Александър Пушкин
Евгений Онегин (7) (Роман в стихове)

I

От пролетното слънце веч.

снегът на хълмите изтля

на мътни ручеи потече

към наводнените поля.

Природата през сън усеща,

с усмивка пролетта посреща.

Синеят ведри небеса.

Прозрачни още дървеса

като във пух се зеленеят.

От кошера пчели летят

прашец в полята да сберат.

Долини съхнат и пъстреят,

стада звънят и славей пак

запява в тъмния шубрак.

II

Тъжа при твоята поява,

о пролет! Време за любов!

Каква притома завладява

сърцето ми при твоя зов!

Как тежко мойта гръд въздъхне,

когато ме в лицето лъхне

дошлата откъм юг вълна

сред мойта селска тишина!

Нима отвикнах от наслада,

та всичко, що живот вести,

ликува, радва се, блести,

навява мъка и досада

на морната душа и плът

и тъмен е за мен светът?

III

Или препълнен с радост жива,

възвратът мил на пролетта

ни спомня загуба горчива

с шума на новите листа?

Или душата е смутена

пред тази гледка оживена,

че няма да се възроди

живот увехнал във гърди?

А може би за друга пролет,

изпълнена със шум и звън,

си спомняме като насън,

копнее в поетичен полет

за друга някаква страна,

за чудна нощ и за луна…

IV

Послушайте, добри ленивци,

епикурейци-мъдреци,

заседнали дома щастливци,

на Левшин ревностни четци,

вий, градски дами неспокойни,

и вий, приамовци достойни —

зове ви в село пролетта

с цветя, чист въздух, топлота,

зове с разходки вдъхновени

сред нощи, пълни с нега, чар…

Навън, другари — млад и стар —

кои в карета настанени,

кои във пощенска кола, —

навън, че пролет е дошла!

V

И ти, читателю охолен,

що зиме си гулял в града

на бал и пир — във устрем волен

литни сега на свобода!

Със мойта муза ти послушай

шума на бистър горски ручей

или в дъбравата постой,

там, дето нашият герой

с душа ленива и унила

през зимата, отшелник цял,

в съседство с Таня бе живял,

мечтателката моя мила,

и дето сетне, за беда,

остави горестна следа.

VI

Сред хълми там селце се гуши

поточе в китната лъка

покрай горичка лъкатуши,

тече към близката река.

Там шипков храст се розовее

и влюбен славей нощем пее;

два бора клонести стърчат

край глъхнал гроб във тоя кът.

Там камък бял се спотаява,

на него надписът гласи:

„Владимир Ленски тук лежи,

убит тогава и тогава…

на чест любовна рицар клет.

Почивай, юноша-поет!“

VII

Лети поточето, ромони;

понявга ранният ветрец

заклатил боровите клони,

над гроба люшкаше венец.

Бе време — тихо в късна доба

две дружки идваха на гроба,

прегърнеха се, свели лик,

със плач пред лунния светлик.

Но днес забрава го покрива.

Следи към него не личат.

Пастирът само в този кът —

стар, хилав — още се отбива,

плете цървул като преди

и песен горестна реди.

VIII, IX, X

Мой беден Ленски! Тя не страда,

плача си скоро тя надви.

Изменя годеница млада

на своята печал, уви!

По друг наскоро се увлече,

друг нейните сълзи пресече,

успя скръбта й да приспи —

улан с любов я заслепи,

улан й заплени сърцето…

И пред олтара под венец

стои тя с този хубавец,

свенливо свела си лицето,

с усмивка, с грейнали очи,

в които скрита страст личи,

XI

Мой клет певец! В нощта задгробна,

в пределите на вечността,

смути ли го вестта злокобна,

че с друг изневери му тя?

Или в безчувствие край Лета

блажено е приспан поета

и от света затворен, ням.

не го смущава нищо там?…

Така напуснем ли живота,

забрави ни съвсем светът:

другарят, милата, врагът

замлъкнат. Само за имота

наследниците в злобен хор

започнат непристоен спор.

XII

И скоро без гласа на Оля

замрягна Ларини домът.

Уланът тръгна по неволя

след полка с нея, в дълъг път.

Старицата едва бе жива,

Когато с плач и скръб горчива

изпрати свойта дъщеря;

Татяна сълзите възпря,

но тиха, от печал обзета,

тя смъртно бледа се яви,

за сбогом нещо промълви

при впрегнатата вън карета

и сред прощална суетня

изпрати младите и тя.

XIII

И сякаш през мъгла Татяна

ги проследи как чезнат те…

И тя сама, сама остана!

Другарката и от дете,

любимата й гълъбица,

добрата, родната сестрица —

във грижи дружка, в радостта

навеки си отиде тя!

Безцелно броди, няма мира,

поглежда двора опустял,

градината…навред печал,

утеха в нищо не намира…

Сърцето люта скръб терзай.

Готова е да заридай.

XIV

И в тази самота жестока

по-силно я страстта гори

и за Онегин по-дълбока,

по-страшна мъка я мори.

Тя няма вече да го види;

тя трябва да възненавиди

убиеца на своя брат…

Той, клетникът, загина млад,

а никой го не помни; ето,

любимата му е при друг.

И неговата памет тук

изчезна като дим в небето;

днес две сърца по някой път

за него може би тъжат…

XV

Тих заник. Сводът потъмнява.

Поток струи, едва шуми.

С бръмчене бръмбар прелетява.

Край светлата река дими

рибарски огън. Замечтана,

под лунна светлина Татяна

на хълм възлиза, сред степта,

от своя — водена — мечта,

От хълма, долу в здрачината,

тя вижда селище, стени

и господарски дом встрани

с огромен парк откъм реката.

Тя гледа с пламнало лице

и с развълнувано сърце.

XVI

Съмненията я смущават. „Да сляза ли?

Та той не е отдавна тук…

Не ме познават…

Да хвърля поглед бърз поне…“

И ето слиза тя от хълма,

върви със странни чувства пълна…

Задъхана, с учуден взор

тя влиза в глъхналия двор.

Върху й с лай се спускат псета.

При нейния изплашен вик

момчета се притичват в миг.

Под тяхна е закрила взета

госпожицата — не без бой

замлъкна кучешкия вой.

XVII

„Ще мога ли — Татяна пита —

да видя хубавия дом?“

И към Анися тая свита

за ключа припна бързешком.

Анися се яви, отвори

и Таня, без да проговори,

пристъпи в къщния покой,

де бе живял доскоро той.

Видя билярд, на него — щека,

на смачканото канапе

камшик манежен сложен бе.

Анися промълви полека:

„Ей до камината… ей там…

седеше господарят сам.“

XVIII

Зимъс седяха в тази стая

със Ленски, клетия съсед,

А заповядайте и в тая —

тя беше негов кабинет.

Тук пиеше кафе, седеше,

изслушваше доклад, четеше,

и ден след ден така вървя…

И старият си тук живя.

Понявга, сложил очилата,

той сядаше в неделен ден

на карти да играе с мен.

Дано блаженство на душата

му бог даде във рая свой,

а тук на костите — покой!

XIX

Татяна гледа умилено

към всяко нещо в този кът

и струва й се то безценно,

то пълни морната й гръд

с полумъчителна отрада:

в средата масата с лампада,

с куп книги; старото кресло;

постланото с килим легло;

прозорецът при здрача лунен

и гледката в светлика блед;

на Байрон цветният портрет

и статуйката — мъж чугунен

със шапка, свъсено лице

и скръстени отпред ръце.

XX

И в модната килия Таня

като замаяна стои. Но хлад повея.

Късно стана. Долината се спотаи.

Унася се във сън гората;

За хълма скрива се луната.

А пилигримката сама

се стяга вече за дома

И скрила своето вълнение,

с въздишка, притаена в гръд,

обратния поема път,

като поисква разрешение

понявга да я пускат те,

тук разпи книжки да чете.

XXI

При портата се спря, прости се

с прислужницата; но след ден

тя още сутринта яви се

във тоя дом усамотен.

И в кабинета изоставен,

а може би съвсем забравен,

сама най-после се видя

и дълго, дълго плака тя.

След туй със книгите зае се.

Изпърво хвърли бегъл взор,

но спря я странният подбор;

във четене се тя унесе

с духовна жажда, страст дори,

и друг, нов свят й се откри.

XXII

Макар да знаем, че Евгений

със книгите се бе простил,

но някои творби по-ценни

все пак той беше пощадил:

певеца горд на Дон Жуана

и още няколко романа,

творения от този век,

в които днешният човек

е обрисуван доста верно:

безнравствен, с дребнички дела,

с душа себична, суха, зла

и склонна към мечти безмерно,

о ожесточен кьм всичко ум,

кипящ сред празно вдиган шум.

XXIII

Места се срещат подчертани, —

от нокът белег там личи;

по-живо биват приковани

към тях моминските очи.

За нея всеки знак е ясен:

личи с какво е бил съгласен

и от какво пък — поразен,

когато чел е някой ден.

Понявга взорът й се спира

На отбелязан с молив ред…

Така душата му навред

неволно израз тук намира

ту с думичка или с въпрос,

ту с кръстче или с белег прост.

XXIV

Тя почва да разбира тоя,

когото срещна в свод път

и който й разби покоя

по волята на властен съд;

за нея става той по-ясен;

чудак печален и опасен,

от ада ли създаден бе

или от светлото небе?

Какво е? Дух с мечти безплодни?

Нищожен призрак? Франт ли наш?

Московец ли в Харолдов плащ,

жив речник ли на думи модни,

подобие на чужд герой!?…

Или пародия е той?

XXV

Нима тя думата разчете?

Реши загадката? Нима?

Седи тя. Бягат часовете.

В туй време майка й дома

за нея водеше беседа сама

със двамата съседа.

Отдавна чакаха я те.

„Какво? Та тя не е дете —

с въздишка старата им каза.

— Достатъчно седя, ами —

ще трябва да се задоми;

макар че всекиго отряза:

не щяла! Скита по цял ден

в гората с вид опечален!“

XXVI

— Не е ли влюбена? — „В кого ли?

Буянов я иска — не щя.

И Петушков напразно моли —

отказа и на него тя.

Пихтин, хусарят, ни гостува

и влюбен в нея, прави, струва!…

Дано, си рекох… Но къде!

И тук до сватба не дойде.“

— Ех, майко, що се кахърите?

В Москва идете най-подир

на моминия панаир!

„Не стигат, братко мой, парите.“

— Е, зимата престойте там,

аз мога взаем да ви дам.

XXVII

Разумния съвет приела,

старицата след ден, след два

решение бе вече взела

да карат зимата в Москва.

И Таня слуша новината.

На съд тя скоро, непозната,

ще се представи пред света

с провинциална простота,

с обноски сдържано свенливи,

с премяна, с накит закъснял;

със склад от думи остарял;

ще срещне взори насмешливи

на дами и контета рой…

О, по-добре в гората стой!

XXVIII

Щом стане сутрин, към полето

сега тя бърза да върви

и с умиление в сърцето

оглежда всичко и мълви:

„Прощавайте, долини мирни,

и вий, гори, полета ширни,

вий, хълми, ручеи, трева,

и ти, небесна синева!

Прощавай, весела природо!

Аз сменям свидните места

със свят на шум и суета!…

Прощавай, моя ти свободо!

Къде отивам аз? Не знам…

Съдбата що ми готви там?“

XXIX

Разходките по-дълго траят:

ту хълм, ту ручейче сега

със свойта прелест я омаят —

застане тя пред тях с тъга.

Горичките, лъките гледа —

като с приятели в беседа

тя дълго нещо им шепти.

Но бързо лятото лети.

Ей златна есен листи рони.

Природата е в бледен чар —

безмълвно готвен жертвен дар…

И ето, облаци подгонил,

зави, задуха лих горняк —

вълшебна Зима идва пак.

XXX

Дойде, развя парцали бели

по дъбови клонаци тя;

и метна губери дебели

по хълмове, поля, къщя.

Покрила с тях и ледовете,

сравни реката с бреговете.

Зарадва, ни и ни плени

тя, майка-Зима, с лудини.

Не радва й се само Таня

Не хуква дая срещне пак,

да вдъхне мраз, да грабне сняг

от свелата бял покрив баня —

да освежи лице и гръд;

очаква я невесел път.

XXXI

Отсрочка стана, сетне — втора;

последен срок — и ето на:

преглеждат и потягат в двора

слугите старата шейна.

От три кочии е обозът,

покъщнина със тях ще возят;

сандъци, тенджери, котли,

постелки, клетки със петли,

възглавници, сладка в буркани,

завивки, гъби във гърне,

столове и… какво ли не.

Слугини плачат, вкуп събрани,

а край обора — глъч и звън:

изкарват всички кранти вън.

XXXII

В шейните впрягат ги; подават

готвачите храна за път;

кочиите грамади стават;

колари и жени гълчат.

Ей кочияш брадат се мята

на кранта мършава, космата.

А купът от слуги расте:

сбогуват се при входа те.

Пое возилото почтено

и мина входната врата.

„Простете, хубави места!

Прости, гнездо уединено!

Ох, ще те видя ли, мой кът?…“

И сълзите текат, текат.

XXXIII

Когато нашата просвета

прекрачи днешните межди

(пет века След като покрета),

тя всичко, знам, ще уреди.

Тогаз ще подобрят наверно

и наште пътища безмерно —

ще свържат и ще пресекат

в Русия всеки роден кът.

Мосгове сьс дьги широки

ще се извият над води;

потомьк дръзко ще гради

през урви сводове високи;

ще има станции по план,

на всяка станция — и хан.

XXXIV

Днес път ли, мост ли, дето минеш,

все лоши; станции — за срам;

не дават миг да си починеш

бълхи и дървеници там.

Не срещаш хан; а в хижа хладна

виси ей тъй, с надутост гладна,

стар лист за ястия, превит,

и дразни твоя апетит.

В туй време селски два циклопа

пред бавно тлеещ огън тук

лекуват грубо с руски чук

изделието на Европа

и дават своя благослов

на всеки коловоз и ров.

XXXV

Затуй пък зиме — път чудесен:

покрил е всеки трап снегът.

Като стиха на модна песен

е гладък тоя снежен път.

Подвикват кочияши бойки,

летят неуморими тройки

и мяркат се пред твоя взор

ред стълбове като стобор.

За жалост Ларина пътува

със своите собствени коне,

от превоз да спести поне…

А Таня… тя се налюбува

на наште скучни равнини:

пътуват вече седем дни.

XXXVI

Но ето — блясват пред очите

в обистрената синева

със златни кръстове главите

на белокаменна Москва.

Как гледах, братя, с благодарни

очи тез църкви и звънарки,

градини и дворци в часът,

когато връщах се от път!

Москва, как често в скръб горчива,

при моя скитнически дял,

за теб в разлъка съм копнял!

Москва… какво ли се не слива

за всеки русин в тоя звук,

какъвто, вярвам, няма друг.

XXXVII

Наблизо, обкръжен в дъбрава,

стои дворец на нисък склон

и спомня мрачно бивша слава —

тук чакал бе Наполеон,

опит от щастие притворно,

Москва да поднесе покорно

от Кремъл ключа; но глава

не сведе моята Москва!

Тя имаше си мисъл своя:

и вместо празник, вместо дар

подготвила му бе пожар,

за да посрещне с чест героя.

Оттук като загубен бой

бе гледал пламъците той.

XXXVIII

Свидетелю на руска слава,

Петровски замък, гордо стой!

Но сбогом! Бялва се застава;

шейната прави лек завой —

през ямите на Тверска^[4] крета.

И мяркат се встрани хлапета,

къщурки, църквици, жени,

фенери, стълбове, шейни,

казаци, здания, градини,

търговци, будки, замък стар,

огради, лавки, булевард,

аптеки, модни магазини,

балкони, гарги на ята

и лъв пред някоя врата.

XXXIX–XL

То бе разходка безконечна;

и най-подир след час и друг

до „Харитон“^[5] в една пресечна

шейната спря: ще слизат тук,

При стара охтичава леля,

четвърта зима на постеля,

те идват. Ето, изведнъж.

отваря им вратата мъж,

наметнал дреха посъдрана,

с чорап в ръка — възстар калмик

Княгинята ги срещна с вик

във гостната върху дивана.

Прегръдки, сълзи — то се знай —

и възклицания без край.

XLI

„Mon ange!“ — Pachette!^[6] — — „Mon ange, Алина!“

— Ти тук! — „Наканих се едва…“

— За дълго ли? — „Не знам, кузина.“

— Седни — как чудно е това!

Като в роман, ей богу,

стана… „Това е моята Татяна.“

— Ах, Таня! Но ела при мен —

бълнувам сякаш тоя ден…

А помниш Грандисън? Добре е…

„Кой Грандисън?…О, боже мой!

Да, помня, помня. Где е той?“

— В Москва; до „Симеон“^[7]

живее. На бъдни вечер бе при мен.

Син има, скоро задомен.

XLII

А онзи… после ще си кажем,

нали? Ний Таня — утре хем —

на всички близки ще покажем.

За жалост остарях съвсем;

едва се тътра, нямам сили.

Но вие сте се уморили

от дългия и труден път…

Ох, изтощи се мойта гръд…

Не само скръб, сега и радост

ми тегне, душо… погледни:

негодна съм… На старини

животът е такава гадост…

И тук гласът й захриптя —

през сълзи се разкашля тя.

XLIII

От болната се трогна Таня —

добра и весела е тя;

но мъчно й за село стана,

за свойта стая закопня.

В легло, завесено с коприна,

не спи, не може си почина,

и ранният камбанен звън,

що буди хората от сън,

я вдига сякаш от кревата.

Но от прозореца студен

не вижда в здрача разреден

полето, гледката позната;

пред нея — чужд, залутан двор,

конюшня, кухня и стобор.

XLIV

И ето тръгват по роднини —

развеждат я навред сега:

на разни лели, вуйни, стрини

представят нейната тъга.

Дошли от село тъй далечно,

посрещани са те сърдечно

със обед, чай или сладкиш.

„Каква пораснала е, виж!

А сякаш вчера те кръщавах!

Пък аз те носих на ръце!

Пък аз те храних с млечице!

Пък аз ти сладки питки давах!“

И бабичките в хор мълвят:

„Летят годинките, летят!“

XLV

Но не личи у тях промяна,

не бие на очи поне:

пак лелята, княгиня Ана,

си носи тюлено боне;

пак лъже Лидия Лавровна,

белосва се Лукеря Лвовна,

Иван Петрович е глупак,

Семьон Петрович — стиснат пак;

дружи си пак Любов Петровна

с мосьо Финмуш, французин сух;

съпругът й, смирен и глух,

пак ходи в клуба най-редовно

и лаком до немай-къде,

за двама пие и яде.

XLVI

Прегръщат я и дъщерите.

Те, грациите на Москва,

от връх главата до петите

оглеждат Таня при това.

Намират я провинциална,

надута, странна и печална,

възбледа, слаба, но съвсем

не грозна — годна за прием;

и следват своята природа:

започват с нея да дружат,

весден яза ръце държат

и къдрят по последна мода,

целуват я, не се свенят

и своите тайни й мълвят:

XLVII

момински тайни за победи,

шеги, надежди и мечти.

Текат невинните беседи,

поукрасени с клевети.

На свойто бъбрене, в отплата

те искат мило тя самата

сърцето си да довери на

своите дружки и сестри.

Но Таня слуша без участие,

като насън по някой път;

стаеното във свойта гръд

съкровище на сълзи, щастие

не иска да споделя с друг

и не отронва нито звук.

XLVIII

Татяна иска да внимава

в беседите — наостря слух,

но всички тук ги занимава

брътвеж несвързан, глупав, кух;

говорят бледо, равнодушно

и клеветят дори бездушно;

безплодните им новини,

въпроси, приказки, сплетни

протичат сухо и превзето;

дори случайно сред шума

не блясва мисъл от ума,

не трепва искра от сърцето.

И даже смешна глупост в теб

човек не среща, свят нелеп!

XLIX

Младежи в общество салонно

надуто с поглед я следят

и сбрани вкуп, неблагосклонно

за нея нещо си шептят.

Един смешник с душа печална

намира Таня идеална

и до вратата гръб опрял,

й съчинява мадригал.

У леля й при нея седна

княз Вяземски и тя слуша

поета с трепетна душа.

Старик с перука ги погледна

и приближил, от тях сами

за Таня се осведоми.

L

А там, където Мелпомена

пред зрителя надава вой,

развява мантия червена,

но хладно я посреща той;

там, дето Талия дремлива

тълпата рядко днес разсмива,

но Терпсихора с полет лек

учудва младия човек

(тъй както бе през младостта ми),

не се насочиха за миг

към нейния замислен лик

лорнети на ревниви дами,

не я погледна ни веднъж

с бинокъл някой моден мъж.

LI

Завеждат я и на забава.

Там — гръмка музика, кипеж,

на свещи блясък, задух, врява,

на двойки шеметен въртеж;

стъкмени чудно хубавици,

готови за годеж девици,

слуги, по някой важен мъж —

туй всичко смайва изведнъж.

Нахално модните контета

показват своя нов жакет

и своя неучтив лорнет.

Хусари бързат по паркета

да се явят, да позвънтят,

да блеснат и да отлетят.

LII

Красят нощта звездите ярки,

Москва — красивите жени.

Най-ярка е от вси другарки

луната в своите висини.

И тази, пред която спира

сега несмело мойта лира,

е сред безброй жени една

като сияйната луна.

Как гордо с чара си небесен

докосва грубата земя!

Как пълна е със нега тя!

Как морно свежда взор чудесен!…

Но стига: на безумства ти

отдавна свойта дан плати.

LIII

Шум, смях, поклони, глъч в салона,

галоп, мазурка — вред кънти.

Между две лели, до колона,

незабелязвана почти,

Татяна гледа, но не вижда,

шума суетен ненавижда;

задушно й е тук… в мечти

към полския простор лети,

към онзи дом, тъй скъп за нея,

към тихия, самотен кът,

де бистри ручеи текат,

към свойта липова алея,

там, дето в здрачния покой

явил се бе пред нея той.

LIV

Далеч я мисълта отвежда;

забравя тя салон и бал;

а често взе да я поглежда

един наперен генерал.

Намигнаха си двете лели,

посбутват я, глава навели,

и шепнат й от две страни:

„Наляво бързо погледни.“

— Наляво? Где? Какво там има?

„Е, виж де, бива го наглед…

В онази купчина отпред,

в мундирите онези трима…

Сега оттук се вижда цял…“

— Кой? Оня пълен генерал?

LV

Но нека милата Татяна

да поздравим с победа тук

и прежния си път да хвана,

защото аз възпявам друг.

И тъй, две думи да добавя;

приятеля си аз възпявам,

прочут със странен нрав, уви!

О, музо, ти благослови

труда ми дълъг. Избави ме

от лутания и дари ме

с посока вярна, та умът

да се не лута в своя път.

На класицизма с увод днес,

макар и късно, сторих чест.