П. С. Каст, Кристин Каст
Преследвана (30)

Тридесета глава

Въпреки че навън леденият дъжд отново се засили, Деймиън, близначките, Афродита и Дарий дойдоха само минути след последния звънец.

— Това с бележките беше много умно — каза Ерин.

— Хитър начин да ни доведеш тук, без да мислим за това — добави Шоуни.

— Браво на теб! — похвали ме Деймиън.

— Но вие мислите за това сега, следователно трябва да измислим някаква защита и да действаме бързо. Така че казвай какво ще правим — каза Дарий.

— Така е — съгласих се аз. — Призовете елементите си и ги накарайте да формират защитна стена около мислите ви.

— Фасулска работа — каза Ерин.

— Да, това сме го отработили — каза Шоуни.

— Искате ли да образуваме набързо един кръг?

— Не, Зо, достатъчно е да ни осигуриш няколко секунди тишина — каза Деймиън. — Вече сме подготвили елементите и те чакат.

— Охо, кокошарникът се размърда! — обади се Афродита.

— Затваряй си плювалника! — викнаха в един глас близначките.

Афродита изсумтя презрително и отиде при Дарий, който веднага сложи ръка около раменете й. Забелязах, че раната на лицето му едва се виждаше и на разкъсаното място беше останала само бледорозова следа. Това ми напомни за собствената ми рана и докато близначките и Деймиън призоваваха елементите, а Афродита се натискаше в Дарий, аз се завъртях с гръб към тях и надникнах крадешком под тениската си. Гледката ме накара да изкривя лице от отвращение. Нямаше симпатична розова линия или поне нещо, което да ми заприлича на белега на Дарий. Кожата беше набръчкана, със стърчащи огненочервени и възпалени ръбове. Размърдах рамене. Не, не болеше. Беше само подуто и чувствително на пипане. И грозно. Много, много грозно.

Всеки път, когато през ума ми минаваше, че някой може да я види („някой“ като Ерик, Старк или Хийт), ми идваше да ревна с глас. Сигурно повече никога нямаше да бъда с момче. Какво пък, поне животът ми нямаше да бъде толкова сложен…

— Бойните рани от битката между доброто и злото имат уникална красота — обади се Ленобия.

Подскочих и се огледах. Тя беше застанала съвсем близо до мен. Не я бях чула да се приближава. Вгледах се внимателно в нея. Ленобия беше съвършена, нищо не накърняваше красотата й.

— Звучи добре на теория, но ако белегът е твой, тогава действителността е по-различна.

— Знам какво говоря, жрице. — Тя повдигна сребърната си коса и я прехвърли през едното си рамо така, че да видя основата на врата й, а с другата ръка дръпна яката на ризата си и откри ужасен белег, който започваше от края на косата й и слизаше надолу по гърба.

— Окей, всички елементи са тук — извика Ерин.

— Готови сме — каза Шоуни.

— Защо те нямаше шестия час? — попита Деймиън.

Ленобия и аз се спогледахме.

— Друг път ще ти разкажа за белега — каза тихо тя и се приближи до тях. Тръгнах след нея, като се питах с какъв род зло се е сблъскала, за да получи такъв ужасен белег. — Зоуи назова имената на хората, споменати в онова стихотворение — започна направо тя. — И мястото на силата, където трябва да отидем.

Всички обърнаха очи към мен.

— Манастирът на бенедиктинките. Спомних си, че сестра Мери Анджела не се шокира, когато й показах, че мога да управлявам стихиите. Една от причините е, че тя самата усеща тяхната енергия. Тя ми каза, че манастирът е бил построен на място, което притежава духовна енергия. Тогава не обърнах внимание на това. — Замълчах за миг и се изсмях. — Всъщност изобщо не я възприех сериозно. Помислих си, че си имам работа с ексцентрична монахиня.

— В твоя защита мога да потвърдя, че тя наистина е по-особена — сви рамене Афродита.

— Сравнена с другите монахини — добави Дарий.

— Тя е Духът, за който се говори в стихотворението — казах аз.

— И ти успя да го измислиш? Браво! — усмихна ми се Деймиън. — Кои са останалите?

— Кръвта е Стиви Рей.

— Да, тя наистина си пада по кръвта — измърмори Афродита под носа си.

— Ти си Човекът — казах и подсилих ефекта с широка усмивка.

— Страхотно! Няма що! Искам да се запише с големи букви: Не. Искам. Повече. Да. Ме. Смучат. Ни-ко-га! — Тя погледна към Дарий и погледът й омекна. — Освен ти, красавецо!

Близначките веднага направиха физиономии, сякаш ще повърнат.

— Баба ми е Земята — продължих, без да им обръщам внимание.

— Хубаво е, че баба ти вече е в манастира — кимна Деймиън.

— А Нощта? — попита Шоуни.

— Зоуи е Нощта — отвърна Афродита.

Вдигнах вежди в ням въпрос. Тя извъртя очи.

— Кой друг може да е? Всеки нормален човек — тя изгледа красноречиво Близначките и Деймиън — ще се сети, че си ти.

— Добре де, аз съм Нощта.

— Тогава трябва да отидем в манастира на бенедиктинките. — Както винаги, Дарий се насочи директно към същността на нашата „операция“. Казвам „операция“, защото имам усещането, че трябва да взема предвид много неща и да разбера всичко, за да не оклепам цялата работа, което я превръща от работа в операция.

— Да, и трябва да стигнете там бързо, преди Калона и Неферет да увредят напълно мозъците на нашите хора.

— Или да започнат война с хората — каза Афродита.

Всички, с изключение на Дарий я зяпнахме. И докато я зяпах, успях да видя през красивата фасада и привидното й спокойствие тъмните кръгове под очите и прозиращата през бялата й кожа лека червенина.

— Имала си ново видение — досетих се аз.

Тя кимна.

— По дяволите! Пак ли ме убиха? Отново?

Чух как Ленобия ахва сподавено и побързах да кажа:

— Ъъъ, това е дълга история.

— Не, не те убиха. Отново. Но видях, че се води война, като онази, която ми се яви и преди… само че този път гарваните също бяха там. — Тя наведе глава и потръпна гнусливо. — Знаеше ли, че те изнасилват жени? Не беше много приятно за гледане. Разбрах също, че Неферет се е лепнала за Калона, за да може с негова помощ да осъществи налудничавия си план за война с хората.

— Но последния път, когато видя война, каза, че Зоуи я е предотвратила — каза Деймиън.

— Знам. Аз съм момичето с виденията, забрави ли? Но този път картината беше различна. И не само защото в нея се намеси и Калона. Колкото и да ми е неприятно да ви го кажа, защото е доста страшничко, но Неферет премина изцяло към Тъмната страна. Видях как се превръща в нещо непознато, уж е вампир, но такъв не сме виждали досега.

Нещо просветна в съзнанието ми, парченцата от пъзела се наредиха и аз разбрах какво се случва.

— Тя се превръща в кралица Тси Сгили. Първият вампир Тси Сгили. И това наистина не сме го виждали досега — казах и гласът ми ги облъхна със студ, какъвто усещах и в сърцето си.

— Да, това казвах и аз — кимна Афродита и пребледня. — Знам също, че войната започва от Тулса.

— А Съветът, върху който искат да наложат волята си, трябва да е Съветът на „Дома на нощта“ — замислих се аз.

— Съвет ли? — ококори очи Ленобия.

— Много е дълго за обяснение — казах аз. — Единственото успокояващо нещо е, че все още мислят в регионален план, а не в глобален.

— Ако накараме Калона и Неферет да напуснат Тулса, може би войната няма да избухне — разсъди Дарий на глас.

— Или поне няма да започне оттук — допълних го аз. — А това ще ни даде време да измислим как да се отървем от него завинаги, защото ми се струва, че той е главната причина за войната.

— Не е той, а Неферет — промълви Ленобия толкова тихо, че като че ли прошепна мъртвец. — Тя е ръката, която тласка Калона. Тя мечтае от години за война с хората. — Учителката ме погледна право в очите и каза: — Може да се наложи да я убиеш.

Аз пребледнях.

— Да убия Неферет! Няма начин! Не мога да го направя.

— Може да нямаш друг избор — обади се Дарий.

— Не! — извиках разтреперана. — Ако бях избрана да убия Неферет, нямаше стомахът ми да се качва в гърлото само като си помисля за това. Ако волята на Никс беше такава, тя непременно щеше да ми даде знак, но не мога да повярвам, че би одобрила убиването на Висша жрица.

— Бивша Висша жрица — напомни ми Деймиън.

— Да не би Висшата жрица да е някаква служба, дето можеш да загубиш всеки момент? — попита Шоуни.

— Не е ли от тези неща, дето са до живот? — това беше Ерин.

— Има и друго. Ако тя се превръща в нещо друго, кралица Тси Сгили например, дали наистина е била Висша жрица? — погледна ме Афродита.

— Да. Не. — Обърках се тотално. — Не знам. Нека засега да оставим въпроса за убийството на Неферет. Аз просто не мога да го направя.

Видях, че Дарий, Ленобия и Афродита се спогледаха, но реших да не им обръщам внимание. Ленобия каза:

— Добре, сега най-важното е да ви измъкнем оттук. Мисля, че трябва да действаме веднага.

— В този момент? — погледна я Шоуни.

— В тази секунда? — опули се и Ерин.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — казах. — Усещам елементите и знам, че те защитават мислите ви, но усещам също, че Неферет се опитва да влезе в главите ви и когато се сблъска с тях, ще разбере, че нещо става. Само няма да знае какво точно. — Огледах се, очаквайки да я видя да се таи из сенките на помещението като призрачен паяк. — Два пъти ми се явява като гаден призрак, затова мисля, че трябва да се махаме оттук още сега.

— Това, дето го каза, хич не ми харесва — каза Ерин.

— На мен също. — Вдигнах рамене. — Но не е толкова лесно да излезем оттук. И времето изобщо не ни помага. Едва се придвижих от главната сграда дотук, без да се изтърся по задник. Трябваше да използвам силата на Огъня, за да разтопи скапания сняг. — Хвърлих поглед към Шоуни и се усмихнах малко неловко.

— Чакай! Какво каза? Че си използвала Огън, за да разтопиш снега? — въодушеви се Ленобия.

— Просто ми писна да падам. — Свих рамене. — Затова изпратих малко огън по тротоара. Той разтопи леда без проблем.

— Фасулска работа — кимна Шоуни. — Аз също го използвах.

Ленобия изглеждаше развълнувана.

— Мислите ли, че ще можете да осигурите толкова огън, че да стопи леда под краката на цялата ви група?

— Защо не? Ако измислим начин да не си изгорим краката. Но не знам колко дълго ще можем да поддържаме действието му — казах и погледнах въпросително към Шоуни.

— Няма проблем. Ако действаме двете, ще можем да поддържаме огъня по-дълго, отколкото поотделно.

— Двайсет и първа и „Луи“ не са много далеч надолу по улицата. Днес Зоуи изглежда много по-добре и би трябвало да можете да задържите топлината за толкова време — прецени Ерин.

— Дори и да разрешим проблема с леда, ще трябва да вървим пеша и това ще ни забави. Няма как да скрия джипа, защото не е органичен — обясних аз.

— Мисля, че има решение — каза Ленобия. — Елате с мен.

Тръгнахме вкупом към обора на Персефона. Кобилата хрупаше бодро и когато Ленобия я поздрави, тя само наостри уши. Ленобия отиде до задницата й, хвана лекичко единия й крак и каза:

— Дай ми го, момичето ми.

Персефона вдигна послушно крак. Господарката й почисти залепналата за копитото слама, после погледна Шоуни и попита:

— Можеш ли да накараш Огъня да затопли копитата й?

Шоуни се изненада от необичайната молба, но отвърна:

— Фасулска работа. — После пое дълбоко въздух и я чух да шепне нещо, но не схванах какво точно. Насочи пламтящия си пръст към копитото на Персефона и каза: — Гори! — Пламъкът се отдели от пръста й, стрелна се към сребърната подкова на Персефона и тя веднага пламна. Кобилата спря да дъвче, протегна врат и изгледа любопитно подковата, изпръхтя и се върна към вечерята си.

Ленобия докосна с пръст подковата, като че искаше да провери дали металът се е нагорещил достатъчно, и бързо отдръпна ръка.

— Получи се. Можеш да освободиш елемента си, Шоуни.

— Благодаря ти, Огън. Върни се пак в мен.

Огънят се завихри около кобилата, като я накара отново да изпръхти, после влезе в Шоуни и тялото й засия. Тя се намръщи и каза строго:

— Хайде, стига игри!

Ленобия пусна копитото на Персефона, потупа я с любов по задницата и каза:

— Ето как ще излезете оттук и ще стигнете бързо до манастира. По мое мнение най-добрият начин за придвижване е на кон.

— Идеята е добра — кимна Дарий. — Но как ще избягаме? Гарваните няма да ни оставят да излезем през портата.

— Може пък да ви оставят — усмихна се тайнствено Ленобия.