П. С. Каст, Кристин Каст
Преследвана (15)

Петнадесета глава

Близначките замънкаха някакви извинения и погледнаха виновно към Ерик. Сякаш издялан от камък, той се обърна към Афродита и каза делово:

— Хайде. Аз ще я повдигна малко, а ти ще прехвърлиш бинта под нея.

— Добре — кимна тя.

Избягвайки погледа ми, той мушна ръка под раменете ми и ме повдигна нежно от масата. Докато скърцах със зъби от болка и Афродита навиваше бинта около мен, се запитах какво, по дяволите, щях да правя с Ерик и Хийт. Предполагаше се, че с Ерик отново сме гаджета, но след сцената в сутерена започнах да се съмнявам, че е добре да сме заедно. Да, той ми каза, че ме обича, което беше окей, но не знаех как да впиша в картинката онзи пристъп на ревност и грубост. И дали чувствата ни бяха достатъчно силни, за да понесат още едно обвързване с Хийт? Въпросът не търпеше отлагане, особено сега, когато обвързването беше факт, а не абстрактна идея. Дали продължаваше да иска да бъде с мен след това, което видя преди малко?

Ерик продължаваше да ме държи, като внимаваше да не ми причини болка, а аз се вгледах в него, сякаш го виждах за пръв път. Усетил погледа ми, сините му очи се обърнаха към мен. Сега не ми се видя равнодушен като камък. Просто беше тъжен. Много, много тъжен. Въпросът беше дали исках все още да съм момичето на Ерик? Колкото повече го гледах, толкова повече ми се искаше да бъда. Но какво щях да правя с Хийт? Докъде щеше да ни отведе всичко това? Или щях отново да започна да мамя и двамата, както направих преди и оставих Лорън да отнеме девствеността ми?

Онзи любовен триъгълник беше истинско мъчение и за тримата. А сега беше още по-лошо. Какво щях да правя? Исках ги и двамата.

Богиньо, колко изморително е да си Зоуи!

Афродита най-после приключи и Ерик помоли Джак да донесе една възглавница от леглото, сложи я на масата и внимателно постави главата и раменете ми да усетят мекотата й. После се обърна към близначките, Деймиън и Афродита и каза:

— Пригответе се за тръгване. Дарий ще иска да отведете Зоуи до „Дома на нощта“ веднага след като се върне.

— Тогава да вземем чантите си от стаята на Крамиша — каза Шоуни.

— Мислиш ли, че ще забравя новата си чанта „Ед Харди“, сестра ми? — каза Ерин.

— Разбира се, че не. Само казвам за всеки случай.

Те излязоха от стаята и гласовете им заглъхнаха надолу по коридора.

— Искам да дойда с вас — заподсмърча Джак.

— Аз също искам да дойдеш, но мисля, че е опасно за теб — отвърна Деймиън. — Трябва да останеш тук със Стиви Рей и Ерик, поне докато разучим обстановката горе.

— Знам, Деймиън, умът ми го разбира, но сърцето ми казва друго — каза Джак и наклони глава към рамото му. — Просто… просто… — Задиша тежко и завърши хлипайки: — Ужасно е, че няма да съм с теб.

— Ние ще се разходим малко из тунела — каза Деймиън и прегърна Джак. — Извикайте ме, когато Дарий е готов. — После поведе приятеля си навън. Дукесата ги последва с тъжно наведена глава.

— Отивам да потърся Злодеида — съобщи Афродита. — Ще погледна и за твоето оранжево коте.

— Не мислиш ли, че е по-добре да оставим котките тук? — попитах я аз.

Афродита вдигна русите си вежди:

— Откога можем да казваме на котките какво да правят?

Въздъхнах.

— Имаш право. Ще ни последват и после ще мрънкат с години, че сме ги изоставили.

— Кажи на Дарий, че се връщам след минутка — каза тя и изчезна зад одеялото.

С Ерик останахме сами. Той веднага тръгна към изхода и без да ме погледне, измърмори:

— Отивам за…

— Не си тръгвай, Ерик. Искам да поговорим.

Той спря, все още с гръб към мен. Главата му беше ниско наведена, раменете му — превити. Изглеждаше напълно разбит.

— Ерик, моля те…

Той се обърна и аз видях сълзи в очите му.

— Толкова съм нещастен, че не знам какво да правя, Зо. И най-лошото от всичко е — той замълча и посочи към превръзката през гърдите ми, — че аз съм виновен за това.

— От къде на къде?

— Ако не бях такъв ревнив тъпак, ти нямаше да излезеш навън с Хийт. Видях, че го отпращаш, но въпреки това не се сдържах, вдигнах ти кръвното и ти реши да излезеш с него. — Той прокара ръка по тъмната си непослушна коса и продължи: — Какво да правя, като те ревнувам ужасно от Хийт. Той те познава още от дете, а аз… — Ерик се поколеба. Устата му се отвори, после стисна зъби, но в крайна сметка се реши: — Не исках да те загубя отново, Зо, затова направих тази глупост. И за малко не те убих.

Погледнах го объркано. Значи не беше действал като дървеняк, защото се вълнуваше повече от егото си, отколкото от мен, а защото беше луд по мен. И през цялото време е крил емоциите си, защото е мислел, че вината е негова. Боже, нямах никаква представа.

Протегнах ръка към него и казах тихо:

— Ерик, ела при мен.

Той се приближи бавно и пое ръката ми.

— Държах се като пълен идиот — повтори той нещастно.

— Така беше, наистина. Но аз трябваше да проявя здрав разум и да не излизам навън.

Ерик ме погледна в очите и задържа дълго поглед върху мен.

— Беше непоносимо да те гледам с него. Да гледам как пиеш от него.

— Ще ми се да имаше друг начин — прошепнах аз. И наистина ми се щеше, не го казвах само заради чувствата му. Обичах Хийт, но вече бях взела решение да не се връщам при него и никога да не се обвързвам с него. Знаех, че е най-добре и за двамата, особено за него, да изляза от живота му завинаги и точно такъв беше първоначалният ми план. За съжаление животът ми рядко следва предварителните начертания. Въздъхнах и се опитах да облека в думи чувствата си. — Не мога да спра да обичам Хийт. Той беше част от живота ми дълго време, дори сега, когато отново сме обвързани. Той носи в себе си частица от мен, въпреки че не исках да става така.

— Не знам колко време ще мога да издържа човешкото ти гадже, Зо.

Присвих очи и за малко не изплюх в лицето му: „А аз не знам колко още ще мога да търпя гадното ти чувство за собственост“, но бях прекалено изтощена за скандали. Реших да го запазя за по-късно, когато имам повече време и енергия. Затова казах само:

— Той не ми е гадже. Той е човекът, с когото съм обвързана. Има огромна разлика.

— Съпруг — изрече горчиво Ерик. — Човешкият консорт на Висшата жрица. Много жрици си имат съпрузи и често повече от един.

Примигах от изненада. Сигурно още не бяхме стигнали до този урок по социология на вампирите. Всъщност дали темата за съпруга присъстваше в „Наръчника на новаците“? Трябваше да прочета по-внимателно тази книга. Припомних си, че в деня, когато с Хийт се разделихме официално, Дарий бе споменал нещо в смисъл, че е трудно, когато човек е обвързан с Висша жрица и когато говореше за човека, със сигурност бе използвал и думата „съпруг“.

— Ъъъ, хм… това означава ли, че Висшата жрица не може да има ъъъ… съпруг-вампир?

— Партньор — отвърна тихо той. — Ако обвързаният с Висшата жрица е човек, го наричат консорт, това е стара дума за съпруг. Ако е вампир, му се дава титлата „партньор на Висшата жрица“. И не, това не значи, че тя не може да има и двамата.

Това ми се стори добра новина. Е, за Ерик не беше чак толкова добра, но поне започвах да разбирам, че другите жрици също са имали проблеми от подобен род. Непременно трябваше да прочета отново наръчника или да разпитам тактично Дарий, естествено след като решим проблема с края на света. За момента реших да се заема с превръзката си и да обмисля нещата по-късно. Ако изобщо имаше „по-късно“.

— Виж, Ерик, признавам, че не знам какво да направя с Хийт. Трудно ми е да се справя със ситуацията след всичко, което стана. И да ти призная, не знам какво да правя и с теб.

— Ние сме заедно, Зо — каза нежно Ерик. — И аз искам да си останем заедно.

Понечих да му обясня, че не съм сигурна дали трябва да бъде така, но Ерик се наведе, целуна ме лекичко по устните и блокира мислите ми. Чух, че някой се покашля зад нас, погледнах към входа и видях Хийт — блед и разстроен.

— Хийт! Какво правиш тук? — Ядосах се на себе си за виновния поглед и пискливия глас, питайки се трескаво каква част от разговора ни бе чул.

— Дарий ме изпрати да ви кажа, че пътищата са много лоши. Няма как да стигна тази вечер до „Счупената стрела“. Той и Стиви Рей отидоха да намерят нещо движещо се на четири колела, за да закарат теб и останалите хлапета до „Дома на нощта“. — И млъкна изведнъж. Бях чувала този тон само няколко пъти и веднага разбрах. Беше ядосан и в същото време дълбоко наранен. Последния път, когато говореше по този начин, ми каза, че съм убила част от душата му. Беше след като спах с Лорън и разкъсах обвързването ни. — Но вие продължавайте. Правете се, че не ме забелязвате. Не искам да ви прекъсвам.

— Хийт — започнах аз, но в същия момент Афродита влезе начело на цяла армия котки, между които бяха моята Нала и нейната персийка с подходящото име Злодеида.

— О-хо! Отново неудобна ситуация — подметна тя и ни изгледа красноречиво.

Въздъхнах дълбоко. Главата ме заболя почти толкова, колкото и раната на гърдите ми. Близначките и Крамиша също нахълтаха в стаята.

— Леле-мале! — възкликна Шоуни. — Какво прави тук бившето гадже?

— Пътищата са блокирани и Хийт не може да се прибере — отговорих аз.

— Значи ли това, че ще остане тук? — попита Крамиша и погледна подкупващо Хийт.

— Няма друг начин. За него тук ще бъде по-безопасно, отколкото в „Дома на нощта“ — обясних, без да изпускам от поглед Крамиша. Не бях убедена, че и тук е в безопасност, затова добавих бързо: — С него отново сме обвързани.

Крамиша извъртя устни.

— Знам. Подушвам твоята кръв в неговата. Е, какво пък, дръж си играчката, вече не става за нищо.

— Той не ми е… — започнах аз, но резкият глас на Хийт ме спря.

— Не, момичето е абсолютно право. За теб съм просто играчка.

— Аз не мисля за теб по този начин — казах аз. — Както и да е. Повече не искам да говорим за това.

— Аз съм твоят кръвен донор и толкова.

Той ми обърна гръб, наведе се, грабна една оставена до леглото бутилка с вино и я надигна. В същия момент в стаята влязоха Деймиън, подпухналият от рев Джак и Дукесата (която накара всички котки, с изключение на Нала да засъскат като бесни).

— А, Хийт! — спря в средата на стаята Джак. — Мислех, че вече си тръгнал към дома.

— Не мога да се прибера. С теб ни изоставиха и, както виждам, ще си правим компания.

Джак придоби печален вид.

— Деймиън не ме изоставя, просто… просто не мога да тръгна с него сега — каза той, готов отново да избухне в сълзи.

— Точно така. Ще се съберем при първа възможност — каза Деймиън и прегърна Джак.

— Ало, не ми е приятно да прекъсвам тази сълзлива гейска сценка, но когато се събудих, написах още няколко стихотворения и реших, че е добре да ги видите — прекъсна ги Крамиша.

Това разсея мислите ми за Хийт, за Ерик и за това какво да правя с тях.

— Да, права си, трябва да ги погледнем — казах бързо. — Деймиън, Джак обясни ли ти за стиховете на Крамиша?

— Да, дори успях да направя копие от тях, преди Крамиша да заспи, и ги прочетох, докато бяхме на пост с Джак.

— Абе, вие за какво говорите? — обади се Афродита.

— Докато ти изтрезняваше, Зо откри стихове по стените в стаята на Крамиша — каза Ерин.

— Писани са от нея, но май че всички се отнасят до Калона, което е, меко казано, зловещо — каза Шоуни.

— Сякаш той й предава абстрактни образи, а тя е само посредник — обясни Деймиън. — Според мен тези стихове имат за цел да привлекат вниманието ни. Затова си мисля, че трябва да четем всичко, което пише тя.

— Е, това е върхът! Само това ни липсваше! Някакви тъпи и неразбираеми стихове — каза Афродита.

— Като говорим за стихотворения, ето ви последните две. Още са топли. Заповядай. — Крамиша се опита да ми подаде два листа, на които имаше стихове, но движението на ръката ми ме накара да изохкам от болка.

Ерик взе листовете, доближи ги до мен и ги вдигна така, че аз, Деймиън, близначките, Афродита и Джак да можем да ги прочетем едновременно. Първото беше объркващо:

„Това, което някога плени го,

сега ще го накара да избяга от мястото на силата,

като свърже тези пет: Нощ, Дух, Кръв, Човек, Земя,

събрани не да победят, а да превъзмогнат.

Нощта води до Духа, Кръвта обвързва Човека, а Земята завършва.“

— Ох, заболя ме главата. Това ми е достатъчно. Няма да ви казвам колко мразя поезия — каза Афродита.

— Имаш ли някаква идея за какво може да става дума? — погледнах към Деймиън.

— Предполагам, че ни дава насоки как да накараме Калона да „избяга“, да се махне оттук — каза бавно той.

— Знаем какво означава да „избяга“, господин тълковен речник — каза Ерин.

— Това, дето казва „да избяга“, вместо да „бъде убит“, ми действа някак депресиращо — обади се Джак.

— Калона не може да бъде убит — отговорих машинално. — Той е безсмъртен. Не може да бъде унищожен. Но може да бъде прогонен, въпреки че нямам представа какво би го накарало да избяга. Със сигурност не можем да го убием.

— Аз мисля, че това, което ще го накара да избяга от мястото на срещата, са онези пет не знам какви си неща — предположи Джак.

— Където и да се намира това място и каквито и да са тия неща — измърморих аз. — Те са хора, които представляват всяко едно от тези неща, поне това ми дойде наум. Виждате ли, че са изписани с главни букви? Това означава, че са собствени имена или имена на хора — каза Деймиън.

— Имена на хора са — поясни Крамиша.

— Знаеш ли нещо по-конкретно за тях? Можеш ли да ни кажеш кои са те? — попита Деймиън.

Крамиша поклати глава.

— Не. Но когато споменахте, че може да са хора, си помислих, че може да са хора.

— Дай да видим другото — предложи Деймиън. — Може би ще ни помогне да разгадаем това. Съсредоточих се върху следващия лист. Второто стихотворение не беше дълго, но докато го четях, косата ми настръхна.

„Тя се завръща. През кръв и в кръв.

Връща се с рана дълбока като моята.

Дали спасена от човек тя мене ще спаси?“

— Какво си мислеше, докато пишеше това? — погледнах озадачено Крамиша.

— Нищо. Още бях сънена. Просто записах думите, които прозвучаха в главата ми. И на двете стихотворения.

— Това не ми харесва — поклати глава Джак.

— И не мисля, че ще ни помогне да разгадаем първото стихотворение. Не виждам нищо общо между двете. — Поклатих глава. Но кой говори? Кой е този, който пита дали ще го спася? Или ще я спася? С всяка минута силите ми намаляваха все повече. Болката от дългия разрез през гърдите ми пулсираше в такт със сърцето.

— Може да е Калона — замисли се Афродита. — Нали в първото стихотворение става дума за него?

— Да, но не сме сигурни, че Калона изобщо има нещо човешко в себе си — отбеляза Деймиън.

Стиснах здраво устни, въпреки че първата ми реакция беше да заявя импулсивно, че според мен Калона невинаги е бил такъв, какъвто ние го видяхме.

— От друга страна — продължи Деймиън, — знаем, че Неферет се е отказала от Никс. Това означава, че е изгубила своята човешка същност. Така че може да се отнася до нея.

— Бррр! — направи гримаса на отвращение Ерин.

— Да, тя със сигурност е загубила и човешката си същност, и акъла си — каза Шоуни.

— Между другото, не ви ли се струва, че може да става дума за онова ново неживо хлапе? — каза тихо Ерик.

— Може и да си прав — замисли се Деймиън и на мен ми се стори, че виждам как малките зъбчати колелца в мозъка му се въртят. — „С дълбока рана“ и „като мен човек“ може да е метафора за неговата смърт. Раната на Зоуи определено е смъртоносна и вероятно и двамата са привлечени към „Дома на нощта“.

— И човешкото у него може да е изчезнало. Като при останалите червени хлапета — каза Афродита.

— Ей, за какво говорите вие? Имам си достатъчно човешки черти. — Крамиша изглеждаше искрено възмутена.

— Но в тебе нямаше и грам човешко веднага след като се съживи, нали? — попита Деймиън. Тонът му беше делови, имах чувството, че я разпитва само за да очертае по-ясно картината.

Това успокои Крамиша.

— Нямаше, тук си прав. В началото нямах никакви чувства. И никой от нас нямаше.

— Това може да е правилен подход към анализа на второто стихотворение — каза Деймиън. — Добре, че Крамиша е с нас и нейната дарба към поезията ни дава възможност да погледнем в бъдещето. Колкото до първото стихотворение… не знам. Трябва да помислим още малко. Трябва ни време, за да разгледаме всички възможни значения. Точно сега нямаме никакво време и аз все още не намирам никаква логика в него. Въпреки това трябва да благодарим на Крамиша.

— Няма проблем — ухили се Крамиша. — Това е част от работата ми като поет-лауреат.

— Поет какво? — наостри уши Афродита.

Крамиша я погледна войнствено.

— Зоуи ме направи вампир поет-лауреат.

Афродита отвори уста, но аз я изпреварих:

— Тъкмо сме се събрали и моментът е подходящ моят Съвет на префектите да гласува за удостояването на Крамиша със званието Поет-Лауреат. — Първо се обърнах към Деймиън. — Какъв е твоят вот?

— Определено „да“ — отвърна той.

— Аз също съм „за“ — каза Шоуни.

— И аз. Радваме се, че имаме жена за поет-лауреат — каза Ерин.

— Аз вече гласувах за нея — каза Ерик.

Всички се обърнахме към Афродита.

— Добре де, „да“ — изсумтя тя.

— Гарантирам, че Стиви Рей също ще гласува положително — завърших аз. — Значи вече можем да те обявим официално за поет-лауреат.

Всички се усмихнахме на Крамиша, която се разтопи от удоволствие.

— Добре, нека сега да обобщим — върна ни Деймиън на темата. — Всички приехме, че първото стихотворение на Крамиша ни казва как Калона би могъл да бъде прогонен, въпреки че не разбираме как това може да стане. Второто говори, че Зоуи може някак си да спаси Старк, когато се върне в „Дома на нощта“.

— Да, поне така звучи — казах и връчих листовете със стихотворенията на Афродита. — Сложи ги в чантата ми, ако обичаш.

Тя кимна, сгъна ги старателно и ги пъхна в сладката ми малка чанта.

— Щеше ми се инструкциите в стихотворенията да са по-ясни — въздъхнах безпомощно.

— Мисля, че трябва да обърнеш сериозно внимание на Старк — каза Деймиън.

— Най-малкото тя трябва да потърси доказателство, че може стихотворението да се отнася за него — каза Ерик. — В него се говори за дълбока рана и точно сега това е повече от поетична метафора.

Заслушах се в отговора на Деймиън, който беше само наполовина съгласен с него, и неволно избягах от пронизващите сини очи на Ерик право в тъжния кафяв поглед на Хийт, който каза отчаяно:

— Нека да позная. Старк е друг твой кандидат за гадже, нали?

Аз не отговорих и той отпи нова дълга глътка от бутилката.

— Ами, какво да ти кажа, Хийт? — обади се Джак вместо мен. Седна на леглото до него и го потупа съчувствено. — Старк също е от новаците и беше нещо като приятел на Зоуи, преди да умре и да се съживи. Отскоро е при нас, така че никой не го познава много добре.

— Но ти знаеше за него неща, за които ние нямахме представа — погледна ме Деймиън. — Например, че Никс му е дала дарбата никога да не пропуска целта си.

— Да, разбрах някои неща, за които бяха информирани само Неферет и преподавателите — отвърнах, като се стараех да не гледам към Хийт, който продължаваше да надига бутилката, нито към нещастния Ерик.

— Аз съм преподавател, но не знаех за дарбата му — засече ме той.

Затворих очи и отпуснах глава върху възглавницата.

— Може би Неферет го е скрила от вас — казах съвсем отпаднала.

— След като е било секретна информация, защо новакът ще го споделя с теб? — продължи Деймиън.

Ядосах се, че ме карат да се чувствам като на разпит, и не отговорих. Останах със затворени очи и си представих мачовската полуусмивка на Старк и онова внезапно чувство, че съм свързана с него по специален начин. Беше толкова силно, че се наведох и го целунах, докато умираше в ръцете ми.

— Може ли да помълчим за малко? — казах, за да ми дадат малко време за размисъл. Докато приятелите ми — всички, освен моя „благоверен консорт“ и евентуалният ми „партньор“ — мънкаха някакви извинения, аз продължих да лежа със затворени очи и да се моля с цялото си сърце да оздравея възможно най-бързо, защото отново се намирах в любовен четириъгълник с три момчета. Без да броим Калона.

По дяволите…