Серия
Завоевател (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lords of the bow, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 15 гласа)
Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Господари на лъка

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-928-1


На дъщеря ми Софи

 gospodari_na_lyka_karta.png

Първа част

Ето, иде народ откъм север, и народ голям, и много царе се дигат от земните краища; държат в ръце лък и копие; те са жестоки и немилосърдни; гласът им бучи като море; носят се на коне, наредили се като един човек, за да се ударят с тебе, дъще вавилонска!

Йеремия 50:41-42[1]

Пролог

Ханът на найманите беше стар и трепереше от брулещия вятър. Далеч долу под хълма събраната от него армия се бе изправила срещу човека, който се наричаше Чингис. Петнайсетина племена се сражаваха заедно с найманите в предпланините, а врагът връхлиташе на вълни. Ханът чуваше виковете и писъците, които се издигаха в чистия планински въздух, но беше почти сляп и не можеше да види битката.

— Кажи ми какво става — отново промърмори той на шамана си.

Кокчу още не бе посрещнал трийсетата си година и очите му бяха зорки, макар върху тях да се бяха спуснали сенките на скръбта.

— Джаджиратите хвърлиха лъковете и мечовете си, господарю. Изгубиха кураж, точно както ти каза.

— Оказват му твърде голяма чест със страха си — рече ханът и загърна мършавото си тяло в дебелия дел[2]. — Кажи ми за моите наймани. Още ли се бият?

Кокчу мълча дълго, загледан в бушуващата маса хора и коне долу. Чингис ги бе изненадал — появи се изневиделица от степта по зазоряване, а най-добрите им съгледвачи твърдяха, че все още бил на стотици мили оттук. Удари съюза на найманите със свирепостта на свикналите да побеждават, но въпреки това те се надяваха да пречупят атаката му. Кокчу прокле наум джаджиратите. Бяха довели толкова много хора от планината, че по едно време той дори реши, че могат да победят врага. За известно време този съюз беше нещо велико, напълно немислимо само допреди няколко години. Просъществува обаче до първата атака, а после страхът го разруши и джаджиратите отстъпиха настрани.

Изруга под нос, когато видя как онези, които ханът бе посрещнал така радушно, сега се бият срещу братята си. Бяха досущ като глутница кучета и се обръщаха според това накъде духа вятърът.

— Все още се бият, господарю — най-сетне отвърна Кокчу. — Устояват на атаката и стрелите им жилят безмилостно хората на Чингис.

Ханът на найманите скръсти кокалестите си ръце. Пръстите му бяха побелели.

— Това е добре, Кокчу, но трябва да сляза долу при тях, да им вдъхна кураж.

Шаманът обърна трескавия си поглед към мъжа, на когото бе служил през целия си зрял живот.

— Сториш ли го, ще умреш, господарю. Видях го. Дружинниците ти ще защитават този хълм дори и от душите на мъртвите.

Скри срама си. Ханът му се доверяваше, но докато първите редици на найманите рухваха, Кокчу виждаше, че собствената му смърт лети към него с пеещите стрели. Искаше му се бързо да се махне от това място.

Ханът въздъхна.

— Ти ми служи добре, Кокчу. Благодарен съм ти. Кажи ми отново какво виждаш.

Кокчу пое бърза глътка въздух и отговори:

— И братята на Чингис се включиха в битката. Единият води атаката срещу фланга на нашите бойци. Прониква дълбоко в редиците им…

Млъкна и прехапа устна. Бръмчейки като муха, една стрела полетя срещу тях и се заби чак до перата на няколко стъпки от мястото, където бяха приклекнали.

— Трябва да се качим по-високо, господарю — рече той и се изправи, без да откъсва поглед от касапницата долу.

Старият хан също стана, подпомаган от двама бойци. Те бяха наблюдавали с ледени физиономии избиването на приятели и братя, но обърнаха гръб на битката, за да помогнат на стареца да се изкачи.

— Отвърнахме ли на удара, Кокчу? — попита той с треперещ глас. Кокчу се обърна и трепна от видяното. Долу стрелите висяха във въздуха, сякаш в мас. Атаката бе разделила найманите на две. Бронята, която Чингис бе копирал от Дзин, беше по-добра от доспехите от варена кожа на найманите. Всеки боец бе защитен от стотици железни пластини, пришити към дебело платно, под което носеше копринена туника. Бронята не можеше да спре силен пряк удар, но коприната често улавяше върха на стрелата. Бойците на Чингис устояваха на стрелите. Конската опашка на меркитите бе стъпкана и те захвърлиха оръжията и коленичиха, като тежко си поемаха дъх. Единствено ойратите и найманите продължаваха да се сражават яростно, макар да знаеха, че няма да издържат още дълго. Големият съюз беше сключен, за да се противопостави на един-единствен враг, и краят му щеше да убие всяка надежда за свобода. Кокчу се намръщи, замислен за бъдещето си.

— Хората се бият с гордост, господарю. Няма да побегнат, не и докато ги гледаш.

Той видя как стотина от воините на Чингис стигат подножието на хълма и се втурват срещу редиците на дружинниците. На тази височина вятърът беше леден и пронизващ и Кокчу бе завладян от отчаяние и гняв. Беше стигнал твърде далеч, за да падне на някакъв сух хълм, обърнат към студеното слънце в небето. Всички тайни, които беше научил от баща си, и дори повече, можеха да бъдат попилени от удар на меч или стрела. За миг изпита омраза към стария хан, който бе опитал да се съпротивлява на новата сила в степите. Беше се провалил и това го правеше глупак, независимо колко силен беше изглеждал навремето. Кокчу мислено наруга лошия късмет, който продължаваше да го следва.

Ханът на найманите се задъха и махна уморено на хората, които го поддържаха.

— Трябва да си почина — рече той и поклати глава.

— Господарю, те са прекалено близо — отвърна Кокчу. Дружинниците не обърнаха внимание на шамана и помогнаха на хана да се отпусне на един затревен участък.

— Значи сме изгубили? — попита ханът. — Как иначе кучетата на Чингис ще стигнат хълма, освен през мъртвите наймани?

Кокчу не погледна дружинниците в очите. Те знаеха истината не по-зле от него, но никой не искаше да изрече думите и да убие последната надежда на стареца. Долу в ниското земята беше покрита с редици от мъртъвци като кървав надпис в тревата. Ойратите се сражаваха храбро и умело, но в крайна сметка бяха прекършени. Армията на Чингис се движеше плавно, като се възползваше и от най-малката слабост в противниковите редици. Кокчу виждаше как групи от десетки и стотици воини препускат през бойното поле, а командирите им се съобщаваха помежду си със зашеметяваща бързина. Единствено огромната храброст на найманските бойци удържаше бурята, но само тя не беше достатъчна. За миг у Кокчу блесна искрица надежда, когато бойците отново си възвърнаха подножието на хълма. Но те бяха малко на брой, изтощени и бяха пометени при следващата стремителна атака.

— Дружинниците ти все още са готови да умрат за теб, господарю — промърмори Кокчу. Това беше всичко, което можеше да каже. Останалата част от могъщата и страховита до вчера войска бе разбита. Чуваха се виковете на умиращите.

Ханът кимна и затвори очи.

— Мислех, че можем да победим — едва чуто прошепна той. — Ако всичко е свършено, кажи на синовете ми да сложат оръжие. Не искам да умират напразно.

Синовете на хана бяха убити още когато войската на Чингис налетя срещу тях. Щом чуха заповедта, двамата дружинници впериха погледи в Кокчу, като прикриваха мъката и гнева си. По-възрастният изтегли меча си и провери острието му. Вените на лицето и врата му се виждаха ясно като деликатни нишки под кожата.

— Ще отнеса думата ти на твоите синове, господарю, ако ме пуснеш да отида.

Ханът вдигна глава.

— Кажи им да живеят, Мурах. За да видят накъде води всички ни този Чингис.

В очите на Мурах се появиха сълзи и той гневно ги изтри, докато се обръщаше към другия дружинник. Държеше се така, сякаш Кокчу не съществуваше.

— Защитавай хана, сине — тихо рече той. По-младият мъж сведе глава и Мурах постави ръка на рамото му и се наведе напред. За миг челата им се докоснаха. Без да поглежда към шамана, който ги беше довел на хълма, Мурах заслиза надолу по склона.

Ханът въздъхна. Умът му явно бе замъглен.

— Кажи им да пуснат завоевателя да мине — прошепна той. Кокчу гледаше капката пот, която се спусна по носа на стареца и увисна на върха му. — Може би ще прояви милост към синовете ми, след като убие мен.

Кокчу видя как Мурах стига до последната групичка защитници далеч долу. В неговото присъствие те се поокопитиха — изтощени и разбити мъже, които въпреки това вдигнаха глави и се опитаха да не показват страха си. Кокчу ги чу да си викат за сбогом един на друг, докато тръгваха с лека стъпка към врага.

Сред масата воини в подножието на хълма се появи самият Чингис. Доспехите му бяха изпръскани с кръв. Кокчу усети погледа му върху себе си. Потръпна и пръстите му докоснаха дръжката на кинжала. Дали Чингис щеше да пощади шаман, прерязал гърлото на собствения си хан? Старецът седеше с наведена глава, оголил болезнено тънкия си врат. Може би това убийство щеше да осигури живот на Кокчу. Точно в този момент той отчаяно се боеше от смъртта.

Чингис дълго се взира нагоре, без да помръдне, и накрая ръката на шамана се отпусна. Не познаваше този студен воин, появил се от нищото заедно с изгряващото слънце. Кокчу седна до хана и видя как умират последните наймани. Припяваше старо защитно заклинание, научено от баща му, чиято цел беше да привлече врага на своя страна. Бързото повтаряне на думите като че ли освобождаваше напрежението у стария хан.

 

 

Мурах беше най-големият воин на найманите и все още не се бе сражавал през този ден. Втурна се с крясък към редиците на Чингис, без да помисли за защита. Последните оцелели наймани подеха вика му и изтощението им мигом изчезна. Стрелите им покосиха вражеските бойци, но те наскачаха бързо и отвърнаха на стрелбата, като се зъбеха злобно. Докато Мурах убиваше първия, дузина други се нахвърлиха от всички страни върху него и ребрата му почервеняха от техните удари.

Кокчу продължаваше да припява и очите му се разшириха, когато Чингис наду рог и хората му отстъпиха назад от задъханите наймански бойци.

Мурах беше все още жив, макар и зашеметен. Кокчу виждаше, че Чингис му вика нещо, но не можеше да чуе думите. Мурах тръсна глава, изплю кървава храчка на земята и отново вдигна меча си. Само шепа наймани все още стояха на крака, но всички бяха ранени — кръвта се стичаше по краката им. Те също вдигнаха оръжията си, като се олюляваха.

— Вие се бихте добре — извика Чингис. — Предайте се и ще ви приветствам при огъня си. Ще ви почета.

Мурах му се ухили, оголвайки червените си зъби.

— Плюя на вълчата почит — рече той.

Чингис постоя неподвижен на понито си, най-сетне сви рамене и отново махна с ръка. Редицата се хвърли напред и пресата на блъскащите и ръгащи мъже смаза Мурах и останалите.

 

 

Горе на хълма Кокчу се изправи на крака. Припяването замря в гърлото му, когато Чингис слезе от коня и започна да се изкачва. Битката беше приключила. Мъртвите бяха стотици, но хиляди други се бяха предали. Кокчу не го беше грижа какво се е случило с тях.

— Идва — тихо рече той и се втренчи надолу. Стомахът му се свиваше, а мускулите на краката му потреперваха като кон, мъчещ се да се освободи от досадните мухи. Мъжът, който бе обединил племената от равнините под знамето си, се изкачваше с безизразно лице. Кокчу видя, че бронята му е здравата очукана и доста от пластините едва висят на конците си. Битката бе свирепа, но Чингис се изкачваше със затворена уста, сякаш изобщо не изпитваше напрежение.

— Синовете ми оцеляха ли? — изтръгна се от унеса си ханът, протегна ръка и се вкопчи в ръкава на Кокчу.

— Не — отвърна шаманът с внезапна горчивина. Ръката се отпусна и старецът замря. После млечнобелите му очи отново се вдигнаха и Кокчу видя в тях някогашната сила.

— Тогава нека този Чингис дойде — рече ханът. — Какво значение има сега?

Кокчу не отговори, неспособен да откъсне поглед от изкачващия се по склона воин. Студеният вятър духаше във врата му и той изведнъж осъзна, че го усеща приятен като никога досега. Беше виждал изправени пред смъртта мъже; беше им отслужвал най-тъмните ритуали, изпровождайки духовете им. Видя как собствената му смърт приближава със спокойната стъпка на този мъж и за миг едва не си плю на петите. Не храбростта го накара да остане на мястото си. Той беше човек на словото и заклинанията и найманите се бояха от него дори повече, отколкото от баща му. Бягството означаваше неминуема смърт в приближаващата зима. Чу тихото съскане, когато синът на Мурах изтегли меча си, но този звук не го успокои. Спокойната походка на разрушителя будеше страхопочитание. Войските не го бяха спрели. Старият хан вдигна глава, доловил неговото приближаване така, както слепите му очи успяваха да открият слънцето.

Чингис стигна до тримата мъже и спря, без да ги изпуска от поглед. Беше висок, кожата му лъщеше от мазнина и здраве. Очите му бяха жълти като на вълк и Кокчу не видя милост в тях. Докато шаманът стоеше като замръзнал, Чингис изтегли меча си, все още покрит със засъхваща кръв. Синът на Мурах направи крачка напред, за да застане между хановете. Чингис го погледна с искрица раздразнение и младежът настръхна.

— Момче, ако ти се живее, слез долу — каза Чингис. — Днес видях достатъчно мъже да умират.

Младият воин поклати безмълвно глава и Чингис въздъхна. С рязък удар изби меча на дружинника настрани, замахна с другата си ръка и заби кинжал в гърлото му. Животът напусна сина на Мурах и той падна с разперени ръце към Чингис. Онзи изсумтя, пое тежестта му и го отхвърли настрани. Тялото безжизнено се затъркаля надолу по склона.

Чингис спокойно избърса кинжала и го прибра в канията на кръста си. Изведнъж изтощението му пролича.

— Щях да почета найманите, ако се бяхте присъединили към мен — рече той.

Старият хан се взираше в него с пустите си очи.

— Чу моя отговор — с твърд глас отвърна той. — А сега ме прати при синовете ми.

Чингис кимна. Мечът му се спусна забавено надолу, отдели главата на хана от раменете и тя се затъркаля надолу по хълма. Тялото почти не трепна от удара, само леко се наклони на една страна. Кокчу чу как кръвта плисна по камъните и цялото му същество закрещя за живот. Пребледня, когато Чингис се обърна към него, а от устата му изригна отчаян порой думи:

— Не бива да проливаш кръвта на шаман, господарю. Не бива. Аз съм човек със сила и разбирам силата. Удариш ли ме, ще видиш, че кожата ми е желязо. Остави ме да ти служа. Позволи ми да провъзглася победата ти.

— Колко добре си служил на хана на найманите, щом си го довел тук да умре? — отвърна Чингис.

— Нима не го отведох далеч от битката? Видях идването ти в сънищата си, господарю. Подготвих ти пътя, доколкото можех. Нима не си бъдещето на племената? Моят глас е гласът на духовете. Аз стоя във вода, докато ти стоиш на земя и небе. Нека ти служа.

Чингис се поколеба; мечът му беше абсолютно неподвижен. Мъжът пред него бе облечен в тъмнокафяв дел върху мърлява туника и гамаши. Дрехата бе украсена с избродирани шарки, но пурпурните спирали и фигури бяха почернели от калта и мръсотията. Ботушите му бяха завързани с въже и изглеждаха така, сякаш собственикът им вече нямаше нужда от тях.

И въпреки това в начина, по който горяха очите на тъмното му лице, имаше нещо. Чингис си спомни как Елук беше убил шамана на баща му. Може би участта на Елук е била решена в онзи кървав ден преди толкова много години. Кокчу го гледаше и очакваше удара, който ще сложи край на живота му.

— Не ми трябва още един разказвач — рече Чингис. — Вече имам трима, които твърдят, че говорят с духовете.

Кокчу улови любопитството в погледа му и не се поколеба нито за миг:

— Те са като деца, господарю. Дай да ти покажа. — Без да очаква отговор, той бръкна в дела си и извади тънко стоманено острие с непохватно закрепена рогова дръжка. Усети, че Чингис приготвя меча си, и със затворени очи вдигна ръка, за да спре удара.

С разкъсващо усилие на волята шаманът прогони студените тръпки от кожата си и ледения страх, който гризеше стомаха му. Замърмори думите, набити в главата му от неговия баща, и усети, че спокойствието на транса настъпва по-рязко и бързо, отколкото беше очаквал. Духовете наистина бяха с него, ласките им забавиха ударите на сърцето му. За миг той се превърна в страничен наблюдател.

Чингис се опули, щом острието на кинжала докосна предлакътницата и проникна в плътта. Шаманът не показа никакъв признак на болка, докато металът минаваше през него. Чингис гледаше като омагьосан как върхът се показва от другата страна. Беше черен. Кокчу примигна бавно, почти мързеливо и издърпа острието обратно.

Когато извади кинжала, той погледна младия хан в очите. Те бяха приковани в раната. Кокчу пое дълбоко дъх и усети, че трансът се задълбочава, докато студът не скова всичките му крайници.

— Има ли кръв, господарю? — шепнешком попита той, макар да знаеше отговора.

Чингис се намръщи. Не беше прибрал меча си, но пристъпи напред и прокара грубия си палец по овалната рана в ръката на Кокчу.

— Никаква. Полезно умение — неохотно призна той. — Може ли да се научи?

Кокчу се усмихна, вече не усещаше страх.

— Духовете няма да дойдат при онзи, когото не са избрали, господарю.

Чингис кимна и отстъпи назад. Дори на студения вятър шаманът вонеше като дърт козел, а и ханът не знаеше какво да мисли за странната рана, която не кървеше.

Изсумтя, прокара пръсти по меча си и го прибра в ножницата.

— Давам ти една година живот, шамане. Достатъчно, за да докажеш, че те бива.

Кокчу падна на колене и се поклони толкова ниско, че лицето му докосна земята.

— Ти си великият хан, както предрекох — каза той. Сълзите превръщаха прахта по бузите му в кал. Тогава усети как студът на шепнещите духове го напуска. Дръпна ръкава си напред, за да скрие бързо растящото кърваво петно.

— Да, аз съм — отвърна Чингис и погледна надолу към войската, която очакваше завръщането му. — Светът ще чуе името ми.

Когато заговори отново, гласът му бе толкова тих, че Кокчу трябваше да напрегне слух, за да го чуе.

— Не е време за смърт, шамане. Ние сме един народ и вече няма да има битки помежду ни. Ще призова всички. Градове ще падат в ръцете ни, нови земи ще очакват да ги завладеем. Жени ще плачат, а аз ще ги слушам с наслада. — Погледна надолу към просналия се на земята Кокчу и се намръщи. — Ти ще живееш, шамане. Казах. А сега стани и слез с мен.

 

 

Долу Чингис кимна на братята си Хаджиун и Хазар. И двамата бяха придобили авторитет през годините, откакто започнаха да обединяват племената, но все още бяха млади и Хаджиун се усмихна на брат си, който приближаваше към тях.

— Кой е този? — попита Хазар, като оглеждаше Кокчу в дрипавия му дел.

— Шаманът на найманите — отвърна Чингис.

Друг мъж приближи понито си и слезе от коня, без да изпуска от поглед Кокчу. Навремето Арслан беше ковач на найманите и Кокчу го разпозна. Спомни си, че той беше убиец, принуден да напусне племето. Нищо чудно, че човек като него бе намерил място сред най-доверените хора на Чингис.

— Помня те — каза Арслан. — Значи баща ти е умрял?

— Преди години, клетвопрестъпнико — отговори жегнатият от тона му Кокчу. Едва сега осъзна, че е изгубил авторитета, който си бе изградил с толкова мъка сред найманите. Малцина от племето можеха да го гледат, без да свеждат очи от страх, че ще ги обвини в невярност и ще се изправят пред кинжалите и огньовете му. Кокчу срещна погледа на предателя, без да трепне. Щяха да научат кой е той.

Чингис наблюдаваше напрежението между двамата с нотка на веселие.

— Недей обижда, шамане. Особено първия воин, който се яви под знамето ми. Вече няма наймани, няма връзки с едно или друго племе. Всички станаха мои.

— Съзрях го във виденията си — незабавно отвърна Кокчу. — Ти си благословен от духовете.

При тези думи лицето на Чингис се стегна.

— Това беше груба благословия. Войската около теб беше спечелена със сила и умения. Ако душите на нашите бащи са ни помагали, явно са били твърде неуловими, за да ги забележа.

Кокчу примигна. Ханът на найманите беше вярващ и можеше да се води лесно. А ето че този тук не беше толкова открит за неговото въздействие. Въпреки това шаманът усещаше сладостта на въздуха в дробовете си. Беше жив, а само преди час не можеше и да помисли за такова нещо.

Чингис остави Кокчу и се обърна към братята си:

— Погрижи се новите да положат клетва към мен довечера по залез-слънце — каза той на Хазар. — Пръсни ги сред останалите, за да се почувстват като част от нас, а не като победени врагове. Внимавай. Не мога непрекъснато да се озъртам за ножове зад гърба ми.

Хазар сведе глава, обърна се и закрачи между воините към мястото, където все още коленичеха победените.

Кокчу видя, че Чингис и по-малкият му брат Хаджиун си размениха усмивки. Двамата явно бяха приятели. Шаманът вече започваше да се учи. Дори най-малката подробност можеше да се окаже полезна през идните години.

— Разбихме съюза, Хаджиун. Нали ти казах, че ще успеем? — рече Чингис и потупа брат си по гърба. — Бронираните ти коне дойдоха точно навреме.

— Както си ме учил — отвърна Хаджиун, приемайки съвсем спокойно похвалата.

— С новите попълнения тази войска ще завладее степите — усмихна се Чингис. — Най-сетне дойде време да начертаем пътя.

Замисли се за момент.

— Прати конници във всички посоки, Хаджиун. Да не пропуснат нито едно скитащо семейство, нито едно малко племе. Кажи им следващата пролет да се съберат при черната планина край река Онон. Равнината там е голяма, ще побере всички. Ще се съберем и ще потеглим оттам.

— Какво да бъде посланието им? — попита Хаджиун.

— Да дойдат при мен — тихо рече той. — Нека им кажат, че Чингис ги вика на сбор. Че вече никой не ще може да се изправи срещу нас. Че могат да ме последват или да прекарат последните си дни в очакване да видят воините ми на хоризонта. Това да им кажат.

Огледа се със задоволство. През изминалите седем години бе събрал над десет хиляди мъже. С оцелелите от победените племена броят им почти се удвояваше. В степите вече не беше останал никой, който да оспори първенството му. Погледна на изток към изгряващото слънце и си представи тлъстите и богати градове на Дзин.

— Хиляди поколения са ни държали разделени, Хаджиун. Тормозеха ни, докато не ни превърнаха в подивели кучета. Това вече е минало. Аз отново обединих народа и сега те ще треперят. Ще се погрижа за това.

Бележки

[1] Библия, 1991 г., издание на Св. Синод. — Б.р.

[2] Монголска връхна дреха с дълги ръкави. — Б.р.