Катрин Каултър
В пропастта (25)

24.

Ами храна? Джили не каза нищо за храната, нали? Да, да — каза, сетих се аз. Погледнах към чинията с димящ ориз, царевичните питки с парченца топящо се масло и купичката говеждо в червеникав сос. Протегнах ръка и попречих на Лора да използва вилицата.

— Не бива да рискуваме. Могат да сложат опиат в храната, също както и във водата.

Вдишах аромата на царевичните питки и ми идеше да изругая.

Двама мъже са насочени към нас оръжия стояха на прага, а момиче — едва ли беше на повече от дванадесет години — ни донесе храната. Изглеждаше твърде изплашено — помислих си, че всеки момент ще припадне.

— И още нещо — продължих аз, като се изправих. Внимателно оставих двата подноса с храна на пода. — Хайде да проверим за скрити камери и подслушвателни устройства. Миналия път нямаше, но кой знае?

Не открихме нищо. Въпреки това зашепнах:

— Трябва да се приготвим за някаква възможност като миналия път.

— Дали пак ще имаме късмет? Този път типовете са двама и са с автомати АК–47. — Погледна към тоалетната чиния. — Порцелановият капак е изчезнал.

— Не съм казал, че са глупави. Трябва да действаме по различен начин. Сега имаме друго предимство. Готов съм да се обзаложа, на каквото поискаш, че са поставили дрога в храната и във водата. Рано или късно някой ще дойде да провери как реагираме. На кого би му хрумнало, че няма да се докоснем до храната и водата. Очакват да бъдем в безсъзнание или да правим секс на пода, или каквото там вършиш под влияние на опиата. — Стоеше с отпуснати рамене. Никога не я бях виждал да изглежда така умърлушена. — Лора, чуй ме. Главите ни ще се избистрят. Никакви опиати повече. Ние сме професионалисти. Ако някой е в състояние да се измъкне оттук, това сме ние. Ела и ме хвани. Не се чувствам много стабилен в момента. Имам нужда от теб.

Тя пристъпи, притискайки чаршафа към гърдите си. Не каза нищо, само ме прегърна. Усетих я да целува голото ми рамо.

Изведнъж така се ядосах, че бях готов да убия първия човек, появил се на вратата. Целунах Лора и я отдалечих от себе си. Отидох и изкъртих единия крак на леглото. Одеялото се свлече от мен, но не му обърнах внимание. Претеглих крака. Ставаше за бухалка. Подадох го на Лора.

— Халосай ме, ако пак се опитам да ти налетя. Моля те. Ще ми допадне повече, отколкото да ме ритнеш.

Тя взе импровизираната бухалка. Усмихна ми се.

— Предпочитам да я използвам срещу някой лош тип.

Оръжието се каза отлично; изкъртих един крак и за себе си; позавъртях го из въздуха. Усмихнах се на Лора, застанала на два метра от мен. Чаршаф я обгръщаше, косите й бяха разпилени; изглеждаше готова на всичко. Тази жена беше много смела. Дадох си сметка, че не гледа към лицето ми. Вдигнах одеялото и отново се увих с него.

— Ти си върхът, Лора — обявих аз. — Не съм в състояние да си представя по-добър партньор. Сега отново ще чакаме.

Зачакахме.

Поспахме. Понеже нямаше прозорци, не се разбираше дали е ден, или нощ. Стаята се осветяваше слабо от шестдесетватова крушка.

Тропотът на ботуши по дървен под ме накара да застана нащрек. Нямах търпение да се захвана с негодниците.

Вдигнах пръст към Лора. Тя кимна. Беше готова. Питах се дали е ядосана колкото мен и реших, че е така.

Дръжката се завъртя. Не се чу никакъв звук. Ние се бяхме вторачили във въртящата се топка на вратата.

Жена в бяла престилка пристъпи навътре. Държеше малък сребърен поднос. Простенах силно и се хванах за гърлото.

Тя коленичи бързо до мен и аз отново простенах. Но гледах зад гърба й към същите двама мъже, които се появиха на закуска, обяд или което там хранене беше. Щом първият прекрачи прага — оръжието му сочеше надолу, защото зяпаше към мен и жената — аз я сграбчих за ръцете и я тласнах към него. Тя изпищя — удари се в автомата, притискайки го между двамата.

Той извика другия мъж.

— Карлос!

Само след миг Карлос влезе с вдигнато оръжие, готов да ме застреля. Лора, застанала зад него, стовари с рязко и елегантно движение крака на леглото върху главата му. Очите му щяха да изскочат. От устата му потече кръв и той се свлече на пода. Другият мъж, освободил автомата си от жената, се готвеше да стреля. Не се намирах в добра позиция, но се изтърколих наляво и го ритнах в движение. Кракът ми докосна оръжието, обаче не успях да го избия от ръцете му. Стреля два пъти: силен, грозен звук. Един куршум се заби в пода до главата ми — разхвърчаха се трески и се забиха в ръката и гърдите ми. Другият куршум уцели жената. Чух я как извика, докато заемах подходяща поза. Ритнах мъжа в брадичката — в същия миг Лора го удари в бъбреците.

Той тупна като камък на пода. Бавно се надигнах.

— Тези типове не се шегуват.

Коленичих до жената. Куршумът бе минал през ръката й. Щеше да се оправи. Казах й на испански да не мърда. От двамата мъже исках единствено дрехите им.

Лора се насочи към по-дребния и го съблече. Напъхахме крачолите на панталоните в ботушите почти едновременно. Лора се наведе към жената.

— Какво има?

— Погледни! — Тя вдигна пистолет. Десетмилиметров „Брен“. — Жената го носеше на табличката заедно със спринцовките и шишенцата. Не съм виждала такова отдавна. Много добро оръжие.

Грабнах двата мускала от таблата.

— Добра идея — усмихна ми се тя. — Готов ли си?

Обърнах се наляво и застинах на място.

— Какво има, Мак?

— Усещането, че това вече съм го преживявал — отвърнах аз и поех към вратата.

Оставихме мъжете голи и завързани криво-ляво с ленти от чаршафа. Лора завърза жената с бельото й.

— Да отидем в кабинета на Молинас — предложих аз. — Ако има някой там, ще го принудим да ни заведе при Шерлок и Савидж.

Минахме край прозорец. Отвън се стелеше мрак. Това беше добре. Колко ли време беше минало?

Кабинетът се оказа празен. Прозорецът зад бюрото беше закован с дъски.

— Ще проверя за скрит телефон.

Започнах да отварям чекмеджетата.

Изведнъж се почувствах замаян и разконцентриран. Стоях и чаках да видя какво ще се случи. Така ли настъпва смъртта? Смразяващи тръпки преминаха през тялото ми. Студ проникна чак в мозъка ми. Сърцето ми заби лудо. Лора ме гледаше с протегнати към мен ръце. Знаех, че ми говори, но не чувах думите й. „така ли ще умра“ — помислих си аз, докато се свличах на колене.

Не умирах. Отново действаше опиатът. Залитнах и се свлякох по стената. Усетих Лора над мен — разтърсваше ме с всичка сила.

— Мак, слушай. Чуваш ме, знам. Гледаш ме. Примигни. Да, точно така. Каквото и да става в главата ти, трябва да се контролираш. Време е да се махнем оттук.

Погледнах към прозореца. Не беше закован с дъски. Стъклото бе цяло, непокътнато. Запитах се дали наистина минахме през него първия път?

— Мак, примигни пак. — Явно съм го направил, защото тя продължи да говори. Усещах дъха й върху бузата си. — Сега искам да си вдигнеш ръката, Мак.

Погледнах надолу към отпуснатата си ръка. Дълго я гледах. После си помислих: „Вдигни си проклетата ръка.“ И тя се вдигна. Докоснах лицето на Лора.

— Каквото и да беше, вече премина. Усещането е доста странно. Лора, не използвахме никакви предпазни средства, когато се любихме в „Къщурката на гларусите“. Ако си забременяла, не искам да се притесняваш. Ще се оженим. Всичко ще бъде наред. — Тя ми се ухили, наведе се и ме целуна по устата. Ах, каква сладка целувка! Усетих я по цялото тяло. Усещането беше истинско и приятно. — Вече съм по-добре — уверих я аз.

— Чудесно. Сега се изправи, Мак. Ще се справиш ли?

Усетих как отново контролирам нещата. В този момент се съмнявах дали някога доброволно ще изпия дори аспирин. Няма нищо по-ужасяващо от загубата на контрол върху разсъдъка.

Изправих се. Загледах се в дъските, заковани на прозореца.

— Паметта ми си прави шеги с мен. Бях като вдървен и усещах всичко по по-различен начин. Тази дрога е убиец.

— Хайде да намерим Молинас, Мак.

Вдигнах автомата. Отново се чувствах силен. Контролирах нещата. Но за колко ли време този път?