Кон Игълдън
Господари на лъка (25)

24.

Чингис видя как дървото пада и изрева яростно, отсичайки с един-единствен удар главата на мъжа срещу себе си. Намираше се в море от червени и златни знамена, които плющяха на вятъра като птичи криле. Сражаваше се сам, отчаяно. Все още не бяха разбрали кой е той. Единствено тези, които бяха най-близко, опитаха да смажат побеснелия воин, който се зъбеше и ръмжеше в лицата им. Той се въртеше и се втурваше между тях, използваше като оръжие всяка част от бронята си, всичко, което можеше да го запази жив. Оставяше след себе си диря от смърт и болка и нито за миг не престана да се движи. Да спре означаваше да умре сред безбройните знамена.

Дзинските войници усетиха внезапната неувереност у враговете си и изреваха предизвикателно. Самоувереността им се възвърна. Чингис видя огромно множество бодри конници да се носи с грохот край фланга. Беше изгубил от поглед брат си Хаджиун. Нямаше кон, заобикаляха го врагове. Прах покриваше всичко и той разбра, че смъртта е на стъпка от него.

Почти се беше отчаял, когато един конник размаза изпречилите му се вражески войници и го метна с могъщите си ръце зад себе си. Беше Толуй, борецът. Чингис задъхано благодари на масивния воин, докато мечовете им съсичаха враговете. Стрели от арбалети отскачаха от броните им и Толуй сумтеше, когато дебелите колкото пръст пластини се огъваха от ударите и много от тях падаха.

— Към мен! Пазете хана! — изрева Толуй над кипналото множество противникови войници. Видя един кон без ездач и се насочи към него. Докато се хвърляше към празното седло, Чингис получи рана в бедрото и изрева от болка. Изрита силно и усети, че кракът му чупи нечия челюст. Ужилването го изтръгна от отчаянието и той се огледа, без да спира да удря, за да види как се развива битката.

Цареше пълен хаос. Дзин нямаха никакъв строй, сякаш само броят им беше достатъчен. На изток обаче техният генерал беше възстановил реда. Конницата на фланга скоро щеше да стигне хората на Чингис. Той тръсна глава, за да махне кръвта от очите си. Не си спомняше кога е получил раната, но скалпът му беше одраскан и шлемът бе отлетял нанякъде. Усети вкуса на кръв, плю надолу и съсече поредния войник през гърлото.

— Ханът! — изрева с пълна сила Толуй. Хаджиун го чу и отвърна, размахвайки меч. Не можеше да достигне брат си, а много от хората му вече бяха мъртви, смазани под краката на противника. От първоначалните девет хиляди души бяха останали около пет. Колчаните им бяха празни и те се намираха твърде далеч от Гърлото на язовеца и от хана.

Хаджиун замахна с меча си и направи дълбок разрез в хълбока на коня си. Кръв плисна навън, животното изцвили и се хвърли напред, разбутвайки всичко пред себе си. Хаджиун повтори писъка му с отчаян призив към хората си да го последват, като едва успяваше да насочва раненото животно. Носеше се през дзинските войници, замахвайки към всичко, до което можеше да достигне. Конят препускаше лудо и Хаджиун чу как гръдната му кост се счупва, когато налетя на някакво препятствие. Полетя над главата му и удари един войник с бронята си. Друг от хората му викна зад него, Хаджиун сграбчи протегнатата ръка и се метна зад ездача, замаян и разтърсен от болка.

Петте хиляди се биеха като обезумели, без изобщо да мислят за собствената си защита. Притиснати от всички страни, те раняваха собствените си коне като Хаджиун, принуждавайки ги да полетят с ритници и пръхтене към равното между планините. Трябваше да стигнат Чингис, преди да бъде убит.

Хаджиун усети как и вторият му кон се препъва и едва не падна. Животното успя някак да се задържи на крака и се втурна през редиците с широко отворени от ужас очи. Навсякъде тичаха коне без ездачи и Хаджиун скочи към един от тях без да се замисля, като едва не извади ръката си от ставата, когато улови повода. Полетя на остри завои извън битката, докато успее да овладее паниката на коня. Хората му го бяха последвали, но не бяха повече от три хиляди след дивата атака в сърцето на дзинската армия.

— Напред! — изкрещя Хаджиун и тръсна глава, за да я проясни. Едва виждаше, а темето му пулсираше от първия удар в земята. Цялото му лице се поду, докато галопираше покрай вражеската армия обратно към брат си. На половин миля отпред виждаше тила на противниковата кавалерия — двайсет хиляди отпочинали коне и хора, тръгнали да затворят окончателно прохода. Хаджиун знаеше, че са прекалено много, но не намали. Вдигна високо меча, загърби болката и оголи окървавените си зъби.

Не повече от хиляда души бяха минали през теснината, когато дървото падна. Половината от тях вече бяха мъртви, а останалите се скупчиха около хана, готови да го защитават до последния човек. Дзинските войници кръжаха около тях като рояк оси, но монголите се сражаваха като обладани от нечиста сила и през цялото време Чингис се озърташе назад към дънера, който препречваше прохода. Хората му бяха родени бойци и всеки от тях беше по-ловък и по-умел от дзинските войници, които се оплитаха в стремената си и умираха. Колчаните на всички бяха празни, но пък мнозина управляваха конете си така, сякаш бяха едно цяло с тях. Понитата знаеха кога да отстъпят назад, за да избегнат удара на острието, и кога да изритат в гърдите всеки, който се осмели да ги приближи. Подобно на остров в бушуващо море, монголските конници се движеха през дзинската армия и никой не можеше да ги повали. Стрелите от арбалетите тракаха по броните им, но стрелците бяха притиснати твърде силно, за да стрелят в залп. Никой не искаше да приближава почервенелите остриета на мрачните воини. Мъжете около Чингис бяха оплискани в кръв и пръстите им залепваха за дръжките на мечовете. Трудно беше да ги убият. Те знаеха, че ханът им е с тях и че трябва само да издържат, докато бариерата се премахне. Но лека-полека се топяха, макар да съсичаха по десет или двадесет за всеки един от своите. Все повече и повече воини поглеждаха мрачно назад към прохода, отчаянието им растеше, но продължаваха да се сражават.

Джелме и Арслан пристигнаха заедно при блокирания проход и видяха пребледнелия Субодай. Младият военачалник им кимна.

— Трябват ни повече брадви — рязко рече Джелме. — С това темпо ще са ни нужни часове.

Субодай го изгледа студено.

— Ти командваш, военачалнико. Аз просто чаках да дойдеш.

Обърна коня си, без да каже нищо повече, и пое дълбоко дъх.

— Вълци, слизайте от конете! — извика той на хората си. — Вземете лъкове и мечове! Пешком! След мен!

Докато баща и син поемаха разчистващите екипи, Субодай се покатери на дънера с изваден меч и погледна надолу към дзинските копиеносци, изрита настрани едно оръжие и скочи срещу тях. Хората му го последваха с устрем, събаряйки собствените си другари с брадвите. Не можеха да позволят младият им генерал да тръгне да спасява хана сам и бяха бесни от триковете на врага.

Чингис вдигна глава, когато Младите вълци се включиха в битката. Те съсичаха изненадания противник откъм гърба и отвориха огромен процеп в редиците му. Ранените сякаш не усещаха болка и не откъсваха очи от Субодай, който продължаваше устремно напред. Беше видял хана и ръцете му все още не бяха уморени. Атакува дзинските редици с пет-шест побеснели млади воини, които се движеха с такава скорост, че никой не можеше да ги спре. Проправяха си път към Чингис и оставяха след себе си пътека от мъртви тела.

— Чаках те! — извика Чингис на Субодай. — Този път какво ще искаш от мен?

Младият военачалник се разсмя, радостен, че го вижда жив, приклекна, избягвайки удар на меч, и изкорми мъжа, който го държеше. Извади острието с рязко дърпане, стъпи върху мъртвия и продължи напред. Дзинските войници се поколебаха, но все още бяха толкова много, че можеха да погълнат дори десетте хиляди на Субодай. Откъм фланга на огромната армия прозвучаха роговете на кавалерията. Чингис се обърна в седлото и видя, че дзинските войници отново се подреждат в редици, отваряйки път за конната атака. Монголските воини се спогледаха, когато дзинската кавалерия препусна в галоп през собствените си редици. Задъхан, Чингис се ухили, докато хората му се подреждаха около него.

— Добри коне — рече той. — Пръв ще избирам, когато приключим.

Воините се разсмяха, после всички пришпориха конете си едновременно и се наведоха ниско над седлата. Оставиха Субодай сам да удържа района около теснината и полетяха в галоп миг преди да се сблъскат с противника.

Командирът на дзинската конница умря в първия сблъсък с монголските ездачи. Съсичаха хората му от седлата им сред грохота на копитата. Онези, които успяваха да отвърнат на удара, улучваха въздуха — противниците им бързо се снишаваха или се люшваха настрани. Бяха тренирали това през целия си живот. Чингис препускаше напред, врязваше се все по-дълбоко и по-дълбоко в конните редици. Дясната му ръка гореше. Враговете сякаш нямаха край и той получи нова рана над хълбока, където липсваха парчета от бронята. Друг удар беше тъй силен, че ханът отлетя назад и за миг видя светлосиньото небе, но запази равновесие. Не падна, той не можеше да падне. Чу писъци, когато конниците на Хаджиун удариха дзинските ездачи в гръб, и се запита дали ще срещне брат си насред тази гмеж, или ще умре преди това. Враговете бяха прекалено много. Вече не очакваше да оцелее, от това му стана леко на сърцето и той препусна в галоп през дзинските войници, обхванат от чиста радост. Представи си, че баща му язди редом с него. Старецът най-сетне щеше да се гордее с тях. Синовете му не биха могли да изберат по-добър край на живота си.

Зад тях дървото най-после беше разрязано на три парчета и избутано. Монголската армия бавно излезе в ледената равнина, мрачна, готова за мъст. Джелме и Арслан яздеха начело. Погледнаха към дзинските знамена, които се вееха в далечината.

— Ако можех да върна времето, не бих променил живота си, Джелме — извика Арслан на сина си. — Пак щях да съм тук.

— Че къде другаде би могъл да бъдеш, старче? — отвърна му с усмивка Джелме. Постави стрела на тетивата и пое дълбоко дъх, преди я пусне към вражеските редици.

 

 

Джи Джонг гледаше безсилно как проходът се отваря и от него се изсипват двайсет хиляди воини, готови за бой. Боговете не му бяха дали Чингис. Личната кавалерия на генерала атакуваше малкия отряд на хана, но друга монголска група се вряза в дзинската армия като тигър, разкъсващ с лапа корема на бягащ елен. Монголите като че ли не се съобщаваха помежду си, но въпреки това действаха в синхрон на бойното поле, докато неговите хора зависеха изцяло от командния си център. Джи Джонг разтърка очи и ги впери в облаците снежен прах.

Копиеносците му бяха в хаос, някои бяха напуснали бойното поле, той ги виждаше като мънички петънца сред хълмовете. Още ли беше възможно да спечели битката? Беше изчерпал всички тактически номера. Оставаше единствено сражението на равен терен, а генералът все още имаше числено превъзходство.

Даде нови заповеди на пратениците и те препуснаха през бойното поле. Монголите в прохода поваляха хората му и пускаха стрела след стрела, врязвайки се право през центъра на дзинската армия. От безмилостната им точност редиците й отстъпиха назад и се скупчиха, а трябваше да стоят разделени. Джи Джонг избърса потта от челото си, щом видя как конниците се носят сред копиеносците му, сякаш сред невъоръжена тълпа. Можеше само да гледа замръзнал как се разделят на групи по сто, обстрелват с лъковете си армията му от всички страни и я разкъсват на парчета.

Миг по-късно група мародери го забеляза. Джи Джонг видя, че лицата им грейнаха при вида на грамадните бойни знамена около командирската шатра. Докато той се взираше в тях, дузина лъкове се огънаха по посока към него, другите ездачи дърпаха поводите, за да обърнат конете си. Все пак се намираха твърде далеч, нали? Стотици мъже от личната му гвардия стояха на пътя им, но те не можеха да спрат стрелите и генералът внезапно изпита ужас. Тези хора от степите бяха истински демони. Той беше опитал всичко, но въпреки това бяха дошли дотук. Мнозина бяха ранени, но сякаш не усещаха болка, опъваха лъковете си с кървави ръце и пришпорваха конете.

Една слабо изстреляна стрела го улучи в гърдите, заби се в бронята му и той изкрещя. Викът отприщи страха му, куражът окончателно го напусна и в следващия миг той викна на охраната, завъртя със сила коня си и се приведе ниско над шията му. Други стрели изсвистяха над главата му и убиха хора около него. Генерал Джи Джонг обезумя пред лицето на собствената си смърт, от самоувереността му нямаше нито следа. Заби пети в хълбоците на коня, препусна в галоп през редиците и остави гвардията зад себе си.

Не погледна надолу към облещените лица на войниците, които гледаха как ги изоставя. Мнозина хвърлиха оръжията си и побягнаха, следвайки примера му. Някои от по-бавните бяха съборени от коня му. Виждаше размазано от ледения вятър и знаеше само, че трябва да избяга от жестоките монголи и зверските им физиономии. Зад него армията изпадна в окончателен безпорядък и клането продължи с пълна сила. Войската на Чингис се изсипа върху имперските войници. Докато ръцете на дзинците едва въртяха оръжията, тя ги избиваше.

Старшите офицери на три пъти се опитаха да прегрупират хората си, но не успяха. Чингис вече се възползваше от по-широкото бойно поле и изпращаше отряди да ги разпердушинят. Когато и последните стрели на Джелме свършиха, в действие влязоха копията. Ударите им поваляха хората на земята. Чингис беше видял дзинския генерал да бяга и вече не усещаше ужасните си рани. Слънцето се издигаше все по-високо и по пладне императорската войска представляваше кървави планини от мъртъвци. Оцелелите се бяха пръснали във всички посоки, гонени по петите от победителите.

 

 

Докато бягаше, умът на Джи Джонг се освободи от вцепенението, което го бе лишило от смелост. Звуците на битката заглъхнаха в далечината, конят му препускаше в галоп по пътя за Йенкин. Той се обърна само веднъж към огромната маса сражаващи се мъже и усети горчилката на срама, примесен с ярост. Някои воини от личната му гвардия следваха генерала си, оставайки лоялни въпреки неговото бягство. Без да кажат нито дума, те се строиха около него и мрачната фаланга от стотина конници приближи портите на императорския град.

Джи Джонг разпозна яздещия до него — старши офицер от Баотоу. Отначало не можа да си спомни името му, мислите му препускаха несвързано. Градът растеше бързо пред тях и с огромно усилие на волята той се овладя и успокои разтуптяното си сърце. Луджан. Името му е Луджан, припомни си най-сетне.

Генералът се потеше в бронята си пред високите стени и рова около града. След хаоса и кръвопролитието всичко тук изглеждаше сънено, мирно, събуждаше се бавно за новия ден. Джи Джонг бе изпреварил всички вестоносци и императорът все още нямаше представа за ужаса, разиграл се само на двайсет мили от града.

— Искаш ли да бъдеш екзекутиран, Луджан? — попита той мъжа до себе си.

— Имам семейство, генерале — отвърна той. Беше пребледнял, разбра какво ги очаква.

— Тогава ме слушай и прави каквото ти казвам.

Генералът бе разпознат отдалеч и външната порта се спусна като мост над водата. Джи Джонг се обърна в седлото към хората си.

— Императорът трябва да знае — каза той. — Можем да контраатакуваме с градската стража.

Думите му оживиха умърлушените мъже и те се изправиха в седлата. Все още имаха вяра, че генералът им ще успее да намери изход от катастрофата. Лицето на Джи Джонг се бе превърнало в маска, докато минаваха през града. Чаткането на копитата по павираните улици му се струваше необичайно силно. Беше загубил. И нещо по-лошо — беше избягал.

Императорският дворец представляваше огромен комплекс, заобиколен от нечувано красиви градини. Джи Джонг се насочи към най-близката порта, която щеше да го отведе до залата за аудиенции. Запита се дали младият император е станал от сън в този час. Скоро след като научеше новината, щеше да бъде напълно буден.

Гвардейците се спешиха при външната порта и продължиха ходом по широката улица с липи от двете страни. Слугите ги посрещнаха и ги поведоха през дълга редица зали. Преди да застанат пред императора, пътя им преградиха войници от личната му гвардия.

Лицето на Джи Джонг не изразяваше нищо, той предаде меча си и зачака да му сторят път. Хората му щяха да останат във външната зала. Представи си как точно в този момент будят император Вей и робите се суетят около него с вестта, че генералът се е върнал. Из двореца щяха да плъзнат слухове, но все още никой не знаеше нищо. Пълният мащаб на трагедията щеше да стане ясен по-късно. Императорът трябваше да научи пръв.

Мина доста време, преди вратите на залата за аудиенции да се отворят и Джи Джонг да закрачи по дървения под към седящата в дъното фигура. Както бе предположил, лицето на императора бе подпухнало от съня, а косата му — сресана набързо, с няколко немирни кичура.

— Какво толкова важно има? — попита император Вей с напрегнат глас.

Генералът най-сетне почувства спокойствие, пое дълбоко дъх и коленичи.

— Негово императорско величество ми оказва голяма чест — произнесе той. Вдигна глава и очите, които погледнаха под гъстите вежди, накараха младия владетел да се вкопчи в робата си от страх. В тях той видя лудост.

Джи Джонг се изправи бавно и огледа залата. Императорът беше отпратил министрите за поверителния разговор с генерала. Виждаха се шестима роби, но Джи Джонг изобщо не го беше грижа за тях. Те щяха да разпространят новината из града, както правеха винаги. Той бавно издиша. От известно време мислите му бяха объркани, но най-сетне отново се избистриха.

— Монголите минаха през прохода — каза той. — Не успях да ги задържа.

Видя как императорът пребледнява и кожата му прежълтя като восък под високите прозорци.

— А армията? Значи сме били принудени да отстъпим? — попита император Вей и се изправи.

— Армията е разбита, твое императорско величество.

Погледът на генерала се заби в младия мъж пред него и този път той не извърна очи.

— Служих добре на баща ти, твое императорско величество. При него щях да спечеля, с теб, по-нискокачествения, се провалих.

Челюстта на император Вей увисна от изумление.

— Идваш при мен с новина като тази и се осмеляваш да ме обиждаш в собствения ми дворец?

Генералът въздъхна. Нямаше меч, но извади дългия кинжал, който беше скрил в бронята си. Младият император зяпна още по-широко, обзет от страх.

— Баща ти нямаше да позволи да приближа до него, твое императорско величество. Никога не би се доверил на генерал, който се връща от поражение. — Джи Джонг сви рамене. — С този провал аз заслужих смъртта си. Какъв друг избор имам освен този?

Императорът пое дъх да изкрещи на стражата. Джи Джонг се хвърли към него и стисна гърлото му, задушавайки вика. Ръцете на императора заблъскаха по бронята и лицето му, но момчето беше слабо и от съпротивата му хватката само се стегна още повече. Джи Джонг можеше да го удуши, но това щеше да е безчестие спрямо сина на един наистина велик мъж. Затова опипа гърдите на императора и въпреки че той се мяташе и дърпаше, заби острието в сърцето му.

Ръцете му увиснаха безжизнено и едва сега генералът усети драскотините по бузите си. Кръвта изцапа робата около острието, Джи Джонг вдигна тялото и го върна на мястото му.

Робите пищяха, но той не им обърна внимание. Просто стоеше пред трупа на младия император. Нямах друг избор, каза си той.

Вратата се отвори с трясък и императорските гвардейци се втурнаха вътре. Вдигнаха оръжия и Джи Джонг се обърна към тях. Видя своите хора да изпълват коридора. Луджан беше следвал заповедите му и вече бе покрит с кръв. Не след дълго приключиха и с останалите.

Луджан стоеше задъхан и се взираше изумено в бялото лице на мъртвия император.

— Убил си го — с трепет произнесе той. — Сега какво ще правим?

Генералът погледна изтощените и окървавени мъже, които бяха донесли вонята на бойното поле на това място. Може би по-късно щеше да плаче за всичко, което беше изгубил, за всичко, което беше сторил, но сега нямаше време за това.

— Ще кажем на народа, че императорът е мъртъв и градът трябва да бъде затворен и укрепен. Монголите идват насам и не можем да сторим нищо друго.

— Но кой ще бъде император? Някое от неговите деца ли? — попита Луджан. Беше страшно пребледнял и не погледна към отпуснатата фигура на трона.

— Най-голямото момче е едва на шест — отвърна Джи Джонг. — Нека ми го доведат след погребението. Ще управлявам като негов регент.

Луджан впери поглед в генерала.

— Да живее новият император — прошепна той и останалите повториха думите му. Почти в транс, Луджан коленичи и се поклони, докато челото му не опря дървения под. Другите войници сториха същото и генерал Джи Джонг се усмихна.

— Десет хиляди години — тихо рече той. — Десет хиляди години.