Сидни Шелдън
След тъмнината (30)

29.

Мария Престън отметна дългата си кестенява коса и с възхищение изгледа отражението си в огледалото за обратно виждане. Имаше кожата на десет години по-млада жена и го знаеше. Днес следобед направо грееше след трите часа, прекарани в леглото с любовника й. Каква радост бе да си с мъж, който те оценява. Бе имала десетки мъже. Мнозина от тях бяха по-надарени и по-добри любовници от сегашния, но в даден момент в живота човек иска нещо повече. Могъщество и власт. Любовникът й беше могъщ; мъж с влияние. Не като Андрю.

Горкият Анди. Не беше лош съпруг. През последните две години най-после започна да изкарва парите, необходими й да си осигури живота, който заслужаваше. През всички тези години си бе въобразявала, че я интересува единствено богатството. Сега вече разполагаше с него, но се отегчаваше. Той я отегчаваше сексуално, интелектуално и всякак. Вече си даваше сметка, че колкото и пари да изкарва, Андрю винаги ще си остане счетоводител, а тя — съпругата на счетоводител. Мария Кармайн — съпруга на счетоводител? Изключено! Чудеше се само защо й отне толкова време, за да го осъзнае. Свободен дух като нея не може да бъде впримчен в подобен банален брак. Все едно да замразиш вулкан или да наводниш пустиня.

„Родена съм да бъда до велик човек. Да съм неговата муза.“

Най-после измисли как любовникът й да напусне съпругата си и да избяга с нея. Тя ще напусне Андрю и ще започне наново. Любовникът й страшно се зарадва, когато миналата седмица му сподели плана си. Вълнуваше се и при срещата им днес. Люби я с нехарактерна дори за него страст.

Мария отново се усмихна на отражението си.

Връщаше се в града от Саг Харбър. Трудно се стигаше дотам; поне два часа път и в най-добрите дни, но любовникът й не можеше да рискува да го видят с нея в Манхатън. Тя сви по Скътъл Хоул Роуд и се озова пред „Сладкарницата на Нанси“. На витрината бяха изложени пасти и торти с всякакви цветове и вкусове. От толкова секс апетитът й се бе пробудил.

Отби и изключи двигателя. Затананика си, докато отваряше вратата, за да слезе от колата.

Нанси Робъртсън шеташе отзад в кухнята, когато чу експлозията. Втурна се към магазина с разтуптяно сърце. Слава богу, че беше празен. Помещението беше унищожено. Отвън, на улицата, от бентлито на Мария Престън бе останала само куп изкривена и почерняла ламарина.

 

 

Мич Конърс заведе дъщеря си на детската площадка. За пръв път от месеци не работеше в събота. Хелън му даде Селесте неохотно.

— Не бива да се появяваш и да изчезваш от живота й, когато ти скимне, Мич. Знаеш ли колко се разочарова, когато не дойде да я гледаш в училищното представление? Дори не си даде труда да се обадиш и да й обясниш.

Чувство за вина обзе Мич и затова й се сопна:

— Да обясня ли?! Работя, Хелън. Плащам за покрива над главите ви. Не ми трябва разрешението ти да я взема. Този уикенд ми се полага.

Сега, наблюдавайки как Селесте рита с крачета, докато я люлее на люлката, съжали за това избухване. Вече не беше влюбен в Хелън, но не можеше да отрече, че е страхотна майка. Той, от друга страна, не струваше като баща. Обичаше Селесте, но всъщност не я познаваше. Дори сега, след като не я беше виждал от седмици, мисълта му не се откъсваше от работата. Питаше се къде ли са отвели Грейс Брукстейн и как ще спази обещанието си към нея. Никой не искаше да слуша теориите му за съмнителната смърт на Лени Брукстейн. Преди два дни Дъбрей недвусмислено му обясни:

— Престани, Мич. Добър детектив си, но приемаш този случай прекалено лично. Имам нова задача за теб. Убийство на тийнейджър, наркоман. Никакви улики.

— Дай го на друг. Трябват ми само седмица-две, за да стигна до истината.

— Не, няма да го дам на друг! Не ти избираш какви случаи да ти се възлагат. Ако разбера, че си посветил и една минута от работното си време на тези глупости за Брукстейн, ще те накажа и няма да разбереш откъде ти е дошло. Спри се!

Спри!

Забрави за мен.

Все едно да му кажат да спре да диша.

Мобилният му звънна. Беше Карл, приятел от службата.

— Близо ли си до телевизор, човече?

— Не. Защо?

— Експлозия на кола на Лонг Айланд. Прилича на мафиотско изпълнение. Жертвата е съпруга на един от „Кворум“. Престън.

Мич спря да бута люлката.

— Мария Престън?

— Татко, по-силно!

— Мъртва ли е?

— Много. Направо нищо не е останало от нея.

— Татко…

— Трябва да го видиш, човече. По всички новини е.

Мич затвори и хукна към колата си. Искаше да намери телевизор.

Една жена се затича след него и извика.

— Сър? Извинете, сър?

Мич се обърна и жената посочи Селесте, която седеше на неподвижната люлка. Съвсем беше забравил за нея.

 

 

Джон Меривейл закъсняваше. Ненавиждаше да закъснява. Влезе забързано в офиса си, седна и започна да рови из чекмеджетата, за да намери нужните му документи, докато компютърът му се включи.

— Добре ли си, Джон? — попита Хари Бейн от прага.

— Да, б-б-благодаря. Съжалявам, че тази сутрин закъснях. Журналистите ме нападнаха за изявление относно смъртта на Мария Престън.

— Горката жена. Ужасна история. Коли избухват в Бейрут и Газа, но не и в Саг Харбър. Бяхте приятели, нали?

— Не точно — раздразнено отвърна Джон. — Съпругът й ми б-б-беше колега. Но когато пресата чуе „Кворум“, веднага се обръщат към мен. Така ми се иска да ме оставят на мира.

Хари Бейн свъси вежди. Реакцията на Джон му се стори доста странна за такава ужасна трагедия. Но той така и не го бе опознал добре.

— Готов ли си за пътуването до Мустик?

— Разбира се.

Екипът беше открил, че чрез един от дъщерните си фондове Лени Брукстейн е направил редица плащания на финансист на име Джейкъб Рийс. ФБР се интересуваше какво е станало с тези пари, но засега бизнес мениджърите на господин Рийс в Ню Йорк не демонстрираха особена охота да сътрудничат. Джон Меривейл реши да направи изненадващо посещение в имението на Рийс в Мустик. Имотът се намираше на по-малко от километър от имението на Лени там (сега вече конфискувано); двамата се познаваха и понякога прекарваха ваканциите си заедно.

— Е, поне отиваш на екзотично местенце…

— Така е — насили се да се усмихне Джон.

— Колко време ще отсъстваш?

— Ден-два. М-м-може и по-дълго, ако Джейк се инати.

— Ако ти трябва помощ, знаеш как да ме намериш.

Хари Бейн се отдалечи и Джон Меривейл въздъхна облекчено.

Вече беше на финалната права. Тежката част свърши.

Всичко се подреждаше. Грейс пак беше зад решетките, говореше се за колосалните пари, похарчени от екипа на Хари Бейн по разследването на „Кворум“, и вероятно скоро щяха да го разформироват. Миналата седмица преживя инфарктен момент при вероятността да бъде разкрит от най-неочаквано място, но сега и това остана зад гърба му.

След няколко дни щеше да бъде на борда на самолет.

Най-после.

 

 

Повериха случая с убийството на Мария Престън на стар съперник на Мич от същото управление. Доналд Фолк, петдесетгодишен семеен мъж с наднормено тегло, който се бе специализирал по убийства на мафията.

— Това не е работа на „Ал Кайда“ — обяви той на Мич. — Крещи с главни букви: МАФИЯ.

— Защо си толкова сигурен?

— От опит — присви очи Дон Фолк. — Но защо ме разпитваш? Случаят не е твой, Конърс.

— Ами ако не е дело на мафията? Не е изключено Мария Престън да е знаела нещо. Нещо за „Кворум“, например. Достатъчно важно, че някой да се реши да я убие.

— Проверихме тази версия — отвърна Дон. — Няма нищо общо с „Кворум“. И не е убита с нож или пистолет, а при експлозия на кола. Класика за Коза ностра.

— Знаеш ли кой е изобретил колата бомба, Дон?

Фолк забели очи.

— Не ми се слушат лекции по история, Конърс. Чака ме разследване на убийство. Извини ме…

— Марио Буда. Италиански анархист. Станало е през двайсета година.

— Ето, нали ти казах? Италианец.

— Бил горещ септемврийски ден…

— Боже, Мич!

— … и този тип, Буда, оставил каруца с впрегнат кон пред сградата на Морган. Слязъл и се слял с тълпата. В дванайсет часа всички излезли да обядват и изведнъж — бум! — каруцата, добре натъпкана с динамит, избухнала. Навсякъде мъртви тела, ранени, отломки от сградите. Насред Уолстрийт. През деветстотин и двайсета. Но Морган не бил сред жертвите. Той бил мишената, но по това време се намирал в Шотландия.

На Дон Фолк му писна от назидателния тон на Мич.

— Накъде биеш?

— Колата бомба е изобретена от един неграмотен емигрант, който ненавиждал банкерите от Уолстрийт.

— И?

— Минали са близо сто години, но принципът е същият. Защо да е свързано с мафията? Всеки недоволен идиот може да напълни колата с експлозив. Какво му пречи да реши, че Мария е свързана с Лени Брукстейн и измамата на „Кворум“.

— Дъбрей е прав — засмя се Дон. — Ти наистина си вманиачен. Това няма нищо общо с Лени Брукстейн.

— Искам да разпитам Андрю Престън.

— Само през трупа ми — избухна Доналд Фолк. — Чуй ме добре, Конърс, стой далеч от моя случай!

— Защо, Дон? Страх те е да не открия нещо нелицеприятно ли?

— Само да разбера, че си потърсил Андрю Престън, и ще накарам Дъбрей да те уволни. Не се шегувам.

Мич напусна кабинета на Доналд Фолк и се отправи към колата си.

 

 

За последен път бе посетил семейство Престън преди месец. Живееха в луксозен, обширен апартамент в не по-малко луксозна и добре поддържана сграда. Всичко беше скъпо, но някак безлично. Мария Престън бе дразнеща, но колоритна жена. В нея имаше живот. Вероятно се чувстваше като в гробница в този апартамент.

Зави и намали. Пред входа на сградата униформени ченгета отцепваха района.

— Какво става тук? — попита той, размахвайки значката си.

— Съпругът на Мария Престън, сър.

— Какво за него?

— Обесил се е, сър. Преди около час.