Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lords of the bow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Господари на лъка

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-928-1

История

  1. — Добавяне

31.

Зимата напредваше и в герите започнаха да се раждат деца, много от които бяха заченати от мъже, заминали надалеч с военачалниците или с някоя от дипломатическите групи на Темуге. Свежата кръв беше в изобилие след залавянето на предназначения за града обоз и огромният лагер се радваше на мир и охолство, каквито не беше познавал досега. Хаджиун поддържаше воините във форма с непрекъснати тренировки в равнината около Йенкин, но спокойствието им беше привидно и малко бяха онези, които не обръщаха изпълнени с очакване погледи към града.

За първи път в живота си Чингис страдаше от студа. Апетитът му беше слаб, но въпреки това той натрупа малко мазнини, като се принуди да яде говеждо и ориз. Вече не беше кожа и кости, но кашлицата му не изчезна, оставяше го без дъх и го вбесяваше. За човек, който никога не бе боледувал, беше отчайващо да вижда как го предава собственото му тяло. От всички в лагера той най-често поглеждаше към града, нетърпелив по-скоро да падне.

Беше среднощ, навън бушуваше снежна виелица, когато Кокчу дойде при него. По някаква причина кашлицата се беше засилила и Чингис бе свикнал шаманът да го посещава преди зазоряване и да му носи топли питиета. Герите бяха съвсем близо един до друг и всички наоколо чуваха раздиращите звуци.

Чингис се надигна, щом чу стражите да спират Кокчу. Нямаше да има повторен опит за покушение — всяка нощ около големия гер пазеха по шестима от най-добрите воини, като се редуваха на смени. Кокчу влезе в полумрака и запали висящия от тавана фенер. Известно време Чингис не можа да каже нищо. Спазмите разтърсваха гърдите му, докато лицето му не почервеня от напъните. Както винаги, накрая едва си поемаше дъх.

— Добре дошъл в дома ми, Кокчу — дрезгаво прошепна той. — Какви нови билки ще пробваш тази нощ?

Може и да си въобразяваше, но шаманът му се стори странно изнервен. Челото му блестеше от пот и Чингис се запита дали и той не се разболява.

— Нямам нищо, което би ти помогнало да се почувстваш по-добре, господарю. Опитах всичко, което знам — каза той. — Чудех се дали няма нещо друго, което ти пречи да се оправиш.

— Нещо друго ли? — повтори Чингис. Гърлото го сърбеше ужасно и той преглътна с мъка. Това вече му беше станало навик и той го правеше непрекъснато.

— Императорът прати убийци, господарю. Може би има и други начини да те атакува. Начини, които не можем да видим и да преборим.

Чингис с интерес обмисли думите му.

— Мислиш, че това е дело на магьосници от града ли? Ако кашлицата е най-доброто, на което са способни, не се страхувам от тях.

Кокчу поклати глава.

— Проклятието може да убива, господарю. Отдавна трябваше да се сетя.

Чингис се отпусна уморено в леглото си.

— Какво си намислил?

Кокчу даде знак на хана да стане и се извърна, за да не го вижда как се мъчи да се изправи.

— Ако дойдеш в гера ми, господарю, ще призова духовете и ще видя дали не си белязан с някоя черна магия от града.

Чингис присви очи, но кимна.

— Добре тогава. Прати някой от стражите да извика и Темуге.

— Не е необходимо, господарю. Брат ти не е запознат с тази материя…

Чингис се закашля и кашлицата му се превърна в яростно ръмжене срещу предаващото го тяло.

— Прави каквото ти казвам, шамане, или се махай — каза той. Кокчу сви устни и се поклони отсечено.

Чингис последва шамана до мъничкия гер и изчака навън на снега и вятъра, докато Кокчу се пъхна вътре. Темуге се забави, но най-накрая дойде заедно с воина, който го беше вдигнал от сън. Чингис дръпна брат си настрана, за да не ги подслуша Кокчу.

— Май се налага да изтърпя неговите пушеци и ритуали, Темуге. Имаш ли доверие на този човек?

— Не — сприхаво отвърна Темуге, все още раздразнен, че са го събудили.

Чингис се ухили на киселата физиономия на брат си.

— И аз така си помислих, затова и те повиках. Ще дойдеш с мен, братко, и ще го следиш през цялото време, докато съм в гера му.

Направи знак на стоящия наблизо воин и той бързо приближи.

— Куюк, ще пазиш този гер и няма да позволяваш на никого да ни притеснява.

— Твоя воля, господарю — отвърна мъжът и сведе глава.

— И ако Темуге или аз не излезем навън, твоя работа е да убиеш шамана — каза Чингис.

Усети погледа на брат си и сви рамене.

— Не съм от доверчивите, братко.

Пое дълбоко дъх в студения въздух, стегна гърлото си и влезе в гера на шамана, следван от Темуге. Тримата едвам се побираха в тясното пространство, но седнаха върху копринения под с допрени колене и зачакаха да видят какво ще стори Кокчу.

Шаманът запали някакви конусчета в златни съдове на пода. Те хвърляха искри и съскаха, изпускайки гъст облак наркотичен дим. Щом първите му струйки достигнаха Чингис, той се преви в пристъп на кашлица. С всяко вдишване състоянието му се влошаваше и Кокчу видимо се притесни, че ханът може да припадне. Накрая Чингис си пое свободно дъх и усети прохлада в измъченото си гърло, подобна на глътка студена вода в горещ ден. Пое дъх отново, после пак, наслаждавайки се на вцепенението, което го обхващаше.

— Така е по-добре — призна той и се взря в шамана с кървясали очи.

Кокчу беше в стихията си въпреки неумолимия поглед на Темуге. Извади гърне с черната паста и посегна към устата на Чингис. Подскочи, когато ханът рязко хвана китката му.

— Какво е това? — с подозрение попита Чингис.

Кокчу преглътна. Не беше видял движението му.

— Ще ти помогне да преодолееш оковите на плътта, господарю. Без него не мога да те изведа на пътеките.

— Опитвал съм го — внезапно се обади Темуге. Очите му бяха светнали. — Не причинява вреда.

— Този път няма да го опитваш — каза Чингис, без да обръща внимание на разочарованието на брат си. — Искам да наблюдаваш, Темуге, това е.

Отвори уста и изтърпя мръсните пръсти на шамана, които намазаха венците му с пастата. Отначало тя нямаше никакъв ефект, но тъкмо когато понечи да го каже, Чингис забеляза, че смътната светлина от шаманската лампа е станала по-силна. Зяпна я учудено и светлината се засили още повече, изпълни малкия гер и сякаш ги окъпа в злато.

— Хвани ръката ми и тръгни с мен — прошепна Кокчу.

Темуге гледаше недоверчиво как очите на брат му се обръщат навътре и тялото му се отпуска. Кокчу беше затворил своите и Темуге се почувства странно самотен. Трепна, когато челюстта на Чингис увисна и разкри почернялата му от пастата уста. Тишината се проточи и Темуге се поотпусна, щом си спомни собствените си видения в малкия гер. Погледът му се отмести към гърнето и докато двамата мъже бяха изпаднали в дълбок транс, той затвори капака и го скри в пазвата си. Ма Цин му осигуряваше редовно от пастата, преди да изчезне. Темуге отдавна беше престанал да се чуди какво беше станало с него, макар да подозираше, че Кокчу имаше пръст в тази работа. Намери си други слуги сред дзинските наборници, макар че никой не беше толкова умел.

Нямаше начин да прецени колко време е минало. Остана цяла вечност напълно неподвижно, докато дрезгавият и далечен глас на Кокчу не го изтръгна от унеса му. Думите изпълниха гера и Темуге се отдръпна назад от пороя безсмислени срички. Чингис също се размърда и отвори изцъклените си очи, когато Кокчу започна да говори все по-високо и по-бързо.

Неочаквано шаманът рухна, пускайки ръката на Чингис. Ханът усети как пръстите му се изплъзват и примигна бавно, все още под силното въздействие на опиата.

Кокчу лежеше до него и от устата му течеше слюнка. Темуге го загледа с отвращение. Изведнъж неразбираемият брътвеж секна и Кокчу заговори с твърд нисък глас, без да отваря очи:

— Виждам бяла шатра пред стените. Виждам императора да говори на войниците си. Мъже сочат и го умоляват. Той е малко момче и лицето му е обляно в сълзи.

Шаманът млъкна и Темуге се наведе над него, разтревожен да не би сърцето му да е спряло. Докосна леко рамото му и в същия миг Кокчу подскочи, загърчи се и започна да издава безсмислени звуци. После пак млъкна и заговори с ниския си глас.

— Виждам съкровища, откуп. Хиляди каруци и роби. Коприна, оръжие, слонова кост. Планини от нефрит, достатъчно да изпълни небето. Достатъчно да изгради империя. Как само блести!

Темуге зачака за още, но това бе всичко. Брат му се беше отпуснал назад върху плетената стена на гера и тихо хъркаше. Дишането на Кокчу се успокои и стиснатите му юмруци се отпуснаха; той също спеше. Темуге отново се озова сам и потресен от чутото. Дали някой от двамата щеше да си спомня тези думи? Собствените му спомени от виденията бяха в най-добрия случай разпокъсани, но той се сети, че Кокчу не беше взел от черната паста. Несъмнено щеше да разкаже на хана всичко, което беше видял.

Темуге знаеше, че няма да успее да събуди брат си. Той щеше да спи още много часове, след като лагерът се събуди около него. Поклати уморено глава. Наближаваше краят на втората година на това място и на Чингис му бе дошло до гуша от обсадата. Като едното нищо можеше да се възползва от всеки шанс. Темуге се намръщи. Ако видението на Кокчу бе вярно, Чингис щеше да започне да се обръща към него и в бъдеще.

Замисли се дали да не пререже гърлото на шамана, докато спи. За смъртта на човек, който се занимава с тъмни магии, не би било особено трудно да се даде задоволително обяснение. Темуге си представи, че разказва на Чингис как на гърлото на шамана се е появила червена линия, докато самият той е гледал с ужас. А после самият той щеше да разкаже на брат си какво е било видението на Кокчу.

Бавно и безшумно изтегли ножа си. Ръката му леко трепереше, докато събираше кураж. Наведе се над шамана, но в същия момент Кокчу рязко отвори очи, сякаш нещо го бе предупредило. Ръката му се стрелна и изби оръжието, което се омота в гънките на робата му.

— Значи си жив, Кокчу? — бързо заговори Темуге. — За момент си помислих, че си обсебен. Бях готов да убия духа, който те е отмъкнал от тялото ти.

Кокчу седна, погледът му бе остър и буден. На устните му заигра презрителна усмивка.

— Твърде много се боиш, Темуге. Няма дух, който може да ми навреди.

И двамата много добре знаеха истината, но поради някакви свои причини нито единият, нито другият нямаше желание да я изказва на глас. Дълго време се гледаха като врагове и накрая Темуге кимна.

— Ще наредя на стража да отнесе брат ми до гера му — рече той. — Как мислиш, кашлицата му ще се оправи ли?

Кокчу поклати глава.

— Не успях да открия проклятието. Вземи го, щом желаеш. Трябва да помисля за онова, което ми разкриха духовете.

На Темуге му се прииска да бодне суетата му с някоя хаплива забележка, но не успя да измисли каква точно и изпълзя навън да повика стража. Снегът се сипеше около него, докато якият воин вдигаше Чингис на раменете си. Физиономията на Темуге беше кисела. Нищо добро нямаше да излезе от издигането на Кокчу, сигурен беше той.

 

 

Джи Джонг се събуди внезапно от звука на сандали по твърдия под. Тръсна глава, за да се разсъни, и пренебрегна болезнения спазъм на празния стомах, който не му даваше покой. Дори императорският двор гладуваше. Предишния ден Джи Джонг беше изял една-единствена купа рядка супа. Плуващите в нея парченца месо май бяха от последния императорски кон, заклан още преди месеци. Надяваше се да е така. Като войник се беше научил никога да не отказва храна, дори ако месото е развалено.

Отметна завивките, стана и посегна към меча си, когато слугата влезе.

— Кой си ти, че ме будиш по това време? — навъсено попита Джи Джонг. Навън беше още тъмно и той бе замаян от съня. Свали меча, когато слугата се хвърли на пода и докосна с глава камъка.

— Господарю регент, извикан си от Сина на небето — рече той, без да поглежда нагоре. Джи Джонг се намръщи от изненада. Момчето император Сюан никога не се беше осмелявало да го вика. Потисна временно гнева си и извика робите си да го изкъпят и облекат.

Слугата затрепери видимо, щом чу призивите му.

— Господарю, императорът каза да дойдеш веднага.

— Сюан ще чака, колкото намеря за добре! — озъби се Джи Джонг, с което още повече ужаси човека. — Изчакай ме отвън.

Слугата побърза да се изправи и Джи Джонг се замисли дали да не го засили с ритник.

Робите му се появиха и все пак Джи Джонг ги накара да побързат. Реши да не се къпе и се задоволи само да приберат назад дългата му коса с бронзов клипс, така че да виси на опашка върху доспехите му. Надушваше собствената си пот и настроението му се вкисна още повече, когато се запита дали зад всичко това не стоят министрите.

Когато излезе от покоите си и слугата забърза пред него, той виждаше сивото утро от всеки отворен прозорец. Това беше любимата му част от деня, но стомахът му отново се сви болезнено.

Намери императора в залата за аудиенции, в която Джи Джонг беше убил баща му. Докато минаваше покрай стражите, регентът се запита дали някой е казал на момчето, че седи на същия стол.

Министрите се бяха скупчили като ято пъстроцветни птици. Руин Чу, първият сред тях, стоеше от дясната страна на трона, в който дребният Сюан изглеждаше още по-мъничък. Министърът изглеждаше нервен и в същото време непокорен, и Джи Джонг изпита любопитство, докато приближаваше и подгъваше коляно.

— Синът на небето ме призова и ето ме тук — произнесе ясно той в тишината. Видя, че погледът на Сюан е прикован към меча му, и предположи, че момчето много добре знае какво се е случило с баща му. Ако наистина беше така, изборът на помещението не беше случаен и Джи Джонг овладя нетърпението си, докато не научи какво беше дало на императорските птици такава самоувереност.

За негова изненада заговори самият Сюан:

— Градът ми гладува, регенте — каза той. Гласът му леко трепереше, но момчето го овладя и продължи. — С лотарията измряха около една пета от жителите, в това число и онези, които се хвърлиха от стените.

Джи Джонг едва не се сопна при напомнянето на онзи срамен инцидент, но знаеше, че трябва да има нещо друго, щом Сюан се бе осмелил да го извика.

— При толкова много гърла за изхранване мъртвите не се погребват — продължи императорът. — Трябва да понасяме срама да ядем собствените си близки или да идем при тях.

— Защо съм извикан тук? — прекъсна го Джи Джонг, внезапно уморен от приказките на момчето. Руин Чу ахна при това безочие. Джи Джонг хвърли ленив поглед към него. Министърът изобщо не го интересуваше.

Момчето на трона се наведе напред и събра целия си кураж.

— Монголският хан отново издигна бялата си шатра в равнината. Шпионинът, когото изпрати, си е свършил работата и най-сетне ще можем да платим откупа.

Останал без думи, Джи Джонг сви юмрук. Това не беше победата, която той желаеше, но градът беше на път да се превърне в масова гробница. Нужно му беше огромно усилие на волята, за да се усмихне.

— Значи негово величество ще оцелее. Ще ида на стената да видя онази бяла шатра, а после ще пратя вест на хана. Ще говорим отново.

Видя презрението по лицата на министрите и изпита омраза към тях. Всички до последния човек виждаха в негово лице главния виновник за стоварилата се върху Йенкин катастрофа. Срамът от предаването щеше да залее града заедно с облекчението. Всички, от първенците в двора до последния рибар, щяха да знаят, че императорът е бил принуден да плаща откуп. Все пак щяха да останат живи и да се отърват от капана, в който се бе превърнала столицата. След като монголите получеха кръвнината си, дворът щеше да отпътува на юг и да събере сили и съюзници там. Може би щяха дори да получат подкрепата на империя Сун далеч на юг и с помощта на роднините да смажат нашественика. Щеше да има още битки с монголската орда, но никога вече нямаше да позволят императорът да се окаже в капан. Във всеки случай щяха да оживеят.

В залата за аудиенции беше студено и Джи Джонг потръпна, осъзнавайки, че стои в пълна тишина под погледите на императора и министрите му. Нямаше думи, с които да изрази горчивата болка от онова, което трябва да направи, и се опита да се освободи от тежестта й. Нямаше смисъл да чакат целият град да измре от глад и накрая монголите да се покатерят по стената, за да намерят единствено мъртъвци. След време Дзин отново щеше да бъде силен. Мисълта за лукса на юга донякъде го поободри. Там щеше да има храна и войска.

— Това е правилно решение, Сине на небето — рече той и се поклони, след което напусна помещението.

Когато излезе, един от робите край стената пристъпи напред. Погледът на момчето император се стрелна към него и в очите, където доскоро имаше единствено нервност, се четеше злост и гняв.

Робът се изправи неусетно. Нямаше нито един косъм, нито дори вежди и мигли, а кожата му блестеше от някакво мазило. Мъжът се взираше след регента, сякаш можеше да види през тежката врата на залата.

— Нека живее до изплащането на откупа — каза Сюан. — После искам да умре по възможно най-болезнения начин. Заради провала му и заради баща ми.

Майсторът на Черната гилдия на убийците се поклони почтително на момчето, което управляваше империята.

— Ще бъде изпълнено, твое императорско величество.