Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alice, Alice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Сам Лундвал. Ах, тази Алиса!

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

Библиотека „Галактика“, №70

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Вера Ганчева

Преведоха от шведски: Светла Стоилова, Антоанета Приматарова-Милчева

Редактори: Агнеса Дряновска, Светла Стоилова

Редактор на издателството: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Шведска, I издание

Дадена за набор на 12.VII.1985 г. Подписана за печат на 16.X.1985 г.

Излязла от печат месец ноември 1985 г. Формат 70×100/32 Изд. №1899. Цена 2 лв.

Печ. коли 22. Изд. коли 14,25. УИК 13,88

Страници: 352. ЕКП 95366 21531 5637-269-85

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 839.7

© Любен Дилов, предговор, 1985

© Антоанета Приматарова-Милчева, Светла Стоилова, преводачи, 1985

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985

c/o Jusautor, Sofia

 

Sam J. Lundwall

Inga hjältar här — Delta Förlags, Stockhoims, 1972

Alice, Alice — Delta Förlags, Stockhoims, 1974

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от gogo_mir; отделяне на предговора като самостоятелно произведение

16

В храма на Диана: Тя изчезна, в сянката и след миг отново се появи.

— Донесох малка закуска — каза. — Изглеждаш ми уморен.

Сложи пред него хляб и плодове и наля червено вино от една амфора.

Монтийе се нахвърли на яденето, но без да забравя, че тя го следи с поглед.

— Как се казваш? — попита тя.

— Монтийе. А ти?

— Навзикая.

— Само Навзикая?

Тя се усмихна.

— Някога са ме наричали Навзикая — белоръката дева. Дъщеря съм на Алкиной, царя на феаките[1]. — Тя седна на земята пред него и скръсти крака. — Какво те води насам?

Той се постара да й обясни.

— По своето естество роботът не се отличава от всичко останало тук — каза тя и се загледа надалеч. — От него ще чуеш истината такава, каквато самият ти искаш да я чуеш, а не каквато е в действителност.

— Но той твърдеше, че Земята ще се бори срещу нас, че ще се стигне до война. Ние не искаме война.

Тя го погледна.

— Ами въоръжението на корабите ви, ами пистолетът на хълбока ти? Смъртта витае около теб като буреносен облак. Хората, където и да отидат, сеят само смърт след себе си — не се прави, че не знаеш.

Монтийе я изгледа замислено. Навзикая беше изключително красива на светлината от играещите огнени пламъци. Времето се нижеше бавно. Тя изправи кръшната си снага, робата й тихо прошумоля. Огънят обагри белите й ръце в червено.

В светата обител заедно с Офелия. Сухият въздух ухаеше на тамян. Сред сенките проблясваше олтар. Монтийе хвърли един поглед към него и недоумяващо повдигна вежди.

— Искате ли да легнете в скута ми? — попита тя[2].

— Нямам нищо против.

— Исках да кажа: да сложите главата си в скута ми.

— Нямам нищо против.

— Помислихте, че искам да кажа нещо просташко?

— Аз не мисля нищо.

— Хубава мисъл — каза Офелия, — да лежиш между краката на едно момиче. — И се усмихна.

Той чувствуваше ударите на сърцето й под ефирно тънката дреха. Попита:

— Какво има?

— Нищо.

— Вие сте тъй весела?

— Какво друго трябва да прави човек, освен да бъде весел — на такова място и в такъв час? — Тя се надвеси над него. — Корабът ви е толкова надалеч. Бихте могли да останете тук.

Тя се изправи.

— Красива сте — каза той.

— Скъпи принце — разсмя се тя, — замълчете! Моята честност не позволява да говорим за моята красота[3].

Приближи се до него и зарови лице в туниката му. Прошепна: „О, говори ми все така!“

 

 

Русата коса се бе разпиляла по лицето й, тя спеше свита на кравай като дете в майчина утроба. Дишаше бавно и равномерно. Монтийе бе коленичил пред олтара. При вида на блестящите копчета изсвири беззвучно през зъби, докосна ги. Никак не приличаха на църковни утвари, каквито човек би очаквал на такова място — странен олтар!

Странен, защото представляваше всъщност хиперкосмически предавател.

Външната му конструкция бе старомодна, скалите и копчетата имаха надписи на някакъв непонятен език, но всички детайли подсказваха недвусмислено предназначението му. Металната кубична основа завършваше отгоре с прозрачна плексигласова полусфера, в която проблясваха милиони светлинни точки: сложна антенна система, плод на високо техническо развитие. Междупланетната федерация не можеше да се похвали с такава съвършена антена. Забележително постижение!

Освен всичко друго устройството изглеждаше фабрично ново.

Храмът се огласи от добре познатото писукане, което замлъкна веднага, щом предавателят се самонастрои на честотата на федерационната флотилия. Звездната мозайка в полусферата се прегрупира в образа на уморен офицер, който тъкмо поднасяше към устните си чаша кафе. Офицерът вдигна поглед и ококори очи.

— Капитан Монтийе!

— Бъди така добър — каза Монтийе — и ме свържи с командния пулт.

Лицето на офицера се разми в пъстроцветна мъгла, от която след миг се избистри физиономията на друг човек с мустаци и помътнели от умора очи.

— Само без възклицания — предупреди го дружелюбно Монтийе. — Да не стреснеш някого.

Офицерът се приближи към своя екран.

— Търсим те под дърво и камък от десет часа насам — защо прекъсна връзката с нас? Кат каза… — Млъкна и предприе нещо, което остана извън обсега на екрана. — Но ти не се обаждаш от кораба! — възкликна офицерът, когато лицето му отново изплува в центъра на екрана. — Какво, по дяволите, става там долу?

Монтийе забеляза, че офицерът целият е плувнал в пот и очевидно не се е бръснал скоро.

— Попаднах в някакъв урочасан храм, посветен на богинята Диана — поясни Монтийе. — И моля те, не викай, защото това е светилище и Диана не обича да й вдигат шум. — Монтийе замълча и хвърли през рамо бегъл поглед към спящата девойка, за да се увери, че не се е събудила. — Какво става с Кат? Прибрала ли се е в кораба?

— Да…

— Предай й да се заключи, ако вече не го е сторила, и да не излиза оттам, докато ние не отидем да я приберем. Кацаме на Земята.

— Но…!

— Чувствувам се все още отлично, благодаря за загрижеността. — Монтийе направи мрачна физиономия. — Слушай сега, Щефан, рано или късно, все някога ще трябва да се приземим, а мисля, че и без това сме позакъснели малко. Планетата не е толкова безобидна, колкото предполагахме… Лично се убедих в това. За какво мислиш, че използуват този предавател? Във всеки случай не за пържене на яйца. Цивилизацията им е високо развита, Щефан, и ни изправя пред някои проблеми. Откак сме се приземили тук, Кат и аз, те правят всичко възможно, за да ни свършат психически. В момента опитват да ме подкупят с едно чаровно създание, чиято задача е да ме държи в бездействие. Щом не искат да ни посрещнат човешки, налага се да прибегнем до други методи. — Погледна бегло часовника си. — Обявете пълна бойна тревога, пригответе се за приземяване със заредени за стрелба оръжия. Установи координатите ми, нали? — и без да дочака утвърдителния отговор, продължи: — Ще действуваме според план Б3: три крайцера ще ми изпратите долу, останалите да кръжат в орбита и да имат готовност за приземяване, в случай че се наложи. Ако се натъкнете на враждебни тела, стреляйте. Ако на пътя ви се изпречи нещо, което би могло да се окаже враждебно, стреляйте. Ако около някой от корабите започнат да се материализират отново проклетите им катедрали или пещери, не чакайте, а ги взривете и гледайте да се измъкнете. Всичко необичайно приемайте за враждебно дори да се съмнявате в съществуването му. Не се осланяйте на предположението, че става дума само за халюцинации — далеч не е така. Сам можах да се убедя. Планът влиза в действие след двадесет минути.

Погледна още веднъж спящата девойка. Тя бълнуваше насън. Продължи припряно:

— Установи координатите на Марта — би следвало да я откриете по излъчването на енергийния й пакет или по нещо друго. Преди всичко трябва да се погрижим за нея, а когато вече си я приберем, ще се поразговорим сериозно с местните власти, които и да са те. Разбрано?

Долови слабо шумолене зад гърба си — раздвижване на дреха и шляпане на боси крака по каменните плочи.

— Разбрано — повтори той. — Край.

 

 

Медуза! Когато образът на офицера изчезна, Монтийе изведнъж съзря огледалния образ на Медузата върху плексигласовата полусфера. Гротескното й лице бе изкривено от омраза, косата й представляваше кълбо от виещи се змии.

— Излъга! — развика се тя. — Излъга! — Приближаваше към него, а пронизителният й глас кънтеше из целия храм.

Медузата, разказваше му веднъж Кат, се смята за една от най-внушителните рожби, родени от въображението на древните гърци. Не само грозна, но и смъртоносна. Погледнел ли я човек в лицето, превръщал се на камък. Няма що, приятна жена. Извратено въображение са имали тези гърци.

Спомнил си тези думи, Монтийе залегна на пода, закри очите си с ръце и започна да стреля наляво и надясно, докато бялата светлина на оръжието му не изпълни целия храм.

 

 

После се върна при предавателя, без да гледа надолу към овъгления труп. Този предавател положително не бе монтиран току-така на това място.

Никога не оставяй коз в ръката на противника си, ако можеш да му го отнемеш, помисли Монтийе.

И се зае да развинти задната платка на предавателя. Когато надзърна във вътрешността му, размърда устни, без да може да издаде някакъв звук.

Предавателят представляваше една куха кутия.

Потьомкинов декор, шега, абсурд.

Монтийе бавно се изправи и през входа на храма се загледа в пищната зеленина навън.

Всичко тук е взето от една или друга книга.

Те изпълняват всяко нейно желание.

От него ще чуеш истината такава, каквато самият ти искаш да я чуеш, а не каквато е в действителност.

Али-

Монтийе се загледа в овъгления труп на пода.

са

Потънал в безизвестност писател си бе представил някога хиперкосмически предавател, но не бе успял или пък не си бе дал труда да опише сложната му схема. Защо му е трябвало да го описва? Нали предавателят и така е изпълнявал предназначението си в неговия разказ.

На Земята, в царството на митовете, той също функционираше.

Монтийе се прицели с пистолета си в кухата кутия и натисна спусъка. Предавателят се пръсна и изчезна сред кълбо от пламъци.

Неразрушими машини няма. Дори във въображението на писателите.

Монтийе излезе от храма, без да е напълно уверен в това.

Бележки

[1] Четири от песните на Омировата „Одисея“ са посветени на гостуването на Одисей у феаките. Б.пр.

[2] В този разговор с Монтийе Шекспировата Офелия изрича всъщност, почти непроменени, репликите на Хамлет в разговора с нея — трето действие, втора сцена на пиесата „Хамлет“. Б.пр.

[3] Чувствително променената реплика на Хамлет от трето действие, първа сцена „… ако сте честна и красива, вашата честност не трябва да си позволява много да говори с вашата красота.“ Б.пр.