Сидни Шелдън
След тъмнината (31)

30.

Парамедици се бяха надвесили над тялото на Андрю Престън и му правеха сърдечен масаж. Мич веднага разбра, че положението е безнадеждно.

— Съобщихте ли в полицейското управление?

— Детектив Фолк идва насам — отвърна един от медиците.

— Има ли предсмъртно писмо?

— Да. Там.

Мъжът посочи към всекидневната. Прозорецът зееше отворен. Върху изящната дъбова маса, под тежък пепелник имаше лист хартия. Без да си дава труда да сложи ръкавици, Мич отмести пепелника и взе листа. С четлив почерк Андрю Престън бе написал шест думи.

„Аз съм виновен. Прости ми, Мария.“

— Какво си въобразяваш, че правиш?!

Мич подскочи и изпусна бележката. Лейтенант Дъбрей стоеше на прага като разгневен великан.

— Умът ли си изгуби?!

Мич отвори уста, за да обясни, но се отказа. Знаеше, че не бива да е тук. Още по-малко оправдана бе намесата му в разследването на колега.

— Съжалявам. Исках да говоря с Андрю Престън.

— Малко си закъснял.

— Така изглежда. Сър, наясно съм, че трябваше да изчакам Фолк, но сигурно нямаше дори да ми покаже бележката.

— Нямаше, разбира се. Случаят не е твой, Мич!

— Но, сър, той дори не задава подходящите въпроси. Какво е правила Мария Престън в Саг Харбър, кой е знаел, че е там…

— Дон ми се обади преди половин час. Оплака ми се от теб. Пъхаш си носа в негов случай, търсиш връзка с Лени Брукстейн. Съжалявам, Мич, но този път отиде твърде далеч. Отстранявам те от работа до второ нареждане.

— Сър!

— Считай, че си в отпуска, докато не те потърся. Не ме гледай така, а се радвай. Ако не знаех колко разчитат Хелън и Селесте на заплатата ти, нямаше да се поколебая да те уволня. Сега изчезвай, преди да съм променил решението си.

На път за вкъщи Мич мина край бара, където бе срещнал Дейви Букола. Влезе и си поръча скоч.

— Ще искам няколко — предупреди той бармана.

— Тежък ден, а?

Мич сви рамене. Тежка година. Тежък живот. Донякъде му се искаше никога да не бе виждал Дейви Букола. Ако частният детектив не беше открил информацията за смъртта на Лени Брукстейн, нищо от това нямаше да се случи. Той щеше да арестува Грейс и да приключи. Щеше да се захване със следващ случай, както искаха всички. Можеше даже да го направят капитан.

А вместо това — ето го тук, сам, освободен от работа заради информацията на Букола и обещанието, което бе дал на Грейс. Отново се запита къде ли е тя. Никой нищо не му казваше. В съзнанието си, замъглено от уискито, чу думите й: Забрави за мен.

Вече беше прекалено късно за това. Даде си сметка, че през последните два месеца почти не беше мислил за Хелън. Грейс зае мястото й и в подсъзнанието му, и в сънищата. Сега я предаваше. Така както предаде Хелън и Селесте. Така както предаде баща си.

„Разочаровам всички, които обичам. Предавам всички.“

Майната му на отстраняването от работа. Майната му на спазването на правилата. Майната му на всичко. Няма да се предаде.

Утре ще се качи на самолет до Нантъкет.

Истината не може да чака.