П. С. Каст, Кристин Каст
Преследвана (18)

Осемнадесета глава

Първото нещо, което усетих, беше хладината на колосаните чаршафи по голото ми тяло. Което означаваше, че нямах никакви дрехи по себе си. В същия момент всичко в мен закрещя да не отварям очи, да продължавам да дишам дълбоко. Трябваше да остана „в безсъзнание“. Притихнала на леглото, аз се опитах да направя инвентаризация на тялото си. Дългата рана на гърдите сега ме болеше значително по-малко, отколкото преди да припадна. Включих в проучването си всички сетива (освен зрението, разбира се) и скоро усетих присъствието на Духа, Въздуха, Водата и Огъня. Елементите не заявяваха с нищо присъствието си и не бяха видими, но аз ги усещах около себе си. Те успокояваха болката, укрепваха силите ми и заедно с това усилваха тревогата ми за останалите. „Върнете се при тях!“, заповядах им без глас и усетих, че ме напускат, макар и неохотно. Всички, с изключение на Духа. Щеше ми се да въздъхна дълбоко и да извъртя очи, но вместо това се концентрирах върху задачата си. „Дух, иди при Афродита и остани при нея.“ Почти веднага усетих отсъствието на мощния елемент. Вероятно бях помръднала неволно, докато е напускал тялото ми, защото из стаята веднага се разнесе гласът на Неферет. Идваше някъде от долния край на леглото ми.

— Помръдна. Сигурна съм, че скоро ще дойде в съзнание. — Настъпи кратка пауза, после усетих, че се приближава и заговори отново: — Все още мисля, че не трябва да я лекувам. Няма да се наложи да обясняваме много. Тя беше почти мъртва, когато я донесоха.

— Ако това, което ми казваш, е истина, и тя може да управлява петте стихии, значи е прекалено силна. Не бива да я оставим да умре — обади се Калона.

Доколкото можех да преценя, неговият глас също идваше оттам, където бяха краката ми.

— Казах ти самата истина — каза Неферет. — Тя контролира елементите.

— Тогава ще можем да я използваме. Защо да не я включим в новата си визия за бъдещето? Ако я накараме да положи клетва, това ще повлияе на всеки от членовете на Съвета, които все още не са готови да ни се подчинят.

Нова визия за бъдещето? Влияние в съвета? Като във Висшия съвет на вампирите? Боже мили!

Отговорът на Неферет беше рязък и убедителен.

— Тя не ни трябва, любов моя. Ще успеем и без нея. Зоуи никога няма да използва силата си в наша полза. Тя е изцяло предана на богинята.

— Това може да се промени. — Думите се топяха в устата му като шоколад. И въпреки че мислите ми препускаха бясно, разтревожени от току-що чутото, физическото ми тяло замря като омагьосано при звука на плътния му глас. Беше готово да замръзне завинаги, само да продължи да го слуша. — Струва ми се, че вече познавам една жрица, която се освободи от връзката си с богинята.

— Но Зоуи е много по-млада и не толкова умна като мен, за да отвори очи за другите, далеч по-богати и интригуващи, възможности. — Гласовете им звучаха от едно и също място и аз се досетих, че тя е в прегръдките му. — Тя е наш враг и ще си остане такава. Сигурна съм, че денят, когато ще се наложи ти или аз да я убием, не е много далеч.

Калона се засмя:

— Каква сладка малка кръвопийца си ми ти! Ако се окаже, че младата жрица не ни върши работа, тогава естествено ще я премахнем. Но първо ще се опитам да разкъсам връзката й с Никс.

— Не. Искам да стоиш далеч от нея — извика Неферет.

— Скъпа моя, време е да запомниш кой е господарят тук. Запомни, няма да позволя повече да ме командват и да ме вкарват в капан. Аз не съм като твоята импотентна богиня. — Копринената секси мекота изчезна изведнъж от гласа му и на нейно място се появи вледеняваща кръвта нотка. — Аз давам, но ако не съм доволен, ще си взема обратно всичките дарове.

— Не се ядосвай — предаде се моментално Неферет. — Просто не мога да понеса мисълта, че ще те деля с друга.

— Тогава не ме ядосвай — извика той, но гневът му вече се стопяваше.

— Излез с мен от тази стая и обещавам да не те ядосвам — каза закачливо Неферет. Чух отвратително мляскане, явно се целуваха. Едва се сдържах да не повърна, докато слушах задъханите стонове на Неферет.

След цяла серия подобни гадни звуци Калона най-после каза:

— Отиди в спалнята и се приготви за мен. Ще дойда след малко.

Вече чувах писъка на Неферет, нещо от рода на: „Не, ще отидем двамата!“, но тя ме изненада тотално, като каза:

— Побързай, мой черни ангеле! — И всичко това със зноен, изкусителен глас.

След това чух шумолене на рокля, отваряне и затваряне на врата. Тя го манипулираше. Запитах се дали Калона го разбира. Един безсмъртен трябваше да има поне малко мозък в главата си и да не се хваща на психологическите игрички на вампирка, пък била тя и Висша жрица (добре де, игрите определено бяха и физически). Тогава си спомних призрачния образ на Неферет, който съзрях на онова дърво пред депото. Как го бе направила? Може би преминаването към Тъмната страна й бе дало нови сили, може би тя не беше просто паднал вампир, бивша Висша жрица, а нещо друго. Всъщност никой не знае какво означаваше да си кралица Тси Сгили. Тази нова мисъл ме ужаси.

Странно шумолене около леглото прекъсна трескавите ми мисли. Лежах неподвижно. Исках да задържа дъх, но знаех, че трябва да продължа да дишам дълбоко и равномерно. Кълна се, че усетих как погледът на Калона ме прободе и благодарих на богинята, че чаршафът покрива голото ми тяло. Чух злокобен шум от криле и си представих как ги разперва величествено над мен. Може би се готвеше да ме вземе в прегръдките си и да ги обвие около мен, както в съня ми.

И тогава се издадох. Колкото и силен да беше вътрешният ми инстинкт, повече не можех да остана със затворени очи. Изгаряща от нетърпение да видя неописуемо красивите черти на лицето му, отворих очи и се оказах на сантиметри от онова мутирало същество, Рефаим. Гарванът се бе навел над мен, уродливото му птиче лице почти докосваше моето. Клюнът му бе отворен и змийският му език опипваше въздуха пред мен.

Реагирах светкавично и по инстинкт. Случиха се няколко неща едновременно. Аз вдигнах чаршафа до брадичката си, нададох невероятен писък и се дръпнах с такава сила назад, че главата ми се удари в таблата на леглото. В същия момент отвратителният гарван изграчи, разпери криле, сякаш искаше да връхлети върху мен и… вратата се отвори. Дарий се втурна в стаята, хвърли поглед към зловещото същество и с едно убийствено грациозно движение бръкна във вътрешния джоб на коженото си сако за скрития там нож, освободи острието и го метна към него. Острието се заби дълбоко в гърдите му. Рефаим изпищя и се олюля назад, стиснал здраво украсената с перли дръжка на ножа.

— Ти дръзна да нападнеш моя син! — изгърмя гласът на Калона. С две крачки той се намери до Дарий. Силен като истински бог, го хвана за гърлото и го повдигна във въздуха. Беше толкова висок и ръцете му толкова дълги и силни, че можеше да запрати Дарий в тавана и да го размаже като нищо. Задържа ги високо над себе си и краката на Дарий започнаха безпомощно да се мятат насам-натам, докато юмруците му налагаха безсмислено мускулестите ръце на Калона.

— Спри! Не го наранявай! — Завличайки чаршафите със себе си, станах от леглото и се затътрих към тях. Едва сега осъзнах, че съм прекалено слаба. Калона бе разтворил черните си криле и трябваше да се провра под едното, за да стигна до Дарий. Нямах представа защо скочих от леглото и какво исках да направя. Дори да бях здрава и в добра форма, пак не можех да се сравнявам с това безсмъртно същество, да не говорим сега, в това състояние, и въпреки че закрещях с всички сили и започнах да го налагам с юмруци, не бих казала, че му създавах повече неприятности от досаден комар. Но тогава се случи нещо. Погледнах нагоре към кехлибарените очи на Калона, видях оголените му в усмивка кучешки зъби и осъзнах, че докато задушаваше бавно живота у Дарий, той се забавляваше. Всичко това му харесваше.

Калона разкри истинската си същност и аз разбрах, че той не е неразбраният герой, който огрян от истинската любов, неочаквано ще покаже на света добрата си страна. Нямаше значение дали винаги е бил такъв, или е станал зъл впоследствие. Важното бе, че сега беше зъл. Магията, която сковаваше волята ми, се разби като стъкло и се замолих с цялото си сърце то да се счупи така, че парченцата да не могат никога да се съберат.

Напълних дробовете си с въздух, вдигнах ръцете си с дланите нагоре, без да ме е грижа за чаршафа, който се смъкна надолу и ме остави чисто гола пред него, и извиках със сетни сили:

— Вятър и Огън, елате при мен, имам нужда от вас!

Моментално усетих присъствието на двата елемента и видях в съзнанието си Деймиън и Шоуни. Стояха със затворени очи, обединили сили в помощ на природните стихии. Точно това ми трябваше — малка помощ от приятели. Присвих очи и вложих цялата си енергия в последната команда.

— Накарайте крилатия звяр да пусне Дарий!

Спомних си как Вятърът и Огънят ме извадиха от затруднението с тези скапани гарвани-демони и прострях ръце към Калона, за да насоча елементите към него. След като успяха да ме спасят от синовете, би трябвало да нямат проблем и с бащата.

Ефектът беше незабавен. Горещата вълна подхвана разперените криле на падналия ангел, размята ги напред-назад, залепи се със съскащ звук по голата му кожа и го обви в облак от гореща пара. Той изпусна жертвата си и Дарий падна тежко на земята. Жаден за въздух, той отвори уста и се опита да стане и да ме предпази с тялото си от Калона и Рефаим. Не можех да му помогна с нищо, освен да се опитам да овладея дишането си и да мигам като побъркана, за да махна тези странни малки ярки петна от очите си. Огънят и Вятърът си отидоха и аз останах права, едва държейки се на треперещите си крака.

С крайчеца на окото си долових движение при отворената врата. Обърнах се и зяпнах изненадано, когато видях Старк да се втурва в стаята. Смъртоносната му стрела вече опъваше тетивата на лъка. Той я насочи към Дарий, но в последния момент размисли, тръсна глава, като че ли искаше да проясни съзнанието си, после бавно се обърна към мен. Заля ме вълна на радост. Той отново приличаше на себе си. Очите му не светеха в червено. Беше спокоен, нямаше вид на скелет с хлътнали бузи. Чак тогава осъзнах, че стоя пред него напълно гола и го гледам в очите. Грабнах бързо свлеклия се в краката ми чаршаф и го увих около себе си като след баня. Въпреки бъркотията и стреса, бях сигурна, че лицето ми е червено като домат. Трябваше да кажа нещо, каквото и да е. Но мозъкът ми зацикли около една-единствена мисъл: той ме видя гола.

Старк се окопити пръв, вдигна лъка и се прицели отново в Дарий.

— Старк! Не го убивай! — извиках аз. Не си направих труда да закрия тялото на Дарий. Ако той решеше да стреля, нямаше начин да пропусне, каквото и да направех. Просто нямаше как да пропусне. За разлика от Калона, моята богиня не си връщаше подаръците обратно.

— Ако искаш да убиеш този, който ме запрати в ъгъла на стаята, трябва да изпратиш стрелата си в жрицата, а не във воина — каза Калона. Вече беше на крака и говореше, сякаш нищо не се бе случило. Лицето му беше спокойно, но кожата по голите му гърди ми се видя червена и странна, като изгоряла на слънцето. Елементите бяха напуснали стаята, но от нея все още излизаше пара на тънки струйки, които се къдреха мързеливо във въздуха. — Но аз не искам да убиваш жрицата. Искам него…

Не дочаках Калона да довърши и преди Старк да изпълни желанието му, се обърнах към Калона и заговорих умоляващо:

— Дарий няма вина. Той просто ме защитаваше. За всичко е виновен онзи гарван. — Посочих към дългия разрез на гърдите си, който в интерес на истината, вече не зееше като голяма гадна уста, а приличаше на червена, нащърбена линия. — Когато Дарий ме чу да викам и видя Рефаим над мен, съвсем логично предположи, че той ме напада отново.

Калона бе вдигнал ръка, за да спре Старк, и ме слушаше внимателно. Въпреки притеснението от втренчения му поглед, аз продължих:

— Дарий положи клетва да ме защитава. Той просто си вършеше работата. Моля те, не го убивай за това.

Последва дълга пауза. Калона се взираше в мен, аз също го гледах. Вече не усещах хипнотичното му въздействие. Не, че не продължаваше да бъде най-готиният мъж, когото бях виждала. Беше, и още как. Дори… това, което видях, ме накара да подскоча.

Калона се подмладяваше. Когато за пръв път излезе от своя затвор, той беше напълно и тотално готин, но беше… зрял мъж. Един ненормално едър мъж с огромни черни криле. Възрастта му не можеше да се определи с точност, но нямаше съмнение, че е някъде между трийсет и петдесет. Сега нещата бяха различни. Ако ме питаха на колко години е, бих казала, че е около осемнайсет и със сигурност не по-възрастен от двайсет и една.

Той е на идеалната възраст за мен…

Най-после той отмести поглед към Рефаим, който се бе свил в ъгъла на стаята и стискаше с две ръце дръжката на стърчащия от гърдите му нож.

— Истина ли е това, синко? Наистина ли един от синовете ми е наранил жрицата?

— Няма как да знам, татко. Все още нито един от стражата не се е върнал — отговори задъхано Рефаим.

— Това е самата истина — обади се Дарий.

— Естествено, че ще кажеш така, боецо — прониза го с поглед Калона.

— Давам ти своята дума на син на Еребус, че това е истина. Ти видя раната на Зоуи със собствените си очи. Не може да не си разпознал следите от ноктите на твоите деца.

Зарадвах се, че Дарий беше престанал да стене, говореше уверено и беше готов да продължи битката с присъщия на всички пубери (Здравейте, Хийт и Ерик!) ентусиазъм. Продължаваше да ме защитава, макар и с думи. Защото, ако Калона знаеше, че един от гарваните демони ме бе нападнал и едва не ме бе убил (без да му се обяснява, че това беше по-скоро инцидент, отколкото премислена атака), най-малкото нямаше да ме оставя сама с тях и щеше да предупреди гадните изчадия да стоят настрана. Разбира се, при положение, че все още ме искаше жива.

Калона приближи към мен и аз веднага прекратих вътрешния монолог. Застанах мирно, загледана право напред в голите му гърди. Той спря малко преди пръстите на краката ни да се докоснат, протегна ръка и бавно прокара пръст по раната ми. Не докосна кожата ми, но беше толкова близо до нея, че усетих познатия леден полъх. Трябваше да стисна зъби, за да не се разтреперя, да не отстъпя назад или да го погледна в очите и да направя някоя лудост, например да се наведа напред и да допра горещите си гърди в хладния му пръст.

— Този белег наистина е оставен от един от моите синове — каза той. — Старк, остави засега воина жив. — Тъкмо поемах въздух, за да въздъхна облекчено, когато го чух да добавя: — Естествено, не мога да го оставя да наранява безнаказано синовете ми. Но предпочитам да го накажа лично. — Каза го толкова спокойно, че в първия момент не разбрах значението на думите му усетих се чак когато го видях да напада като кобра. Воинът нямаше време дори да заеме отбранителна позиция. Калона се извъртя, издърпа ножа от гърдите на Рефаим и с едно движение го заби в бузата на Дарий.

Дарий се олюля, после падна, кръвта плисна от лицето му и всичко около нас се осея с малки червени капчици като от дъжд. Изпищях и се опитах да стигна до него, но силната ръка на Калона обхвана кръста ми и ме придърпа назад към гърдите му. Вдигнах поглед към безсмъртния в очакване гневът и ужасът в очите ми да прогорят красивото му лице.

Този път не усетих привличане. Магията му вече не ми действаше. Калона беше млад и нечовешки красив, но аз виждах пред себе си единствено опасен враг. Сигурно забеляза победоносния пламък в очите ми, защото войнственият израз на лицето му се смени с лека иронична усмивка. Той се наведе и прошепна в ухото ми:

— Помни, моя малка Ая, воинът може да те защити от всеки, но не и от мен. Нито пък силата на стихиите може да ми попречи да взема това, което по право ми принадлежи.

После притисна устни в моите и в мен се развилия снежна буря, скова съпротивителните ми сили, изпълни душата ми със забранена страст и вледени мозъка ми. Вкусът й ме накара да забравя всичко и всички — Старк, Дарий, дори Ерик и Хийт — всички замръзнаха някъде из далечните гънки на паметта ми.

Той отдели устните си, пусна ме. Установих, че краката не ме държат, и се свлякох на пода. Той се засмя и излезе от стаята, а раненият му син закуцука след него.