Сам Лундвал
Ах, тази Алиса! (4)

4

В това време долу на Земята белият жребец се спусна от небето, силно, но безшумно приплясна с криле и се задържа във въздуха на петдесет метра от стария космодрум. Уредите на кораба отчетоха правата му, отсъдиха, че в действителност той не съществува, и невъзмутимо продължиха да вкарват в електронната си памет останалите по-съществени данни и събития. Ракетите разузнавачи се отличаваха с много по-голям коефициент на интелигентност от обикновените роботи, но имаха и известни недостатъци — така например те не вярваха в приказките. За тях съществуването на Пегаса противоречеше на редица необорими природни закони, затова безучастно отместиха смъртоносните оръжия, които го бяха взели на прицел, и го оставиха да си пърха на воля горе сред мрака. Пегасът проследи с поглед отдалечаващите се от кораба Жослен и Марта и в големите му, блестящи очи се запали пламъкът на необяснима и неудържима радост.

Горе в мрачните висини, сред дъжд от огнени искри, спря колесницата на Медея, а около нея се скупчиха валкириите, които очаквателно се завзираха надолу през облаците. Отвъд планините, над снежните върхове, се надигна огромната глава на змията Мидгард — студените й, пронизващи очи се впиха в двете човешки фигури. Огромното й тяло, което опасваше Земята като пояс, потрепера едва забележимо. Размърдването на това туловище срина цели планини, накара много реки да променят коритата си и забули небето с прахоляк. Главата на чудовището увисна над Земята като непроницаема сянка, а стъклените му змийски очи се извъртяха надолу. С голямо закъснение, но бодро до космодрума долетя и бръмбарът скарабей, който за първи път изоставяше своите задължения. Корабът регистрира появата на всички тези същества, отчете големината им и скоростта на летене, отсъди, че никое от тях не представлява заплаха, запамети информацията за евентуални бъдещи допитвания и веднага я забрави. Погълнат от задачата с помощта на телекамерите да следи всяка стъпка на Жослен и Марта, човекороботът не удостои с никакво внимание действията на кораборобота.

Оръдията на кораба се прицелиха неуверено в огромното туловище на змията Мидгард, но след като прецениха, че дори това чудовище ще да е само едно от необяснимите призрачни видения, загубиха интерес към него и отново се заеха, вече преодолели тревогата, със задачата си да търсят някакви по-осезателни угрози. Оттук нататък не обръщаха никакво внимание на странните същества, които се събираха далеч от светлината, жужаха, шушукаха и наблюдаваха Жослен и Марта с очи, издаващи безгранична самота. В мрака се спотайваха, всички рожби на човешкото въображение и търпеливо чакаха своя час — вече цели петдесет хиляди години. Трите стари норни^[1], изрекли пророчеството за завръщането на човечеството, седяха под короната на дървото Игдрасил^[2] и под схлупения, мрачен небосвод тъчаха нишките на своята ужасна мрежа, а встрани от тях стоеше мъж с наметка и ги наблюдаваше мрачно и безмълвно. В корените на дървото се криеше подземната змия Нидхьог и денонощно гризеше корените му. А на хребета на една искрящо бяла планина чакаше богинята Деметра, заобиколена от свитата на своите плешиви мъже, които тъй добре подхождаха за службата си при нея. Шията й трепна, тя отметна назад лъскавата си коса, вдигна поглед към небето, където скарабеят бодро продължаваше своя полет към космодрума, и се разсмя.

Отвъд развалините, озарен от бледата лунна светлина, вървеше Жослен. Следван по петите от Марта, той се спускаше по едно стръмно нанадолнище и стискаше пистолета в ръка като нещо свято. От двете му страни се издигаха шумолящи дървета, призрачно бледи на лунната светлина. Под стъпките му пропукваше трошлив бетон. Погледът му се местеше неспокойно, нащрек да предусети и най-малкото знамение за угроза, но срещаше навред само плътни сенки. Вдигнеше ли очи към небето, Жослен виждаше шепа бледнеещи звезди — голяма част от небето тънеше в непроницаем мрак, надвиснал над земята като огромна черна сянка. От разстояние долитаха странни шумове, пращене на листа, кикот и шепот на същества, които използуваха мрака, за да се приближат дебнешком. Жослен сви рамене и продължи, без да им обръща внимание.

Вече бе убеден, че катедралата е била просто халюцинация. Чувствуваше се облекчен, но същевременно и принуден да се замисли над доста неща. Спомни си как като малко момче опитваше да си представи силите, по-властни от човека, и старите образи от потъналите в забрава светилища, които подхранваха въображението му. Крачеше надолу по стръмното с широко отворени очи и се питаше дали той и Марта виждат едни и същи неща. Марта го следваше неотстъпно, гледаше ту бледите дървета, ту гърба му и също се бе умислила. Никой от двамата не понечи да каже нещо.

Навлязоха в някакво дефиле: от двете им страни се издигаха скални масиви и дълбоко насечени каменни стени. Всичко наоколо изглеждаше раздробено, натрошено, разпокъсано. Каменните стени бяха прошарени от успоредните ивици на най-различни утаечни скали: сини, сиви, жълти, кафяви, червени. А вътре в тях се виждаха какви ли не вкаменелости: амонити, граптолити, трилобити. Най-ранните пластове, в основата на скалите, бяха от протерозойската ера, а най-горните от кватернера. По земята, в краката на Жослен и Марта, се търкаляха вкаменени морски лилии и звезди, а над главите им се извисяваха развалините на някогашната човешка цивилизация, заспали под едно небе, което сега безмълвно бе озарявано от фосфоресциращите криле на космическите кораби. Личеше си, че някога оттук е минавало коритото на пълноводна река.

Дефилето все повече се стесняваше, накрая вече се виеше като тясна пътечка между нависоко издигащите се стръмни скали. Но Жослен и Марта не се отказваха да я следват — чувствуваха се уверени, защото знаеха, че отвъд развалините над тях бдят човекороботът и корабороботът с неговите получовешки възприятия. Скалите бяха обрасли в тъмен мъх и други слабо осветени пълзящи растения. Вятърът носеше сякаш против волята си шумове от шепот и леки стъпки на остроноктести лапи по скалите. На следващия голям завой Жослен и Марта се озоваха пред надвиснала над пътечката огромна скала, а върху нея забелязаха застанало нащрек странно създание, което впи поглед в лицата им.

Това беше сфинкс — полужена, полулъвица. С гордо разперени криле на гърба, с остри нокти и дебела опашка и същевременно с тесни, изящно извити женски вежди. С котешки гъвкаво тяло, с богато оперени криле и тънка женска шия, която гордо се открояваше от перушината и от блестящата златиста козина. Сфинксът ги измери с поглед и проговори с ясен, звучен глас:

— Този проход е мой. Затова, преди да преминете, трябва да решите загадката ми. Не успеете ли… — От лапите се показаха черни смъртоносни нокти.

Жослен все още се чувствуваше в безопасност (човекороботът, корабороботът, всичко това означаваше могъщество), затова попита:

— Какво ще рече това?

— Ще рече, че пред вас стои тиванският сфинкс — отвърна чудовището с усмивка. — Пазачът на този проход, ангелът на смъртта, който удушва всекиго в желязната си прегръдка. Поставен съм тук от богинята Хера — задавам гатанки и тъй охранявам прохода. Досега само един е успял да разреши загадката ми — тъмноок, по-накуцващ мъж, който след това попадна на майка си, без да я познава. Сега ще ви поставя загадката си. — И сфинксът отново се усмихна.

— Говори като дресиран папагал — каза Жослен, — но те кара някак да потръпваш. — Присви очи, за да види по-добре сфинкса, който се приготви за скок под бледата светлина на луната. — Дали е машина?

Марта се бе отдръпнала настрани в сянката на скалите.

— Да се връщаме при кораба — предложи тя.

— Аз поразявам по-бързо и от смъртта — обади се сфинксът, като я изгледа. — Никога няма да напуснете това място, ако не решите загадката ми.

— Това е някаква шега — каза презрително Жослен (човекороботът, корабът, студеният метал на пистолета с дремещия в него огън го правеха уверен в превъзходството му). — Може би умее да показва фокуси? — И с усмивка към сфинкса попита: — Познах ли?

— Не ми харесва тази история — каза Марта. — Да се връщаме.

— Сигурно е робот или нещо подобно. Страх ли те е?

— Да.

Сфинксът проговори отново:

— Готови ли сте да отговаряте?

— Разбира се. Казвай само.

Сфинксът се надвеси от скалата си.

— Добре — каза той. — Слушайте.

Същество едно има, с крайници

на брой два, четири или три.

По земята, във въздуха и морето

никой друг като него не умее да се мени.

Най-бавно е и най-малка сила има,

когато на всичките си крайници се довери.

Настъпи мълчание. След известно време сфинксът се усмихна. Подаде нокти. Изпъна мускули като за скок, разпери криле. Надигна се лениво и замести поглед от Жослен към Марта.

— Загадката — каза той — не е по силите ви, доколкото виждам. — Провалихте се, но всъщност всеки един живот е осъден на провал и затова сега аз ще ви убия.

Разпери криле.

— Жослен! — изпищя Марта. — Бягай!

В следващия миг сфинксът скочи.

В кораборобота седеше човекороботът и следеше екрана. Озарени от бледа светлина, по него се движеха неясни силуети. После заслепително проблесна пистолет и в миг сенките придобиха гротескно реални очертания: Жослен в прегръдката на сфинкса, Марта, свила се на земята, с облещени от ужас очи. От ръката й излиза огнена струя, която рикошира в сфинкса, без той да пострада ни най-малко.

Роботът започна да действува хладнокръвно и целенасочено. Завъртя се на стола си към контролното табло и плъзна ръце към него. На мъждукащата светлина на — екрана той приличаше на умело движена кукла на конци сред трепкащите сенки и блещукащите червени и сини лампички. Докосваше копчета, лостове, включваше различни уреди. Те заработваха отначало с леко жужене, после с чувствителен шум, а накрая с грохот, който бързо надхвърляше ултразвуковата бариера. В бронята на кораба се прибраха някои от добре смазаните дула, а на тяхно място се появиха нови, матовочерни. Те заеха позиции според изчислените от уредите траектории на изстрела. Върху командното табло непрекъснато проблясваха и угасваха някакви светлинки. Роботът докосваше копчетата, сякаш бяха клавиши на орган, и тъй събуждаше един дремещ до този миг светлинен хор, който изпълни кораба с идеалната хармония на своите хорали и басови машинни химни.

Камерата отново се въртеше на всички страни, за да обхване с обектива си целия космодрум и околните смълчани развалини. Роботът подаде команда за излитане. Корабът се откъсна меко от земята, но не можа да се издигне много високо.

Наоколо започнаха да се сгъстяват тъмни сенки, осезаеми единствено за него. Докато екранът продължаваше да показва пустеещия сред околните развалини космодрум, корабът регистрира, че от всички страни бързо започват да никнат скални масиви. Те растяха вертикално нагоре и се сключваха в един общ свод някъде нависоко. Така образуваха пещера, прогизнала от влага и тънеща в пълен мрак. От далечния свод се спускаха проблясващи от светлинни рефлекси сталактити, а от каменния под никнеха сталагмити и образуваха колони, арки и скални завеси. Корабът се озова затворен в клетка с необикновени пръти, обкичени със смарагди, турмалинови и хризолитни кристали. Уредите отчитаха милиарди тонове масивен камък от всички страни на кораба. Той повися известно време под непреодолимия скален свод и отново кацна на земята.

Всичко това остана скрито за човекоробота — той виждаше само пустия космодрум и откритото небе. Натискаше копчета, подаваше команди, но корабът не помръдваше. Накрая стана от стола, грабна някакво оръжие и излезе навън пред люка. Корабът видя как човекоподобният му събрат мина безпрепятствено между искрящите кристални колони и изчезна отвъд скалната стена. Това го смути, но според данните от уредите нямаше никакво съмнение в реалността на пещерата. Затова вкара в магнитната си памет взаимно изключващите се информационни данни и ги забрави.

Човекороботът хукна надолу по склона към скалния проход, където Жослен и сфинксът се бяха вкопчили един в друг и се търкаляха по земята като голяма черна топка. Мъртвешки бледа, Марта се бе прилепила до една скала малко встрани. Човекороботът остави оръжието си и се нахвърли върху сфинкса; металните му ръце се вкопчиха здраво в златистожълтата козина. Сфинксът отблъсна Жослен, който политна, удари се глухо в скалата, изпружи се неподвижно на земята, и се зае с внезапния нападател. Роботът беше бърз, интелигентен, действуваше целенасочено, но сфинксът имаше много, много години на гърба си, а бе и хитър. Той започна да обикаля в кръг около робота с усмивка на красивите си женски устни.

— Загадката ми не бе отправена към теб — каза той, — пък и Хера едва ли си е представяла, че тук може да се появи някой като теб. Не ме привлича да те схрускам, но не пропускам нищо живо покрай себе си, а в теб също мъждука искрица живот. С това съдбата ти е решена.

И сфинксът се хвърли напред. Роботът отстъпи, но не достатъчно бързо. Металната конструкция поддаде, раздрънча се и тупна тежко на земята. Сфинксът бавно се изправи и се върна при Жослен. Забравена от чудовището за момента, Марта стана и впери в него невиждащите си очи. Тръгна заднишком към мрака, обърна се и побягна.

Корабът отново си имаше компания. Русокосо момиченце със синя рокля и бяла престилка изскочи от скалите и се покатери в ракетата. Седна пред командното табло, ококори очи при вида на калейдоскопичното багрено многообразие върху екрана и възторжено размаха крака. Корабът не показваше никакви признаци да е забелязал момиченцето. По страничните облегалки на командирския стол имаше пъстроцветни светлинни копчета и бутони. Странни неща ставаха, когато момиченцето се докосваше до тях. При всяко завъртане или натискане корабът вършеше какви ли не работи и в палавите сини очи на момиченцето проблясваше неудържима радост.