Шюсаку Ендо
Море и отрова (1)

Пролог

В жилищния район Западна Мацубара се пренесохме през август в най-големите горещини. Жилищен район е малко силно казано. Строителната компания беше определила мястото за застрояване, но понеже беше на час път с влак от град Шинджуку до Токио, къщите бяха все още малко на брой. Пред гарата, напечена от слънцето, се точеше магистрала. Кой знае откъде идещи и закъде отиващи, по нея непрестанно прелитаха натоварени с чакъл камиони. В карусериите върху чакъла, с омотани около вратовете кърпи, млади работници пееха популярната песничка:

Далече в синьото море

не вдигай котвата със сълзи…

Усмихвай се по мъжки…

След всеки камион се вдигаха гъсти облаци прах, а когато тя се слягаше, от двете страни на пътя се показваха бавно няколко магазинчета: отдясно — будка за цигари, месарници и аптека, а насреща им — ресторантче за соба^[1] и бензиностанция. А да, забравих за шивачницата. Тя стърчеше самотно на около петдесетина метра от бензиностанцията. Ума ми не го побираше, защо тук на това толкова пусто и откъснато от града място някой се е решил да си отвори дюкян.

От прахоляка, който камионите вдигаха, фирмата „Мъжки шивач“ и витрината на шивачницата бяха съвсем побелели. На витрината се мъдреше бюстът на манекен в телесен цвят. От онези с европейски черти манекени, които обикновено излагаха по разните медицински изложби. На тоя главата му беше боядисана в червено, което явно трябваше да говори, че е рус, носът дълъг, очите сини, а неизменната му усмивка — загадъчна.

Както казах, тук се пренесохме в най-страшните горещини. Дните се редяха, без да падне капчица дъжд. Нивите между бензиностанцията и ресторантчето се бяха напукали от сушата, а в спечените корени на царевиците задъхано пищяха измъчени от жегата скакалци.

— В тая горещина само банята е спасението — говореше жена ми. — А пък тя е толкова далече.

Разбрали бяхме, че тукашната баня е на около триста метра зад гарата. Банята си е баня, ами дали ще се намери лекар тук наблизо? Нали на мен един път седмично трябва да ми се вкарва въздух…

На следващия ден жена ми ми съобщи, че е открила и лекар. Видяла досами банята табелата на клиника по вътрешни болести. Предишната година на един общ преглед във фирмата ми откриха каверна, голяма колкото бобено зърно. Беше в горната част на белия дроб вляво. За щастие страстване на плеврата нямаше, та се отървах без рязане. Предписаха ми лечение и в Кьодо, където живеехме преди, в продължение на половин година един лекар редовно ми вкарваше въздух. Не биваше да прекъсвам лечението и трябваше по-скоро да намеря лекар.

По обясненията на жена си лесно открих болницата на доктор Сугуро. Залязващото слънце се отразяваше в прозорците на банята. Може би местните селяни и семействата им се къпеха вътре. Дочуваше се плисък на вода и тракане на тасове. „Какви радостни звуци“ — помислих си. Болницата беше на гърба на банята. Делеше ги градина с узрели домати. Трудно можеше да си представи човек, че малката неугледна къща е истинска болница. Струпали я бяха, както изглежда, набързо, със средства, заети от някоя кредитна фирма. Нямаше и ограда като хората. Само кафеникави, прегорели от слънцето храсталаци деляха двора й от доматената градина. Едва се свечеряваше, а капаците на всички прозорци бяха плътно затворени. На двора се въргаляше червено детско ботушче, а до вратата се гушеше малка кучешка колибка. Но от куче и следа нямаше. Няколко пъти натиснах звънеца, но от къщата никой не се обади. Обиколих откъм градината. Тогава капакът на един от прозорците се поотвори и отвътре подаде глава мъж в бяла престилка.

— Кой е?

— Един болен.

— Кво ти е?

— Дошъл съм, ако може да ми направите пневмоторакс.

— Пневмоторакс?

Трябва да беше около четиридесетте този лекар, но изглеждаше състарен. Непрестанно потъркваше с дясната ръка брадата си и ме наблюдаваше с блуждаещ поглед. Дали защото залязващото слънце блестеше в очите ми, или защото през тесния отвор на капака светлината едва проникваше вътре, но стаята ми се стори ужасно тъмна и в полумрака лицето на мъжа изглеждаше странно бледо и подпухнало.

— Досега лекувал ли си се?

— Да. От половин година ми вкарват въздух.

— А рентгенова снимка?

— Имам. В къщи е. Не я нося.

— Щом нема снимка, нищо не моа направи — отсече лекарят и хлопна капака.

Аз останах известно време неподвижен. Откъм къщата не се чуваше нито звук.

— Много е странен този доктор — казах вечерта на жена си. — Много странен.

— Сигурно си избира болните.

— Може и така да е. Освен това говори на особен диалект. „Щом нема снимка, нищо не моа направи“ — вика. Май отскоро е тук. Някъде от провинцията е.

— Какъвто ще да е, направи си процедурите, че трябва да заминаваш за Кюшю^[2], Септември ей го къде е и скоро е сватбата на сестра ми.

— Добре де.

Но и на следващия и на по-следващия ден не отидох в болницата. В левия ми бял дроб въздухът постепенно намаляваше и все по-трудно ми беше да дишам. Но кой знае защо мисълта, че онзи лекар ще вкара иглата в тялото ми, ме безпокоеше.

Обикновено за пневмоторакс се използува дебела игла като онези, с които правят татами^[3]. Към иглата се прикрепва гумена тръбичка. Въздухът минава през тръбичката, през иглата и навлиза в белия дроб и малко по малко калцира каверната. Това беше цялата процедура. Най-неприятно ми беше не самото забиване на иглата, а това, че мястото, където тя пробождаше тялото, беше подмишницата. Когато стоях с вдигната ръка и чаках боцването, чувствувах, кой знае защо, че по страната ми пробягват студени тръпки. И ме обземаше страх, че съм ей така беззащитен с вдигната ръка. Подобни чувства изпитвах дори на процедурите при оня, стария лекар, с когото бях свикнал. Още по-страшно ми беше сега, когато трябваше да се оставя в ръцете на непознатия. Само като си спомнях бледото и подпухнало лице на Сугуро и тъмната стая, от която се подаде, губех всякакво желание да отида при него.

Въпреки всичко, не можех безкрайно да отлагам. До сватбата на балдъза ми оставаше само половин месец. Сватбата щяха да правят във Фукуока^[4]. И вместо жена ми, която беше бременна, трябваше да отида аз. Всъщност жена ми беше за сестра си единственият близък човек. Родители и други роднини те нямаха.

Минаха още два-три дена, през които аз все се подканвах да взема рентгеновата снимка и да отида при доктора.

Тогава за пръв път отидох в местната баня. Беше събота и се прибрах от работа в два часа следобед. Докато стигна до къщи, целият побелях от прахоляка, дето го вдигаха по пътя прелитащите камиони.

Може би още беше рано, но в басейна имаше само един човек. Беше мъж с остра лисича физиономия. Той киснеше вътре, опрял ръце на края на басейна, а върху тях турил главата си. Щом влязох, ме изгледа и рече:

— Сега водата е много хубава.

— А?

— Водата, казвам, сега е много хубава. По-късно дечурлигата на селяните я замърсяват. Тия калпазани дори пикаят в басейна. Да ги вземат дяволите.

Аз отидох да се мия в ъгъла. Срам ме беше да излагам на показ слабите ръце и хилавите си гърди. Изведнаж ми дойде наум, че онзи в басейна беше собственикът на бензиностанцията. Носеше винаги бял работен комбинезон с колан и се разхождаше насам-натам с маркуч в ръка. Нали беше гол, та не можах веднага да го позная.

В женската половина на банята ревна дете. Бензинаджията шумно изпляска и изскочи от басейна. В огледалото на стената се мярна лисичата му физиономия.

— Оппа-ля. — Той седна на ръба на басейна и започна да си търка краката. — Ти си отскоро тук май?

— Става вече седмица — отвърнах. — Надявам се, че ще бъдем добри съседи.

— Какво работиш?

— В една фирма. Търгуваме на едро с пирони.

— В Токио ли? Представям си какво ти е да пътуваш всеки ден до Токио и обратно.

Огледах го крадешком. Загорял, с бяла следа на мястото на фланелката. Вярно, че ребрата му бяха леко изскочили, но конструкцията му наистина беше мощна. Понеже бях хилав, пред такива като него изпитвах чувство за малоценност. Отдясно точно на рамото му имаше белег от изгаряне, да имаше около десетина сантиметра. На това място кожата седеше малко поопъната. Тоя белег приличаше на лист на кана.

— Жена ти май е бременна.

— Аха.

— Видях я преди време пред гарата. Не й е много леко.

— Тук наоколо има ли някой добър лекар? — попитах го аз. Искаше ми се да подразбера няма ли друг лекар, освен онзи Сугуро. Моята болест беше едно на ръка, но трябваше вече да помисля и за жена си.

— Доктор Сугуро. Ей тук, съвсем близо. Не го ли знаеш?

— Добър ли е?

— Ами разправят, че не е лош. Мълчалив един такъв и малко особен.

— Вярно, че е малко особен.

— Много-много не придиря за сметката. Ако не платиш, хич не те и търси.

— Аз вече ходих преди няколко дни при него, ама къщата беше затворена.

— Сигурно защото жена му я няма. Замина с детето за Токио. Чувал съм да разправят, че преди била медицинска сестра.

— А той отдавна ли е по тия места?

— Кой?

— Докторът.

— Не е май. Изглежда тук се е заселил малко преди мен.

Изпод краката на бензинаджията потече сивкава мръсна вода. Като се търкаше, дясната му ръка непрекъснато сновеше пред самото ми лице. Мокрото му зачервено тяло блестеше под сапунената пяна и приличаше на огромен балон. Завиждах му. Само белегът на дясното му рамо бе побледнял и леко подпухнал.

— Това от изгаряне ли ти е? — попитах го аз.

— Кое, това ли? От минохвъргачка е. Китайчугите така ме докараха. Там в Китай. Рана за чест и почит.

— Трябва много да те е боляло?

— Не е работата в болката. Имаш чувството, че са те парнали с горещо желязо. Ти в армията бил ли си?

— Преди края на войната… За малко. Скоро след това се върнах.

— А-а, не знаеш, значи, как пищяха минохвъргачките на ония, на китайчугите. Пиу-у, пиу-у. Ей така.

Спомних си полка, в който ме бяха мобилизирали. Всички бяхме от префектурата Тоттори^[5]. Колко такива със същите като на бензинаджията остри лисичи физиономии имаше там в интендантската служба. Тормозеха новаците като мен, а очичките им доволно се подсмиваха. Нищо чудно и те сега да бяха някъде собственици на бензиностанции.

— Много интересно беше в Китай, да знаеш. И жени колкото душа ти поиска. Опънеше ли се някоя китайчуга, връзвахме я и… Атака! Упражнявахме се, демек.

— Че жените ли връзвахте?

— Не, бе, мъжете.

Бензинаджията насапуниса главата си и се обърна към мен. Като че ли едва в този момент забеляза слабите ръце и хилавите ми гърди, защото на лицето му се изписа удивление:

— Брей, че ти си бил много слаб, бе! С тия ръце не мож прободе човек. Армията за теб е пълна катастрофа. Аз пък… — започна той, но се усети и спря. После рече:

— Да не съм само аз, я! Който е бил в Китай, все е утрепал по един-двама. Там до мен, шивачът, сигурно го знаеш. И той доста е повилнял сред китайчугите. Военен полицай е бил.

Някъде пуснаха радио. Хибари Мисора^[6] запя модерна песен. В женската половина на банята пак ревна дете.

Избърсах се и излязох в съблекалнята. Там с гръб към мен един мъж тъкмо си сваляше ризата. Беше доктор Сугуро. Той ме погледна, като примигваше, но бързо отвърна очи. Не можах да разбера помнеше ли ме или не. Върху лицето му падна лъч от следобедното слънце. Видях, че цялото му чело е покрито със ситни капчици пот.

На връщане минах през градината с доматите. Тук-таме пресипнало се обаждаха скакалци. Слушах задълбаното им цвъртене и чувствувах, че започвам да се задушавам.

Като минах покрай шивачницата, се спрях пред витрината, спомних си какво ми бе разказал оня от бензиностанцията. Витрината беше както винаги побеляла от пепеляка. Вътре в дюкяна шивачът работеше нещо, приведен над машината. Беше мъж със силно издадени скули и дълбоко хлътнали очи. Този ли е бил военен полицай там в Нанкин?! Но като помислиш, лицето му беше всъщност тривиално лице, което на всяка крачка можеш да срещнеш. Такива корави селски лица се срещаха и сред старите войници, и сред другарите ми по оръжие там в интендантството на полка от Тоттори.

— Нещо по работа ли? — вдигна глава шивачът.

— А, не… то в тая жега, — изведнъж се обърках. — Трудна ще да ви е работата.

— Ами — усмихна се той неочаквано дружелюбно. — В тая провинция каква ти работа.

Манекенът на витрината както винаги се усмихваше празно и загадъчно. Сините му очи бяха втренчени в една точка.

Язък, че бях ходил на баня. В къщи се прибрах целият плувнал в пот. Жена ми бе приседнала на прага, обхванала с две ръце набъбналия си корем.

— Ей, знаеш ли какво е сфинкс? — подвикнах аз.

— Какво? Какво е пък това?

— Там в царевиците нали има шивачница. На витрината е сложен манекен. Слънцето, като залязва, право в него свети. Та манекенът де, като го гледам как се подсмихва, иде ми наум за сфинксовете от пустинята в Египет.

— Ти я остави тия глупости, ами по-скоро върви при доктора!

Понеже жена ми все това си знаеше, аз най-после се реших, взех рентгеновата снимка и още същата вечер отидох при доктор Сугуро. Капаците пак бяха затворени, а на двора се въргаляше детско ботушче. И кучешката колибка пустееше, свита до входната врата. Сигурно в отсъствие на жена си докторът сам се грижеше за домакинството.

Из цялата къща, пък и в кабинета се носеше странна миризма на мръсно. Не можех точно да определя болните ли бяха донесли тук тази миризма или тя беше от лекарствата. Бялото перде на прозореца беше съдрано по средата и цялото пожълтяло от слънцето. Видях на престилката на доктор Сугуро малко кърваво петънце и ми стана някак противно.

Докато се намествах на скърцащото легло, докторът, примигвайки, разглеждаше снимката ми. Беше я вдигнал на нивото на очите си. През раздраното перде влизаше лъч светлина и осветяваше подпухналото му лице.

— Предишният лекар ми вкарваше по 400 кубически сантиметра въздух — рекох аз. Лекарят нищо не отговори. Не откъсвах очи от него, докато той извади от чекмеджето на масата шише с игли, взе една, провери върха й, закрепи за нея гумената тръбичка и след това приготви спринцовка с упойка. Дебелите му космати пръсти мърдаха като гъсеници. Под ноктите чернееше насъбрала се мръсотия.

— Вдигни ръка! — нареди тихо той.

Пръстите му зашариха отстрани по ребрата ми. Търсеха мястото, където да вкарат иглата. От допира на тия пръсти потръпнах, сякаш ме бяха докоснали със студен метал. Не толкова от студенината, колкото от бездушието и прецизността, сякаш не бях жив човек, а някакво опитно животно. „Пръстите му са съвсем различни“ — подсказа ми инстинктът на болен и изведнъж се изплаших. „На предишния лекар пръстите бяха топли.“

Точно тогава иглата се заби в страната ми. Ясно усетих как тя плавно навлезе в плеврата. Направи го блестящо!

— Ох — изпъшках аз.

Но Сугуро гледаше към прозореца и изглежда изобщо не чу стона ми. Дори сякаш ме беше вече забравил и мислеше за нещо свое.

Собственикът на бензиностанцията беше рекъл, че докторът е мълчалив и малко странен и точно така излезе. Наистина беше малко странен.

— Просто е неприветлив. Ами да, неприветлив. Такива лекари ги има колкото щеш — каза жена ми.

— Може и да си права. Но само как майсторски забива иглата! Рядък майсторлък за един селски лекар. Чудно ми е защо живее тук.

Отстрани погледнато, вкарването на този вид игли в гърдите на болния може и проста работа да изглежда. Но възрастният лекар, при когото се лекувах, докато живеехме в Кьодо, подробно ми бе обяснил колко трудно е това.

— Не бих се доверил на някой младок. Едва когато се научи правилно да вкарва иглата, лекарят е вече истински специалист по туберкулоза — винаги повтаряше той.

Самият той дълги години бе работил в туберкулозен диспансер. Един ден се разговорихме, та всичко ми разказа. От него научих, че когато иглата е чисто нова, болката е минимална. Трябва бързина и определена сила, за да се вкара закръгления й връх в надебелената плевра. Както споменах и преди, понякога при болния настъпва естествено задушаване. Това, разбира се, в най-лошия случай. Но дори и да не се случи това, ако иглата не бъде вкарана с един удар в точно определеното място, болката е ужасна.

Аз от собствен опит знаех какво означава това. Дори онзи лекар в Кьодо на процедурите ми вкарваше иглата на пресекулки. Случвало се е да я мушне до плеврата, да спре и после пак да натисне. В подобни случаи болката просто разкъсваше гърдите ми.

Но при Сугуро нито веднаж подобно нещо не се случи. Той с един натиск бързо и ловко мушкаше иглата между плеврата и белия дроб и чак тогава спираше. Не усещах абсолютно никаква болка. Всичко траеше само миг. И ако правилно бях разбрал обясненията на лекаря от Кьодо, то този Сугуро с бледото и подпухнало лице, изглежда, се беше занимавал сериозно с лекуване на туберкулозно болни. Не можех само да проумея защо живее в тази пустош, щом е такъв добър специалист.

Все едно, специалист или не, но аз се плашех от него. По-скоро това, което изпитвах, беше не страх, а неприятно чувство. Не мога точно да опиша оная твърдост на пръстите му, когато шареше по ребрата ми, нито да изразя чувството, сякаш ме докосват с ледено желязо. Но все едно, инстинктът ми на болен събуждаше страха ми. Понякога си мислех, че може би се плаша от движението на дебелите му, прилични на гъсеници пръсти. Но, изглежда, не беше само това.

Мина близо месец, откакто се бяхме преселили тук. В края на септември трябваше да замина на сватба във Фукуока. Коремът на жена ми доста наедря и бременността й вече се хвърляше на очи.

— Лежи настрани и май ще е момиче — с огряно от щастие лице шепнеше тя и час по час притискаше до лицето си приготвените пеленки. — Вече рита. От време на време рита в корема ми!

Собственикът на бензиностанцията в неизменния си бял комбинезон и с маркуч в ръка по цял ден сновеше около бидоните. Винаги на път за работа го поздравявах. Понякога се отбивах при него, за да побъбрим за туй-онуй. Случваше се в банята, освен него да срещна и шивача. Животът си вървеше. Само да оздравеех. Друго не ми трябваше. Ето и детенце скоро щеше да ни се роди. Струпали си бяхме, макар и малка, но своя собствена къща. Малко, обикновено щастие, но и то ми стига. Така си мислех.

Единственото нещо, което не оставяше в покой любопитството ми, беше доктор Сугуро. Не можех да разбера дали се е върнала жена му, но капаците на прозорците стояха все така плътно затворени. Кучето ли отнесе нанякъде червеното детско ботушче, кой знае, но то изчезна от двора.

Един ден съвсем случайно научих една подробност от живота на доктора. Беше на петата процедура. Докато в коридора си чаках реда, поразрових натрупаните там стари списания. Сред тях открих брошурка — поименен списък на завършилите медицинския факултет на университета във Фукуока. Фамилията Сугуро беше поначало рядка, та веднага я открих сред другите. Удиви ме най-много съвпадението. Нали накрая на септември точно във Фукуока беше сватбата на балдъза ми.

— Онзи диалект е от Фукуока на Кюшю — казах на жена си.

— Какъв диалект?

— Абе, нали ти казах, че първия път като отидох при доктора, не носех снимка. Та тогава де, той рече: „Щом нема рентген, нищо не моа направи.“ И двамата с жена ми бяхме от Токио. Затова не бях разбрал що за диалект е този, на който говореше Сугуро. Във всеки случай, звучеше ни комично, та двамата се посмяхме.

— Май че е избягала жена му на оня. На доктора, де — замислено рече веднъж в банята собственикът на бензиностанцията. — Сега ми идва наум, че съм чувал да разправят за някакви работи между него и бившата медицинска сестра.

— Наистина е много особен човек.

— Абе, особен, ама толкоз по-добре за мен. Миналата година момчето ми се разболя. Та го водихме при него. И досега още не си е потърсил парите.

— А каква беше жена му, дето избягала?

— А, жена му ли? Ами и тя като мъжа си. Бледа една такава. Много-много не се показваше навън. И до гарата даже не излизаше…

На процедурите докторът почти не си отваряше устата. Всеки път забелязвах, че съдраното перде все повече пожълтява от слънцето, но продължаваше да виси неизменно на прозореца. Пациентите на доктор Сугуро бяха повечето жени и деца на селяните от околността. Приседнали в коридора, те прелистваха струпаните там стари вестници и списания и с огромно търпение чакаха реда си. Докторът нямаше медицинска сестра да му помага, той сам си приготвяше лекарствата.

Една привечер, беше в един от последните горещи дни на лятото, аз безцелно се разхождах по шосето пред гарата. Изведнъж от едната страна на пътя съзрях Сугуро. В ръката си носеше бастунче. Той надничаше във витрината на шивачницата. Щом ме видя, че приближавам, веднага отмести поглед и тръгна. На поздрава ми отговори само с леко кимване. Витрината както винаги бе побеляла от прахоляка, дето го вдигаха прелитащите камиони. Вътре шивачът не се виждаше. Манекенът с червената коса се подсмихваше и гледаше право в мен. Ето в какво преди малко се беше загледал докторът. В сфинкса.

Ето че дойде и краят на септември и аз заминах на сватба във Фукуока. Пътуването беше дълго и еднообразно.

Преди тръгване ходих при Сугуро, за да ми вкара въздух. За това, че заминавам, изобщо не му споменах. Не виждах смисъл да се съветвам с него, защото едва ли щях да получа някакъв отговор.

Сестрата на жена ми се женеше по любов за свой колега от фирмата, в която работеше в Токио. Младоженецът беше от Фукуока, затова и бяха решили там да вдигнат сватбата. Аз щях да бъда единственият представител от страна на семейството на булката, защото, както вече споменах, жена ми и сестра й нямаха роднини. Можех да си представя колко неловко щеше да се чувствува балдъза ми на сватбеното тържество.

Още щом пристигнах във Фукуока, дощя ми се по-скоро да си тръгна обратно за Токио. Чувал бях, че го наричат град на водите, през центъра течеше река Накагава, от която се носеше миризма на помийна яма и водите й бяха съвсем черни. Мръсната река влачеше трупове на умрели кучета и съдрани гумени ботуши. Спомних си миризмата в двора и в кабинета на доктор Сугуро. Действително всички тук говореха на диалекта, на който говореше и той. Напушваше ме смях, като си помислех, че и той през студентските си години е гледал тази река, разхождал се е по улиците на града.

Сватбеното тържество се състоя в едно малко ресторантче в центъра на града. Младоженецът се оказа ниско човече, много порядъчен на вид. Един от многолюдната чиновническа тълпа, с която всяка сутрин се блъсках на перона на гара Шинджуку. И те щяха да си имат дете, да си построят малка къща някъде в покрайнините на Токио на по-евтина земя и изобщо като мен да се радват на малко, обикновено щастие. Гледах разсеяно двамата и си мислех, че най-голямото щастие за човека е, когато животът спокойно си тече, без изненади, без да става нещо кой знае какво особено, ей така, най-обикновено.

Съседът ми по маса се оказа братовчед на младоженеца. И той беше също такъв нисичък, но много по-пълен. Разменихме си визитните картички. От неговата разбрах, че е лекар. Нямаше за какво особено да си говорим. Спомних си за брошурката, която открих в чакалнята на доктор Сугуро.

— Тук ли сте завършили медицина? Да познавате случайно някой Сугуро?

— Сугуро… Сугуро… — съседът ми се позамисли. Изпил беше една-две чашки саке^[7] и лицето му вече пламтеше. — Да нямате предвид Джиро Сугуро?

— Да, същия.

— Нима го познавате! — изрече бързо, бързо събеседникът ми на местен диалект.

— Той ме лекува. Имам туберкулоза и ходя при него на процедури.

— А-а, така ли! — рече мъжът и се втренчи в лицето ми. — И сега, значи, Сугуро е в Токио?

— Вие с доктор Сугуро приятели от студентските години ли сте?

— Не, той… сигур не знаете, но е замесен в оная история… — братовчедът на младоженеца изведнъж понижи глас и започна да разказва.

 

 

Тържеството свърши и младоженците се отправиха към гарата. Всички ние, роднините, отидохме дотам да ги изпратим. Навън заваля. Младите заминаха и на нас изпращачите изведнаж ни стана някак неловко. Роднините на момчето ме поканиха да похапнем в някое ресторантче, но аз се извиних, че съм уморен. Прибрах се в малкия хотел, където си бях наел стая.

Хотелът беше почти празен. Камериерката ми приготви постелята и излезе. Като останах сам, настаних се удобно с кръстосани крака и изпуших няколко цигари, вкуса на които отдавна бях забравил.

Легнах и затворих очи, но не можах да заспя. Припомнях си отново и отново онова, което братовчедът на младоженеца с тих глас ми бе разказал за Сугуро. Дъждът барабанеше по покрива. Далече в другия край на хотела камериерките се смееха.

Унасях се, но пак отварях очи. Струваше ми се, че съзирам в тъмнината бледото и подпухнало лице на доктора и косматите му, приличащи на гъсеници пръсти. Почувствувах на кожата на гърдите си хладина от тяхното докосване. И неволно отново потръпвах.

И на следващия ден валеше. Следобед тръгнах под дъжда към редакцията на местния вестник.

— Бих искал да прегледам някои стари вестници — обърнах се към момичето на информацията. То ме изгледа доста подозрително, но все пак позвъня в хранилището.

— Какви по-точно вестници ви интересуват?

— Издадените веднага след войната. Интересуват ме статиите във връзка с процеса на лекарите от Фукуокския медицински факултет, които са правили вивисекции на живи американски пленници, — отговорих на момичето. — Бих ли могъл да прегледам тези материали?

— Носите ли някакво препоръчително писмо?

— Не, такова нещо нямам.

Все пак ме пуснаха и аз около час се рових сред вестниците в хранилището на третия етаж. През войната в медицинския факултет на тукашния университет лекари са правили опити с осем живи летци — военнопленници. Целта на опитите е била главно да се установи при какво минимално количество кръв може да живее човек, какво количество солен разтвор може да бъде вкарано в кръвоносните съдове без опасност за живота и с какъв минимален остатък от белите дробове човек все още диша. В опитите са участвували дванадесет души, от тях две медицински сестри. Делото се водило най-напред тук във Фукуока, а след това в Йокохама. Към края на списъка на подсъдимите открих името на Сугуро. Не пишеше обаче какво точно е вършил по време на опитите. Главният лекар скоро след инцидента се самоубил. Главните участници получили различни тежки наказания, а трима били осъдени на две години каторга. Сугуро се оказа сред последните.

От прозореца на хранилището се виждаха сивкавите като мръсен памук облаци, свлекли се ниско над града. Вдигнах глава от материалите пред себе си и се загледах в мрачното небе.

Излязох от хранилището и тръгнах безцелно из града. Ситният дъжд мокреше лицето ми. И тук като в Токио колите и влаковете вдигаха страшен шум. Мокрите улици бяха пълни с народ, покрай мен минаваха момичета, облечени в ярки дъждобрани. От кафенетата долиташе нежна приятна музика. Дали популярната Ери Чиеми беше дошла във Фукуока? На стената на един кинотеатър висеше плакат, на който сияеше грейналата й усмивка.

— Господине, вземете си лотариен билет. Опитайте си щастието — извика ми отстрана на улицата жена, препасана с престилка.

Почувствувах се страшно уморен. Влязох в едно кафене да изпия чашка кафе и да хапна нещо сладко. Вратата постоянно се отваряше. Влизаха и излизаха млади двойки, родители с деца. Разни хора, разни лица. Имаше сред тях и остри лисичи физиономии, досуш като тази на собственика на бензиностанцията и четвъртитите селски лица като лицето на шивача. Какво ли правеше сега бензинаджията? Сигурно шеташе насам-натам в неизменния си бял работен комбинезон и наливаше бензин в камионите. А шивачът вероятно потракваше с машината, седнал с гръб към прашната витрина. Ако разсъдеше човек, и двамата бяха с минало на убийци. Само в няколко магазинчета в Западна Мацубара, където се преселих, имаше вече двама, които бяха придобили опита да убиват. Пък и Сугуро беше като тях.

Чувствувах се объркан. Колко странно, мислех си, че до този ден не се бях сблъсквал с тези неща. Ето го и онзи баща, който в момента влизаше, той сигурно също през войната беше убил поне един-двама. А сега седеше в кафенето, сърбаше спокойно кафето си и подвикваше от време на време на детето до себе си. И лицето му в никакъв случай не беше лице на убиец, защото прахолякът на годините беше заличил всичко. Като прахоляка от камионите по витрината на шивачницата в Западна Мацубара.

Излязох от кафенето и се качих на един трамвай. Последната му спирка беше медицинският факултет на местния университет. Пак заръси ситен дъжд. Той мокреше подредените в стройна редица дървета, които опасваха широкия двор на факултета.

Лесно намерих сградата на Първа хирургия, където са били правени опитите с живи хора. Дадох вид, че съм дошъл да навестя болен и се изкачих на третия етаж. Там бяха общите стаи за болни. В коридора се носеше смесена миризма на дезинфекция и на нещо мръсно. Точно така миришеше и в кабинета на Сугуро.

Операционната беше пуста. До прозореца бяха тикнати две кожени кушетки. Приседнах на пода и седях така известно време, без да мръдна. Не можех и сам да си обясня какво ме накара да дойда тук. Седнах и си мислех, че преди години тук в това мрачно помещение се е мяркало бледото подпухнало лице на Сугуро. Изведнаж ме разтърси непреодолимо желание по-скоро да се видя с доктора.

Почувствувах, че започва да ме боли глава, затова се изкачих на терасата на покрива. Пред очите ми като огромно сиво чудовище лежеше градът. А далече по-нататък се виждаше морето, удивително синьо. Очите ми се премрежиха.

 

 

Когато се върнах, в Токио беше вече дошла есента. На жена си, разбира се, нищо не разказах и на следващия ден привечер отидох при доктор Сугуро.

Докато той закрепваше гумената тръбичка за иглата, аз сякаш между другото рекох:

— Бях във Фукуока.

За миг той хвърли поглед към мен, но изражението на лицето му си остана както винаги меланхолично. След това пръстите му зашариха по ребрата ми. Малкото петно кръв аленееше на бялата му престилка.

— Искам с упойка.

Обикновено на болен като мен, който вече от година се лекува, упойка не се слагаше. Но като усетих студените му пръсти и като видях петното кръв на престилката му, се уплаших и без да ща, помолих. Но след това изведнаж ми мина през ума, че по време на опитите американските пленници, прострени на операционните маси, се молили за същото.

Навън вече беше почнало да се смрачава, пък и пердето беше спуснато, та стаята ми се струваше по-мрачна от всякога. Въздухът, който трябваше да навлезе в белия ми дроб, бълбукаше в балона с вода. Челото ми се покри с пот.

Когато иглата излезе, изпитах огромно облекчение. С гръб към мен Сугуро вписваше нещо в картона ми. Но изведнаж, като примигваше с очи, той тихо и уморено промърмори:

— Нищо не мога да направя. И тогава нищо не можех да направя. Не знам какво ще е занапред. Ако пак се окажа при същите обстоятелства, сигурно пак ще го сторя… Същото.

Излязох от болницата и тръгнах бавно по шосето, което сякаш водеше към безкрайността. Срещу мен летяха сред облаци прах камионите. Прислоннх се до витрината на шивачницата и зачаках да отминат. Манекенът бе забил сините си очи в една точка и се подсмиваше.

„Сутрин на четири крака, на обед на два, а вечер на три. Що е то?… Човек.“ Спомних си гатанката за сфинксовете, която бях чувал като дете. И се замислих дали щях пак да отида при доктор Сугуро, или нямаше да ходя повече…