Кати Хопкинс
Двойна беля (1)

Първа глава
Награди

Имам три тайни. Никой, освен мен не знае за тях — дори и сестра ми Лилит, с която сме близначки. Би било ужасно, ако някога ги разкрие. И не само тя — като, си помисля как другите биха реагирали, направо ми призлява, все едно в стомаха ми пърхат мънички пеперуди, опитващи се да излязат навън.

Хвърлих поглед на Лилит, която стоеше в редицата до мен в заседателната зала на училището ни. Тя беше моето перфектно отражение — е, почти! — същите тъмни коси, овално лице, широка уста и кафяви очи. Но ако човек се вгледаше по-отблизо, щеше да види, че нейното чело е малко по-високо и че аз имам дребен белег по рождение на тила си. Като изключим това обаче, все едно виждах себе си. Уж си бях аз, само че в две тела.

— Успех! — прошепнахме си една на друга едновременно. Много често говорехме в един глас. Това е типично за близнаците.

— И на теб! — прошепнахме отново едновременно, щом господин Уилямс се изправи, застана зад подиума и взе плика, който му подаде госпожица Рийгън, учителката ни по английски. Той дълго се суети, докато накрая сложи очилата си и погледна над тях към морето от събралите се отпред ученици.

— Победителят от поетичния конкурс този срок сред осмите класове е… — Директорът отвори плика, след което направи пауза по онзи дразнещ начин, характерен за журито от предаването за таланти в събота вечер, когато обявяват елиминираните от шоуто участници. Целта е да се натрупва напрежението, като през това време всички участници трябва да стоят и да се преструват, че не им пука, каквото и да се случи, но ги виждаш как се потят и стискат зъби. Вкъщи обикновено в такива моменти се разкрещяваме на телевизора: „Хайде, казвай де!“, но тук това не би било уместно, тъй като се намирахме в училище и господин Уилямс бе директорът. Напоследък всичките ни учители бяха възприели този тип поведение, когато се налагаше да обявят каквото и да е в училище. Много тъпо.

Застанал най-отпред, господин Уилямс се подсмихна на учителите вляво от подиума и те също му се подсмихнаха в отговор: личеше си, че го смятат за модерен и готин. Единствената ми мисъл беше: „Дано да съм аз, дано да съм аз“. Лилит вече бе печелила конкурса три срока подред и смятах, че този път трябва, както при наградите „Оскар“, за разнообразие да има друг победител — например аз. Не че завиждах на успеха й. Как бих могла? Та тя ми е сестра, при това близначка, и е най-добрата ми приятелка на света. А и пише изумителна поезия — наистина сериозна и мрачна. Извира от нея като вода, или както се изразява моя противен по-голям брат Адам — „като гной от пъпка“. Той наистина е отвратителен.

Аз хвърлям повече труд в писането и този път дадох най-доброто от себе си, за да премеря сили с Лилит. Преработих стихотворението си хиляди пъти, докато не стана толкова добро, колкото чувствах, че е необходимо. Пак извърнах поглед към сестра ми. Беше облечена в училищната ни униформа, която — за наш късмет — е черна (с бяла риза). Казах „за наш късмет“, защото си падаме по готик^[1] стила. Запалихме се по Коледа в седми клас, когато ходихме на екскурзия в Лондон и покрай нас се източи група от младежи, изглеждащи сякаш са излезли от филм за Дракула. Решихме, че са най-страхотните хора, които някога сме виждали — направо като представители на съвсем друга епоха, — и моментално копирахме стила им. Лилит го обожава, защото твърди, че обличайки се по този начин, отрича модата. На нея често й хрумват такива мисли. Понякога само бог знае какво има предвид. Тя е много умна. Лично на мен ми харесва да се обличам така, защото черните дантелени ръкавици без пръсти и сребърните бижута са много красиви — макар очевидно да не можем да ги носим в училище. Аз имам страхотен кръст с диаманти, а Лилит — пръстен с череп, и винаги, когато ни се отдаде сгоден случай, си слагаме черен грим около очите, за да си придадем по-загадъчен вид. Някои всезнайковци от нашето училище твърдят, че готикът вече не е на мода, но Лилит им отвръща, че се обличаме така, защото искаме, а не защото някой ни диктува какво да правим, а и не робуваме на най-новите тенденции, показани в списанията.

Докато господин Уилямс продължаваше да оглежда публиката, сестра ми изглеждаше привидно спокойна, но малката пулсираща вена на слепоочието й издаваше колко е напрегната — само че това бе известно единствено на мен. Аз пък си гриза ноктите, когато се притесня. И в момента са изгризани до кръв. Мама и татко се опитаха да ме отучат от вредния навик, като ги намазаха с някаква горчива смес, но вкусът й взе да ми харесва. След като и това не даде резултат, най-накрая ме записаха на сеанс при една психоложка с надеждата, че тя ще стигне до причините, поради които ги гриза. Трябва да се срещна с нея през междусрочната ваканция, която е следващата седмица. Само като си помисля, че някой ще се опитва да разкрие тайните ми и да ме кара да говоря за тях, притеснението ми се удвоява и си дъвча ноктите дори още по-усилено.

Господин Уилямс се изкашля.

— И победителят е… — (Поредната дълга пауза — да умреш от скука!) — Лилит Палумбо.

Издокарах най-добрата си физиономия на простила се с „Оскар“ актриса (пресилена усмивка, стиснати зъби) и заръкоплясках заедно с другите. Сестра ми се ухили, стисна рамото ми, сякаш за да каже: „Съжалявам, че не спечели“, после се насочи към подиума да получи наградата си. Завидях й. Не се сдържах. Пак Лилит. Лилит, Лилит, Лилит. Всичко винаги се случваше на Лилит. Постоянно беше първа в класа. Наскоро получи и наградата за наука, а сме едва началото на октомври. Сега спечели и поетичния конкурс, а освен това постоянно я викат да участва в отборите по хокей и нетбол. Тя е номер едно за всички. Аз съм нещо като допълнение: „А, да, и Ева също, близначката на Лилит, по-добре да не я отцепваме“. Сякаш съм нейна сянка, едва ли не не съм отделен човешки индивид. Колкото и да я обичам, понякога е трудно да си винаги на второ място. Родена съм втора и оттогава така ми е тръгнало. Мама и татко са я кръстили с името Лилит, защото то означава първата жена. (Означава също и „нощен демон“. Открих това, когато веднъж проверявах значенията на имената ни в интернет. Пазя тази пикантна информация, за да я използвам в подходящия момент — например, когато доведе първото си гадже вкъщи. Хе-хе!) Мама и татко кръстили брат ми с името Адам, защото бил първото момче, а Адам е първият мъж. Мен са нарекли Ева, защото тя е била вторият човек на Земята и те решили да се направят на умни — втора близначка, втори човек.

— Сигурен съм, че сега всички биха искали да чуят стихотворението на нашата победителка — обяви господин Уилямс, при което Лилит сведе очи към пода с престорена свенливост.

— Не съвсем, поезията е пълна скука — обади се зад мен съученичката ни Мери Стюарт и се наложи да потисна кикота си.

Застанала на подиума пред всички, Лилит бе извадила стихотворението си. Тя се изкашля, за да ни предупреди, че се кани да започне.

— Нарича се „Тъмно предателство“ — рече тя, после зачете с характерния си престорен, изискан драматичен глас, от който винаги ме напушваше смях. — Наоколо, навред буреносни облаци се сбират. Ужасът нараства в мен, докато гневната ръка на небесата се стоварва върху душата ми гола. И ме мачка, а кръвта на живота ми напоява земята безплодна. В болката си се опитвам да избягам, но сянката на смъртта се спотайва наблизо. Заплаквам, но моят водопад от сълзи се спуска върху слепи очи. Това е моят ад, моята ярост.

Да му се не види! Откъде й хрумват такива мисли? — изумих се, докато я слушах. Още няма тринайсет години, а написаното от нея е толкова зряло и изтънчено. Мама казва, че е така, защото Лилит била стара душа. И в моето готическо стихотворение имаше вампири и капеща кръв, бледа луна и трагична героиня, но си давах сметка, че изобщо не може да се мери с творбата на сестра ми.

— Пълна простотия — прошепна зад мен Мери, докато Лилит гледаше скромно пода, а учениците й ръкопляскаха. — Сестра ти има нужда да се разведри малко. — Вместо да се присъедини към аплодисментите, тя извади балсама си за устни и въздухът веднага се изпълни с ягодов аромат.

Макар Мери да бе приятелка и на двете ни, понякога си мисля, че е повече моя приятелка, отколкото на Лилит. Разбира се, никога не бих го признала пред Лилит, за да не реши, че не бива да излизаме с нея. Обикновено тя взема повечето решения относно това с кого да се виждаме и какво да правим, а аз винаги се съгласявам с нея. Открай време си е така. Въпреки че част от мен бе разочарована, задето не спечелих, друга част въздъхна с облекчение. За разлика от мен, Лилит не бе свикнала да бъде на второ място.