Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (25)

25.

Сега, когато вече знаеше какво търси, Шарън се изненада от това, че никой досега не беше се сетил да обърне внимание на тази занемарена постройка, която беше претъпкана с камери, на Седма улица в Ийст Сайд. Ето я — пететажна жилищна кооперация, със старци, щъкащи зад прозорците на горните етажи. Камера под покрива, друга, наблюдаваща входа, трета, следяща асансьора в края на добре поддържания партерен етаж.

Сякаш вътре в нея се намираше нейният Чарли — жив, непострадал, и всичко, което тя трябваше да направи, беше да влезе и да го изведе.

Входната врата на сградата се отвори, през нея излезе един старец с артистично бомбе на главата и бастун. Шарън се засуети и очите й се спряха на списъка на обитателите до звънеца на интеркома.

Изряден рулон с отпечатани на пластмасова лента имена, повечето от които й звучаха на руски и нито едно не й говореше нищо. После старецът излезе на площадката.

— Извинявайте, господине, търся Бил Кайзър.

Човекът, около осемдесетгодишен, беше облечен в старомоден, но запазен костюм в три части, и обут в грижливо лъснати обувки. Той поклати глава.

— Името — каза той с лек акцент — не ми е познато.

— Бил Чолгош?

Дълга, протяжна пауза.

— Нашият управител се казва господин Чолгош.

Шарън прехапа устни.

— Той… добър ли е? — Думите й прозвучаха нелепо.

Старецът направи широк жест с ръка.

— Той е върхът! Домът е повече от изряден. — Шарън се усмихна. Разбира се, така и трябваше да бъде. — Често човек може да го намери в мазето.

Под земята. Шарън благодари на стареца, задържа вратата отворена и закрачи по коридора, под обектива на камерата. Асансьорът се отвори, когато натисна бутона.

Вътре имаше масивна, идеално полирана дървена облицовка и излъскан до блясък месинг, с още една въртяща се камера в ъгъла. Тя натисна буквата „М“. Стомахът й се сви на топка от напрежение, докато слизаше надолу.

Вратата се отвори към едно чистичко фоайе, с червен цокъл до височината на раменете и боядисани в зелено стени.

— Бил? — извика плахо тя.

Ако някой от живущите със запушен канал можеше да го намери, тя също трябваше да успее.

Никакъв отговор. Никакъв звук отникъде. Тя пристъпи в пералното помещение. Над пералните висеше още една камера с близък обсег на наблюдение, която лекичко се извиваше напред-назад. Червената й лампичка беше включена. Жицата се скриваше в стената. Тя застана пред нея и се втренчи, без да знае какво да прави по-нататък. И после забеляза, че към камерата беше монтиран микрофон.

Това й трябваше.

— Бил? — Прозвуча плахо, глупаво и ужасено.

Тя прочисти гърло.

— Бил! — повтори Шарън, този път по-смело. — Дошла съм да прибера Теодор. — Сякаш това беше полудневна детска градина. — Освободи го, Бил. Ченгетата нямат никаква представа къде съм. Знаеш не по-зле от мен, че те не биха ми позволили да дойда сама. А аз съм сама, Бил… Можеш да провериш с другите си камери. Моля те, вярвай ми.

По дяволите, нямаше никакъв начин да разбере дали той я наблюдава.

— Те ще дойдат тук, Бил. Ще дойдат с оръжие, с огнева мощ, с техника, каквато не можеш и да си представиш. Те ще срутят това място до основи.

Немигащата червена лампа на видеокамерата продължаваше да свети.

— Знам, че не си наранил Тед, Бил. Свинската кръв го показа. Знаеш, че не е необходимо да нараняваш детето. — Инстинктите й подсказваха, че не трябва да показва какъвто и да е гняв. — Какво ще ти струва, ако го освободиш? Искаш ли мен? Защото аз ще заменя себе си за Теодор. Виж… не нося никакво оръжие, Бил… чиста съм, никакво оръжие, никакви записващи устройства… — Камерата продължаваше да я гледа с немигаща червена светлина.

— По дяволите, ще ти покажа.

Тя измъкна едната си ръка от джинсовото яке, после другата. Сети се за Чарли, как беше готова да направи всичко за него.

Вече не можеше да изхвърли тези мисли от ума си. Тя си позволи да се понесе върху спокойната сигурност на собствената си паника, докато разкопчаваше черната си блуза, бавно, от шията надолу, свали я и я хвърли на циментовия под. Отметна коса си назад, не понечи да разкопчае сутиена.

— Моля те, Бил, пусни ме да те видя. Да се спре Едуард Маккинън е благородна цел. С „Плана на Дигби“ бихме могли да превърнем „Карнеги Хейдън“ в модел за всеки град, навсякъде по света. Можем да го направим заедно. Вземи ме, Бил. Вземи ме и им върни Теодор.

 

 

Беше я хванал, още щом влезе. Изкушаваше се просто да включи интеркома в пералнята и да й отговори. Нещо в него се бе разтопило само от присъствието й там. Искреният умоляващ глас почти го накара да се просълзи.

Когато свали якето си и го поднесе като жертвен дар, съвършенството на всяко нейно движение му се струваше свято.

В мига, в който тя започна да разкопчава блузата си, Бил се заоглежда из подземната си бърлога, компютрите, бъркотията, работното бюро, картините по стените, неоправеното легло в съседната стая. Обзе го тъга, надигна се и сгърчи гръдта му. Беше имал всичко това, беше живял щастливо тук и, разбира се, сам го беше провалил, беше играл твърде нависоко, беше си въобразил, че е прекалено могъщ, а скоро щеше да загуби. Тя знаеше къде е той.

Мястото щеше да се превърне в някакъв гаден туристически обект, в мемориал на холокоста, хората щяха да се тълпят и да сочат с пръст.

Той си спомни едновремешните си пубертетни фантазии за сателити, за микрочипове в тестисите и за непрестанно компютърно следене. Точно така щеше да изглежда, каза си той. Щеше да изглежда точно така, както изглеждаше сега.

Шарън, която разтваря блузата си пред монитора. Защо трябваше да превърне живота си в подобие на най-лошите си кошмари? Той не знаеше, но… го разбираше ясно… Очевидно, че беше го направил.

Точно тогава той излезе, за да вземе тенекиените кутии, две големи кутии от по четиридесет литра, пълни с бензин, заедно с един десеткилограмов чук. Измъкна тенекиите, отвори първата, мина през мазето, обливайки с чистия дестилат всичко наоколо. Миризмата се надигаше на вълни, напомняйки бензиностанция и размекнат летен асфалт. После хвана с две ръце чука, вдигна го и методично започна да чупи главния компютър.

 

 

Шарън беше започнала да се чуди какво да прави по-нататък. Трябваше да му каже нещо, да установи някакво ниво на близост, колкото се може по-бързо. Сега обаче мислите й се движеха по ръба на бръснача, колебаейки се дали тя изобщо участваше в някаква комуникация, и се молеше от цялата си душа на червената лампичка на стената.

Не беше достатъчно. Почувства се твърде уязвима и обезумяла да стои така полугола, без блуза. Надяна я отново, остави я разкопчана и отчаяно се огледа наоколо за някакво друго средство, с чиято помощ да стигне до него, за някакъв начин, който щеше да направи срещата им по-реална.

Пералното помещение изглеждаше по-чисто, отколкото в собствената й кооперация. Перални, подредени една над друга сушилни, столове, масичка с няколко стари списания, чист пепелник и купа с кибритени клечки. Някой в сградата пушеше, докато си переше дрехите, и за този някой управителят се беше погрижил. В ъгъла имаше голяма саксия с растение, един от ония вечнозелени храсти, които не се нуждаят от много светлина.

Тя погледна към камерата, погледна към сушилните и изведнъж й хрумна нещо.

Осем сушилни на четири единици. Всяка от които по-висока от ръста й. Тя надникна между сушилните и стената: всяка една имаше по две пластмасови, нагънати като хармоника тръби за изкарване на горещия въздух, и две снабдени с клапи бендофлексови тръби за газ, които влизаха в машините. Тя натисна с рамо първата сушилня, притеснена да не би да са застопорени към стената, разтърси я здраво и машината леко се отмести настрани.

Чудесно. Тя застана зад първата машина, позабави се, докато успее да отвинти двете й бендофлексови тръби от двете съоръжени с клапи метални газови тръби, които стърчаха от стената. Не обърна внимание на нагънатия като хармоника отдушник, промуши се зад сушилнята и започна да я бута.

Тежеше сигурно поне петдесетина килограма. Тя опря гръб в стената, вдигна ръце високо и ги опря в машината, натисна с всичка сила и машината се приплъзна леко напред, разтресе се и се олюля. Напрегна всичките си мускули и най-сетне машината рухна на пода с ужасен трясък. Прахоляк и мъх от сушилнята се надигнаха към високите аплици на стената. Шарън се премести зад следващата, разви газовите тръби и катурна и нея. Шумът беше апокалиптичен. Строшено стъкло и огъната ламарина, но на нея не й пукаше. Събори и третата на пода — за малко да се стовари върху бедрото й, но Шарън успя да отскочи… После четвъртата.

Чистичкото, подредено перално помещение изглеждаше сякаш бе сполетяно от земетресение.

Шарън погледна към камерата и забеляза, че тя бе престанала да се движи. Само гледаше втренчено в нея и червената лампа блестеше, без да мига.

Шарън отвори до края клапите на всичките осем газови тръби. Миризмата беше замайваща, но тя запази равновесие. Сграбчи едно от списанията, откъсна страница, накъса я на ленти и ги доближи до всяка от тръбите, за да може той да види лъхащия оттам гъст, прозрачен газ.

Върна се до купата с кибритени клечки, вдигна едно от стекчетата с кибрит и го отвори. Откъсна три клечки и ги поднесе към драскалото.

— Покажи ми къде си, Бил — произнесе твърдо Шарън пред камерата. — Или ще направя тази твоя хубава къщичка на пух и прах.

 

 

Бил беше взел всичките си компютърни дискове, беше включил микровълновата печка в контакта, беше я настроил на максимално. След няколко секунди микровълната беше докоснала метала, и искрите зад стъклото се превърнаха в пламъци. След това се беше понесъл през мазето, с тежкия чук на рамо. Беше се поколебал край рафтовете на библиотеката си, край всичките си редки предмети, после ги бе смазал един по един с чука и събираните осем години компютърни справочници и списания се разпиляха на пода.

Дръпна Полък от стената, измъкна дълъг кухненски нож и отдели картината от рамката. Нави я на руло и я постави до вратата на лабораторията.

Отвори втората тенекия с бензин и започна да го разлива из кухнята, мина с нея през цялото помещение, над книгите, над списанията, над разбитите компютри. Миризмата стана буквално непоносима. Очите му се насълзиха.

Изрита вратата към лабораторията, напои масата с бензин, обля целия под със спираловидни пръстени и излезе през вратата към спалнята.

Остави тенекията с бензин на пода, вдигна картината и се върна тичешком в лабораторията. На отсрещната стена стоеше закачена раницата му с метални рамки, заредена и тежка. Бил привърза Полък от едната страна, затегна пакета, пъхна ръцете си в презрамките и остави колана провиснал.

Двадесет килограма динамит и три килограма С-4. Ако ги оставеше тук, по-голямата част от карето щеше да хвръкне във въздуха.

Главата му вече се люшкаше от бензиновите изпарения. Струваше му се, че всеки момент ще се строполи и ще повърне. Домъкна се обратно в офиса си и остана хипнотизиран пред монитора. Това, което му показваше камерата, го потресе. Шарън правеше абсолютно същото, каквото и той — рушеше всичко около себе си. Той натисна бутона, за да спре движението на камерата, и зачака да види докъде ще стигне тя.

До края. Гледаше я с кибрита в ръцете и не можеше да не й се възхити.

Е, не можеше да остави сградата по горните етажи обгазена. Това щеше да бъде прекалено опасно. Той се приближи до източния изход и набра кода на скритата ключалка. Някъде горе над него щифтовете се плъзнаха и отвориха.

После отиде до интеркома и натисна бутона.

— Изключи газта — произнесе той по микрофона. — На пода в ъгъла има шарнирна метална плочка. Отвори я и слез по стълбата. И, Шарън? Отвори, моля те, някой прозорец, преди да слезеш. Плашиш ме.

 

 

Шарън изключи клапите, провери отворите на газовите тръби — нямаше теч. После изтича до високите, защитени с решетки прозорчета — отвори ги и си пое въздух. Миризмата около нея беше отровна. Тя вдиша дълбоко и напълни дробовете си с чист въздух, после пристъпи през съборените сушилни, закопча блузата си и намери ръждясалата метална плочка. Вдигна я нагоре и под нея се разкри циментова шахта, може би около десетина метра дълбока, с метална стълба на стената. Тя заслиза по нея надолу в мрака.

 

 

Бил отвори северния изход, опря раницата си до стената на катранено тъмния коридор и чу блъскането й по източната врата.

Пристъпи тихо, облегна гръб в стената до вратата, пресегна се с едната ръка към клавиатурата и набра кода на вратата. Щифтовете изщракаха и там, в мазето, сред бляскавите изпарения, застана Шарън.

Той я сграбчи, завъртя я, опря я плътно в стената и я притисна здраво за гръкляна, под долната челюст.

— Проклета да си! — Гледаше я право в очите. — Не трябваше изобщо да идваш.

— Трябваше… да те видя… — Стори й се, че той просто ще я разкъса с голи ръце.

— Проклета да си! — повтори той и отметна гневно глава. Последва миг на осъзнаване, тя го прочете в очите му, и после той промълви, почти не вярвайки на себе си: — Сега трябва да те убия.

Шепотът му й подсказа, че той наистина го мисли.

— Защо?

В очите му изби влага. Той се пресегна към масата, събори купчината вестници и изведнъж дългият кухненски нож се озова в ръцете му. Шарън усети, че устата й е пресъхнала.

— Защото това място ще пламне. — Той посочи с ръка из стаята. — Ти го унищожи. И ще умреш, заедно с него.

— Къде е Теодор?

— Той е в безопасност. За него съм се погрижил. Ти ме предаде.

— Кълна се в Бога, не съм…

— Шшш, шшш, шшш… — зашътка той като баща на дъщеря. — Ще го направя заради теб, за да не се окажеш в нажежена стая, опитвайки се да изпълзиш от собствената си кожа…

И той опря ножа в гърлото й, мускулите му се напрегнаха и той натисна.

Тя не можеше да си поеме дъх. Усети влажната черта, докато ножът прерязваше кожата й. Шарън не можеше да повярва… не и този човек. Не и този човек, когото познаваше. Не и мъжът, когото тя…

— Откога… — успя да отрони — си станал… — плът и дъх Господен?

Това го спря.

— Аз съм, не помниш ли? — И тя сграбчи китката му, отблъсна я силом от шията си, измъкна ножа от ръката му и го запокити надалече. — Първо на първо, не съм те предавала… Ако бях намесила ченгетата, те нямаше да ми позволят да се приближа толкова много до теб.

— Имам предвид парите — промълви Бил тихо.

— Никой не ме е питал. Наруших всички правила, за да се добера дотук. — Тя изтри кръвта от шията си с палец, помисли малко и после яростно го лепна на бузата му. — Не се боя от теб, Бил! Ти и аз — двамата ще затворим веригата.

— Ти не знаеш нищо за това.

— Трите патента, Бил. „Юникорн Холдинг“ и „Линнет“. Говорих с Либлинг… Той умира в Нюйоркската болница, ако това те интересува.

— Не ме интересува.

— Така си и мислех. Дори видях снимката ти в старшия курс. И… — Асото в колодата. — Говорих с Кет.

Той я погледна и тънка усмивка се плъзна по лицето му. Тя изведнъж се изплаши, защото реакциите му бяха непредполагаеми.

— Ти не я познаваш — каза Бил.

Тя се постара да запази хладнокръвие.

— Кет е чудовище. Аз не съм. Ти не си. — Шарън си пое дъх. — Дай ми Тед.

Той дълго се вглежда в нея. Най-сетне Шарън прочете в погледа му, че беше взел решение.

— Той е в безопасност, Шарън. Той е добре. Намира се на стотици метри оттук.

— Не подпалвай това място.

— Ти щеше да направиш същото, горе.

— Трябваше да те видя. Защо ме спря, след като щеше сам да го направиш?

Бил посочи към тавана.

— Осем метра противопожарна стена над нас. Напълно изолирано от горните етажи. Няма никаква опасност сградата да пламне.

— Просто твоето малко местенце. Ще бъда съвсем откровена с теб, обожавам идеята на Дигби… център за хора със семейни проблеми, издържащ се от баровете и музикалните клубове в същата сграда. Това е то свободната инициатива! Не ми харесва гадостта, която „Стрейтмор“ планира за тази страна. Мисля, че „Карнеги Хейдън“ може да се превърне в модел за всеки град, където и да е. Но Тед е дете, Бил. Той няма нищо общо с всичко това. — Тя потърси очите му. — Освободи него, вземи мен.

Не отвърна нищо, само я гледаше. Шарън се замисли докъде можеше да си позволи с идеята за съблазън… и разбра. Не. Точно по този начин майка му се бе опитвала да установи контрол над него. Съблазънта нямаше да помогне.

В това беше неговата сила. Нямаше да позволи да го съблазнят.

— Бил, не знам как да ти дам онова, от което имаш нужда. Не става дума за Теодор, нито за „Карнеги Хейдън“. Става дума за теб и за мен, нали? По дяволите Кет! От самото начало става дума за теб и за мен…

Той кимна.

— Бил, как да те накарам да освободиш Тед? Ако се държа съблазнително, ще ти напомням за твоята майка, нали? Как да намеря път към теб?

Усмихна се.

— Мой проблем е как да го преодолея.

— Добре. Мама те е съблазнявала… Давала ти го е само когато е искала да получи нещо от теб, нали?

— Тя беше пълна егоистка. Нещо, което ти не си.

— Нито ти. В това съм сигурна. — Пристъпи към него, като се опитваше да диша равномерно. — Окей, какво си мечтаеш да получиш?

— Ами, „Карнеги Хейдън“…

— Не. Сега. Веднага.

Той я изгледа продължително.

— Винаги съм искал да летя — промълви той леко и поклати глава. — Свикнах да мисля, че интимността е някаква люспа…

— Че е какво?

— Лъжа. Химера.

— Но сега гледаш на нещата другояче.

— Е, започвам да разбирам малко повече какво е любовта.

— Всички я искаме.

— Аз не я исках.

Шарън си пое дъх.

— Тед също я заслужава, Бил. Освободи го и ще можеш да имаш мен. Не знам как да ти го кажа, без да те унизя и без да те уплаша. Е… да, сега аз искам нещо от теб, тъй че нещата може би не са съвсем чисти. Но ето, аз съм тук, нали? Освободи Теодор и ще бъдем заедно. Ще видим какво ще стане после.

Те се гледаха един друг. Шарън изведнъж усети, че няма да се изненада, ако той я целуне. И разбра, че й се иска да отвърне на целувката му. В този момент пламъците лумнаха в кухнята, микровълновата печка гореше, гуменият уплътнител на капака изхвърляше отровен черен пушек, и — уамп! — Езикът на пламъка близна петното бензин и всичко лумна. Огнена стена се надигна от всички посоки, пресече пространството между тях и Шарън отскочи назад.

— Махай се! — изрева той към нея през огнените кълба.

— Ами Тед?

— Довери ми се. Бягай! — Той се обърна и се затича по коридора, грабна раницата и изчезна от погледа й.

Шарън обърна гръб, закатери се по металната стълба, пушекът и пламъците я обгръщаха, докато пълзеше нагоре към пода на пералното помещение. Миризмата на газ беше понамаляла. Тя затръшна капака на шахтата, затича се нагоре по стълбите, заблъска по вратите и занатиска звънците, крещейки: „Пожар! Пожар!“, докато се носеше нагоре по стълбището.

 

 

Бил намести раницата на гърба си, затича се по коридора, направи завой, провря се през тесния отвор и отново се затича, докато не стигна до вратата на Теодор.

— Тед! — изкрещя той.

Тед беше облечен във фланелка „Найки“, една от няколкото, които Бил беше успял да купи по негова мярка. Рибата меч беше изстинала. Хлапето беше погълнато от играта на „Динографикс“.

— Тед, отиваме вкъщи.

Лицето на детето светна. Това, което чу, беше страхотно. След това то се завъртя из стаята и закрещя от възбуда.

— Тед! — Бил го сграбчи за рамото. — Имаме проблем, горе избухна пожар, пълно е с пушек, може да стане експлозия. Трябва да се държиш за мен и да не се плашиш, защото като свърши всичко това, ще те заведа при твоите родители. Разбрано?

— Разбрано. — Тед беше толкова щастлив, че изведнъж на Бил му стана тъжно.

— Добре, качвай се на гърба ми.

Тед го прегърна през врата и се хвана здраво, докато Бил се изправяше, мъчейки се да балансира между детето от едната си страна и тежката раница. Той го пренесе през вратите и запристъпва по канала на метрото, плътно до стената на тесния тротоар.

Наоколо беше катраненочерно. Вече надушваше пушека.

Бил се затича с всичка сила. Там, където пътечката на перона се стесняваше, той пусна момчето, накара го да тръгне напред и сам се промуши с раницата. Теодор го изчака от другата страна и двамата се затичаха напред.

Не беше достатъчно бързо.

— Следва завой! — извика Бил.

Пушекът стана съвсем гъст. Беше невъзможно да се диша. Двамата вече виждаха пред себе си червените отблясъци на пламъците, точно пред вратата на мазето на Бил.

— Какво е това? — извика Теодор.

— Продължавай да тичаш.

— Там има пожар.

Бензинът беше проникнал под прага и беше изтекъл по пътечката, образувайки вадичка, дълга около пет метра. Гореше.

— Как ще го прекосим?

— Качвай се пак на гърба ми! — Бил приклекна.

— Не, Бил! — извика детето.

— Качи се веднага, Теодор! Няма друг начин!

Пушекът и горещината бяха непоносими. Бил викаше, момчето плачеше. Той хвана една от малките му ръчички, постави я около врата си, взе другата, вдигна го, изправи се и го притисна към себе си.

Жегата беше адска. Бил си пое дъх и напълни дробовете си с отровен парлив дим, задържа го, стиснал детето в ръцете си и се замоли дано огънят не докосне раницата му и не взриви динамита. Трябваше да оцелеят в следващите десет секунди. Затича се през пламъците, през вратата и през адската горещина, озарила в алено онова, което доскоро представляваше неговото мазе. Обувките му пламнаха, маншетите на панталоните му също, а Теодор пищеше и пищеше. Бил продължаваше да бяга, не от горещината, а от динамита, качен на собствения му гръб.

Двадесетина метра по-нататък той се спря, пусна Теодор на земята и заотупва пламъците по обувките си и по маншетите на панталоните. След това коленичи.

— Качвай се — нареди отново и Теодор увисна на врата му. Той го повдигна и продължи надолу през подземния тротоар, през пушека, каре след каре.

Когато излязоха от подземието на сградата на D авеню, вече се бе стъмнило. Двамата пресякоха улицата към близкия гараж. Един мъж и едно момче, изморени до смърт, целите опушени и изподрани, влязоха вътре и се проснаха на земята.

 

 

Бил не беше влизал в „Серендипити III“ от двадесет години. С ужас си беше помислил, че може би приказното детско заведение вече не съществува. Тази ексцентрична, налудничава викторианска сладкарница за сладолед, където мама го беше водила. Ала когато я забеляза, натисна спирачката на лимузината.

— Тук е!

В една миризлива тоалетна до гаража той беше извадил от дъното на раницата си измачкани дрехи, изчистил беше личицето на Тед и своето, доколкото можа, с тоалетна хартия и сапун за ръце, и бе сресал косата на момчето. Сега той включи мигачите, отвори задната врата на лимузината и поведе момчето към заведението.

Кукли и смешници в шарени дрехи пред входа; маси в дъното, под изящна дърворезба и огромни стенни часовници.

— Маса за двама, където и да е — каза Бил и високомерната управителка пооправи хубавата си прическа, измервайки с поглед мъжа и детето, които имаха вид, сякаш бяха пътували на стоп дотук от Апалейчия. Тя ги отведе в един ъгъл на втория етаж.

Бил поръча на Тед чийзбургер, малцов шоколад и най-голямата връзка банани, която можеше да се намери. После бръкна в джоба на раницата си, извади една петдесетачка, подаде я на Тед и му каза да чака тук, докато родителите му дойдат и го вземат.

След това излезе от ресторанта, влезе в лимузината и потегли нанякъде. Когато забеляза уличен телефон, дръпна спирачката.

 

 

Първият телефон, който Шарън набра, след като излезе от сградата, беше този на Мартин, за да му каже къде да дойде. Когато разбра, че той кипи от ярост, затвори телефона. После набра телефонния си секретар.

Едва го чуваше, когато колите на пожарната профучаха и сирените им завиха по улицата. Обаждане от Кристъл, няколко съобщения от Фиона, после от Карндъл. Най-накрая беше съобщението на Бил Кайзър.

— Тед е в безопасност. Оставих го в „Серендипити III“, детски ресторант в Пет Сайд. Ще предадеш на семейство Маккинън, нали? И ги увери, че не е имало никакви сексуални извращения. — Гласът му на лентата прозвуча някак объркано. — Просто да не си мислят нелепости. Не съм такъв. Все едно, беше страхотно, че се видяхме… — Сякаш стоенето им в пламналата стая беше някаква повторна среща между разделили се някогашни влюбени от колежа. — И освен това, дано да реализират „Дигби“ за „Карнеги Хейдън“, и да го използват във всеки град, където има такава нужда. Би било хубаво, нали? Искам да кажа, все още ми се ще да го видя. До скоро — и той затвори.

Тя се обади на Едуард и после отново позвъни на Карндъл.

— Той е оставил Теодор в един ресторант. — Продиктува му името. — Тръгвам за там веднага.

— Стой там, където си, Шарън…

— Не. Искам да се уверя, че с Тед всичко е наред. Тръгвам.

 

 

Бил пое на запад през парка, после назад към долен Ню Йорк. Остави колата си в един гараж и тръгна пеша през Уест Вилидж. Нощта беше ясна, откъм Хъдсън духаше хладен вятър. Жилищната сграда беше стара. С асансьор отпреди войната, красиви завъртулки отпред и дебели стени отвътре.

Извади ключовете от страничния джоб на раницата, отвори остъклената входна врата и повика асансьора. След известно време машината пристигна и с него някаква млада жена. Бил отбягна любопитния й поглед, влезе и натисна копчето за последния етаж. После бързо излезе, преди вратата да се е затворила, отключи вратата към мазето и слезе по стълбите до служебното помещение на асансьора. От двете страни се намираха огромните барабани и по тях нагоре по шахтата се въртяха добре смазаните стоманени въжета. Бил отвори вратичката към шахтата, погледна нагоре, за да се увери, че асансьорът е горе, после бързо набута раницата си и затвори вратата зад себе си.

Високо над него асансьорът, който той беше отпратил до дванадесетия етаж, бавно се спускаше надолу.

Срещу шахтата имаше друга единична врата. Трябваха му три ключа, за да я отвори. Никой друг на този свят не притежаваше и трите.

Вратата се отвори навън, откривайки дървен панел. Бил му нанесе четири здрави, добре премерени ритника, докато не рухна. Две стъпала надолу и той се озова в студено, влажно и тясно помещение, в което липсваше всякакво осветление. Издърпа натъпкания с експлозив багаж след себе си. В един буркан в ъгъла имаше кибрити, останали от предишното му пребиваване. Запали една от клечките и се огледа.

Матрак, кофа и спален чувал, няколко консерви варен боб и няколко книги, в стая два пъти по-голяма от асансьорната кабина зад вратата. В помещението миришеше на плесен и на гнило. Бил беше забравил колко шумен е моторът на асансьора отвъд стената. Беше минало доста време, откакто се бе скрил тук.

Чоли Чолгош беше укривал тук уиски по време на Сухия режим. Бил се съмняваше, че някой живущ в сградата знае за това място. Съмняваше се, че който и да е на този свят знае за него, освен той самият.

Угаси клечката кибрит, преди да опари пръстите му и изправи раницата си на стената в ъгъла. Последният път, когато беше тук, си беше донесъл фенерче с батерии. Опипа наоколо, докато го намери, включи го, но батериите бяха изтощени.

Е, добре, тогава свещ. Драсна нова клечка, намери една свещ и я запали. После намести дървения панел зад вратата.

Свали си обувките и легна на матрака. Малко преди да заспи, се насили, пресегна се и угаси свещта с пръсти.

 

 

— Ти не си ли приятелка на баща ми? — каза момчето, когато Шарън го намери, захапал един банан от голямата връзка.

— Запознахме се у вас — кимна Шарън. — Не помниш ли?

Момчето се втренчи в нея и отвърна:

— Може би.

И в този момент очите на Теодор Маккинън станаха като палачинки и той изкрещя „Тати!“ с пълно гърло. Шарън се извърна, а там, горе на стълбището бе застанал Едуард Маккинън. Тя видя изражението му, когато забеляза сина си. Видя как лицето му се промени и той се затича между масите, космат и тромав, като кафяв мечок. И момчето се изправи, почти я прескочи, и после бащата прегърна сина си с едрите си лапи, вдигна го и го завъртя. Ресторантът беше притихнал. Всички гледаха, всички знаеха кой е това. Шарън изведнъж си даде сметка, че никога досега не беше виждала Едуард Маккинън да плаче.

А сега плачеше и сълзите му се стичаха по бузите.

— Теодор, Теодор, Теодор — повтаряше той безпаметно.

Момчето се бе вкопчило в него.

Едуард Маккинън хвърли поглед към Шарън и изведнъж тя изпита замайващото, страховито чувство, че всичко това й беше познато, че беше го преживяла и преди: висящите шарени абажури, боядисаната в бяло дървения и лицата на хората, с вилици, замръзнали във въздуха. Тя гледаше бащата и синът, но това не беше нейният баща, нито нейният син. Мигът просто бе изплувал някъде от сънищата й.