Н. К. Перфилова
Задължителни клишета в историческия любовен роман (5)

Глава 5

Нов ден, нов късмет. Сега трябва да накараме Дева Мария и Ръсел Кроу^[1] да се влюбят, или поне да се оправят. Лидия бе прекалено изнервена, за да си мери приказките, а тъй като се намираше в роман бе сигурна, че мислите й се запаметяват нейде. Как ли я е описала Кристина? Много добре знаеше как, що за въпрос? Нали е чела книгата. Но там се казваше Виктория или Вероника, нещо подобно, и не беше точно себе си. Как ли щяха да опишат косата й, очите, гърдите, талията. О, Лидия имаше талия, фигурата й не бе нито квадратна, нито кръгла, по-скоро гръцки стил. И освен това, изяж се от яд, Парис Хилтън^[2], нямаше целулит и стрии, защото не бе раждала. Искаше деца, мъж… не е задължително, но дете искаше със сигурност. Разбираше се с тях и те я харесваха. Това говореше, че е добър човек, нали?

В стаята от нищото дойде Кристина.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Мисля! — каза Лидия, без дори да я погледне.

— Всички те харесват, дори Форк!

— Не съм виновна. Исках твоето момиче да си отвори дупката, през която яде, и да очарова множеството, но нали е прекалено скромна, няма как да я накара да изпъкне. Пък и май не си я написала много умна?

— Напротив може да чете и смята перфектно и…

— Да, да, и си говори с китките, ама те няма да я еб…

— Да не си посмяла да го кажеш! Дори и в съвремието, не си ли чувала, че мъжете харесват тихи и изискани жени?

— Да ме виждаш с мъж, в момента? Аз пък не понасям мачо-мен.

— Съвсем слабохарактерни ли ги предпочиташ?

— Едното няма нищо общо с другото, драга!

— Да, добре… направи нещо!

— Това и правя, споко, ще намеря начин да ги вкарам в леглото. А според възгледите ми за този тип литература, веднъж само мъжа да се изпразни на правилното място и вече е влюбен, без дори да си го признава.

— Вулгарна си…

— Да, нали? — усмихна се сладко Лидия.

* * *

В градина съм, няма да се паникьосвам, ето я Дева Мария от Гуадалупе^[3]!

— Здрасти, Крис, хубав ден, нали? — Ето защо хората говорят за времето! Не знаят от де да я захванат!

— Да, много…

— Моля те, много ти се моля, кажи поне едно пълно изречение! — не искаше да я обиди, напротив трябваше да я хареса. Нали е най-красива, най-добра, най… абе просто най!

В същото време Родерик чу последните думи на Лидия. Тя се опитваше да смаже горкото дете. Това му стана ясно, но щеше да види докъде ще стигне, преди да се намеси. По-добре отпреди сватбата да се разбере кой е по-висшестоящия в тази къща. Нямаше да й даде да му се качи на главата, като бившата му. Притаи се зад едно дърво в близост до жените… така де, до жената и детето и се заслуша.

— Аз… добре, Лидия, какво искаш да ти кажа?

— Харесваш ли мъж ми? — това подигравателно наречие й стана навик, но нито Родерик нито Крис го разбраха като шега.

— Той още не ти е мъж! — възмути се Крис. Тя ревнува! Супер!

— Да, нали, може и да не ме вземе! Може примерно, знам ли, да вземе теб? — това го каза като повдигна рамене.

— Не ми се вярва, пък и е много опак и…

— Но ти го харесваш, нали? — И моите зъби са бели Кристияна, и аз мога да се хиля тъпо.

— Не знам, защо питаш? За да ми се подиграваш след сватбата ли?

— Нямаш високо мнение за мен, нали? — Не си тъпа, а предпазлива, как не се сетих. — Ако ти кажа, че съм нов човек?

— Пак ли си влюбена в някого? — О, да. Злодейката трябваше постоянно да има забежки. Съвременните жени, всички сме злодейки и курви!

— Не, в момента не! Както и да е, стига затова, искам да те помоля за нещо, става ли? Вчера като те видях с мъж ми… ъ-ъ… евентуален мъж ми, реших, че си подхождате повече от мен и него и…

— Какво? Какво искаш да кажеш? Аз не съм виновна, че се видяхме на път за…

— Стига, мамка му, не те нападам! Стига си клепала на фандаци, няма да те изям. Аз съм търпелива, но ако не спреш да се оправдаваш и млъкнеш… Преди малко ти казах да говориш, нали? Забрави го! Не искам да те слушам. Говори с другите, когато си сред хора. Изпъкни, да те вземат мътните! Покажи, че си нещо повече от големи очи и чифт цици! — Лидия започваше силно да се ядосва.

— Чифт цици? Не мисля, че това ми харесва.

— Дреме ми! Застани малко като жена на място, а не като вдовицата в бяло. Родерик ти харесва: пърхай с мигли, завърти дупе и се ухили, за да му привлечеш вниманието. Хубава си, умна си и прочее, бъди и малко по-нахъсана и изпъкни не само с лице и задник. Толкова ли ти харесва да те мачкат, че вечно подпираш стола или стената?

— Аз… не.

— Ами отвори таз уста, моме, няма как да го направя вместо теб. А ако не ти харесва как ти говоря, вместо да ревеш ми кажи, че съм дебела коза и да се свършва.

— Аз не мисля, че си дебела.

— Ако мислех всяка една обида дето ръся понякога, нямаше да си отворя устатата никога, мила! Ако ти не се защитиш, принца на бял кон също няма да го направи!

— Аз…

— Добре, помисли. — Нали това правят по книгите? — Ще говорим после.

Лидия тръгна, ядосана не на шега. Феята или ще се държи като истинска жена, или да си гледа работата и тя и Кристина и цялата тази купчина камъни!

Родерик отвори уста, после я затвори. Не се издаде, че е в градината. Погледна прелестната Кристияна. Още като я видя я хареса безрезервно, искаше я в леглото толкова много… досега. Тя бе мила и невинна, добра и… всичко, което би могло да го направи по-добър човек и да успее да го накара отново да вярва в хората, но от снощи, на масата, започна да го дразни. Отначало реши, че Лидия крои план да я злепостави, ядоса се страшно и реши да смаже бъдещата си жена, защото точно Лидия щеше да е бъдещата му жена, за да й покаже, че не може да си стоварва змийския език навсякъде, но тя всъщност… тя искаше да помогне на Кристияна, на това дете, да не бъде наранено. Какво, по дяволите ставаше? И защо той така категорично очакваше от Лидия най-лошото?

Сейнт Винсент пресрещна Лидия. Родерик започна да се прокрадва към тях. Не се боеше от съседа си, всички знаеха, че е различен. Така, поне до ревност не можеше да се опре.

— Добър ден, хубаво време, нали? — попита Ванеса.

— Да, да, слънцето пее, птичките пеят, бобрите се ебът!

— Лидия! — този път Ванеса не се престори на изненадан, той се изненада.

— Да, предупредиха ме да не ползвам тази дума, но толкова време ми беше на езика, че трябваше да го кажа.

— Аз… нямам думи! Ти си различна, нали? — Лидия си помисли, че не само в тъпата книга я питаха това. Да ви е… Спокойно дишай, успокой се.

— Да, така мисля.

— Ядоса се. Може ли да ти говоря на ти?

— Да-а-а, моля те! Може ли да ти казвам Ванеса?

— Какво? — всъщност защо се учудваше, това бе от ясно по-ясно. — Да — отговори просто!

Родерик клиширано премигна. Това не е Лидия, която уж познаваше от хората. Какво по дяволите?…

— Какво те яде?

— Не разбирам?

— Заговаряш ме в чужда градина. Ясно е, че не искаш да ми вдигнеш полите, което значи, че има друга причина. Та, какво те яде?

— Какво ме яде? Харесва ми лексиката ти!

— Никога ли не минаваш пряко на въпроса? Сигурно е характерно за всички жени, май!

— Аз не съм!… Любов моя, мисля, че си права! Ела да седнем на беседката, аз ще ти кажа моята болка, ти твоята. Така е честно при приятелките нали?

— Да, Ванеса, така е правилно и плана ти е добър, но имам едно условие.

— Какво е то?

— Събирам хора за покер вечер, влизаш или няма да съм ти изповедник!

— Играеш покер?

— Тексас холд’ем^[4].

— И това е вид покер?

— О, да, и много ще ти хареса! Сложи си резервен чифт бельо, да не ти видим не-женското достойнство!

Родерик видя как двамата се засмяха и тръгнаха към каменната беседка, за да си говорят. Кристияна излетя от главата му яко дим. Искаше да разбере какво мисли Лидия. Дали не се предлагаше на Сейнт Винсент? Сигурно това беше, същата като бившата му жена. Много щеше да се разочарова флиртаджийката, като разбереше, че той би предпочел него пред нея. Така й се падаше, кокетка! Ха!

* * *

— И, така, Лидия какво мислиш за мен? — започна Ванеса.

— Не те познавам, откъде да знам.

— Но аз съм, хъм-м-м, различен и нямаше как да не разбера, че ти знаеш, и то от пръв поглед и някак не ме съдиш, което е…

— Ако кажеш странно, ще се ядосам… всъщност няма. Какво ми влиза в работата твоята сексуална ориентация?

Дотук с извода на Родерик, че бъдещата му жена флиртува със Сейнт Винсънт. За да си признае честно, той и в началото не го мислеше наистина. Просто от вътре му идваше да я взима за… Точно какво не бе сигурен, но със сигурност за нищо добро.

— Ти наистина каза точно това нали?

— Да, защо? Искам да ти кажа, че според мен мъжете, които явно те осъждат са скрити педерасти. Не гледай така, ти не си такъв, за мен си… друг… има разлика! Така, както и да е, мъжете, които те осъждат са скрити педерасти и толкова ги е страх да не стане очевидно какви са, че те нападат. Не теб лично, хората като теб, за да скрият тайната си природа — това, Лидия бе сигурна, не беше вярно. В този измислен свят, просто всеки различен, в това число и тя, бе обект на ненавист и подигравки, но на Ванеса това можеше да се спести като факт. — Относно жените, тъй като си красив мъж, е същото. Девойката те иска, но тъй като си от нейния отбор се озлобява и тя почва да те подиграва.

— Дам… аз си мислех, че хората просто мразят различните.

— Абсолютно си прав и тук — Да, така е. Не само сега и не само в този идеалистичен романтичен свят, където хората за или зли или добри. Трябва да се впишеш, за да си сред свои. Лидия мразеше еднаквото толкова много. Добре че не бе живяла с майка си на Балканите сред комунизъм, ето там вече нямаше да изкара и ден. Господ да ти дава здраве, Кристина, че не си написала роман за комунистическа страна.

— Какво мислиш за годеника си?

Родерик се напрегна, ето сега щеше да каже… какво? Говори, говори, дявол да го вземе. Но естествено Лидия започна да мисли. Какво ли?

— Ами-и-и абсолютен стереотип.

— Не те разбирам?

— Просто е. Бил е женен, жена му преди сватбата е била… как да кажа… като Кристияна. Мила, добра и покорна. Естествено, след това, му слагала рога!

— Ти знаеш? Откъде, кой ти каза?

— Какво значение има? Както и да е, развратничела е наляво и надясно и наш герой търпи до червено. После тая се напива с някакви треви, защото забременяла, ама не от него, защото не му пускала, съответно, та напила се с някакви треви и пукнала.

— Имаш много, ама много странен начин на изговор.

— Не ме прекъсвай, руса съм и ще забравя за какво съм говорила. Та след като Мара…

— Тя се казваше Александра!

— Все тая, та след като Мара пукнала, наш герой от приказките се озлобил срещу всичко живо с дупка между краката и станал уж циничен и груб и бла-бла. Пълна простотия.

— Как може да си едновременно вулгарна и сладка? И аз искам така!

— Имаш да взимаш!

— Ти не си непорочната девица, както от пазара, за който говори снощи, нали?

— Господи не! Пък и гледам много порно, това ме прави направо извратена.

— Порно?

— Няма значение. Важното е, че Родерик е клише, Кристияна е клише, и направо ги виждам заживели щастливи завинаги.

— Ти им отне душата.

— Сигурно, но така го виждам. Родерик няма да се довери, поне засега, на нито една женска, а Крис е най-доброто и мило и… о, Господи, аз съм много лош човек, знаеш ли?

— Защо?

— Повръща ми се от нея. Признавам много е красива, но тази доброта, тази наивност, тази себеотрицателност, само и само да не се покаже пред другите, за да избегне гордостта! Иде ми да я цапна, само за да видя дали ще обърне и другата буза или ще ми избие зъбите в изблик на гняв. Родерик? Може ли от една женска да отритнеш цялото ни съсловие? Все едно като помиришеш развалено яйце да не искаш повече никога яйца. Пък и нали е мачо-мен, пълен с тестостерон за целия китайски народ, как е могъл да търпи нимфоманската си жена цели три години без дума да каже? Аз лично щях да й потроша кокалите!

Родерик зяпна, Ванеса зяпна, Лидия стана. Схвана й се гъза, да, Кристина, гъза, на каменната беседка.

— Довечера, засега сме аз, ти и Мария, но смятам да говоря и с мистър Вилица, и да намеря и някой друг, ще Ви науча да играете карти и ще Ви обера до шушка.

— Но Мария е слугиня и…

— Тя е от работническата класа! Затова, че работи й се плащат пари!

— Не това исках да кажа, а че ще вземеш парите на човек, който няма!

— Тя прие, не съм я карала, хареса й комара. Това е хазарт, скъпа, та какво ще кажеш?

— Ти си жестока! Твърдо „За“!

— Супер, довечера ще вечеряме, само семейството, в малкия салон, ще се промъкнеш през входа за персонала и се събираме в моята стая. Тайно ще внесат маса и някакъв вид чипове, а аз ще гепя картите.

— Ти си злодей!

— О-о-о, да, бейби! — Лидия си лапна кутрето и погледна лукаво. Ванеса не разбра. Лидия се засмя, щеше да му разкаже за шпионина любовник^[5] един ден.