Шюсаку Ендо
Море и отрова (3)

II.

Хората наистина навсякъде умираха. Такива бяха времената. Онези, които не издъхваха в болницата, загиваха от бомбите. Нападенията бяха почти всяка вечер.

Медицинският факултет и болницата бяха построени сред полето на около осем километра извън града. Затова още не бяха попадали под пряко нападение на вражеските самолети. Оставаха незасегнати от бомбите, които се сипеха над града, но никой не беше сигурен дълго ли щеше да продължи това. Старите дървени болнични бараки бяха непокътнати, но построеното от бетон главно здание и сградата на Патологията бяха почернени с катран.

От терасата на покрива на главното здание се виждаше ясно, как от ден на ден градът се смалява. По-скоро не той се смаляваше, а изгорялата му част, превърната в пустиня, растеше непрекъснато. И в дни, когато духаше вятър, пък и в тихо време над пустинята се издигаха бели облаци прах и се завъртяваха в безумен вихър. Вихърът обгръщаше и големия универсален магазин Фукуя, пред който в миналото селското момче Сугуро толкова се дивеше. Отвътре сградата бе напълно изгоряла. Стърчаха самотно само външните стени.

Вече нямаше нито тревога, нито отбой. В надвисналите оловни зимни облаци се разнасяше непрестанно остър грохот. На моменти той се сменяше от припряно потракване, сякаш се разпиляваха бобени зърна. Предишната година, когато районът Накасу напълно изгоря и част от района Якуин се бе подпалила, болните и студентите бяха изпаднали в паника. Но напоследък никой вече не обръщаше внимание къде и какво гори. Човешката смърт вече никого не трогваше и не плашеше. Повечето от студентите бяха разпратени по пунктовете за бърза помощ в града или да помагат във фабриките. Аспирантът Сугуро очакваше всеки момент да го призоват в армията…

На запад от факултета се виждаше морето. От покрива Сугуро често го гледаше, понякога до болка синьо, в други дни подтискащо черно. В миговете, когато го съзерцаваше, той забравяше и за войната, и за общата стая, и за ежедневния глад. Цветовете на морето разпалваха въображението му. Представяше си например, че войната е свършила, че и той като Стария отива да следва в Германия, отвъд океана, а там среща и залюбва някое местно момиче. Или вместо този неосъществим сън се размечтаваше за по-земни неща. Да замине за някой малък град, да открие своя малка клиника и да навестява болните от града. Ако пък успее да си вземе за жена дъщерята на някой първенец, още по-добре. Би могъл тогава да се погрижи и за родителите си, които живееха в околия Итошима. „Ей така, по-обикновено щастие ми стига.“ — мислеше си Сугуро.

За разлика от Тода, като студент Сугуро не се интересуваше от литература нито от романи, нито от стихове. Помнеше само едно стихче, което бе научил от колегата си. И в дни, когато морето се синееше, това стихче, странно и за самия него, веднага изплуваше в мислите му.

Когато облаците отминават като стадо,

когато облаците се издигат като дим,

небе, ти разпиляваш се тъй бяло

и се превръщаш в потоци от памук.

„Небе, ти разпиляваш се тъй бяло и се превръщаш в потоци от памук.“ Като си го казваше, Сугуро чувствуваше, че очите му се пълнят със сълзи. Особено напоследък, откакто се захвана с подготвителните изследвания за операцията на старата жена, изкачеше ли се на покрива, все този стих му беше на устата.

При операции, когато се налагаше и рязане на кости, бе необходимо да се направи предварително пълен анализ на физическото състояние на болния. Тази работа бе възложил асистентът Асай на Сугуро във връзка с операцията на бабичката. Почти през ден Сугуро я викаше при себе си в лабораторията, правеше й кардиограма, изследваше урината й и й взимаше кръв от костеливата малка ръчица. Когато забиваше иглата в нея, старата трепваше с цялото си тяло. А седнеше ли на стъкленото гърне в ъгъла на студената лаборатория, тя се тресеше цялата. Болната не храчеше кръв, но откакто започнаха изследванията, появи й се температура, нещо, което не се бе случвало преди. Бабичката изпълняваше ревностно всичко, което Сугуро й наредеше, защото от цялата си душа желаеше да оздравее. Но погледнеше ли я, той не намираше сили у себе си да срещне погледа й.

— Бабо, защо се съгласи да те режат? — попита я веднаж той.

— Ами… — безпомощно отвърна тя. Изглежда и на нея самата не й беше съвсем ясно защо.

— Питам те, защо се съгласи.

— Ами нали доктор Шибата рече, че така няма да ме бъде. Дай да те режем, рече.

След около седмица Сугуро приключи с всички необходими изследвания. Белите дробове на старата жена функционираха по-добре от очакванията му, но белите кръвни телца бяха намалели, пък и сърцето й беше съвсем отслабнало. Съществуваха само десетина процента вероятност тя да издържи на операцията.

— Докторе, ще се оправя ли от операцията?

Като го питаше така, той не можеше нищо да й отговори, за да я успокои. И той самият не разбираше кое е по-добре за нея, тя и без операцията едва ли щеше да изкара около половин година. Особено го измъчваше мисълта, че старата жена без друго си отиваше, а искаха съвсем напразно да я подложат на оперативни мъки. Затова, когато тя го питаше, той само примигваше с очи и мълчеше.

— Така или иначе, сърцето й е отслабнало — докладва Сугуро на асистента Асай. В това време асистентът и доцент Шибата се бяха разположили в кабината и пиеха медицинско вино. — Не знам, но ми се струва, че оперирането е рисковано.

— Много ясно, че е рисковано — отговори доцентът и взе да преглежда донесените от Сугуро данни от изследванията. От изпитото вино лицето му се бе зачервило. — Ти, колега, няма защо да се безпокоиш. Аз съм този, който ще оперира. А освен всичко друго нали тя е безплатна пациентка.

— Тя си е негова болна и затова толкова го преживява — с обичайния си сладникав и мек глас каза асистентът Асай и се засмя. — И аз също преживявах по-рано.

— Това, което искам да опитам с тая болна, не е — Шибата се отправи, залитайки, към черната дъска и извади тебешир от джоба на престилката си — досега прилагания метод на Шмит. Ти, Асай, чел ли си тезиса на Корис?

— Моля?

— Това е напълно нов метод. Добре, слушай сега. Най-напред се изрязва широко под горните ребра. Започва се от четвъртото, после третото, второто и първото. Това е методът на Корис. Аз пък от своя страна ще се съсредоточа върху формата на каверната и посоката на бронхиалните тръби…

Сугуро се поклони и излезе от кабинета. В коридора опря лице до прозореца. Почувствува огромна умора. Цялото му тяло натежа. Вън на двора един прислужник в ботуши копаеше. Над главата му вятърът люлееше върха на тополата. Прислужникът изравяше с лопата черната пръст и я хвърляше настрани, като повтаряше до безкрайност тези монотонни действия. Един камион прелетя пред патологията, като вдигна облаци прах. В карусерията се возеха няколко високи мъже в зеленикави работни дрехи. Видът им беше доста унил.

Камионът спря пред входа на Втора хирургия. Вратата на кабината се отвори и от нея чевръсто изскочиха двама войници с пистолети на кръста. В контраст с бодрите им действия, мъжете в зеленикави дрехи вяло и отпуснато повлякоха крака нагоре по стълбата. Бяха значително по-високи от двамата войници и Сугуро от един поглед разбра, че са американски военнопленници. Сугуро се върна в лабораторията и каза на Тода:

— Във Втора хирургия докараха американци. С един камион.

През това време Тода трескаво ровеше в чекмеджето на масата. Съобщението явно не му направи никакво впечатление.

— Какво толкоз странно. Преди пак докараха едни за имунизация от тиф — рече най-после той и като не намери каквото търсеше, ядосано затръшна чекмеджето. — Не мога да си намеря слушалките. Къде, по дяволите, са се дянали. Я ми дай твоите.

— Защо са ти?

— Появи се още един случай за операция. И двамата с асистента Асай ще правим изследванията. Ти какво така? Не бе, не става дума за бабата — и Тода се усмихна хитро.

Сугуро познаваше още от студентските години тази усмивчица на Тода. Тя винаги означаваше, че колегата се кани да му открие нещо особено.

— За кого, мислиш, става дума? — понижи глас Тода.

— Не знам. За кого? — запримигва Сугуро.

— За госпожа Табе, която лежи в отделната стая. Сестрите нали приказват, че била роднина на покойния декан Осуги.

Сугуро, разбира се, познаваше младата красива болна госпожа Табе. Обикновено визитациите започваха винаги от общата стая, след това преглеждаха болните от стаите на втория етаж и накрая посещаваха болните от единичните стаи. При тях думите и действията на Стария съвсем се променяха. Но особено любезен и внимателен той ставаше в стаята на тази госпожа Табе. Сугуро и сестрите знаеха какво бе написал Асай в крайчеца на картона, окачен на кревата й. „Роднина на г-н декана д-р Осуги.“

От историята на болестта й беше разбрал, че е много млада. В горната част на белия си дроб вдясно имаше каверна колкото зърно от соя и още няколко малки затъмнения. Но при тази жена имаше срастване на плеврата и не можеше да й се вкарва въздух. Тя винаги лежеше по гръб, разпиляла върху снежнобялата възглавница дългата си черна коса. Явно обичаше да чете, защото под големия прозорец на слънчевата й светла стая бяха подредени множество непознати на Сугуро книги.

Когато оголваше гърдите си за преглед, се откриваше прекрасната й кожа. Човек не би могъл да допусне дори, че е болна. Разправяха, че мъжът й бил морски офицер и се биел някъде надалеч. Може би заради това пъпките на закръглените й гърди бяха малки и червени като на момиче. Един път дневно една прислужница и възрастна жена, която изглеждаше да й е майка, й носеха храна от къщи. Госпожицата принадлежеше на друг, съвсем различен от този на болните от общата стая свят.

— Госпожо, вие непременно ще оздравеете — казваше й Стария бодро, като прибираше слушалките си. — Аз ще ви излекувам на всяка цена. Пък и толкова съм задължен на професор Осуги.

Нейният случай беше за операция, която обаче бяха насрочили за есента. Сугуро не можеше да проумее защо изведнаж са решили да променят датата. Пък и на последната визитация, може би защото други мисли занимаваха тогава Стария, той не бе споменал нищо по този въпрос.

— Защо така ненадейно променят датата?

— Ами в това е именно работата. Нали виждаш какъв разсеян е станал напоследък Стария на визитациите. Тази операция именно. — Тода стана от стола и се загледа навън. Пред входа на Втора хирургия двамата войници ходеха нервно назад-напред с ръце на гърба като някакви животни в клетка. Под тополата прислужникът с ботушите продължаваше да копае.

— Предполагам все пак, че тая операция има връзка с кандидатурата на Стария за деканското място. — Тода се върна на стола си. След това откъсна страничка от един малък стар японо-немски речник, взе щипка тютюн от кутията на масата и си сви цигара. — Стария гледа да оправи тази фрау до април и да набере точки за изборите. Разбираш ли каква е работата. Нали изборите за декан са през април. Болната е роднина на професор Осуги. Засегнат е само единият дроб и то в горната част. Пък и тя е яка. Да оперира този месец е по-добре, вместо да чака до есента. До април ще я изправи на крака. И тогава всички приближени на Осуги професори от Вътрешното ще застанат на страната на Стария. Нашият просто гледа още до април да срине шефа на Втора хирургия Кандо.

Тода натърти на последните думи и изпуфка самодоволно дима от цигарата си. Син на лекар от Кобе, той още от студентството обясняваше на селското момче Сугуро разните оплетени човешки отношения и сложните факултетски интриги. Обичаше, докато обяснява, да се обвива с облаци цигарен дим.

— Лекарят не бива да се размеква и да изпада в сантименталност.

При тези думи на колегата си Сугуро започна да примигва и на лицето му се изписа мъка. Но колкото повече той помрачняваше, толкова повече Тода се развеселяваше.

— Лекарят да не е светец. Ще му се и да се издигне, и професор да стане. За да открие нещо ново, не му стигат само маймуните и кучетата. Така ами. Такъв е светът и ти трябва най-после по-ясно да погледнеш на него.

— Та значи на теб са ти наредили да се занимаваш с изследванията за операцията — Сугуро се отпусна на един стол и затвори очи. Умората, която почувствува в коридора, го налегна с нова сила. — Не знам, нищо не разбирам.

— Какво не разбираш, бе?

— С бабата доцент Шибата ще си прави опит, Стария използува госпожа Табе пък, за да се издигне.

— Много естествено. Какво лошо виждаш в това? Освен това ти какво толкова си се привързал към тая бабичка, а? — Тода развеселен погледна смутилия се Сугуро. — Е, какво лошо виждаш в това?

— Не знам как да го река…

— Не е кой знае каква страшна работа да убиеш болен. Медицината от край време го е правила. И затова се е развивала. Сега от бомбите, да не би да не умират по-малко хора. Но кой се паникьосва вече, че някой си умрял! И твоята баба, вместо да умре при бомбардировка, ще я убият в болницата и от това само полза ще има.

— Каква пък полза — промърмори с пуст глас Сугуро.

— Много ясно каква полза. Ако умре от бомба, в най-добрия случай ще я изхвърлят в Накагава. Но ако я убият при операция, тя става стълб на медицината. В името на спасението на многото болни, на които и двата дроба са разрушени от болестта, ще почине в мир.

— Ти наистина си железен — въздъхна дълбоко Сугуро. — И аз го разбирам това. Разбирам го, ама не мога да свикна.

— Ако не си силен, как ще я караш? — изведнаж Тода се засмя, сякаш спазъм стисна гърлото му. — В туй време как другояче да живее човек!

— Ако имаш друг начин, него бих избрал.

— Не знам. Я по-скоро давай слушалките.

— Май… в торбата ми за въздушна тревога са.

Сугуро излезе от лабораторията. Загледа се през прозореца в прислужника с ботушите. Оня продължаваше да копае в средния двор под напора на вятъра.

— Траншея ли копае?

— Не, тополата ще сече. И така, и така си расте. Защо им е да я секат. Не мога да разбера.

Пред входа на Втора хирургия двамата войници, които обикаляха с ръце на гърба, си бяха отишли. Заминал си беше и камионът, който бе докарал американските военнопленници. Докато се изкачваше по стълбата към покрива на притихналото главно здание, Сугуро чуваше само тракането на собствените си обувки.

Пред погледа му се простираше широкият двор на факултета. В десния край се намираха отделението за заразно болни и аудиториите на Първо вътрешно отделение. Между почернените с катран Патология и факултетската библиотека се бяха опънали редиците на дървените бараки. Коминът на отделението за дезинфекция бълваше сиви кълба дим. „Трябва да има няколкостотин болни. А колко ли са сестрите и другият персонал?“ — помисли си Сугуро. Имаше чувството, че между отделните сгради се въртяха непонятни за него зъбчати колела. Да се постарае да не мисли. „Безсмислено е да се размислям.“

Този ден морето изглеждаше особено черно. Над Фукуока пак се издигаше жълтеникава пушилка и замърсяваше облаците и бледото зимно слънце в цвят на стар памук. Почувствува, че му е все едно какъв ще е краят на тая война. И вялост обзе цялото му същество.