Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (22)

22.

Час по-късно, докато возеше Шарън в нощта към дома й, Мартин Карндъл й обясняваше какво престои.

— Животът ти ще се промени изцяло. Ще имаш двадесет и четири часово покритие… Това означава, че непрекъснато в дома ти ще има един агент, който ще те следва навсякъде, където отидеш. Ще видим дали не можем да наемем апартамент в същата сграда и да го превърнем в база на операцията.

— Е, вие и досега не ме изпускахте от очи…

— Досега не беше приоритетно. Сега ще бъде съвсем друго. Това е агент на постоянна охрана, непрекъснато. Влизаш в банята и тя е с теб. Ще те пази дори когато спиш.

Шарън го погледна. Изглеждаше толкова явно изтощен, че за малко да му предложи да шофира вместо него.

Тя си пое дълбоко дъх и се реши:

— Мартин, ще ти кажа нещо, което няма да ти хареса. — И тя му заразказва за посещението си при Екатерина.

Той се мръщи и накрая я прекъсна:

— Трябваше веднага да ни го кажеш!

Тя се поколеба. Всички възможни оправдания й се сториха неубедителни.

— Мислех, че ще се оправя и сама — отвърна тя най-сетне.

— Шарън… — Отначало тонът му й се стори учтив. — Ако още веднъж ми извъртиш подобен номер, така ще те подредя, както не би могла и да си представиш! Разбра ли ме?

 

 

След като бе действала на своя глава без благословията на Карндъл, Шарън очакваше, че жената агент, която щеше да прекара нощта в дома й, ще се отнася с недоверие към нея. Но минута, след като се запозна със специален агент Фиона Конлин, тя изведнъж я почувства близка. Момичето носеше очила и приличаше на библиотекарка, на грижите на която бяха поверени ценни ръкописи. Побъбриха си до късно през нощта за случая, после за мъже и за връзки, а след това — и то Фиона го подхвана — за любовта си към работата. Но въпреки това, когато агентката придърпа стол в ъгъла и седна да си чете, а Шарън най-после си легна, тя дълго време остана будна, вперила очи в тавана, мислейки си как, по дяволите, ще успеят да спасят момчето.

 

 

Проклетата кутия беше голяма, заемаше половината от гишето на гардероба и нервираше Марша през цялата сутрин. Беше смятала, че няма кой знае каква философия да работиш на гардероба в руска чайна. Изискваше се само добър външен вид и да разменяш палта срещу номера. Така щеше да вижда какви ли не изтъкнати личности и да флиртува с привлекателни и влиятелни мъже. Не лоша работа за една безработна актриса. Тя си изкарваше обедите, някой друг й плащаше вечерите. Та значи, някой беше оставил тази кутия снощи. Но кой?

Широка и плоска, направена от тънки дъсчици скрепени с лико. Най-сетне тя не издържа и погледна към Лорънс, който лъскаше бара.

— Лорънс, искам да те питам за тази кутия…

— Ей сега — отзова се възрастният мъж и дотича по застланата с луксозен килим пътека. — Какъв е проблемът, мила?

— Като дойдох тази заран, това… нещо беше тук. Не знам нито какво е, нито кой го е оставил, но ще ми пречи на обяд, когато има навалица.

Лорънс отвори тясната врата и влезе. Измъкна очилата си за четене и си ги постави на носа.

— Ами — изломоти той, — всичко, което виждам, е някакъв телефонен номер, драснат ей тук, отстрани. Можем просто да се обадим на него.

 

 

В закритата служебна кола в долната част на ситито, търговския център, Шарън съжаляваше, че не бе имала време дори за един душ. Но беше благодарна, че нещо се бе случило. Дързостта му я накара да се усмихне за стотен път. Как, по дяволите, бе успял да занесе и остави Ван Гог в гардероба на руската чайна?

Петдесет и седми номер на Седмо авеню беше обкръжен от полицейски коли и микробуси, когато пристигнаха там. Шарън се качи в колата на Мартин и загледа как рентгеновата техника показва съдържанието на опаковката. Призрачните очертания на капитана на парахода се олюляха за миг на синкавия екран, като лице, изплувало от водата, преди екранът да избледнее.

По микрофона прозвуча:

— Не се забелязват никакви жици, дотук всичко е чисто.

Мартин погледна към Шарън.

— Отклоняваме се от директивата. Бил каза да го занесем в галерията „Кристис“. Така и ще направим, но след като се отбием в лабораторията, където ще се помъчим да снемем отпечатъци, косми и влакънца, капки пот, всичко, което може да е оставило следи след съприкосновение с пратката.

— Е, неговите инструкции наистина не бяха точно такива…

— Не можеш да възразиш на това, нали? Просто си вършим работата.

Шарън млъкна, изненадана от неговата енергичност. Но после се съвзе.

— Мартин, съжалявам, но указанията ми са да остана при платното, докато се озове в „Кристис“.

— Шарън, това не е необходимо.

— Мартин, това е моя работа. Няма да позволя на никого после да каже, че съм провалила всичко. Такава е сделката. Оставам с картината до края.

 

 

Човече, рече си Бил наум, това нещо ще продължи вечно. Теодор Маккинън врещеше с пълно гърло вече от четири часа. Най-накрая се изтощи и гласът му прегракна.

— Тед, има ли някакви хапчета или инжекции, които взимаш или ти слагат редовно?

Никакъв отговор.

— Ако ми помогнеш, ще ти донеса сладолед.

Никакъв отговор.

— Хайде, Тед… Някакви хапчета или инжекции?

Най-сетне момчето се предаде.

— Лукреция ми дава витамини.

— Тази Лукреция май прави всичко, а? — Мълчание. — Добре, витамини. В стъклени шишенца ли са като тези, които се купуват от магазина? — Бил му показа шишенце с витамин „С“. — Или в малки пластмасови пакетчета, като това? — Той поклати опаковка с лекарства по лекарско предписание, с указание, че може да се дава и на деца.

Момчето протегна ръка към стъкленото бурканче.

— Какво ще кажеш за това? — Бил зарови в чантата си и измъкна оттам купения от аптека детски сироп против кашлица и пластмасова спринцовка. — Такива неща дават ли ти?

Момчето погледна спринцовката.

— При доктора — каза той.

— Но не и вкъщи?

— Не. Мама ще дойде ли?

— А някаква специална храна дават ли ти? Има ли нещо, от което ти става гадно, като го ядеш?

Теодор Маккинън измери с поглед мъжа пред себе си.

— Дават ми шоколад и фъстъчено масло.

— И ядеш само това?

— И риба меч и бекон и черен хайвер.

— Непрекъснато? Всеки ден? — Момчето кимна и Бил се разсмя: — Как ли пък ще ти повярвам!

Лицето на момчето бавно се сгърчи в трагическа маска и то нададе вой, който се извиси до небесата.

Бил размаха ръце.

— Добре, добре, добре! — Кресчендото отекваше непоносимо в тясното помещение. Бил запуши ушите си. — Млъкни! — изкрещя той толкова яростно, че момчето тутакси млъкна. Ехото от гласа му прогърмя из подземната стая. — Ще получиш бекон, ще получиш шоколад, ще получиш всичкото фъстъчено масло, което можеш да изядеш. Ако ми помогнеш, ще получиш дори риба меч. Видя ли компютъра?

— Искам „Динографикс“.

— Играта с динозаври? Ако се държиш добре, може би ще я имаш. — Той измъкна кутията, която беше пазил за най-накрая. — Но сега имам подарък за теб.

Кутията беше стара, опърпана и с разкъсан целофан, но Бил беше употребил цели двадесет минути с фазомера, докато се увери, че всички части работят. Тед не промълви нито дума.

— Това ми беше любимата играчка, когато бях колкото теб. — Хлапето леко извърна глава и го погледна. — Едно от малкото неща, които имах, когато бях дете.

— Ама тя е толкова стара. — Бил си даде сметка, че това означаваше подценяване на жеста му, но не се обиди.

— Стара е — каза Бил, — но е ценна.

Той отвори кутията и извади черния парен локомотив. Винаги се беше възхищавал на изработката на детайлите, на тънките метални пръчици, които въртяха колелата. Момчето не показа особен интерес. Бил започна да сглобява релсовия път. Беше забравил каква мъка е да нагласиш сегментите така, че всички електрически контакти да се свържат, най-накрая успя да изгради внушителна осморка с дължина два метра. Той постави локомотива върху релсите, включи трансформатора и завъртя ръчката на контролната кутия.

Черният локомотив се придвижи на няколко сантиметра и спря.

Бил го вдигна, намести колелцата му, опита отново и този път бе възнаграден — малката машина уверено запухтя по трасето. Тед, легнал по коремче на леглото, я загледа как се върти по осморката, захапал палец. Най-сетне момчето се изправи, седна и започна да я наблюдава с интерес.

— Не е лошо, а? — каза Бил и се обърна към кутията да види в какво състояние бяха вагончетата.

Тед стана, направи три крачки и изрита високо локомотивчето към базалтовата стена. Играчката се блъсна в скалата, издрънча и падна на една страна. Бил вдигна поглед изненадан. Момчето се беше навело напред, стиснало юмручета, очакващо нещо да се случи.

Бил се изправи тромаво, прекоси стаята и вдигна счупеното локомотивче. Завъртя го в длан, за да огледа пораженията. Беше се цепнало надлъж, оста му беше счупена, а колелетата смачкани. Той хвърли поглед към Тед, който го изчакваше напрегнат.

Беше дете. Просто дете, озовало се в трудна ситуация и Бил се удиви откъде бе намерило смелост да направи това.

Отпусна ръката си с локомотивчето и се облегна на хладилника.

— Тед, тук сме само двамата, така че нека да си го кажем направо. — Гласът му беше нисък и той втренчи поглед в очите на хлапето. — Отнасяй се към мен с достойнство и аз ще се отнасям към теб с достойнство. Знаеш ли какво означава „достойнство“?

Момчето седна на леглото, преглътна и кимна.

— Трябва да се справим с всичко това — каза Бил. — Всъщност, може да се окаже забавно. Но само ако се уважаваме един друг, нали?

Тед седеше и го гледаше. Бил хвърли небрежно локомотивчето в кутията, въздъхна тежко, докато я вдигаше, излезе навън и заключи вратата. Докато вървеше към изхода на тунела, той чу момчето зад гърба си този път да плаче наистина.

 

 

Когато влязоха в зданието на ФБР, Мартин потупа Шарън по рамото и каза:

— В моя кабинет, веднага!

Шарън го последва по коридора. Той задържа вратата отворена, за да влезе, и после я затръшна.

— Само искам да знаеш, че Екатерина фон Арлсбург е отлетяла снощи за Швейцария. Интерпол се опитва да я проследи, но може би вече са изгубили следите й. — Той поклати глава. — Внимавай в тази дивотия или ще те закова за съучастие и подпомагане на беглец. Ясно ли е? — Той отвори вратата, преди да успее да му отговори нещо, и закрачи пред нея. — И изобщо не си въобразявай, че няма да те дам на прокурора, защото ще го направя — добави пред останалите агенти в офиса. — Щом искаш да бъдеш до картината, прибирай си нещата и в лабораторията.

Гумените ръкавици на ФБР бяха по-различни от ръкавиците, които Шарън използваше в „Белвю“: по-дебели, по-зеленикави, по-здрави и по-скъпи. Тя седна в ъгъла на лабораторията, в креслото, което бяха определили за нея, с ръкавици и с хирургическа маска на лицето, с бяла стерилна униформа, под флуоресцентното осветление.

Първо облъчиха с рентген дървената кутия. После я снимаха. Огледаха кутията за отпечатъци от пръсти, като я обходиха с лазерен лъч. Взеха няколко, с четка, пудра и фоточувствителна лента. Нито един от тях не съвпадаше с отпечатъците, които Бил беше оставил в „Белвю“. Шарън вече очакваше, че ще разтворят кутията, но те не бързаха. Двама агенти с мрежи на косите и с маски дълго и тягостно заоглеждаха повърхността с лещи и пинсети, за да намерят някакви, макар и нищожни следи от влакънца. От няколкото, които събраха, едва две-три наподобяваха тези от гумирани памучни ръкавици. Стерилният химикал, с който беше надраскан телефонния номер на Шарън, се оказа бронз за радиатори. Хората обърнаха специално внимание за наличие на косми и влакънца в зоната около надписа. Лентата, която придържа химикала по време на писането, обикновено съдържа залепващо вещество, което можеше да задържи косъмчета и микроскопични влакънца. Но очевидно такава лента не беше използвана.

Те огледаха внимателно главичките на пироните. Взеха отпечатъци на кръглите белези, които чукът беше оставил върху мекото дърво, последва дълго обсъждане как точно беше сглобена кутията. Най-накрая се съгласиха помежду си, че майсторът на кутията е работил с дясната ръка, че е използвал поне два вида пирони и че страната, на която се намираше надписът и която първоначално мислеха, че е предница, е била поставена най-накрая. След това разглобиха лицевия панел, пирон по пирон, във възможно най-близък обратен ред на сглобяването.

Шарън се изправи и погледна, когато вдигнаха капака и светлината блесна в платното на Ван Гог. Там, загледано скръбно към тавана от пода на лабораторията, се виждаше мъдрото, открито лице на капитан Мерсол. Шарън не очакваше да бъде емоционално разтърсена от платното, от зелените тонове, преливащи в жълто по ноздрите на мъжествения нос, от вихрещата се пурпурна мъгла зад него. Но в мига, в който видя картината, усети буца в гърлото си и бе потресена от внушението, от измъчения трагизъм, изписан на лицето. Винсент Ван Гог. Суровият, с тъжни очи морски капитан и някъде там, отвън, Теодор Маккинън, петгодишното момче, самотно и изплашено до смърт. Дори агентите, с ръкавиците и мрежите на косите, замръзнаха за миг, втренчени в платното.

Един от агентите отвори лъскаво метално куфарче, свързано с компютърен монитор. Той застана над картината и бавно придвижи скенера по нея. Последва бибипкане и всички се струпаха пред монитора.

— Истинската е — каза един от агентите.

— Микрочип, вграден в картината — поясни един от агентите. — Последна дума на техниката при произведения на изкуството. Така можем да сме сигурни, че не е фалшификат.

Изправена, Шарън за миг си помисли за заниманията на Бил Кайзър с микрочипове. В този момент тя нямаше да се изненада, ако той го беше поставил сам.

 

 

Бил се облегна на стола, вдигнал крака на бюрото си и се загледа в монитора на камерата от клетката на Тед. В момента момчето стреляше по някакви видеочудовища и обясняваше играта на някакъв свой въображаем приятел, за да се чувства по-малко самотно.

Господи, и Бил беше правил същото. Непрекъснато, през цялото си детство. Онази вечна камера, око в небето, която той си бе представял, че следи непрекъснато всяка негова стъпка, записвайки всяка мисъл и движение на мускулите… За какво? В името на бъдещето? Или за да не избегне възмездието?

А сега, ето го, самият той, внушаващ на едно хлапе образите от собственото си детство — непрестанно, безсмислено наблюдение, вкарано в капана на реалността, която не той беше сътворил.

Бил се вгледа в черно-бялото изображение на монитора и си представи, че наблюдава ленти, получени от тях, записалите собственото му детство: малко хлапе в една стая, играещо си с електроника, мъчещо се да не позволи на тишината, която го обгръща, да го погълне. Преглътна и леко потръпна от сюрреалистичния сюжет. Стори му се, че момчето, което наблюдава, бе всъщност той самият.

Винаги се беше чудил докъде ли стигат границите на неговите възможности. Този малък експеримент, той си даваше ясна сметка за това, щеше да ги уточни.