се бил някога нейде си, но дотук и с него. Не блеснал, не направил нищо героично и все едно просто е марширувал. Нормално. Кристина, не се е задълбочила в него, той не бе важен.

Форк, естествено, не бе направил нищо важно в живота си. Все едно откакто се е родил просто е чакал да стане лошия. Защо? Какви са били родителите му? Кое го накарало да е такъв, какъвто е, също не се знаеше. Докато стигне до Ванеса Лидия тотално изгуби интерес.

Сега вече си помисли, че стигна до момента в книгата, където и автора се чуди какво точно да напише, за да стигне пълнежа за край. Помоли се всичко да стане по-бързо, защото много скоро щеше да тръгне да търси Бедлам^[2], ако лудницата съществуваше в този свят де, само и само да се махне оттук. Осени я идеята, че ако отиде някъде, където не е описано от автора, може и да се объркат нещата и да се върне вкъщи… но се оказа, че всичко извън фантазията на Кристина бе бяла страница, като книгите в библиотеката.

Лидия официално обяви отбой и просто зачака края, защото вече нямаше търпение за него!

* * *

Седмица-две — все същото. Тъпотия до шия. Лидия се зачуди, колко ли време й остава? От Кристина нямаше ни вест ни кост, пък и на Лидия не й се говореше с нея. Силата бе в нея, каквото и да кажеше или направеше тя нямаше никакво значение. Е, поне едно добро нещо имаше в цялата история, Кристина поне не е писала за инквизицията или за концлагерите. Лидия не бе фен на мъченията, особено ако се отнасяха до нея.

— Харесва ли ти беседката?

Лидия се обърна. Ах мъж й. Не си бяха говорили от близо седем дни, а и последните им разговори бяха от типа „Добър ден“ — „Приятен ден“. Реши, че я е забравил, явно рано се бе зарадвала на това.

— Не много. Твърдо е. Не мислиш ли, че ако сложиш една-две възглавници задните ти части ще са ти благодарни? Пък и като застудее съвсем ще ми измръзнат яйчниците — нямаше такава опасност. Когато дойде зимата или щеше да се е превърнала в Урсула^[3], или щеше да си е пред Тв-то у дома.

— Не ме интересуваше преди много-много този дом. Нямаше защо да се прибирам тук.

— Ах, да, бившата ти лазеше по нервите, нали така? Защо просто не й хвърли един хубав бой или не я пита какъв й е проблемът?

— За насилие не исках и да си мисля, поне не физическо. Много по-голям съм от нея и можех да я нараня безвъзвратно. Относно другото, ние така и не говорихме никога истински.

— Може би и в това е било проблема не мислиш ли? В подобни истории никога единия не е злодеят, а другия жертвата. А и не може тя да е била единствения негатив, защото в една връзка хората са двама. — Всъщност това важеше единствено за реалността, а този тук свят не бе такова нещо. Той е на Кристина и ако тя е решила бившата да е пълен изрод, това си остава факт и точка.

— Бях прекалено вглъбен в себе си и гнева си към нея, че да й говоря, така че тук отново си права и двамата сме си виновни. Откакто се запознах с теб спрях да мисля толкова лошо за Александра. Аз дори не я познавах, но бях убеден, че я обичам, а тя ме е предала по най-долен начин.

— Значи съм направила едно добро дело, отървах те от злобата, така ли да го разбирам?

— Ти свърши доста добри дела… не съм те чувал да се смееш от седмици.

— Няма на какво. — На какво да се смее? Поставена пред цялата тази абсурдна ситуация, тя наистина не знаеше на какво точно да се смее. А преди можеше да се смее на всичко и най-вече на себе си. Сега нещата бяха различни, сега я налягаше меланхолията, а това не бе ново чувство за Лидия. Случваше й се от време на време, за жалост.

— Тъжиш за братовчедка си ли? Липсва ли ти? Това ли е проблемът? — Родерик седна до нея и се поразмърда, за да види как точно ще се чувстват „задните му части“ и прецени, че Лидия е права относно беседката.

— Ще помислиш ли, че съм лош човек, ако кажа не? — Не ми пука особено, мачо-мен, мисли си за мен каквото искаш.

— Не… би ли трябвало?

— Да, трябва… поне така е прието. Но аз няма какво да направя, за да се променя, никога не се вглъбявам в нищо.

— Дори в любовта?

— Никога не съм била наистина влюбена, че да знам. Свиквала съм с хората, но влюбена — не. Обичам баща си, способна съм на такива чувства, но за тази лудата любов от романите, където хората едва ли не буквално чувстват физическа болка при липсата на другия… никога не съм имала и в интерес на истината не вярвам в такива глупости.

— Като се замисля аз също съм на това мнение.

— Ти? Скъпи, това просто няма как да е истина.

— Защо?

Защото не са те проектирали така, ето защо. Може и да си го мислиш, но до края на романа вече ще знаеш, че обичаш като луд. Няма как да го промениш…. Но всичко, което Лидия каза бе:

— Защото така си устроен, според мен!

— Мисля, че обикнах теб…

— Жалко за теб, защото не ти подхождам.

— Това, за жалост също го виждам. Така и не сме си говорили досега истински двамата? Защо?

Защото беше предназначен за друга.

— Не знам, не сме изпитвали нужда, явно.

— С брат ми какво се случи? Признавам, че за момент наистина полудях от идеята да сте заедно, а и когато той ми каза, че искаш бебе, ми идеше да ви убия… Аз не знам какво ми стана. Не наранявам роднините си по принцип и преди бях готов да дам дясната си ръка за него, но с теб… предпочитах и тримата да страдаме, но не и двамата да сте щастливи. Но сега, когато те виждам как залиняваш толкова дни, реших, че не мога да съм чак толкова подъл.

— Благодаря ти, но аз и брат ти също не сме един за друг.

— И аз мисля така, но всички толкова бързо се променят около мен, че ми се струва, че вече не познавам никого.

— Да, това чувство ми е познато.

— Мога ли да те помоля за нещо, ще бъда много щастлив ако кажеш „да“.

— Зависи какво искаш! — но Лидия знаеше, че няма да е нищо лошо.

— Да започнем отначало, да бъдем първо приятели. Няма да те насилвам за нищо и ако все пак се решиш, можем да се оженим. Аз също мога да ти дам дете.

— Добре. — Какво може да загуби, когато решенията взима само тя? — Напълно съм съгласна с плана ти. Може и да не намерим истинската любов, но поне може да сме приятели. Веднъж вече ти го предложих, ти отказа…

— Тогава бях друг!

— Да, аз също. Приятели! — Лидия протегна ръка, но вместо да я стисне Родерик вдигна пръстите й към устата си и ги целуна, докато я гледаше в очите. О, кавалерите щяха много да й липсват.

* * *

Минаха още три дни. Всеки ден Лидия и Родерик си говореха или играеха карти. Родерик й призна, че не му се отдава аритметиката, а Лидия му показа няколко трика от казината, с които да смята бързо и без да бърка. После започна да му преподава и по-сложна приложна математика, като му обясни, че цифрите са в основата на всичко. Той буквално попиваше информацията като гъба. Сигурно, защото преди никой не се бе занимавал с ума му. Знанията му бяха доста ограничени, което остави много свободно място за нови. Лидия винаги е била на мнението, че човешкия мозък е като хард диск — може да побере едва толкова информация, колкото капацитет има, затова никой не можеше да разбира от всичко.

И въпреки, че започна да се привързва към мачо-мен, Лидия все още се чувстваше страшно отегчена. Поне на вечерите двамата водеха диалог, различен от належащите проблеми, които сега липсваха, защото бяха стигнали до задънена улица.

* * *

Една вечер, преди да си легне, вече не знаеше колко време е минало, толкова еднотипно протичаше всичко, Кристина се появи. Не изглеждаше щастлива, това бе очевидно, но Лидия напълно игнорира факта, като си призна, че е толкова спряла, че нищо не я вълнува истински на този етап.

— Нарочно ми проваляш книгата, нали?

— Не знам, така ли правя? Не забравяй, че аз съм част от нея, а не авторът. Какво да направя? Най-много да ударя някого, или да приспя с някого, та ако няма сюжет, поне да има секс и насилие.

— Искам нещо друго, трябва история, трябва интрига… но ти провали всичко. Откакто дойде разби главните интриги в романа ми. Така не се прави, не държи в напрежение, трябва нещо да се измисли.

— Интригите ти бяха толкова прозрачни, че от страница едно читателя знае какво ще се случи. Това не е твоя грешка, всички любовни романи са устроени така. Колкото и трудности, лъжи и каквото там още измисли автора им, двойката е ясна, финала също. Хората затова и четат такива неща, защото знаят, че всичко ще е наред в крайна сметка, не като в истинския живот.

— Значи признаваш, че творбата ми не е толкова лоша.

— Никога не съм казала, че е лоша. Истината е, че просто е прекалено същата като другите.

— Тогава направи нещо!

— Аз? Какво искаш от мен, момиченце? Не мога да направя нищо, защото сюжета ти можеше да се побере в двайсет страници, но ти го разпъна на петстотин. Тъй като аз набързо оправих „интригите“ още в началото всичко свърши доста бързо. Ти се опита да вмъкнеш още, като направи и убийство, но и това не ти се получи. Какво още, за Бога, може да роди съзнанието ти? И отсега ти казвам, ако докараш граф Дракула^[4] в романа, той пак ще си остане муден и скучен. По-добре свършвай с това и ме прати у дома.

— Иска ти се много, нали?

— Да, моля те! Бих си пръснала мозъка от скука! Можеш да опишеш вътрешностите ми в цяла глава, как се стичат по стената — Лидия се усмихна, като си представи описанието на хартия.

— Не, много е рано, трябва още нещо. Като цяло сега книгата е празна, няма любов, не останаха истински злодеи, пък и ти не си Кристияна и не можеш да направиш хората по-добри, точно обратното ти си лош герой, да, така трябва да е. Което означава, че трябва да ти се случи нещо лошо…

— Така, първо не ме заплашвай! Второ, аз ти останах единствения главен герой от женски пол в историята, като не броя перачките и Ванеса, защото си ги измислила толкова зле, че просто няма как да се впишат, а Мария прилича повече на мъж от Форк. Така че, ако ме заплашваш или погубиш, ти ще загубиш и единствената жена в картинката. Ако пък си решила някой да ме отвлече и мъжът, който ме спасява да се терзае в продължение на пет глави какво може да ми се случи и да разбере колко дълбоко ме обича през това време… Господи, това е още по-голяма скука и от сегашното положение. Моля те, Кристина, отново, върни ме вкъщи! Това вече е прекалено.

— Давам ти два дни да измислиш нещо, за да оправиш книгата ми, ако не, ще го направя аз и не съм сигурна дали ще ти хареса моята идея.

— Какво можеш да ми направиш, келеш, най-много да пукна, но аз вече съм виждала Ада и не се страхувам от него. Адът е тъпата ти книга!

— Много ми се иска да не се отнасяш така с историята ми! Два дни, Лидия, има още време преди края, трябва да измислиш нещо и се постарай да е добро.

Кристина изчезна. Лидия поклати глава и седна на леглото. Можеше да превърне книгата в порно, с диви оргии и малко диалог. Това можеше да запълни доста страници, с нейната фантазия по тази тема. Но Лидия не искаше да улеснява Кристина. Доколкото я познаваше, щеше да измисли пълна простотия, но в интерес на истината и това бе по-добро от сегашното положение.

* * *

Настана края на втория ден. Лидия естествено изобщо и не мисли за бъдещи проблеми, които да създаде в романа и просто ядеше заедно с мъж си и брат му. Себастиян нямаше нищо против, че между тях нещата просто спряха. Как би могъл да има, като му бе отредено да е поддържаща, а не главна роля?

— Утре искаш ли да направим покер вечер?

— Да, искам, Род — откакто станаха приятели Лидия му казваше по име, това му хареса, на нея също. За изминалите два дни говориха за какво ли не, дори за секса и грешките, които допускаха половете първият път, когато си лягаха заедно. Род й каза, че мрази, когато жената започне да хапе. Където и да е. Не обичаше да го хапят нито по ушите, нито по зърната, нито по рамото и най-вече на едно много специално място. Лидия му каза, че не обича, когато вземат да й мачкат зърната или да ги стискат или да ги захапват или какъвто и да било по-остър контакт към тях. Имаше малки гърди, но това не значеше, че трябва да й откъснат половината. Двамата си казаха кой какво харесва и какво не, Лидия го направи напълно като нормален разговор, но Род всъщност едва не помоли да си записва, защото тази информация му трябваше за друго. Всеки може да се досети за какво точно.

— Може скоро и пикник да направим, какво ще кажеш?

— Все едно! — Лидия сви рамене. Не се знае какво ще стане утре, може и да падне метеорит и всички да се превърнем в зомбита. Или пък да ни нападнат извънземни, или дори може да започне нова чумна епидемия. От една страна, без да си го признава открито Лидия, се зачуди какво наистина ще роди мозъка на автора. Това й бе леко интересно и имаше малък момент на очакване, но тъй като познаваше Кристина не вярваше да е нещо ново и оригинално. Първо, това просто не се правеше в любовните романи и второ, и много важно, не пасваше на самата Кристина. Сигурно щеше да е някоя мелодрама, може пък Ванеса да се влюби и новата му изгора да се падне психопат убиец стил Декстър Морган^[5]. Или пък Себастиян да се влюби и неговата дама да се окаже Илзе Кох^[6]. Или Форк да изперка тотално и да се превърне в Джейсън Ворхис, само че откъде да вземе хокейна маска в тази реалност? Без да иска Лидия започна да мисли различни сценарии и се отнесе от компанията. Това не бе ново за нея, тя или говореше, без да си поеме дъх, или мълчеше като пън, така че нито един от двамата й събеседници не се учуди на мълчанието надвиснало над масата.

От друга страна Родерик реши, че тази вечер ще помоли Лидия да правят секс, с изследователска цел разбира се. Уж да проверят дали ще си паснат в леглото… той бе убеден, че ще си паснат. Щеше да направи точно така както тя поиска и щеше да й каже той какво иска. Това бе доста по-добър вариант от това да спи с невинна девственица, която да я е срам дори да го докосне, камо ли да му… как го каза Лидия, а да — камо ли пък да му направи „свирка“.

Ами ако Кристина наистина ме обяви за вещица? Това Лидия си помисли неведнъж. Не й се искаше да я изтезават, за да си признае връзката с дявола и после да я изгорят жива. Че изпитва болка, тя го установи още като си отвори очите в този роман, така че щеше доста да боли да те запалят жива. Лидия не се чувстваше като мъченик, ама изобщо. Не й се нравеше идеята да я боли и със сигурност щеше да крещи с цяло гърло, ако нещо такова й се случи. Ако четеш това, Кристина, да не си го и помислиш! Ще си тегля ножа преди началото и край с плана ти!

— Лидия, след вечеря, може ли да поговорим?

— Какво, Род, разбира се, няма проблем. Може и сега да говорим! — Себастиян се изкашля, сякаш Лидия не разбираше, че той пречи на така наречения разговор. — Да, Род, ще говорим няма проблем — усети се все пак тя.

Вечерята свърши, както започна — в тишина. Лидия и Род останаха сами в кабинета му. Той й наля чаша вино, и двамата седнаха един срещу друг, той зад бюрото, тя пред него. Приличаше на среща с адвокат.

— Искам да те помоля да ми направиш една услуга, само ако искаш… естествено… и отсега ти казвам, че това няма да ни натрапи никакви задължения ако не искаме двамата с теб, естествено. От доста време си го мислех и мисля, че сега е времето да стане това, та преди да кажеш каквото и да било и да се ядосаш първо… искам да помислиш и тогава да вземеш решение. Бог ми е свидетел, че досега бях доста търпелив и ако нещата не се развият така както ги искаме просто никога повече няма да се повтори и… — Род продължи да си говори сам, а Лидия си изпи виното. Искаше още, но трябваше да го прекъсне, а се уплаши, че ако го направи той ще започне отначало, а вече десет минути се опитваше да каже нещо, но тя така и не разбра за какво, по дяволите, говори той — … и така, какво мислиш?

Очакваше и отговор? Какъв беше въпросът?

— Аз не съм сигурна, че…

— Аз си мисля пък, че това е единственият вариант да видим докъде може да го докараме…

— Кое?

— Отношенията ни разбира се, кое друго?

— Господи, Род, за какво ми говориш? Дори не разбрах!

— Искам да правим любов, за да видим дали си пасваме и в леглото. Отново ти казвам, ако не ти хареса няма да се повтори, същото е и ако на мен не ми хареса. Може да си останем приятели, може да станем любовници, а може просто да приемеш предложението ми за брак. Ти избираш, но не ми отказвай, аз мога да те направя много щастлива… в леглото.

— Добре.

— Наистина мога да бъда много добър, особено ако ми даваш насоки, аз ще направя същото, ако се наложи и… добре ли каза?

— Да, Род, ела довечера в стаята ми и ще видим какво ще излезе. Вземи и бутилка вино и някоя и друга пура, защото ми се пие и пуши, става ли?

— Да, аз… — Мислеше, че ще се опъне поне малко, дори само от срам. Но не, тя просто каза „да“. Почувства се леко разочарован, но в същото време много доволен. Довечера щеше да спи с Лидия… Имаше чувството, че никога досега не е правил секс и тази вечер щеше да му е за пръв път.

От друга страна Лидия отдавна искаше да си легне с мачо-мен, но тъй като той я улесни като сам й предложи, нещата се развиха добре. Не можеше да не се почувства поласкана от факта, че половината герои от книгата я искаха, пък и другата половина бяха гейове и неориентирани садисти… тя се възгордя още повече. Така, довечера щеше да пие, пуши и ходи по мъже, все едно е петък вечер. Утре щеше да види какво е измислила авторката и после да се чуди да се смее ли, да реве ли… това утре. Довечера — парти-и-и!