Н. К. Перфилова
Задължителни клишета в историческия любовен роман (9)

Глава 9

На другата сутрин Лидия слезе в сиво-синия салон, където и намери мъж си. Трябваше да спре до го нарича така.

— Добро утро, радвам се, че си сам, може ли да поговорим?

— Да, Лидия, какво има?

— Искам да спреш!

— С кое?

— Да се държиш така! Снощи аз и брат ти щяхме да си прекараме добре, но ти развали всичко и го направи така, сякаш имаш право на това.

— Аз имам пълното право на това!

— Не, нямаш, но си упорит като магаре и не мога да ти покажа колко грешиш, нали така? Явно това е положението, така ли е?

— Обичаш ли го?

— Кого? Себастиян? Не, не точно, но ми е добре с него и го харесвам.

— Тогава започни да харесваш и мен!

— Виж, нещата не стоят толкова просто, наистина! Ти си красив и имаш много добри качества, но не те искам по този начин, можем да сме приятели. — Да, нека станем дружки, та да разбера дали ти си Джак Изкормвача^[1].

— Аз не съм от този тип мъже и ти много добре го знаеш. Не искам да съм ти приятел, искам да съм ти мъж! Това е истината, приеми я и се придържай към нея. Прощавам и на теб и на Себастиян, каквото било — било, но спира дотук!

Няма да сварим двамата манджа! — искаше да каже Лидия, но не му отговори. Какво да каже? Не искам, и да тропне с крак? Или пак да го ритне, или да го преметне през рамо? Тези схватки бе научила в курса за самозащита, но в случая не видя какво ще постигне с този си опит.

В стаята влезе Мария, за да каже, че Форк е дошъл да говори с Лидия. Идеално, сега или ще трябва да го утешава или да се оправдава. Ох, но трябваше да говори с него, трябваше да говори с всички, за да разбере кой е убиецът. И тогава, когато истината излезе наяве щеше да се чуе музиката от „Психо“^[2] и, хоп, тя ще си е вкъщи. Просто само да знаеше откъде да тръгне…

Форк бе в кабинета, там го прати Мария по нареждане на Родерик. За толкова голям дом, се използваха много малко стаи. Това бе така, защото Кристина си бе написала романчето по този начин. Човек щеше да реши, че се намират в малка селска къщичка, а не в огромен замък.

— Здравейте, аз… — какво да се каже на мъж, който скърби по любовта на живота си?

— Неловко е, нали? — очите му бяха червени. Сигурно е плакал. Добре че не го направи вчера пред всички. Лидия не бе сигурна дали няма да се разсмее на мъката му, а това вече не е правилно!

— Ами, да! Искали сте да ме видите?

— Да, аз знам, че бяхте близки. Кристияна ми разказа за разговора ви относно интимните неща, каза ми, че се опитвате да я научите да държи на себе си, каза ми, че се опитвате да й отворите очите за много неща. Ако не бяхте Вие, ние никога нямаше да станем…

— Любовници?

— Да, може и така да се каже. Тя приемаше това, което съм, което доста ме промени. Мислех, че ако не си платя, никога няма да мога да правя с някого тези неща. Преди си мислех, че не съм нормален, че нещо ми има, затова може да съм бил малко рязък с околните. Страх ме бе хората да не разберат, какво съм всъщност, но Крис ми каза, че Вие сте й казали, че това е нормално. Че сексуалните предпочитания трябвало да се споделят с партньора, защото иначе никога не бихме могли да сме изцяло отдадени един на друг… Наистина бяхме близки, не само в леглото, говорихме си и… Исках да Ви благодаря! — Лидия разбираше, че въпреки всичко е свършила нещо добро. Д-р Злобюл не бе… зъл, просто потиснат като Ванеса. От страх, че хората няма да ги приемат, те се криеха в себе си и това ги правеше това, което са в книгата на Кристина. Но щом видеха, че не са сбъркани и всичко е наред, нещата се променяха и те можеха да бъдат самите себе си, а те не бяха лоши хора.

— За мен бе удоволствие да помогна и на двамата. Крис, трябва да си го призная, отначало ме дразнеше с прекалената си доброта, но всъщност тя си е последствие от живота, който бе водила и Вие й показахте как да мисли и за себе си, не само за другите. Това е важно, мисля, че тя Ви обичаше.

— И аз така мисля, казваше ми всичко. Каза, че Вие сте й казали да бъде такава… ако нещо не й хареса, ако й хареса… всичко, а и в момента не говоря за секса.

— Благодаря… мисля — стана й страшно жал за този човек. Тъкмо бе намерил щастието и хоп някой му го взе. Страхът на Лидия бе в това, че тя може да е пряк виновник за всичко това, което никак не й се понрави.

— Затова дойдох, сега искам да се затворя за известно време и да остана сам. Когато ми поотмине ще се върна да Ви навестя, но преди това не мисля, че ще съм добра компания.

— Знаете ли, става ми много странно, че никой, освен мен, не се вълнува кой е виновен. На Ваше място щях да обърна света, за да намеря убиеца и после да го нарежа на парчета. Родерик дори не си дава вид да скърби, Себастиян има други грижи, а Сейнт Винсент говори, но просто по навик. Слугите не са ни най-малко притеснени, че в къщата дебне садист!

— Аз… не знам какво да кажа, просто така го чувствам. — Но ти си д-р Злобюл, трябва да си отмъстителен? Защо наистина всички се държаха така все едно е умряла котката? Може би защото книгата не беше такъв тип, но дори и така да е? Да, Лидия искаше да говори с Кристина по този въпрос, но тъй като тя идваше, когато си иска, не можеше да го направи. Единственият проблем в това е, че Лидия търси убиеца, а ако всички продължаваха да си играят стереотипните роли щеше да й е още по-трудно.

— Вижте, ако имате цел, а отмъщението е голяма цел, вместо да ревете сам вкъщи можете да ми помогнете да разбера, какво е станало в действителност!

Форк се замисли. Какво му ставаше? Естествено, че това трябва да е приоритет, трябва да разберат кой е отнел любовта на живота му, а не да се самосъжалява зад четири стени. Всъщност, откакто се появиха двете жени, мислите му бяха толкова объркани, че не знаеше какво всъщност се върти в собствената му глава. От една страна, още като видя Кристияна, разбра, че е влюбен в нея и макар убеден, че ще я има, не се и надяваше истински на това. Когато постигна целта си безпроблемно, остана толкова щастлив и същевременно празен. Някак си, факта, че нещата се развиха точно както ги поиска, го демотивира от живота. После някой уби единствения човек, за когото му пукаше, а вместо да се озлоби към тайнствения атентатор, той просто изсъхна отвътре. Сега изобщо не знаеше какво да прави от тук нататък. Но Лидия бе права, той трябваше да има цел, и сега видя целта си ясно и точно — да намери човека, отговорен за смъртта на любимата си, и да го накара да страда.

Д-р Злобюл се усмихна, с типичната усмивка на гадняра. Ето го отново обратно стария Форк, но на страната на добрите, нищо че не е от тях. Лидия се усмихна, като имитира хищната му природа. С него на своя страна нещата щяха да станат по-лесни. Е, може и той да е виновникът, не беше изключено, но това не пречеше да се сработят, за да може тя да открие какво става всъщност. Добре де, защо в другите любовни романи убиецът е ясен от самото начало? Когато го разкрият, читателя си казва: „Така си и знаех!“, а сега тя нямаше ни най-малка на идея накъде да насочи мислите си. Можеше да е Родерик, той бе заподозрян номер едно все още, но можеше и да е Форк, или дори Ванеса, изперкал нещо и напълно нелогично наръгал жената. Себастиян също не бе вън от кръга от евентуалните извършители. Лидия подозираше дори Мария… а иконома със странното име? Общо взето всички, дори конярите.

Браво, Кристина, от типичните ти персонажи, които трябваше да са скучни, ми създаде много работа, а нямам време…

* * *

На масата отново бяха всички заедно. Бяха минали пет дни от смъртта на Кристияна, погребаха я набързо в семейното гробище, до жената на Родерик. И ако това не е майтап? Свещеникът приличаше на брат Тък от Робин Худ — дебел и весел. Лидия отново се хвана, че за малко не се разсмя… на погребение… Когато се върнеше у дома, щеше да си намери добър психоаналитик. Не може наистина да е толкова празна, че да не пролее и една сълза за клетото дете. Е, вярно беше й малко тъпо, но когато някой близък ти умре не можеш да кажеш — „беше ми тъпо, ама какво да направя“.

В интерес на истината не й пукаше и кой е виновникът, но тъй като това й беше поставената задача трябваше да разбере. Дори да се окажеше Себастиян, пак нямаше да се впечатли, просто щеше да го посочи и да правят с него каквото щат, а тя да се прибере.

Хранеха се мълчаливо. Винаги чакаха тя да започне разговор. Сега, когато живота им не бе това, което трябваше да е, просто не знаеха за какво да си говорят. Но на Лидия й писна да се прави на шут, наистина й писна. Писна й и от Себастиян. Сега като не можеха да си лягат, защото брат му ги следеше, не им остана почти нищо. Той започна да се върти около нея като бълха на краставо куче, да я разпитва за живота й, за мечтите?… Пфу. Какво можеше да му каже, че не са от един и същи свят и това, което я вълнува той няма да разбере, а това, което го вълнува него на нея й беше безинтересно. Не го искаше вече, това поне го разбра. Каза го дори и на брат му, за да спре да я преследва и да я пришпорва за венчавка, но той пък не й повярва. Хората в тези книжки просто не правеха така — да си легнат с някого и да разберат, че не го искат. Не, те си лягаха само с половинките и то когато са напълно убедени, че ще са завинаги заедно. Като изключим романите с отвличанията… всъщност главната легне ли с главния, каквото и да стане те оставаха заедно. Хубавото тук бе, че Лидия се пада от отбора на негативите, а те можеха да се въргалят и да правят каквото си искат, с когото си искат. Естествено на края на книгата щяха да си получат по заслугите, но Лидия дотогава не трябваше да е тук.

— Лидия, разбра ли нещо ново, из къщата, около смъртта на Кристияна? — попита Форк. Да, това бе тема номер едно. Не че не й се нравеше, защото трябва да разкрие конспирацията на Кристина, но всичко се свеждаше до там. За друго не можеше да се говори.

Лидия бе ядосана от факта, че все едно нищо не е станало — влиза в стаята на Крис, пита слугите, направи какво ли не, но никой нищо не знаеше. Все едно Крис се бе вързала сама и също така сама се заколила.

— Не!

Форк се намръщи. Реши, че като е взел решение да разгадае кой е убиецът и веднага ще го намери, за да го осакати. Можеше да му отреже ръката и да го бие с нея, можеше да му потроши и двата крака… Можеше и просто да го предаде на властите, но това не му хрумна нито за миг.

— Виж, подозирам всички, побъркала съм се, не знам какво да мисля за когото и да било. Може да е бил коняря ти, или минаващ керван с непознати цигани. Тази къща е като хан, всеки влиза и излиза, откъдето си поиска, когато си поиска. Как да разбера, че не е бил някой случаен човек, който отдавна вече не е тук? Дори Мария може да е, защото, примерно, спала накриво и решила да направи нещо интересно!…

— Не говориш сериозно, нали? — Родерик започна все по-силно да я иска и да й се възхищава. Лидия бе права, той трябваше да е влюбен, а сега бе влюбен именно в нея. Щеше му се нещата да се развиват по-бързо, но никой не можеше да го убеди, че тя няма да му стане жена и да му народи деца. Видя и как охладня към брат му, но просто не бе в натурата на Себастиян да я остави намира. Пък и Родерик знаеше, че брат му не си ляга често с жени и това, че бе проснал по гръб неговата годеница го направи такова бебе около нея. Родерик трябваше да й е бесен, това го знаеше. Тя му изневери и дори си призна. Е, не че бяха заедно, не още, но все пак… и въпреки това не беше. В последно време никак не бе на себе си.

— Напротив, говоря напълно сериозно. Нямам си и ни най-малка на идея какво става! — А ако не разбера ще си остана тук с вас. — Уморена съм, лягам си, желая Ви приятна вечер, господа!

Кристина се намираше в стаята й, сигурно искаше да разбере докъде е стигнала, но Лидия нямаше напредък, ама никакъв. Почти се отчая.

— Какво искаш? Все още нищо не знам!

— Мислих си… доскуча ми за теб! Знаеш ли, в другите книги млада жена просто не живее при двама ергени, но на теб всичко ти се отдава, нали? Дори сега, когато ти умря компаньонката, която ти преди това разврати?

— Знаеш ли, Кристина, по-нелогичен човек от теб не съм виждала. Всеки път си в странно настроение, едно с едно не си приличат. Да не страдаш от раздвояване на личността?

— Да не се опитваш да ме обидиш, Лидия? Не те съветвам, днес не съм в настроение.

— Защо?

— Написах нов роман, но редактора ми отказа дори да го прочете, заради твоите рецензии.

— На каква тема е книгата?

— Криминална…

— Господи, Кристина, ти не ставаш за такъв тип писател! Не съм чела историята, но като виждам какво си сътворила с персонажите си тук, как да очаквам, че няма да е поредната адаптация по Едгар Алан По^[3]?

— Ти пък откъде реши, че можеш да критикуваш хората? Откъде реши, че можеш да говориш гадости?

— Не съм те обидила нито един път и не съм казала нито една гадост по твой адрес! Стига! Писна ми от теб и от тази блудкава драма, в която ме навря. Оставам тук завинаги, Окей, не искам и да знам, не ме интересува кой е убиецът, не ми пука и папата да е. Не ме вълнува какво ще стане с братята, не ми пука за никого. Оставам тук, добре, така или иначе скоро ще заспя зимен сън и вече няма да ми е толкова скучно.

— Тук ти е скучно?

— Да! — извика Лидия.

Кристина се намръщи и погледна настрани и после… се разрева. Господи опази от тъпи недорасли тийнейджъри.

— Съжалявам, направих всичко, за да те хване романа и да ти хареса.

— Моля? Какво каза току-що? Кристина какво точно си направила?

— Никога не съм искала да те накажа, исках да те накарам да харесаш работата ми…

— Тоест, всичко, което досега ми каза за героите не е вярно, можеш да ги контролираш така ли?

— Естествено, че не мога. Отначало ти казах да събереш Крис и Родерик, но тайно се надявах ти да се влюбиш в него. Но когато ти си легна с брата?… Просто не се прави така. После ми стана скучно, очевидно ти прие идеята за Род и Крис прекалено навътре и затова реших да ти дам нова задача. Не мога да накарам никой да прави каквото и да е вече, но мога аз да правя каквото си искам. Затова махнах една пречка от пътя ти и ти дадох нова задача. Ако тази вечер ми бе казала, че имаш заподозрян, щях да подхвърля нещо по пътя и ти да си го намериш… и щеше да ти е интересно. Като те вкарах в книгата реших, че не си по любовните романи, затова опитах и с криминале и…

— И през още колко жанра ще ме накараш да мина, преди да спреш тази комедия? Какво наистина искаш от мен? След като сама си уби главната героиня, какво искаш от мен?

— Вече нямах нужда от нея, имам си нова главна героиня.

— Кристина, аз не съм измислена, реален човек съм — Лидия се опита да се държи спокойно. Ясно е, че Кристина не бе стабилна, а такъв човек с умствени възможности, за които не бе сигурна точно какво представляват, по-добре да не се ядосва. — Имам си живот, не можеш да ме държиш тук завинаги.

— Ами, всъщност, когато книгата свърши и ти останеш тук, ставаш моя. Ще останеш мой герой и никога няма да си съществувала наистина.

— Кристина, наистина ли аз съм първият човек, когото затваряш тук? — Помисли си за другите. Ами ако са били реални хора някога?

— Да, не съм като мама, няма да ти отнема живота, но искам да харесаш проклетата ми история и да си признаеш, че съм добър писател!

— Ако го направя мога ли да си ида у дома?

— Не още.

— Тогава ме остави намира — на Лидия вече окончателно не й бе смешно. Малката гад правеше каквото си поиска с нея, а тя дори не можеше да провери в „Гуугле“ какво се прави с такъв тип хора. Едва ли щеше да намери и литература тук. Книгата, която Лидия бе откраднала беше празна. Ако Кристина никога не я е чела, нямаше как да има съдържание. Заглавията бяха впечатляващи, но листовете бели. Така че Лидия разбра, че е в затвор и тъмничарят е умопобъркан, сбъркан подрастващ с телепатични способности и голямо ЕГО!