Кати Хопкинс
Двойна беля (15)

Петнадесета глава
Четвърта зодиакална седмица

Розовата ми стая се оказа успешно попадение.

Малката ми нощна лампа бе успешно попадение. Техниките ми за заспиване бяха супер-мега-изключително успешни. Към края на четвъртата ми седмица като Момиче на зодиака се чувствах като нова. Спях си щастливо на собственото си легло, в собствената си стая, сама. Чувствах се по-силна, като намерила себе си, сякаш бях решила проблема и вече нямаше от какво да се страхувам. Пи Джей и екипът му бяха приключили с банята (в красиви пясъчни и морски цветове), със стаята на Адам (в синьо и тъмносиво — той много я хареса) и вече довършваха спалнята на мама и татко.

— Е, предполагам, че всичко свърши, Пи Джей? — обадих се аз, когато той се канеше да си тръгне вечерта на тридесет и първи октомври. — Дойде краят на зодиакалния ми месец, нали?

Пи Джей сви рамене.

— Не съвсем. Винаги зависи от Момиче на зодиака как ще използва свое време. Някои съпротивлява. Други пренебрегва. Мисля, че ти направила добри усилия. Чувства по-добре, я?

— Я — потвърдих и протегнах ръце, за да покажа чисто новия маникюр на ноктите си. Предишния ден след училище ми ги бяха оформили в „Пентаграм“ и за първи път от години не изглеждаха изгризани и нащърбени.

Пи Джей се усмихна.

— Да, добре. Само едно последно нещо. Сатурн е в квадратура с твое слънце през последна седмица…

— Което означава какво? — попитах.

— Какво решиш ти. Сатурн е учител на зодиака…

— Доктор Кронос ли?

— Да. Планета, която научава на важни житейски уроци. Ако възприела уроци, тогава всичко фасулска работа. Но ако съпротивлява на уроци — оууу, тогава може стане много трудно.

— Няма проблеми — заявих. — Не съм се съпротивлявала на нищо. Чувствам се съвсем нов човек.

— Да, няма проблеми — рече Пи Джей, но ме погледна загрижено за кратък миг, през който новоизградената ми увереност като че ли леко се огъна.

 

 

Цяла седмица в училище всички говореха само за Хелоуин — в часовете по рисуване се правеха маски, по английски се пишеха истории за духове, по история се обсъждаше произходът на празника. Разбира се, Лилит се трудеше усърдно над стихотворение по темата, като прекарваше часове пред компютъра, без да позволява на никого да види творбата й, преди да я е завършила. Зачудих се дали не е време да издам и последната си трета тайна.

Когато настъпи вечерта на 31 октомври, Лилит слезе долу, облечена в костюма си за Хелоуин. Беше екип на скелет и представляваше бели кости и череп, изрисувани със светеща на тъмно боя върху стар черен чорапогащник, черна тениска и черен чорап с дупка за носа, който бе надянала върху главата си. На тъмно наистина бе много ефектен. Мери бе маскирана като вещица, с черна рокля и боядисано в зелено лице. Адам си беше сложил сива перука и раздърпани дрехи, а от кожата му висяха късчета лепкаво желе за игра.

— Ти като какъв си се маскирал? — попитах. — Приличаш на изпълзял от казан с овесена каша.

Той ме погледна възмутено.

— Аз съм зомби.

— Тогава няма голяма разлика — ухилих се нагло.

Тази година щеше да ходи на купон с приятели, затова нямаше да участва в традиционната обиколка за лакомства^[1]. Заради обилното количество одеколон, което си бе сложил, реших, че вероятно се надява да му излезе късметът с някое момиче.

— Ева, не мислиш ли, че е време да се преоблечеш? — подкани ме Мери, след като Адам излезе.

— Вярно — обади се Лилит. — Имаме само няколко минути преди срещата ни с останалите от групата и госпожица Рийгън от училище. А ти още не си готова.

— Ами аз… ъъъ… тази година ще пропусна — промърморих.

Лилит се изненада.

— Защо? О, защото все още те е страх от тъмното?

Поклатих глава. Знаех, че трябва да кажа какво чувствам, а седмиците, през които бях Момиче на зодиака, ми бяха дали силата да го направя.

— Не съвсем. По-скоро защото се чувствам пораснала — открих, че да се шляя по улиците с тайфа деца, облечени като зомбита, дяволи, вещици и вампири, не ми е точно по вкуса. Всъщност никога не е било.

— Брей, гледай я ти! — изсумтя сестра ми. Изглеждаше разочарована, но не тръгна да спори с мен.

— А пък и ъъъ… Неса каза, че ще се отбие и ще ни подстриже двете с мама — добавих.

Лилит повдигна вежди.

— Неса от „Пентаграм“?

Кимнах и забелязах, че Мери се разкъсва между алтернативата да излезе навън в студената дъждовна вечер или да остане на топло в приятна женска компания. Тя прокара ръка през косата си.

— Май и аз се нуждая от подстрижка.

— Само смей да ме изоставиш, Мери! — ядоса се Лилит. — Обеща ми, а и вече си облякла костюма си.

Мери сви рамене.

— Добре де, добре, обаче няма да стоим до късно, нали?

Лилит сви рамене и тропна с крак.

— Не разбирам какво ви прихваща всички. Вече не се получава никакъв купон. И какво стана с традиционната страшна сбирка на Палумбо в нощта на Хелоуин?

— Може би онова, което мислехме за купон, се е променило и ти си единствената с достатъчно мозък да го разбере — обърна се Мери към мен, но все пак последва Лилит и те излязоха от стаята.

— Сигурно — промълвих. Чувствах се добре, приела факта, че двете със сестра ми не сме длъжни винаги всичко да вършим заедно.

С мама прекарахме приятна вечер в компанията на Неса, а и Нона се появи по средата на вечерта и донесе голяма кутия с вкусни белгийски шоколадови трюфели. Ето това вече съвпада с представата ми за хубаво прекарана вечер — мислех си, докато слушахме приятна музика, тъпчехме се с шоколад и преглеждахме разни списания с прически. С мама никога преди не бяхме преживявали заедно такива приятни моменти, но на нея явно й харесваше колкото и на мен. Неса отряза дългата й разпиляна коса и я скъси до раменете, след което й показа как да си слага лек грим. Подобрението бе стопроцентово. Тя изглеждаше много красива и много по-млада. Когато дойде моят ред, Неса скъси леко косата ми, оформи я на пластове и ми отряза бретон. А най-хубавото беше, че ми направи и няколко яркорозови кичура. Стана наистина фантастично. Когато татко се върна, го попитахме дали не иска да се подстриже, но той избяга и се скри в кухнята. На Нона това се стори смешно до припадък и не можеше да спре да се смее. Трябва да приема, че макар някои неща да се променят, други никога няма да се променят — въздъхнах. — И мърлявият стил на татко е едно от тях.

След като Неса си тръгна, с Нона се настанихме пред телевизора с купа пуканки, за да изгледаме една романтична комедия. Мама и татко излязоха да приберат Адам от купона. След малко Нона задряма и изобщо не се стресна при иззвъняването на нормалния ми мобилен телефон.

Беше Мери. Стори ми се задъхана.

— Ева, трябва да дойдеш. Л-лилит е в беда.

— Да бе, да — рекох. — Няма да ме заблудиш така лесно.

— Не, Ева, сериозно. Моля те, ела! Страх ме е за нея.

— Хелоуински номер, знам. Виж какво, и двете вече може да се приберете вкъщи. И без това става късно.

— Знам. И наистина искам да се приберем, обаче… моля те, Ева, трябва да ми повярваш! Не е номер. Кълна се.

Наистина звучеше изплашена и започнах да се чудя дали не се е случило нещо.

— Къде си?

— На гробището, а Лилит е в…

— До старата ни къща?

— Да.

Сърцето ми се сви.

— О, стига, Мери. Сега вече съм убедена, че е номер. Лилит беше сърдита, задето не исках да дойда с вас тази вечер на страшната сбирка, и сега иска да ме принудите да дойда, за да ме уплаши. Не, приключих с това.

— Не, не е така, наистина. — Гласът на Мери потрепери. Ако се преструваше, проявяваше майсторски талант. — Моля те, ела бързо! Ужасно ме е страх.

— Мери? Какво е станало? Защо да идвам, ако не е, за да ме уплашат?

— Чувам виковете й, но не знам къде е. Боже, Ева… трябва да тръгвам. Някой идва. Ела бързо, бързо!

Линията заглъхна. Опитах се да й звънна обратно, но веднага се включи гласова поща.

Погледнах към Нона, която все още спеше дълбоко. Зачудих се дали да я събудя, понеже имах усещането, че Мери не се будалка. Лилит беше в беда. Усещах го така, както можеха само близнаци. Винаги предчувствах, когато нещо с нея не беше наред — като онзи път, когато падна и си счупи китката, бяхме на седем години, или когато си удари главата при една автомобилна катастрофа. Какво бях научила от Пи Джей и зодиакалните хора? — запитах се. — Да помоля за помощ и че тъмнината е само липса на светлина.

Отидох да намеря най-големия фенер, с който разполагахме в къщата, после натъпках зодиакалния и нормалния си телефон в джоба си и се обадих на мобилния на мама от домашния апарат. След секунда го чух да звъни от кухненската маса, където го бе забравила. До него стоеше телефонът на татко. Типично за тях — изпъшках. Никога не носеха телефоните си със себе си.

Върнах се в хола, внимателно събудих Нона и й разказах за обаждането на Мери. Тя веднага скочи.

— Ще се обадя да докарат колата.

— Добре, но аз отивам да намеря Лилит — заявих.

— Не — възрази Нона. — Не, не бива. Ще отидем заедно. Да изчакаме колата.

Кимнах, но щом Нона се качи до тоалетната, докато я чаках пред стълбите, кълна се, че чух Лилит да ме вика. Гласът й бе едва доловим, като струйка дим в дъното на съзнанието ми, но ето че пак се появи и… сигурна съм се, че я чух да казва… О, не! Тя беше в криптата! Не. Неее! Не е възможно. Не би постъпила толкова глупаво, нали? — запитах се.

Не можех да чакам колата. Надрасках бележка на Нона: „Отивам на «Грийб Стрийт», гробището, вероятно в криптата, ще се видим възможно най-скоро“ — и я оставих на масата в антрето, където щеше да я види на слизане. Отворих вратата и се измъкнах навън в нощта. Беше тъмно и ветровито като пред буря. Вятърът фучеше между дърветата, карайки ги да се люлеят и огъват. Горе в небето пълната луна изглеждаше като грамадна бяла сянка, надвиснала над улиците и къщите. Лилит Палумбо, ще те убия заради това — заканих се наум, като пристегнах палтото си. — Освен ако вече не си мъртва! — обади се един глас от дълбините на съзнанието ми, който ме накара да изтръпна.

Навън по тротоарите все още се виждаха хора — скитащи групички, които се връщаха от обиколката си, или по-големи тийнейджъри, които се прибираха след празничните си купони. Или поне се надявах да са такива — някаква тайфа вещици с бели лица се изхилиха насреща ми. Група зомбита минаха покрай мен и ме погледнаха злобно. Насреща ми изскочи вампир, чиято пелерина се развяваше от вятъра. Поне той не успя да ме уплаши — беше висок едва метър и нещо и около шестгодишен!

— Изгаси фенера — провикна се някой от долния край на улицата. — Нощта на Хелоуин е.

— Е, и? — викнах аз по посока на гласа. — Кой е казал, че трябва да вървим на тъмно?

— Светлината е за живите, мракът е за мъъъртвитеее — обади се друг призрачен глас зад мен. Извърнах лъча на фенера и разпознах едно четиринайсетгодишно момче от нашата улица.

— Смотанячка — рече той. — Изгаси скапания фенер.

Не му обърнах внимание и се затичах по тротоарите, докато стигнах до улицата, където беше старата ни къща. Табелата „Продадена“ все още стоеше отпред и нито един прозорец не светеше, затова — с надеждата новите собственици да не се бяха нанесли още — минах по пряката пътека край къщата и през градината към пролуката в живия плет.

И ето че се озовах точно на мястото, където се бях заклела никога повече да не стъпвам. Гробището. Бях толкова ядосана на Лилит, докато тичах натам, че не ми бе останало време да изпитам страх, но щом попаднах на познатата територия, всичките ми стари чувства изплуваха на повърхността. Огледах се наоколо с фенера, осветявайки гробове и шубраци. Нещо се раздвижи зад мен, счупи се клонка, чуха се стъпки и иззад един храст се показа нечий силует. Сърцето ми подскочи и аз се завъртях с фенера.

— Аз съм — каза Мери.

— Уф! Замалко да получа инфаркт — възкликнах задъхано и я прегърнах. — Къде е Лилит? Намери ли я?

Мери посочи по посока на криптата.

— Мисля, че… че е вътре.

— Божичко, не! Чух я. В криптата! Да не се е побъркала? Никой не влиза там. Какво е станало? Как се е озовала вътре?

— И не е сама — продължи Мери, като задърпа ръката ми и забързахме покрай надгробните плочи към криптата.

— Какво? С кого е?

— С група деца.

— Неее. О, не. Колко са?

— Пет.

— Пет? Значи с Лилит стават…

— Шест — довърши Мери вместо мен и разбрах, че и тя си мисли за същата история. Шест беше броят на децата, които бяха влезли там в нощта на изчезването си преди толкова много години. Шест бяха и гробовете край криптата. Шест деца, чиито останки никога не са били открити.

— Но… как стана така?

— Правихме обичайната обиколка по къщите, когато едно хлапе каза, че това е прекалено скучно и че иска да види нещо наистина страшно и…

— И Лилит е предложила да му покаже това място?

— Точно. Откъснахме се от учителите и училищната група и избягахме тук. В началото всичко беше забавно и смешно, докато същото това момче не попита за криптата и започна да обвинява Лилит, че е страхливка.

Представих си ясно картинката.

— И, разбира се, тя е трябвало да му покаже, че не е такава.

— Точно така — потвърди Мери. — Дори не предполагахме, че е отворена, но вратата беше открехната и Лилит ги поведе вътре. Не знам какво стана. Вратата се затвори след тях точно когато стигнах там. Заключени са вътре и не мога да ги измъкна. Опитах се, но… божичко, Ева, какво ще правим сега? Изпаднали са в истерия. Дори Лилит не е на себе си. Излязох на улицата да потърся помощ от някой възрастен. Всички хлапета, които спирах, мислеха като теб — че е номер. Нали се сещаш… това, че са заключени в криптата на Хелоуин.

Щом се приближихме, сред свистенето на вятъра чух друг звук — ридания на плачещи деца.

— Лилит, Лилит! — извиках аз.

— Ева. ЕВА! — чух как се провикна Лилит.

След секунди бяхме до криптата и шестметровата метална врата се изпречи пред мен, кованото желязо проблесна на светлината на фенера. Забутах я с всички сили, но Мери имаше право — беше яко залостена.

— Лилит, Лилит, тук съм — обадих се.

Щом чуха гласа ми, децата вътре заридаха по-високо.

— Кой говоли? — изплака глас на малко дете. — Да не е плизлак?

— Това е сестра ми — съобщи Лилит. — Дошла е да ни спаси. Ева, измъкни ни навън. Не ми харесва тук.

С Мери отново се опитахме да бутаме вратата, но без резултат. Беше като бетонирана.

— Лилит, трябва да доведем гробищния служител — извиках.

— Но той ще ни убие — рече тя, а децата заплакаха още по-силно. — За бога, я МЛЪКНЕТЕ! Нямах предвид, че наистина ще ни убие, а че ще се разсърди. — Думите й обаче явно не ги утешиха, защото риданията им се усилиха.

Опитах се да се успокоя.

— Там тъмно ли е?

— Да — обади се едно от децата.

Насочих фенера към процепа под вратата.

— Виждам светлина — рече Лилит. — Фенер ли си донесла?

— Да, и… — Забелязах една дупка в долната част на вратата, където металът беше ръждясал. Беше достатъчно голяма да промуша фенера през нея. Поех си дълбоко въздух. Това означаваше, че двете с Мери щяхме да останем на тъмно, но знаех как се чувстват онези деца вътре и не исках да ги карам да се чувстват така по-дълго от необходимото.

— Тъмнината е само липса на светлина — извиках. — Няма от какво да се плашите. — Промуших фенера през дупката.

После извадих телефона си и се обадих на Нона.

— Къде си, непослушница такава? — попита тя.

— Съжалявам, Нона, трябваше да тръгна. Намирам се при криптата на гробището. Лилит заедно с група деца са се заключили вътре. Не можем да отворим вратата. Ще доведеш ли помощ? Обади се на госпожица Рийгън — това е учителката ни, която ръководеше групата. Тя ще знае на кого да се обади.

— Добре — каза Нона. — Ще се заема, но ти звънни на Пи Джей. Той е способен да влезе навсякъде.

Извадих зодиакалния си телефон и набрах номера на Пи Джей. Тъкмо натиснах копчето, когато той се появи от плът и кръв иззад един надгробен паметник на надвесен ангел, при което и двете с Мери подскочихме от ужас.

— Ти на мен обажда?

— Да. Ама как? Какв…?

Той посочи към другия край на гробището.

— Аз живее ей там. Често минава през гробище. За по-напряко. Видял те тук веднъж, преди преместили, я?

— Я. — Значи него бях видяла последния път, когато бяхме тук — помислих си. — Не съм си въобразявала. — Пи Джей, Лилит се е заключила в криптата.

— Тъкмо идвал насам. Чул викове — каза той и прокара ръка по ръба на вратата. — Първо помислил за вой на вятър, но после разбрал, че това човешки гласове.

— Можеш ли да направиш нещо? Ако останат там до полунощ, ще се превърнат в прах.

Пи Джей се разсмя.

— Кой ти казал това?

— Всички наоколо знаят историята — намеси се Мери. — Случило се е на шест деца преди два века.

— Не, изобщо не вярно — отрече Пи Джей. — Деца прибрали вкъщи живи и здрави и легнали да спят в свои легла. Оставили свои костюми в криптата. Това било всичко.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Бил тук. Казал, че живее наблизо, в един апартамент в сутерен.

Поклатих глава.

— Това би означавало, че си на няколкостотин години. Луд си колкото Лилит. Но да оставим това засега. Можеш ли да ги измъкнеш?

Пи Джей бръкна в джоба си и извади огромна верига, на която висяха закачени около стотина ключа с най-различни форми и размери. Започна да опитва всеки един от тях в ключалката.

— Кой е там? — запита Лилит, щом чу тракането по вратата.

— Пи Джей — извиках. — Всичко ще е наред.

След малко Пи Джей намери ключ, който пасна, вратата се отвори и децата се втурнаха навън, последвани от Лилит, която изглеждаше уплашена и бледа. Все още носеше костюма си на скелет, но си бе свалила маската от главата. Трепереше от студ, както и останалите деца.

— Вътре беше… бррр… като в хладилник — обясни тя.

Едно от момичетата изпищя, щом ме видя, и посочи към мен, а после към Лилит.

— Тя е зла. Разделила се е на две и сега ще ни ИЗЯДЕ.

Досмеша ме и наистина щях да се разсмея, ако не бях видяла, че момиченцето действително си вярва. Клекнах до нея, за да изравним погледите си.

— Тя не е зла. Това е сестра ми, близначки сме. Нали знаеш какво значи близначки?

Момичето ни измери и двете с поглед и кимна.

— И в нашето училище има близнаци.

Прегърнах я, а тя ми увисна на врата, сякаш бяхме дългогодишни приятелки.

— Няма нищо — рекох. — Всичко е наред и няма от какво да се боиш.

Над раменете й видях Пи Джей, който ми се усмихна и кимна.

Мери прегърна всяко от другите деца и те се накачулиха около краката й, което беше странна гледка, като се има предвид, че все още бе облечена като вещица, а повечето от децата бяха с костюми на таласъми.

— Сега всички да се хване за ръце и да отива при портата — нареди Пи Джей.

Шест бледи личица вдигнаха очи към него.

— Хубав костюм — отбеляза едно момиченце.

— На Дракула ли е? — попита малко момче.

— Не, не Дракула. Защо винаги всички мисли така? Аз господар на подземен свят, Плутон — велик преобразител, син на Церера — отвърна той. — А ти кой си?

— Кевин Патерсън, син на Бети — отвърна момчето. — На колко години си?

— На четири милиарда, петстотин четиридесет и три години, три месеца, два дни, пет минути и двайсет и две секунди… приблизително — съобщи той.

— Върхът! — ахна детето.

— Защо? Ти на колко години? — попита го Пи Джей.

— На шест години, три месеца, ъъъ… три дена, ъъъ… и не съм сигурен — рече Кевин.

— Върхът — заяви Пи Джей и протегна ръка. Кевин я хвана, след което, тържествено и безмълвно, и останалите се хванахме за ръце и тръгнахме към портите на гробището, като Лилит осветяваше пътя ни с фенера.

— Добре ли си? — попитах я.

Тя поклати глава и очите й се насълзиха.

— Не съвсем. Честно да си призная, никога досега не съм била така уплашена. Вътре беше наистина ужасно, толкова студено и не се виждаше нищо. Беше страшно.

Свалих палтото си и настоях да го облече. Тя отначало поклати глава.

— Недей, ще ти бъде студено!

— Няма нищо, аз не съм стояла заключена в хладилник повече от час. Ти го облечи. На мен ми е добре.

Тя го сложи и ние се прегърнахме.

— Ще се оправиш — обещах и тя облегна глава на рамото ми.

Изведнъж стисна ръката ми.

— О, не, неее! — изстена сестра ми и посочи към портите пред нас. Лицето й се бе изкривило от страх.

Погледнах да видя към какво сочи.

— Мили боже! — изпъшках. Гледката си беше наистина страшна. Не бяха зомбита, нито вампири, нито вещици, нито таласъми.

Беше много, много по-лошо.

Беше тълпа от разгневени родители. И те идваха право към нас.