Шюсаку Ендо
Море и отрова (10)

I.

В три часа следобед, целите в бяло и със скрити наполовина от маските лица, се появиха Стария и доцент Шибата. Вървяха, заобиколени от офицерите. На прага Стария спря за миг, хвърли поглед към облегнатия на стената и готов всеки момент да се разплаче Сугуро, но бързо отвърна очи и влезе в операционната. След него шумно нахлуха военните, но щом видяха проснатия върху масата с лице към тавана пленник, те като един се заковаха по местата си.

— Минете по-напред, по-напред — подкани ги изотзад асистентът Асай и иронично се усмихна. — Свикнали са господа офицерите да гледат трупове. Нали са хора военни.

Поручикът с тънките мустачки се обърна към Асай и угоднически попита:

— А докато режете, снимки може ли да си направим?

— Моля, моля. И ние самите ще снимаме. Ще дойде един от Втора хирургия с осеммилиметрова камера. Опитът е толкова рядък!

— Днес какво, тук ли ще режете? — попита пълничкият военен декар и посочи остриганата си глава. Тоя същият беше си забравил тютюна в кабинета на доцент Шибата оня ден, когато Тода и Сугуро чуха за прът път за вивисекцията.

— Не, ние днес няма да се захващаме с операция на мозъка. Утре професор Кандо и асистентът Араджима ще правят такъв опит с друг пленник.

— А-а, значи вие само белите дробове?

— Да. На вас като военен лекар естествено ви е ясно. Сега с няколко думи ще се опитам да разясня на останалите господа офицери смисъла на опита. Казано накратко, с вивисекцията на този тук пленник си поставяме за цел да изследваме един много важен за гръдната хирургия проблем — в каква степен може да се направи резекция на белите дробове. Тоест, въпросът каква част от белите дробове на човек може да бъде изрязана без риск за живота му, е един от основните в лечението на туберкулозата, пък и жизнено важен в условията на военновременната медицина. Затова на този тук ще изрежем изцяло единия бял дроб и горната част от другия. Или всъщност…

Докато сладникавият глас на асистента звънтеше и отекваше в операционната зала, Стария стоеше с отпуснати рамене и гледаше втренчено стичащата се по пода вода. Цялото му същество излъчваше някаква странна тиха печал.

Единствено старшата сестра Оба с безизразна физиономия продължаваше да маже тялото на пленника с червеникаво лекарство. От него едрата шия и обраслата с кафяви косми широка гръд станаха съвсем червени и само леко хлътналият корем поразяваше с белотата си. Тода сякаш едва в този момент осъзна за пръв път, че проснатият на масата човек е бял, че е пленен от японската армия американски войник. Едва сега се замисли той за това, докато гледаше широкия бял, покрит със златисти косъмчета, корем.

— Как безметежно си е заспал тоя — шеговито се обади един от военните отзад, с намерение да разведри атмосферата. — Не подозира дори, че след половин час ще бъде убит…

„Убит“ — отекна глухо и дълбоко в гърдите на Тода. Мисълта, че това щеше да е убийство, все още не се бе напълно оформила в съзнанието му. Да съблечеш човек, да го туриш на операционната маса, да му поставиш упойка — всичко това още от студентските си години бе правил с толкова много болни. А сега, да не би да не беше същото? След малко Стария ще промърмори с тих глас „Поклон“ и вивисекцията ще започне. Ножиците и пинсетите ще задрънчат, електрическият скалпел със сухо пращене ще се забие в косматите гърди някъде в областта на гръдните пъпки и ще изреже кръг. Какво тогава беше различното между сегашната операция и всяка друга? Тода беше от много години свикнал и с ослепителната светлина на огромната лампа, и с омотаните в бяло фигури на лекарите, които плавно, като водорасли, се движеха из залата. Пък и проснатият по гръб на операционната маса пленник беше досущ като най-обикновен болен. Мисълта, че оставаше много малко време, докато започнат да убиват този човек, не предизвика у Тода никакво вълнение. Не че си представи, че ще го извършат служебно и автоматично. Той вяло мушна тънките тръбички на катетъра в ноздрите на пленника. Носът беше дълъг, със зачервени краища. Нос на бял човек. Оставаше само да регулира потока на кислорода и с това подготовката свършваше. Етерът, изглежда, беше напълно подействувал. От ноздрите на американеца измежду тръбичките се раздаваше тихо похъркване. Той дълбоко спеше. Краката и ръцете в зеленикавите работни дрехи бяха здраво стегнати с дебели кожени ремъци, проснат с лице към тавана, той лежеше под погледите на присъствуващите. Изражението на лицето му беше толкова спокойно, че сякаш бледа усмивка се бе изписала на устните му.

— Да започваме, а? — обърна се доцент Шибата към Стария, след като провери апарата за кръвно.

Професорът, който до този момент стоеше втренчен в пода, се изви леко и кимна.

— Започваме — обади се Асай.

В залата настъпи такава тишина, че се чу как някой преглътна слюнката си.

— Вивисекцията започва в три часа и осем минути. Тода, запиши!

Стария стисна електрическия скалпел в дясната си ръка, поприведе се и се доближи до пленника. Тода чу зад гърба си жуженето на осеммилиметровата камера. Асистентът Араджими от Втора хирургия бе започнал да документира хода на операцията. Военните припряно започнаха да покашлюват, някой се изсекна. „Сега ще заснеме и мен.“ Тода тъкмо проверяваше апарата за кръвно. При тази мисъл го обзе особено чувство. „Точно как гледам сега апарата. Сега пък извивам глава. Всичките ми действия ще се запечатат на лентата. Ще ме заснемат как убивам човек. Всяка отделна подробност. Действията на убиец. Но дали ще се развълнувам кой знае колко после, когато гледам филма?“

Тода почувствува огромно разочарование и умора. Беше очаквал до вчера този момент само защото се надяваше да изпита истински страх, душевно потресение, жестоко самообвинение. Но и шуртенето на водата по пода, и пукотът на електрическия скалпел звучаха толкова монотонно и му навяваха странно униние. Липсваше и тягостното като при обикновена операция напрежение, че болният може да умре от шок, страхът, че в пулса или дишането е вероятно да настъпи внезапна промяна. Че пленникът щеше скоро да умре, всички знаеха и очакваха. Нямаше и никаква причина да го спасяват и да удължават живота му. Затова движенията на Стария, стиснал в ръка електрическия скалпел, и на асистента, който спря газта в печката, и на доцент Шибата, който наблюдаваше отстрани, и на старшата сестра Оба, която подбираше марли и инструменти, бяха някак небрежни и вяли.

Жуженето на камерата не секваше. То се сливаше с тихото бръмчене на скалпела и потракването на ножицата. „С какво ли чувство снима тоя пък Араджима“ — помисли Тода. „Чувал съм го аз някъде този звук. Да, това е гласът на цикадите. На цикадите там в Оцу. Когато гостувах на братовчедка си още като ученик в колежа «Натива». Ох, защо ли точно сега ми идват наум такива идиотщини?“

Той обърна глава назад и изгледа скупчилите се офицери. В левия край на групата един млад с очила бе извърнал встрани пребледнялото си като восък лице. Изглежда виждаше за пръв път живи димящи човешки вътрешности и му бе прималяло. Офицерът почувствува погледа на Тода, веднага се изпъна и смръщи вежди.

До военния с очилата стоеше поручикът с малките мустачки. Лицето му се бе покрило с лепкава мазна пот, а устата му зееше глупашки. Той надничаше над главата на застаналия пред него пълничък военен лекар и непрекъснато облизваше устни. Така беше облещил очи, сякаш се боеше да не пропусне нещо от онова, което ставаше пред него.

„Какви идиоти само“ — помисли Тода. „Същински идиоти.“ Но защо те да бяха идиоти, той самият какво представлява — за това не му се щеше да мисли. Чувствуваше, че му става досадно да разсъждава.

Всъщност в операционната беше топло до премаляване. Въздухът беше тежък и потискащ. Тода усети, че съзнанието му просто се замъглява и дори за момент забрави какво трябваше да прави като асистиращ.

Върху операционната маса пленникът започна мъчително да кашля и да се задавя. В бронхите му бе навлязъл секрет. Тода чу Асай да пита през маската си Стария:

— Кокаин ще използуваме ли?

— Няма нужда. — Стария се вдигна от масата и неочаквано извика сърдито — Този не е пациент.

Всички в залата се сепнаха от крясъка му и съвсем притихнаха.

Продължаваше да се чува само глухото жужене на камерата.

 

 

Опрян на стената, пред себе си Сугуро виждаше само гърбовете на офицерите. Те покашлюваха от време на време и пристъпяха върху изтръпналите си крака. Тогава Сугуро съзираше измежду раменете им приведените над операционната маса доцент Шибата и Стария, и проснатия, здраво стегнат с ремъци пленник в зеленикавите си работни дрехи.

— Марля.

— Скалпел — тихо и дрезгаво нареждаше доцент Шибата на старшата сестра.

„Сега ще започнат да режат ребрата!“ — помисли Сугуро. Като медик, той само по гласа на доцент Шибата можеше да разбере коя точно част от тялото на пленника реже Стария и какво се канеше да направи след това.

Сугуро затвори очи. Затвори ги и се опита да си представи, че в този момент присъствува не на вивисекция на жив американски пленник, а на операция на обикновен болен. „Помогнете му! Още малко. Сега му поставете камфор и започнете да му преливате кръв!“ Сугуро се опита да насили въображението си. „Ето, чувам и стъпките на старшата сестра Оба. Тя тъкмо носи кислородния апарат за болния. Ами да.“ Но точно тогава глухо изхрущяха при отрязването ребрата. После те издрънчаха върху металния поднос и звукът се блъсна в стените на операционната. Действието на етера изглежда отслабваше, защото пленникът започна ниско и зловещо да стене.

„Помогнете му! Спасете го!“

В гърдите сърцето му лудо заби. Викът неудържимо напираше в него. Той продължаваше да държи очите си затворени. Ненадейно в съзнанието му изплува сцената на операцията на госпожа Табе. Разкъсаното й като нар окървавено тяло и вцепенените лица на присъствуващите, опрени безсилни на стената. Беше привечер. Огромната лампа на тавана пръскаше ярка светлина, която сияеше върху стичащата се по пода вода. И само шуртенето на водата нарушаваше потискащата тишина в залата. После старшата сестра Оба пренесе обратно в стаята натъкменото като живо тяло. А в притъмнелия коридор асистентът Асай обяви с изкуствена усмивка на близките на госпожа Табе: „Операцията завърши благополучно.“

„Няма да го спасят.“

Изведнаж го налегна безсилие и се почувствува толкова унизен, че дъхът му секна. Идваше му да протегне ръце и да разбута военните пред себе си. Да връхлети върху Стария и да изтръгне инструмента от ръката му. Но щом отвори очи, пред него се възправи страшната стена от рамене, широката непреодолима преграда от набитите гърбове на офицерите. Закачените на поясите саби хвърляха стоманени отблясъци.

Един млад офицер изведнаж извърна глава, забеляза Сугуро и го загледа с недоумение. Не проумяваше защо облеченият в операционна престилка лекар се е спотаил зад гърбовете им. Но след миг недоумението в очите му се превърна във възмущение и яростен въпрос. „Страшно ти се вижда май, а? — говореха тези очи. — И ти смееш да се наричаш японски младеж!“

От погледа на офицера Сугуро усети даже болки в челото си. За всички тук той беше едно ненужно присъствие, слабо и съвършено безволево същество, което сега не взимаше участие в операцията, но и на доцента не можа да откаже, когато му беше времето. „Аз нищо не правя“ — обърна поглед към операционната маса с пленника в работни дрехи върху нея и изстена. — „Аз нищо не ти правя.“

Но в този момент звънна гласът на асистента Асай!

— Левият бял дроб на пленника е изваден. Сега пристъпваме към отрязване на горната част на другия. Досегашният ни опит показва, че при едновременно отрязване на половината на двата дроба настъпва моментална смърт.

Офицерите заскърцаха с ботушите си. Престана за момент да бръмчи и осеммилиметровата камера на асистента Араджима. В операционната зала остана да се чува само тихото шуртене на стичащата се по пода вода.

— Четиридесет… тридесет и пет… тридесет… — Тода следеше апарата за кръвно и отчетливо произнасяше. — Тридесет… двадесет и пет… двадесет… петнадесет… десет… свърши — със служебен глас обяви той, като се обърна към останалите. После бавно се надигна от мястото си. Всички стояха известно време притихнали. След това офицерите се размърдаха, започнаха да кашлят, заскърцаха с ботушите си.

— Значи свърши? — попита застаналият в предната редица пълничък военен лекар и започна да трие с кърпа потта от главата си. — Колко е часът?

— Четири часа и двадесет и осем минути — отвърна Асай. — Започнахме в три часа и осем минути, значи цялата работа отсече час и двадесет минути.

Стария мълчеше и гледаше трупа. Ръката му с окървавена ръкавица още стискаше бляскавия скалпел. Старшата сестра леко го изблъска и покри мъртвото тяло с чаршаф. Стария отстъпи, залитайки, направи една-две крачки и отново се закова на пода.

 

 

Когато вратата на операционната се разтвори широко и военните се изсипаха в коридора, бледото следобедно слънце бе застинало в прозореца. От светлината те запримигваха, започнаха да въртят вратове, да потупват вдървените си рамене и да се прозяват без нужда прекалено широко.

— Не беше нищо особено — изведнаж прекалено високо рече един. Но гласът му прозвуча неестествено и изкънтя в стената.

— Мураи, ти мязаш съвсем на човек току-що измъквал се от кревата на някоя жена — рече отново оня, като изгледа учудено един от групата. — Ами очите ти са съвсем зачервени.

Но не само на въпросния Мураи бяха зачервени очите. На всички останали те бяха кръвясали, а лицата им лъщяха от лепкава пот, зачервени като на хора, току-що задоволили плътската си страст.

— Точно като след жена. Такава ти е физиономията.

— Ама и глава ме блъсна, точно като след такова.

— Изпращането на подпоручик Комори нали от пет и половина беше? Дайте да поизлезем и да глътнем малко въздух.

И офицерите затропаха шумно надолу по стълбите.

След като те си отидоха, старшата сестра Оба открехна вратата и надзърна предпазливо от операционната. Увери се, че в коридора няма жива душа и тогава двете със сестра Уеда изкараха отвътре покритата с чаршаф количка. В предоперационното Сугуро се опря на стената и се вслуша в скрибуцането й. То секваше и отново отекваше, докато двете сестри, привели гърбове, тикаха количката по блестящия дълъг и пуст коридор.

Сугуро не знаеше нито накъде да тръгне, нито какво да прави. Старият доцент Шибата, асистентът Асай и Тода все още бяха в операционната, но при тях той не можеше да се върне. „Убит, убит, убит… — ритмично отмерваше в ушите му нечий глас. — Но аз съм непричастен. Аз нищо не съм вършил“ — с все сила се опитваше да го заглуши Сугуро. „Аз нищо не съм вършил.“ Но това оправдание рикошира в сърцето му, сви се на мъничко кълбо и изчезна. „Наистина ти нищо не извърши. Когато бабата умря и сега също. Но винаги присъствуваш. Ти наблюдаваш. Наблюдаваш и нищо не вършиш, нали?“ Сугуро заслиза по стълбите и се вслуша в собствените си отекващи стъпки. Изведнаж му мина през ума, че само преди два часа по същите стълби се е изкачил нищо неподозиращият пленник. Припомни си и изражението му на объркване там горе в операционната. За момент пред очите му се появи и старшата сестра Оба, която чевръсто метна чаршафа върху кървавото разкъсано мъртво тяло. Неудържим пристъп на гадене стисна гърлото му. Подпря се на прозореца и започна сам на себе си да доказва, че с кръв и разрязани човешки тела бе свикнал още от студентските години. Но цветът на кръвта и на плътта, които бе наблюдавал по време на операции, не бяха като на разпрания жив пленник. Не, не му се повръщаше, защото си представи отново кръвта и плътта. Пристъпът дойде, когато си припомни как старшата сестра Оба бързешком метна чаршафа върху трупа, за да го скрие по-скоро.

Отвън срещу прозореца електрическите жици трептяха. Две-три птички прорязаха сивото студено зимно небе. От комина на дезинфекционното се виеше бавно пушек. От далечния заден портал на двора няколко сестри бавно мъкнеха насам лопати и кошници. Те се връщаха от работа. Картината беше толкова обикновена, като всяка друга привечер в болницата.

Сугуро стисна перилата и зачака да премине новият пристъп на премаляване. Пред очите му притъмня. После той полека, стъпало по стъпало заслиза надолу по стълбата.

Офицерите бяха изчезнали вече от средния двор. Сестрите бяха оставили кошниците си на тревата и сега, бършейки лицата си, идеха право към него. Инстинктивно Сугуро извърна лице и се опита да ги отбегне, като ускори крачка.

— Докторе — извика му с ведър глас една, която бе приседнала на големия камък насред полянката, — днес професорът пак ли няма да дойде на визитация в общата стая?

Сугуро не отговори. „Какво толкова се плаша — помисли той. — Сестрите нищо не знаят. Защо съм седнал да се крия пък и аз.“

— Докторе, идете поне вие.

— Добре, добре. Ще отида.

Съвсем бе забравил този ден за визитацията в общата стая. Но как да отиде сега. Да разговаря с болните, сякаш нищо не се е случило, да ги преглежда на рентген, да попълва картоните им. А от утре отново ще започне ежедневието му на аспирант. Дали и Стария, и доцентът, и Асай, и Тода пак както обикновено щяха да ходят на визитация, да преглеждат амбулаторните болни, да изпълняват най-невъзмутимо ежедневните си задължения? Можеха ли те да изпъдят завинаги от съзнанието си мисълта за пленника с кестенявата коса и добродушното лице. „Но аз не мога. Аз няма да забравя.“

От земята се подаваше пепелявият пън на тополата. Възрастният прислужник толкова дълго я бе сякъл. Сугуро гледаше пъна и мислеше за бабата. Бяха я турили в дървения ковчег и отнесли нанякъде в онзи дъждовен ден. Тополата вече я нямаше. Бабата беше умряла. „Повече не мога. Ще напусна тая лаборатория — промълви в душата си Сугуро. — Животът ти е напълно разбит.“ — говореше той на себе си. Но не можеше в действителност да схване наистина ли себе си имаше предвид, или някого другиго.