Катрин Каултър
В пропастта (4)

3.

Потънала дълбоко в себе си се чувствах уютно. Осъзнавайки за пръв път, че не съм мъртва, останах шокирана. Как е възможно да оцелея? Насочих поршето към ръба на пропастта и то увисна във въздуха, преди да се вреже като нож в черните спокойни води.

След това не помня нищо.

Не усещах тялото си и сигурно беше по-добре. Знаех, че около мен има хора — шепнеха, както се прави до леглото на сериозно пострадал, но не различавах думите. Странно — не присъстваха истински, а се движеха като сенки. Подобно на сенките и аз бях тук, но не истински. Ех, само да можех да чуя и да разбера какво точно казват. Би било великолепно.

Най-сетне останах сама. Съвсем сама. Лора не беше с мен. Лора, повтарях си аз, получи възмездие, когато крещейки като маниачка, насочих колата към ръба на скалата. Ако се е върнала с мен, направо ще си наложа да спра да дишам.

Хората идваха и си отиваха. Не ме интересуваха особено. Предполагам, че ме преглеждаха и ми правеха разни неща, но всъщност нищо нямаше значение.

После изведнъж всичко се промени. През вратата влезе брат ми Форд; видях го съвсем ясно — истински, от плът и кръв, а заради страха, изписан на лицето му, бях готова да дам какво ли не, за да го уверя, че всичко е наред, но, естествено, не ми беше възможно. Едър и привлекателен, това беше моят по-малък брат. По-привлекателен дори от баща ни, а той беше направо трепач за жените, както обичаше ласкаво да казва мама. Мама и татко са мъртви, нали?

Форд не приличаше на себе си. Изглежда, не се владееше както обикновено. Не беше ли пострадал, или нещо подобно? Не знаех. По-скоро не помнех. Но Форд беше тук — бях сигурна. И знаех също така, че само аз го наричам Форд, а не Мак. За мен никога не е бил Мак.

Как е възможно? Беше тук и го виждах, но не различавах останалите.

Ако можех, щях да му проговоря. Но не бях в състояние да помръдна, не изпитвах нищо, освен тиха радост, че брат ми беше дошъл, когато имам нужда от него.

Отново се шокирах, когато го чух да ми казва: „Джили. Не мога да търпя това. Какво стана?“

Ясно чух думите му. Разбрах ги. Останах още по-шокирана, когато усетих — да, усетих — как големите му длани взимат ръката ми. Не бях сигурна коя точно. Изпитах прилив на топлина към него и тази топлина остана в мен. Беше невероятно. Не знаех какво да мисля. Как така ясно виждах Форд, а другите — не?

„Знам, че не можеш да ми отговориш, Джили, но сигурно ме чуваш.“

„О, да — исках да го уверя аз, — чувам те.“ Обожавах гласа му: дълбок, звучен и омайващ. Веднъж, мисля, му казах, че когато го слушам, по цялото ми тяло се разлива топлина. С този глас провеждал разпитите във ФБР — отвърна ми той, но не беше вярно. Винаги е имал предразполагащ, успокояващ глас.

„Бях с теб, Джили“ — шепнеше той и аз едва не спрях да дишам.

Какво означава това?

Къде с мен?

„През онази нощ бях с теб. Изплаши ме до смърт. Събудих се в болницата, облян в пот. Толкова се изплаших, че си помислих: «Ето, умирам.» Полетях в пропастта заедно с теб, Джили. Отначало ми се стори, че умирам заедно с теб, но никой от двама ни не умря. Онзи полицай от транспортния контрол те спаси. Сега трябва да разбера как се случи всичко. По дяволите, така ми се иска да знам дали ме чуваш.“

Форд замълча, но продължаваше да гледа към мен, а аз исках да му дам някакъв знак, но не можех. Представлявах безжизнена кукла върху болничното легло — вероятно не много удобно, ако бях в състояние да го усетя. Всъщност не представлявах друго, освен мозък и ръката, която той държеше. Какво искаше да каже, че бил с мен, когато полетяхме от скалата? Няма никаква логика, но нищо от случващото се в момента нямаше логика.

В полезрението ми застана бяла, неясна като сянка фигура. Форд ме потупа по ръката и я остави върху чаршафа. Отиде до фигурата и каза: „Пол, току-що пристигнах. Говорех с Джили.“

Пол. Беше тук, в стаята. Не разбирах какво казва на Форд, но съдейки по дългото мълчание на брат ми, явно много неща. Двамата се отдалечиха и вече не чувах думите на Форд. Най-много от всичко на света ми се искаше Пол да си отиде, но той не го направи. Какво говореше на Форд? Исках брат ми да стои до мен. Той беше единствената ми връзка с реалността, с всичко извън мен.

След известно време се предадох и заспах. Преди да заспя обаче, се помолих Форд да не ме оставя тук сама, да се върне. Много съжалявах за поршето си — сега то лежеше на дъното на океана, превърнало се в храна за рибите.

 

 

Спрях форда на едно от шестте празни места за паркиране пред пансиона „Бътъркъп“ — грозна готическа викторианска къща, надвиснала на скалистия ръб. Най-много шест метра деляха постройката и дебелата каменна стена, от която може да скочиш направо долу на тесния чакълест плаж.

Главната улица на Едгертън носеше причудливото име Пето Авеню. При единственото си предишно посещение тук много се забавлявах на това. Пето Авеню с по четири успоредни илици от двете страни свършваше при скалите; пресичаха го няколко улици в посока север — юг.

Доколкото забелязах, нищо не се бе променило.

От двете страни на Пето Авеню се издигаха малки къщурки от 20-те години. По-големи — вече от 60-те със земя около тях, се виждаха из задните улици. Съвременни домове от дърво и стъкло — стил, внесен от Калифорния — пъплеха по-високо сред скалите, а други бяха построени в околните долини.

Влязох в пансиона „Бътъркъп“. Слаба жена с черни косми над горната устна ме уведоми, че нямат свободни места. На паркинга отпред всички места бяха празни; в пансиона не видях абсолютно никого. С упорито изражение казах на жената, седнала зад лъскавия махагон:

— Натоварен период от годината, а?

— В града има симпозиум — отвърна тя. Изчерви се и започна внимателно да изучава огромните като зелки рози по тапетите зад лявото ми рамо.

— Симпозиум в Едгертън?

— Да, стоматологичен. От цялата страна са пристигнали специалисти. Съжалявам, сър.

Върнах се при колата. Питах се защо тази жена не искаше да отседна в пансиона. Дали вече се беше разчуло, че тип от ФБР е в града? Или никой не желае ченге да се навърта наоколо? Според мен бях най-безопасният наемател, когото човек може да пусне в къщата си.

Завих наляво от Пето Авеню и подкарах на север по Ливърпул Стрийт — стръмен, лъкатушещ път, поне петнадесет километра успореден на магистрала 101, преди да завие на изток, където се слива с централното шосе. По тази отсечка имаше нови къщи: разположени далеч една от друга, повечето бяха дискретно построени навътре, далеч от очите на случайни минувачи. На едно изключително красиво място видях малък хълм — издигаше се на петдесетина метра от скалите. Гъсти смърчове и кедри покриваха възвишението, а в основата му се издигаше голяма къща от тъмночервени тухли. С изключение на тясната алея къщата бе заобиколена от десетки дървета — морските бури направо бяха осакатили и наклонили най-външните.

Това бе Ливърпул Стрийт, номер 12 — къщата на Пол и Джили. Едва ли бе построена преди повече от три-четири години. Ако не се оглеждах за нея, нямаше да я видя.

Изненадах се колко прилича на дома им във Филаделфия. Именно тогава забелязах полицейската кола.

Спрях на празната алея, питайки се колко ли ще се забави Пол в болницата. Тръгнах към полицейската кола — бял крайслер с четири врати, а отстрани със зелени букви пишеше: ШЕРИФ.

Надникнах през отворения прозорец.

— Какво има? Пол ли сте дошли да видите?

Около тридесетгодишна жена, облечена в безупречно изгладена жълтеникавокафява униформа и препасана с широк черен кожен колан, на който висеше 9-мм ЗИГ, модел 220 — сладък автоматичен пистолет — отвърна:

— Да. Вие кой сте?

— Форд Макдугъл, братът на Джили, от Вашингтон. Дойдох да я видя и да разбера какво й се е случило.

— Вие ли сте агентът от ФБР? — подозрително ме изгледа тя.

— Новините бързо се разнасят. — Протегнах ръка през отворения прозорец. — Наричайте ме Мак.

Тя носеше черни шофьорски кожени ръкавици, които бяха хладни и меки.

— Маги Шефилд, шериф на Едгертън. И аз искам да разбера какво е станало с Джили. От болницата ли идвате? — Когато кимнах, попита: — Някакви промени?

— Не. Оставих Пол при нея. Доста е разстроен.

— Нищо чудно. За него сигурно е истински кошмар. Не всеки ден нечия съпруга се хвърля от скала с кола, осъмва в болницата вместо в моргата и оставя поршето на шест метра под водата.

Говореше така, сякаш ще заплаче. Не знаех обаче дали за Джили, или за поршето.

— Шофирали ли сте колата на Джили?

— Да, веднъж. Смешното е, че никога не карам с повишена скорост, освен ако не се налага, но не се случва често. А тогава седнах зад волана, погледнах през стъклото и кракът ми натисна до дупка педала на газта. Вдигнах сто и двадесет, преди да се усетя. Слава Богу, че наоколо нямаше ченгета. — Усмихна се и за миг отмести поглед от мен. — Джили така се вълнуваше около колата. Шофираше до Пето Авеню — викаше, крещеше и не преставаше да натиска клаксона. Караше на зигзаг от единия до другия край на платното. Хората излизаха от бакалницата и от домовете си, смееха се и се обзалагаха, че ще потроши колата.

— Така и направи.

— Да, но не защото искаше да се забавлява като обезумяла. Ставаше въпрос за съвършено друго. За моя изненада тя изведнъж удари по волана с ръце. — Всичко е направо налудничаво. Роб Морисън, полицаят, който я е измъкнал, твърди, че засилила колата, преди да се хвърли от скалата. Наклонът на онова място е доста голям — значи е натиснала педала на газта, все едно е възнамерявала да се хвърли. Няма никаква логика. Невъзможно е Джили да е искала да се убие. — Спря и погледна със свъсени вежди гората от другата страна на улицата. — Нямате някакви идеи за случилото се, предполагам.

Трябваше просто да потвърдя — не желаех шерифката да ме вземе за луд, но вместо това отвърнах:

— Имам. Проблемът е, че аз самият не си разбирам идеите.

Засмя се. Откровен смях, който изпълни колата.

— Май ще се наложи да обясните какво имате предвид. Слушайте, вие сте федерален агент. Да, брат сте на Джили, но преди всичко сте федерален агент. Какво точно става тук?

— Вярно, но в момента съм в отпуск. Тук съм като брат на Джили, нищо друго. Няма да си придавам тежест, шерифе. — Стомахът ми изкъркори. — Да ви предложа нещо. Пол е още в болницата. Всъщност ще отседна при него, защото пансионът „Бътъркъп“ е зает от участниците в симпозиума на стоматолозите. Време е за обяд и умирам от глад.

— Симпозиум, значи? Така ли се отърва от вас Арлин? На тази жена й липсва всякакво въображение.

— Е, поне се постара. Изглежда, я изплаших, защото съм външен човек, или защото съм федерален агент?

— Точно така. Арлин Хикс не желае да се навъртате около пансиона й. Има особено отношение към ченгетата.

— Мълвата се е разпространила доста бързо.

— Да. Пол каза на Бени Пикъл от оръжейния магазин, че ще идвате. Бени има най-голямата уста на запад от Каскадските планини.

— Но какво лошо има да си федерален агент? Чист съм, държа се възпитано, не плюя, няма да избягам, без да платя.

— Арлин не желае да вижда дори и мен, а ме познава. А вас не. Вероятно смята, че сте като онези от данъчната служба. От Вашингтон сте, нали? А то е порочно и корумпирано място.

— Май е така и ще се окаже, че Арлин има право.

Махна пренебрежително.

— Добре. Тук сте, Мак, и искате да разберете какво е станало с Джили. Аз искам същото. По-разумно е да обединим усилия поне за известно време. Въпросът е дали сте честен с мен?

— Не съм мислил да се съюзявам с никого. Но когато го правя, обикновено постъпвам честно с партньора. Има ли причина да не се държа така?

— Вие сте от федералните. Голяма клечка. Свикнали сте да държите нещата в свои ръце и да превръщате местните ченгета в чираци. Аз не съм чирак.

— Казах ви — тук не съм като федерален агент, а само като брат на Джили. Аз също искам да разбера какво е станало. Всъщност дори съм доволен, че като местно ченге не сте си измили ръцете и обявявайки случилото се като опит за самоубийство, не сте извикали психотерапевтите. Да, ще бъда честен. А вие знаете ли нещо, което е редно да ми кажете? Има ли причина Джили да се е хвърлила нарочно от скалата? Искате ли да започнем да си споделяме информация още от сега? Но най-напред нека да минем на „ти“.

Тя се поуспокои малко.

— Кога и как пострада?

— Откъде знаеш, че съм пострадал? Тенът ми още ли е на престояла от седмица овесена каша?

Наклони глава и се взря право в лицето ми. Дадох си сметка, че е по-млада, отколкото ми се бе сторило. Но не бях съвсем сигурен, защото носеше предпочитание от полицаите тъмни очила — така те стряскаха хората, които спираха. Виждах отражението си в стъклата. Гъстата й червеникавокафява, къдрава коса бе сплетена на дебела плитка, навита и прихваната с шнола във формата на тотемен стълб. Бледокораловото червило на устните й имаше нюанса, който предпочиташе английското ми гадже Каролин. Но Каролин, моден дизайнер, никога не бе изглеждала така жилава, нито бе разчитала единствено на себе си като тази жена.

Тя, разбира се, съзнаваше, че я изучавам. Изчака ме и отбеляза:

— Винаги съм ненавиждала овесената каша. За щастие не приличаш на каша, но и не се движиш с лекота. Ходиш сякаш си двадесет години по-стар. От лявата страна на лицето ти се забелязват леки натъртвания, предпочиташ да разчиташ на дясната си ръка и си малко приведен, все едно се тревожиш за ребрата си. Но никаква овесена каша. Какво ти се случи?

— Изпречих се на пътя на бомба за кола.

— Не съм чула федерални агенти да са попадали в експлозия.

— Бях в Тунис. Гадно място. Устата ти се пълни с горещ пясък, когато говориш. Имах работа с хора, които не ги наричат добродушни.

Току-що надрънках на тази съвършено непозната жена подробности, важни единствено за мен. Е, постъпвах често, споделях, както биха се изразили коректните политически фигури. Само при мисълта за тази смешна дума трепнах. Надявах се избликът ми на откровеност да не се повтори.

— Ще те заведа на обяд в „Едуардиан“. Звучи като клуб на английски джентълмени, но не е. Храната не е нищо особено, но е обилна, а ти имаш вид на човек, на когото калориите ще се отразят добре. Сигурно си отслабнал поне седем-осем килограма.

— Горе-долу.

Беше едва два часът следобед, а аз копнеех за меко легло, тъмна стая и никакви прекъсвания поне в продължение на три часа.

— Следвай ме. След петнадесет минути сме там.

— Благодаря — отвърнах аз.

Загледах се как завъртя ключа в стартера и плавно направи обратен завой по Ливърпул Стрийт.

Двадесетина минути след като господин Пийт — мъж с прошарени коси и дяволито изражение, — който сам обслужваше десетината посетители на „Едуардиан“, прие поръчката ми за пай с месо, картофено пюре и зелен фасул, и нейната за голяма салата, се облегнах на твърдата дървена облегалка на сепарето и казах:

— Бях тук преди пет години, както вече ти споменах. Току-що се бях върнал от Лондон. Пол и Джили ме поканиха да се запозная с родителите му. Добре си спомням това място. Май нищо не се е променило. Откога си шериф?

— Ще стане година и половина. Кмет на Едгертън е госпожица Жералдин Тъкър. Очевидно преживява феминистки период, който е пропуснала при настъпването му, и реши, че градът се нуждае от жена — шериф. Бях ченге в Южин и се бях забъркала в голяма каша. Исках да се махна оттам. И ми се откри идеална възможност. — Сви рамене. — Разполагам със заместник, секретарка и дузина доброволци, готови да откликнат на всяко мое повикване. Откакто съм на тази служба, не ми се е налагало да ги използвам. Престъпността е малка: няколко обира на месец, най-често от случайно преминаващи; деца, които вдигат врява от време на време, и глоби за неправилно паркиране или превишена скорост. Ей такива нормални неща. Напоследък битовата престъпност нараства, но не така, както беше в Южин.

Погледна ме сякаш питаше: „Колко по-честна да бъда?“

Усмихнах й се:

— Какво се случи в Южин?

Сви устни:

— Това ще запазя за себе си, ако не възразяваш.

— Добре. Надявам се паят с месо да се лепне за ребрата ми. Имат нужда от цялата подплата, която могат да получат в момента. За какво искаше да разговаряш с Пол?

Преди да отговори, стар мъж с бейзболна шапка в ръце се надигна; големи ръце, както забелязах, възлести, с изпъкнали вени и силни. Имаше гъсти, бели, къдрави коси, пожълтели от тютюна зъби и ми се усмихваше. Прецених, че е към седемдесетгодишен и цял живот е работил усилено.

— Чарли — Маги се наведе напред да поеме ръката му. — Как вървят нещата? Имаш ли да ми съобщиш нещо интересно?

— Да — отвърна той с хриптящ слаб глас. — Но ще почака. Това ли е младият мъж от Вашингтон?

Маги ни запозна. Чарли Дък, който от петнадесет години живееше в града. Кимна ми, но не пое ръката ми, а продължи да върти бейзболната шапка.

— Сега си доста зает, Мак, но по-късно, когато имаш малко време, нямам нищо против да си поприказваме.

— Разбира се — съгласих се аз и се запитах какви ли врели-некипели ще чуя.

Кимна повторно — олицетворение на самата сериозност — и се върна в сепарето, където седеше сам.

— Виждаш ли, не е като всички да не ме харесват.

— Чарли е много свестен старец. Ще ти допадне.

Попитах отново:

— За какво искаше да говориш с Пол?

Маги взе вилицата и започна да си играе с нея, точно както постъпи старият мъж с бейзболната шапка. Беше свалила шофьорските ръкавици. Имаше елегантни бели ръце, късо изрязани нокти и мазоли по възглавничките на палците.

— Просто да си поговорим — отвърна тя. — Все още не мога да повярвам какъв късмет извади Джили. Миналата година в Кона Роб Морисън — полицаят, дето я спаси — стана трети в триатлона „Железен мъж“. Състезанието включва три километра плуване, петдесет километра пробег с велосипед и завършва с маратон. В страхотна форма е. Всеки друг още щеше да се мъчи да я извади от поршето. Смаяна съм от късмета й.

Изпитвах едновременно благодарност и завист.

— „Железен мъж“. Мой приятел си опита силите. Стигна до Кона, но кракът му се схвана при бягането. Искам да се срещна с този тип. Ще ми се да имах какво друго да му поднеса, освен сърдечната си благодарност.

— След като се нахраним. — Вдигна чашата с чай с лед, току-що донесена от господин Пийт; сега беше препасал ярка червена престилка и дъвчеше клечка за зъби. Наричаше я „мадам шерифка“. — В момента Роб работи нощем и спи през деня. Скоро трябва да се събуди. Искам пак да ми разкаже какво се е случило, затова ще те взема с мен. Много настойчиво ме пита защо искам да говоря с Пол. — Леко сви рамене. — Интересува ме кой или какво е тласкало Джили да се хвърли от скалата. Само Пол би могъл да знае.

Не бях в състояние да приема този факт. Поне не засега.

— Нали знаеш, че са в Едгертън едва от пет месеца и половина. Пол е израснал по тези места.

— Да, но тук вече няма роднини. Родителите му загинаха преди три години при катастрофа с частен самолет близо до Тахо. Бяха запалени скиори. Така и не намериха телата им. Всъщност е странно, защото щом снегът се стопи, обикновено откриват повечето паднали самолети. Чичото на Пол почина преди две години от рак, а братовчедите му са пръснати из цялата страна.

— Защо се е върнал? Не се обиждай, но е загубено място, на края на света. С какво би заинтригувало двама известни изследователи? От Джили знам, че те са такива.

Салатата ми пристигна; огромна купа с маруля, червени чушки, варени картофи и зелен фасул — всичкото обилно полято със салатен сос. Изглеждаше великолепно.

— Хайде, започвай — подкани тя и аз опитах салатата.

— Не е лошо. — Затворих очи. Направо е страхотно. Преди около шест месеца Джили ми се обади да ми каже, че „БиоТек“ — фармацевтичната компания, за която и двамата работеха, не позволила на Пол да продължи изследванията си, свързани с проект, в който бил ангажиран. Пол се ядосал, решил да се върне и тук да продължи работата си.

— А Джили? Какви са били нейните планове?

— Времето й изтичало. Искаше да има дете.

— Джили ти го е казала? — Маги Шефилд мажеше масло на филийка хляб. Спря и ме изгледа вторачено, после поклати глава: — О, не, не е възможно.

— Защо?

— Сто пъти ми е казвала, че двамата с Пол не искат да се занимават с пелени. Били егоисти и не желаели да мислят за промяна на живота си, да не говорим да отгледат дете.

Е, очевидно беше променила мнението си.

— Паят с месо е свършил — обяви господин Пийт радостно. — Пиер не е направил достатъчно. Сутрешната тълпа го изяла. Какво ще кажеш за едно хубаво парче риба с пържени картофи и паниран лук?

В момента не намерих за толкова ужасна идеята всичката тази мазнина да плувне из артериите ми.