Карл Май
В Судан (17)

17. „Пестникът на светеца“

На всички беше вече известно, че аз бях получил главното командване, и радостта, с която бях посрещнат, навярно при повечето беше искрена. Тъй като имах всички причини да се отнасям пестеливо с времето, не се впуснах в дълги речи и обяснения. Асакерите трябваше да се строят — от лейтенанта до последния човек по низходящ ред и да ми обещаят клетвено вярност и послушание. От останалите хора не беше необходимо да искам това, понеже в тяхната симпатия можех да бъда още по-сигурен, отколкото в тази на войниците.

След това наредих да се вдигне котвата и „Шахин“ се плъзна по течението към мишра, където акостирахме на едно дълбоко място толкова близо до брега, че връзката между сушата и кораба можеше бързо да бъде създадена. Това се налагаше заради камилите, които трябваше да вземем на борда.

Макар да вярвах, че мога да разчитам на асакерите, не допуснах нито един от тях да отиде на брега, защото се касаеше да се попречи на една среща с Рейс Ефендина. Дадох един изстрел. Това бе уговореният с Бен Нил сигнал за започване на натоварването. Ел хомрите се спуснаха от височината, за да стъкмят най-напред един пристан, като за целта влезе в употреба големият сал на хората от Ом Карн. После отидоха да докарат пленените търговци и ги натоварят в трюма. Сега дойдоха камилите наред и накрая наредих да се приготви нашата четиригребна лодка и се снабди с припаси, след което я попълних с четирима здрави и добре въоръжени асакери.

Когато всичко това стана, отидох сам на брега, където сега се намираше само още Рейс Ефендина под надзора на Бен Нил.

— Добре че идваш! — каза младежът. — Рейса вече не искаше да знае мира, така че аз вече на няколко пъти се приготвих да го наръгам.

— Надсмивам се на наръгването ти! — охули пленникът. — Аз сега искам непременно да знам къде съм. Ел хомрите се разкараха, търговците се вдигнаха, какво ще стане с мен? Ако не бъда на мига освободен от вървите си, ще наредя да ви разстрелят и двамата веднага щом ида на борда.

— Къде си, веднага ще узнаеш. Аз мисля, че във всяко отношение стоя на едно равнище с теб, а сред равнопоставените трябва да важат едни и също правила. Ето защо аз ще се отнеса с теб точно както ти се отнесе с мен. Ти беше командващият на „Еш Шахин“ и ме изпрати с четирима асакери на малката лодка към остров Матениех, където нямаше никакъв лов за правене. Аз въпреки това имах успех, на който ти трябваше да въздадеш своята пълна, всецяла похвала. Сега аз съм комендантът на кораба и те пращам също с четирима асакери в същата лодка надолу до остров Талак хадра, където също няма никаква надежда да се направи някакъв улов. Ако си кадърният мъж, за когото те смятам, ти въпреки това ще имаш успех, а сетне аз ще бъда по-справедлив, отколкото беше ти, и няма да те лиша от моята похвала.

Тези думи оказаха едно неописуемо въздействие върху Ахмед. Той изпървом се вторачи безмълвно в мен, сякаш не можеше да осъзнае дали будува, или сънува. После от очите му бликна лъч на омраза, а след това блъвна един поток от клетви и проклятия, който понесох мълчаливо, додето той трябваше да направи пауза, за да си поеме дъх. Тогава бързо вмъкнах:

— Твоите проклятия и хули няма да помогнат нищо, освен само да укрепят моето решение, в случай че с оглед по-раншното ни приятелство проявя склонност да отстъпя от него. Това, което сега още искам да ти кажа, го споделям само от желание за твое добро. Аз ще вдигна платна веднага. В лодката ще намериш всичко, от което се нуждаеш, и ще постъпиш много умно, ако при евентуалното слизане на сушата се скриеш, както сметнеш за уместно. Защото по път до остров Талек хадра има хора, които искат да те заловят и убият. Вярно, „Шахин“ ще бъде по-бърз от твоята лодка, а аз ще се постарая да ти разчистя всички опасности по пътя, но въпреки всичко искам да те предупредя особено за района между Ом Саф и Абу Сайр… Тъй, сега съм готов. Ти можеш да бъдеш сигурен, че ще намериш „Шахин“ при брега на остров Талек хадра. Какво се каниш да правиш после с мен, не ме е грижа. Това си е единствено твоя работа.

— Ще те унищожа, кучи сине! — изрева той.

— Опитай! Някои вече са опитвали да ме унищожат, при което само те самите са пропадали! Остани със здраве! Аллах да ти даде добро пътуване!

Сега офицерът започна да реве като някой прихванат от бесове и задърпа с всички сили вървите си. Това не ме обезпокои, защото бях свършил с него. Подканих Бен Нил да ме последва надолу към реката, където гласът на Рейс Ефендина не бе в състояние да достигне. Там дадох на четиримата войници подобаващата заповед:

— Когато отплаваме, почакайте половин час. После нека един от вас се изкачи там вляво до височината, където се намира Рейс Ефендина. От него ще узнаете за каква цел съм ви определил.

Ние отидохме на борда и аз заповядах отблъскване от сушата. Междувременно дойде лейтенантът при мен и попита страхливо:

— Искаш да тръгнеш оттук без Рейс Ефендина? Какво ще стане, с него? И какво ще кажем, когато ни бъде подирена сметка и…

— Успокой се! Всичко е наред! — прекъснах го аз. — Рейс Ефендина ми предаде главното командване и вие трябва да ми се подчинявате, като не дължите сметка на никого освен на мен. Вие ще можете да го докажете на всекиго с документа, който ти предавам във връзка с тази цел. За неговото благоденствие не е нужно толкова да се кахърите, защото аз съм се погрижил за тая работа. Той има основателни причини да не пътува с нас. По-надолу по течението има хора, които го дебнат и се домогват до живота му.

— Хм-м! — изсумтя Али Фарид замислено. — Чувствам, че говориш двузначно. Вярно, ти не казваш лъжа, ама работата все таки си е чепата. Ако не беше мъж, на когото винаги сме могли да се осланяме, то щях да ти се противопоставя. Така обаче те моля само за твоята дума, че на Рейс Ефендина нищо няма да се случи, и че няма да употребиш властта, която ти даде, в наша вреда!

— Давам ти я тази дума и прибавям, че всички вие ще имате не вреда, а само полза.

— Това ми е достатъчно, ефенди. Аз не искам да пониквам в твоите тайни, защото считам за по-добре да не ги познавам. Виждаш, че аз също мога да бъда хитър!

Али Фарид се бе успокоил и аз също, понеже единствено той можеше да се възпротиви срещу моите заповеди. Скоро оставихме нилските ръкави зад себе си и реката отново образува една неразделна водна повърхност, по която нашият бърз „Сокол“ се стрелна под благоприятния вятър. Откак загърбихме мишра, ми стана благотворно леко на сърцето, тъй като едва сега можех да се чувствам като победител. Бях устоял в едно много рисковано дело, предстоеше ми едно може би още по-рисковано, но това не можеше да ми вдъхне страх, толкова повече че сега нямах време да се занимавам с тревоги за бъдещето. Настоящето ме ангажираше напълно.

Трябваше да се убедя, че пленените търговци са сигурно наместени, както и да се погрижа за бъдещето на ел хомрите. Камилите ни отваряха работа. Стотици въпроси биваха отправяни към мен, на които също толкова информация трябваше да давам, и продължи дълго, преди да бъде въдворен необходимият порядък и аз да мога да се настаня удобно в каютата на Рейс Ефендина.

Бен Нил беше ангажиран горе на палубата от всички, които искаха да чуят подробности за нашата преживелица. Аз му бях запретил да изнася подробности относно моето държане спрямо Рейс Ефендина и тъй като лейтенантът и двамата кормчии също не бяха разпитвали за това, то асакерите останаха в неведение, че техният командир е бил оставен вързан и принудително. Пред Хубахр, съгледвачът, удържах думата си — не наредих да го затворят заедно с другите пленници. При качването на борда той беше скрит, така че те не бяха го видели, и сега имаше право да се движи свободно по дека. Само когато трябваше да пристанем при изгряването на луната, беше отново вързан. Това време беше използвано, за да се достави от брега необходимият за камилите фураж.

По отношение пътуването до Ом Саф няма нищо важно за казване. Ние минахме малко след пладне към отвъдния бряг. Това стана от предпазливост, тъй като точно там не исках да се знае, че нашият кораб е „Еш Шахин“. За целта бяха свалени всички ветрила и ние се оставихме да ни носи течението.

По тази причина минаха пълни три часа, преди да достигнем последния завой на реката, зад който, както беше казал Хубахр, тя течеше в продължение на цял час в права посока до Ел Махбайа. Аз дадох направление към вътрешната кривина на речното корито, за да акостираме там. Когато това стана, обърнатата към водата страна на кораба и мачтите бяха покрити със зелени клони, така че ние, лежащи близо до гората, трудно можехме да бъдем видени отдалеч.

Сега Ел Махбайа се намираше само на един час надолу от нас. Ние стояхме пред една задача, чието решение не биваше да си представяме лесно. Никой освен мен не знаеше защо бях наредил да се пристане на това място. Аз само бях известил, че нашето пътуване във висша степен вероятно ще ни донесе богата плячка, и с това бях предизвикал едно всеобщо, радостно настроение. Нищо конкретно обаче дори на лейтенанта на бях съобщил. Фактът, че сега бях накарал да се замаскира кораба, го наведе на мисълта, че това трябва да е свързано с обещаната плячка, и той ме попита дали предположението му е правилно. Сега аз посветих Али Фарид в намерението си да обера голямото, богато гнездо, намиращо се пред нас отвъд речния завой, и споделих с него какво бях узнал. Той изпадна в най-голяма възбуда и сигурно щеше да вдигне гюрултия, ако не бях му попречил. Сега поиска да му опиша точно Ел Махбайа и моя план. Но нали аз самият не познавах поселището и също още нямах никакъв определен план. Време беше обаче да помисля върху него и помолих лейтенанта да доведе Хубахр при мен в каютата. Последният беше, както винаги, когато приставахме, вързан.

Вместо Али Фарид да се върне, чух малко след отдалечаването му високи крясъци, а след това се разнесе изстрел. Побързах да отида на палубата и видях екипажа да зяпа през релинга към брега, докато Бен Нил се завтече към мен с издигната пушка и викна:

— Колко добре, ефенди, че почти никога не изпускам пушката си из ръце. Ако не беше у мене, оня щеше да се изплъзне.

— Кой?

— Хубахр, хаирсъзът. Мюлазимът го развърза и му освободи не само краката, ами и ръцете. Тогава чапкънинът си проби път през стоящите наоколо асакери и се метна към перилата, за да скочи на близкия бряг. Скокът му се удаде, ама по-нататък той не стигна, защото тъкмо досегна земята и моят куршум го уцели в главата. Тъй че той не скочи на брега, а в Джехеннема, откъдето вече не може да офейка!

Беше така, както каза Бен Нил. Когато пристъпих до релинга, видях Хубахр да лежи на брега с простреляна глава толкова близко до водата, че тя мокреше нозете му. Той бе поискал да предупреди жителите на Ел Махбайа. Сега от него повече нищо не можеше да се узнае. Но аз въпреки всичко бях доволен, дето се бях позабавил с разпитването му. Той може би щеше все пак да ми постави някоя клопка.

Лейтенантът изяви голямо желание да се зашлеви сам заради своята непредпазливост.

— Ама ние щяхме да научим от Хубахр всичко за Ел Махбайа — проплака той, — пък сега не знаем за нея нищо, освен че лежи ни един час път оттук. Може би и нито даже това да е вярно. Тоя хаймана като нищо може да те е метнал!

— Не, той каза истината. Личеше му.

— Добре, дано е така! И тук ми хрумна една идея, ефенди.

Дали да не принудим другите пленници да ни кажат какво знаят за заселището?.

— Те знаят по-малко от мен, поне не повече, така че можем да се откажем от подлагането им на разпит.

— Но ние не можем да нападнем Ел Махбайа, ако ни е непозната!

— Аз знам един, който сега, наистина, още не я познава, ала в скоро време ще се е запознал с нея.

— Кой е той?

— Аз самият.

— Аллах! Да не би да се каниш да идеш нататък, за да я разузнаеш?

— Да.

— Недей, ефенди, защото това би била твоята сигурна смърт.

— Аз вече съм преодолявал и по-големи опасности от тази!

— Не, определено не, ефенди! Защото ако се промъкнеш към Ел Махбайа, за да се запознаеш тайно с нея, ще те открият!

— Че кой пък ти е казал, че се тъкмя да отида тайно?

— Ами да не би пък открито?

— Разбира се, съвсем открито! Тайно бих могъл да отида само нощем. Как ще претендирам тогава да намеря скритите в гъстата гора пътеки и да разузная цялото устройство на серибата? Не, аз трябва да отида през деня и да се покажа съвсем открито, толкова открито, както сега стоя пред теб.

— Аллах да те предпази от Шейтана и всички негови внуци и правнуци! Хайлазите ще те познаят и убият на място!

— Нямам причина да допусна, че там има някой, който ме познава. Той би трябвало да е от хората на Ибн Асл. Те обаче бяха откарани в Хартум и там наказани. И помисли колко съм се променил оттогава! Станал съм сух като скелет и съм така изгорял от слънцето, че кожата на лицето ми мяза тази на някой негър. Ако си сложа и един пластир на бузата, то дори и някой по-раншен познайник едва ли ще отгатне кой съм.

— Може и да е така, но твоето намерение е толкова опасно, че съм длъжен да те посъветвам да се откажеш. Какво ще правим, ако ти се случи някое нещастие? Чуй поне първо какво ще кажат за тая работа двамата кормчии и Бен Нил. Стори ми услугата, ефенди, и разреши да проведем съвещание!

— На драго сърце ще ти сторя тази услуга, ала обсъждането не бива да ангажира много време, тъй като трябва да пристигна при Ел Махбайа още преди вечерта.

Кормчиите и Бен Нил бяха повикани. И тримата, особено Бен Нил, ме помолиха да се откажа от намерението си и когато аз въпреки всичко си останах на своето, добрият Син на Нил започна да ме умолява да не съм отивал поне сам, а да съм вземел и него със себе си. Това обаче беше невъзможно, защото неговото присъствие само можеше да увеличи опасността, на която се подхвърлях. Аз бях свикал съвещанието само за вид и тъй като държах твърдо на моя план, то в крайна сметка не им остана нищо друго, освен да кажат „да“.

Приготовленията ми не създаваха никакви мъчнотии. Аз само си сложих напреко на бузата един пластир, който изглеждаше като да е вече много стар, и наредих временно да ми дадат златния прах, който бях разделил между Бен Нил и асакерите. В едната торбичка, както едва сега узнах, се бе намерил пръстенът-печат на Абу Рекик — едно обстоятелство, което ми идваше много на сгода. Аз го надянах на пръста си. Оръжията си трябваше да оставя. В замяна се екипирах с един нож и арабска кремъклийка. Към моя план спадаше също, трупът на Хубахр да се донесе на борда и да се обеси съвсем на ачика, вечерта палубата да се освети, а пленените търговци да бъдат изведени горе на нея и така да бъдат вързани, че да могат да бъдат видени, най-вече Абу Рекик, от брега. Мюлазимът сметна това за голяма непредпазливост, ала Бел Нил посъветва:

— Ти само стори каквото ефендито ти заповядва! Той умее всичко да прецени и често тъкмо онова, което изглежда гламаво, е най-голямата хитрост от негова страна.

Аз дадох още разни наставления, най-важното от които бе с оглед случая, че не се върна до полунощ, и наредих после да сложат талпата, за да сляза на сушата. Оттам помахах за ободрителен поздрав и навлязох в девствената гора, с цел да я прекося и тръгна после надолу успоредно с реката.

И през ум не ми минаваше да крия от себе си опасностите, срещу които отивах. Но в мен има един вътрешен глас, на който винаги съм можел да разчитам. Когато ме предупреждаваше, аз винаги се пазех да следвам моя кураж. Съгласен ли беше с мен, то успехът беше сигурен. Днес ми беше така ведро и окрилено на сърцето, та можех да се закълна, че ще върна моята загоряла до черно кожа читава на кораба.

Брегът беше на това място доста равен, а гората толкова тясна, че бързо достигнах окрайнината й. Аз запомних точно мястото, от което я напуснах, за да не го пропусна вечерта и закрачих после бързо на север, доколкото го позволяваше, разбира се, немного удобният терен. След изтичането на малко повече от един час, сметнах, че се намирам в близост до Ел Махбайа. Горската полоса, състояща се тук най-вече от дървета субакх и суффара, правеше една толкова рязка извивка, та нямаше как да не приема, че зад нея лежи нилският завой, който образуваше полуострова на Ел Махбайа. Пред мен имаше един доста гъст шубрак от храсти набик и киттр, от другата, откритата страна следваше… ха, оттам се задаваше един ездач, наистина ездач, който не седеше на камила, а на кон — нещо много рядко по тези места.

Аз продължих несмутимо пътя си. Като ме видя, онзи спря и ме загледа по начин, сякаш се удивляваше да съзре тук непознат човек. Когато приближих, забелязах, че конят му е повит с мрежа против комари, което му придаваше странен вид. Ездачът се намираше между зрялата и старческата възраст, беше заел една вдъхваща респект стойка и ме изучаваше с толкова мнителен поглед, че можеше да ми изкара акъла. Стигайки до него, аз пръв, кръстосах ръце и понечих да поздравя. Онзи обаче ме изпревари, като сложи ръце на гърдите и се обърна към мен с едно „Ес селям ’алейк“. Той значи беше привърженик на строгото правило, което изисква ездачът да поздрави пръв пешеходеца. Аз отговорих на неговото наречие:

— Алек ’с селям ва рахмату-длахи ва баракатух! (Мир на теб и с теб да бъдат милостта и благословията на Аллах!)

Той сега ме проучи, доколкото бе възможно, още по-остро отпреди, сложи ръка на приклада на пищова, който надничаше от пояса му, и попита:

— Май не си тъдявашен?

— Да.

— Бил ли си вече някога тук?

— Не.

— Какво дириш насам?

— Това мога да кажа само на онзи, който повелява тук.

— Кои е той?

— Не знам.

Тези въпроси и отговори следваха бързо един след друг като светкавица и гръмотевица. Аз го гледах открито и неустрашимо в лицето, чийто израз ставаше все по-мрачен и застрашителен.

— Знаеш ли къде си?

— Вероятно в близост до Ел Махбайа.

— Аллах! Ти не си тукашен и все пак това име ти е известно. От кого си го подочул?

— Не съм го подочул, а узнал по съвсем редовен начин.

— От кого?

— Това също мога да кажа само на твоя повелител.

— Тогава ела!

Думите му прозвучаха повече като заплаха, отколкото като покана. Той подкара коня напреко през храстите, които се затваряха с шибане зад него и мен, додето започна гората и се натъкнахме на един тесен път. Тук спря.

— Ако наистина искаш да идеш при господаря на Ел Махбайа, то сега крачи напред! Блазе ти, ако не си предател! В противен случай ще напуснеш това място само като труп в Нил или като роб, ако решат да ти съхранят живота! Сега върви!

Той измъкна пищова и запъна петлето. Аз тръгнах напред и оня ме последва. Не беше приятно чувство да знам, че куршумът му може всеки миг да ме улучи откъм тила.

Пътят се виеше в множество завои, докато стигнахме до една трънена ограда. При вика на ездача в нея възникна една пролука, през която се озовахме на един доста голям открит мегдан. Стражът, разтворил оградата, веднага я натъкми отново след нас. На мегдана имаше безчет по-големи и по-малки колиби, между които се движеха фигури, чийто вид не бе в състояние да събуди доверие. После видях няколко много дълги, много широки и много дълбоки колиби, до чиито входове лежаха цели купчини синджири и шебахи. Аха, това бяха тюрмите за „изключително многото рекик“, за който бе говори Хубахр. Аз се намирах сред Ел Махбайа и нейните жители приближиха, за да ме измерят с любопитно-заплашителни погледи. За мое успокоение сред тях не открих познато лице. Те буквално образуваха шпалир, и то до една колиба, чийто по-грижлив строеж даваше да се заключи, че е собственост на някой тачен жител. Пред вратата ездачът слезе от коня, който беше ужасно пострадал от комарите.

— Ел Джаллад!^[1] — каза той, после пристъпи в постройката, а аз бях тикнат след него.

Стените на колибата се състояха от дебели клони, омазани с глина. От тавана висяха щраусови пера като символ на плодородието и безконечността. Молитвената посока към Мека беше указана чрез една ниша. От стените заплашваха камшици, както и няколко меча за две ръце, чийто полир бе разяден от дебела кървава ръжда. Една пейка за връзване при бастонада и един як дръвник формираха до вратата задушевен натюрморт. Това бе жилището на много религиозен и много свиреп мюсюлманин.

Оня седна на един килим, взе в ръце молитвената броеница и захвана да се моли, мърморейки тихо, додето влезе един огромен чернокож, който взе един от мечовете и щръкна безмълвно до мен. Това беше свидният джаллад, който така точно си знаеше ролята, че, види се, често я упражняваше. Богомолецът остави броеницата да падне, обърна се към мен и каза твърдо и неумолимо:

— Сега животът ти виси само на един косъм. Мечът може да те връхлети като светкавица. Чувал ли си някога името Юмрук ел Марабут^[2]?

— Не — отговорих аз.

Едва бях изрекъл тази дума и палачът издигна меча за удар. Разпитвачът обаче му махна възпиращо и продължи:

— Няма такъв, който да е дошъл насам, без да знае това име, и да не е изгубил главата си. Ти си първият, с когото правя изключение, защото очите ти гледат като тези на невинно дете. Юмрук ел Марабут се наричам аз, повелителят на Ел Махбайа. Първият въпрос не те доведе до смъртта, макар да липсваше нужният отговор, вторият обаче може толкова по-бърже да ти я докара. От кого си научил местонахождението на Ел Махбайа!

Значи очите ми бяха невинни детски очи! И същевременно те наблюдаваха палача тайно, но зорко. Ако наистина ми беше посегнал, то в следващия миг не аз, а той щеше да е труп и после приятелят Юмрук също. Бях подготвен за всичко. Ако трябваше да умра, то във всеки случай нямаше да стане ей така съвсем сам, както си мислеха тези добряци. Придадох на лицето си един по възможност още по-безобиден израз и отговорих:

— От Хубахр, верският ученик на марабута от Аба.

— Аллах! — извика старият зарадван. — Ти си видял Хубахр? Къде и при кого се намираше той?

— При Абу Рекик, който ме праща с този пръстен.

Изхлузих пръстена от пръста и го сложих в ръката, която той чевръсто бе протегнал към мен. Едва бе хвърлил един поглед на пръстена и рече припряно:

— Хатимът^[3], наистина хатимът на Абу Рекик! На когото повери той този пръстен, онзи трябва да стои високо в неговата почит и хаберът му трябва да е много важен. Ела тук, седни до дясната ми страна и ми кажи каквото имаш да известиш!

Как се зарадвах само на тази покана! Бях спечелил играта, стига междувременно да не настъпеше някое фатално събитие. След като се поклоних три пъти почтително, аз седнах до лявата му страна, не до дясната — една скромност, която, изглежда, предизвика задоволството му, и започнах:

— Хаберът, който ти нося, е наполовина радостен и наполовина нерадостен. Радостен е, защото ако искаш, Рейс Ефендина и Кара Бен Немзи ефенди до броени часове ще се намират в ръцете ти. Но нерадостен…

Стигнах в приказките си само дотук, защото могъщият Пестник на Светеца скочи, като запратен от някоя пружина и плесна прехласнато ръце.

— Най-сетне, най-сетне, най-сетне! Хамдулиллах! Те идват, идват! Търчат направо към неумолимия Юмрук ел Марабут, който ще ги стрие! Къде са? Кажи бързо къде са!

— Лежат на котва нагоре оттук в последната извивка на реката.

— Толкова близо, толкова близо! Защо не са продължили да плават? Защо са пристанали там?

— Защото искат да нападнат Ел Махбайа.

Неговото въодушевление изчезна на часа. Видимо уплашен, той попита:

— Нас да нападнат? Та те не знаят хич нищо за Ел Махбайа!

— Знаят си я даже много добре, защото те биха Абу Рекик толкова дълго, че накрая той от болки призна. Така му въздадоха бастонадата, че табаните му цъфнаха.

— Тогава… тогава… той се… намира в… в тяхна… тяхна власт? — изпелтечи повелителят.

— Тамек е техен пленник! Заедно с всичките си хора и също тези, които дойдоха от кор Ом Карн.

Онзи нададе един болезнен вик и се смъкна бавно отново на килима.

— Разказвай! Разкажи ми всичко от игла до конец!

Аз откликнах на подканата.

— Името ми е Бен Собата. Живея в Гуради при планините Катул и познавам Абу Рекик вече от доста време, защото и аз като него търгувам с рекик. Само че прекарвам робите си през степта Баюда до околностите на Бербер. Този път обаче стана толкова опасен, че сега направих един опит по направлението, в което се движи Абу Рекик. Опитът излезе успешен, както мога да ти докажа.

Аз извадих торбичките златен прах, отворих ги и ги сложих пред него. Той ги претегли преценяващо с ръка.

— Машаллах, ти трябва да ми имаш голямо доверие. Какво ще направиш, ако задържа златото?

Можеше да си го задържа, защото то и бездруго щеше да ми падне заедно с него в ръцете.

— Ти няма да посегнеш на имуществото на един вярващ мюсюлманин, който разчита на твоята честност! — заявих аз. — Но слушай по-нататък! Аз доставих моите роби в Ом Делгал и тръгнах със заплащането към Кака, откъдето се канех да се насоча към остров Аба, понеже бях чул за Марабута, възвестяващ най-чистото учение, и исках да тръгна по стъпките на неговите нозе.

— Това е угодно на Аллах намерение. Аз съм Пестника на Светеца и ще те препоръчам. Говори по-нататък!

— В Кака не лежеше никакъв кораб и аз чух, че също за дълго време не се очаквал някакъв да пътува надолу. Тогава пристигна Рейс Ефендина със своя. Аз помолих за разрешение да пътувам с него и той удовлетвори молбата ми.

— Аллах акбар! Какво куражливо сърце имаш! Ти приличаш на някой гълъб, който се осмелява да подири закрила под крилата на сокола. Мъжете от тоя сой са много редки и аз чувствам, че ти бързо ще спечелиш моето приятелство. Значи наистина пътува с него?

— Да. Аз, види се, допаднах на Рейса, защото той обичаше да разговаря с мен. Тогава Аллах отреди да стане така, че под Куек Абу Рекик да му падне в ръцете заедно с шейсет роби. Аз не можах да попреча, но страха ми лесно можеш да си представиш. Все пак се овладях. Абу Рекик също имаше достатъчно благоразумие да скрие, когато ме съгледа, че ме познава. Той беше веднага споходен от мисълта, че мога да го спася. Аз не зная как Рейс Ефендина е добил някакво понятие за Ел Махбайа, накратко казано, той поиска да научи подробности за това място от Абу Рекик и когато онзи се възпротиви да ги издаде, нареди да го налагат, додето изказа, че Ел Махбайа се намира тук. Повече не можа да признае, защото и той не беше узнал повече от Хубахр. Този сложи на устните си печата на мълчанието и не издаде нито дума, докато беше разстрелян.

— Хубахр разстрелян? О, Аллах! Вярно ли е това?

— Да. Той беше първо застрелян и после обесен.

— Къде и кога?

— Преди няколко часа, там, където корабът лежи на котва.

— Този верен, благочестив, отдаден на Аллах мъж, в когото нямаше и следа от притворство! Дано всички шейтани на Джехеннема се изкачат, за да завлекат надолу къс по къс неговите убийци, там, откъдето за цялата вечност избавление няма! Не каза ли ти, че съм можел да сбарам тия кучета?

— Да. Ако пожелаеш да изслушаш хабера ми, моята душа ще се възрадва също както и твоята.

— Аз съм готов веднага да връхлетя тия псета. Ти само кажи как може да стане тая работа. По-напред обаче още едно: как ти се отдаде възможност да ме издириш?

— Благодарение доверието, с което най-вече Кара Бен Немзи ме дари. Те не успяха да узнаят нищо повече, освен че Ел Махбайа се намира из този район, понеже Хубахр отнесе тайната със себе си в смъртта. Те искат да ви нападнат и накажат и ето как трябваше да потърсят Ел Махбайа. Тук аз изрекох една лъжа, която Аллах ще ми прости. Аз казах именно, че по-рано дълго време съм обикалял из тези краища като дяллаб^[4]. Те бяха наказани със слепота и ми дадоха заръката Ел Махбайа да търся. Аз се съгласих с радост и се промъкнах незабелязано до Абу Рекик, за да му го кажа. Можех да говоря с него само една минута. Той ми даде своя пръстен-печат да ти го покажа и да те помоля да спасиш него и живота му, и то още в тази нощ, защото утре ще е твърде късно.

— Защо твърде късно?

— Защото утре заран Ел Махбайа трябва да бъде нападната.

— Това няма да им се удаде, тъй като ти нали няма да се върнеш, за да им издадеш къде сме.

— Де да беше, както казваш! Ама не става. Ако не се върна, Рейс Ефендина ще приеме, че съм паднал в ръцете ви, и ще нареди за отмъщение да бъдат избити всички пленници.

— Това куче и кучият син на едно десетократно куче! При това положение наистина е неизбежно необходимо да се отправиш пак към тях, та дори и заради Абу Рекик, който ще се зарадва, дето си ни намерил. Златото си обаче не бива да излагаш отново на опасност при тези разбойници. Аз ще ти го скътам при мен, докато победим.

— Стори го! Аз те моля за това. При теб то ще ми е по-сигурно, отколкото в моя джоб.

— Твоето благоразумие е също толкова голямо, колкото куража, който си проявил. Щом пленниците щели да бъдат утре заранта избити, то ние трябва да ги освободим още тая нощ. Но за целта не ми е достатъчно само описанието на кораба и неговото положение, а аз самият трябва да видя нещата. Ще го намериш ли в тъмницата? Денят преваля и Молитвата за здрача е вече близо.

— Няма да го пропусна.

— Тогава след молитвата ще го потърсим, за да мога да определя как да го превземем с изненада. После ще се върнем тук и ще вземем толкова войни, колкото ще са ни нужни.

— И аз ли?

— Разбира се! След като пленниците, в случай че не се върнеш, ще бъдат убити едвам на заранта, значи не е необходимо да се явяваш по-рано на борда. Ето защо можеш спокойно да останеш при нас.

Това разпореждане слагаше една дебела черта на моята сметка, ала се опазих с нещо да възразя. По този начин щях мигновено да проиграя голямото доверие, което проявяваше към мен Пестника на Светеца, а пък и се надявах, че все ще намеря претекст да отида навреме на борда. Когато онзи ме попита за причината на пластира на лицето ми, отвърнах, че е заради един дълбок разрез от нож, който съм получил при последния лов на роби. Това, изглежда, удвои неговото доверие.

Междувременно се стъмни и трябваше да бъде измолена Могреб. Това стана по правилата на Терика ел Гуреши, който аз не можех да познавам. Аз принадлежах към една друга терика, което снемаше от мен задължението да повтарям гласно молитвата. Снизхождението, проявено към мен, бе отказано на един друг, чието присъствие тук в Ел Махбайа бих сметнал за чиста невъзможност. Ако някой ми беше известил, че този мъж се намира тук, щях да му се изсмея в лицето. И все пак си беше така.

Малко след молитвата влезе един от надзирателите на робите с доклада:

— Господарю, проклетият твърдоглавец, когото завчера ни прати Марабута, отново отказа да изрече молитвата според нашата терика. Какво ще заповядаш да му се случи?

— Иди доведи прокажения! Ще му дам аз да се разбере?

Сега бяха запалени две маслени лампи, при чиято светлина можех достатъчно добре да различа лицето на въпросния, когато бе доведен след няколко минути. Дългите, разбъркани коси му висяха като разнищени сиджими покрай хлътналите бузи, а от дълбоко потъналите очи се хилеше близката гладна смърт. Голотата му бе покрита с няколко жалки дрипи, а някога гордата фигура беше приела немощна, приведена далеч напред стойка. Въпреки това аз го познах веднага, защото тези красиви, строги черти на каещ се грешник бяха останали за мен незабравими-. Човек може да си представи изумлението ми — този мъж беше Сали Бен Акил, кюрдският странстващ проповедник, който търсеше Махди.

Той не можа да ме разпознае, както аз него, тъй като извърната към него страна на лицето ми лежеше в сянка, а пък и пластирът и тъмният тен ме правеха напълно неузнаваем за него. Как беше стигнал в търсенето на Махди до Бели Нил?

Той, високопарният, стоеше сега превит пред Пестника на Светеца и бе принуден да изтърпи тежко оскърбителните думи:

— Куче, сине и потомък на кучка, ти отново си бил непокорен! Гладът още ли те ни е разял достатъчно карантиите? В такъв случай ще те оставя и да жадуваш, докато изпълниш волята на Марабута и се подчиниш на неговия устав. Ти го оскърби с твоите учения и разгневи със съмненията си. Затова той изля над теб унинието, в чиито талази ще се удавиш, ако не се обърнеш към нашата свещена терика. Сториш ли го обаче, той ще те въздигне, защото Аллах ти е дал дарбата на сразяващото слово. Той е Махди, когото ти толкова напусто си дирил!

— Аз вече не диря Махди, а само любовта — прозвуча отпаднало и глухо от неговите безкръвни устни.

— Любов! Това е щуротията, с която толкова често ядосваше Светеца. Ти даже му разправи за оня невернически червей, на когото дължиш заразата на твоята душевна болест. Ти ще разбереш, че ние го познаваме. Шейтанът е насочил пътя му в Судан, където той ще намери входа към Вечното проклятие.

— Ходех! (О, Господи!) — възкликна Сали на кюрдски, като се изправи с отривист напън. После прибави припряно на арабски: — Кара Бен Немзи се намира при Бахр ел Абиад?

— Да. До няколко часа той ще бъде смазан от Пестника на Светеца!

Тогава по лицето на пленника прелетя една искрица на някогашния патос. Той вдигна десница в знак на опровержение.

— Тук няма пестник, който да го смаже, но неговият ще улучи всички негови врагове! С него е любовта на Бога и никоя човешка омраза не може да го победи!

— Мълчи, проклетнико! Тъкмиш се да защитаваш проклетия гяур, който е враг на всички истински вярващи? Помисли, че ще бъдеш продаден като роб, ако не отвориш сърцето си към единствено вярното учение. Този привърженик на Разпнатия е смъртен враг на Марабута и трябва да замине за Геената. Искаш заедно с него ли да погинеш?

— По-добре с него в Геената, отколкото с Марабута в най-блаженото от вашите небеса! Неговата вяра ще ни отведе от Геената в Небето. Вашето бликащо омраза учение обаче превръща Седмото небе в Преизподня на проклятието. Погледни ме само! Бездната на омразата, в която ме захвърлихте, правият път към обещаните блаженства на Пророка ли е? Ноктестите лапи на незаслуженото отмъщение, които забихте в моето тяло и душа, да не би да са нежните ръце, които щели да посрещнат мюсюлманина в Отвъдното? Като спомена този християнин, ти разби всички ваши надежди по отношение мен. Ти го нарече куче, червей, гяур, ала той самият е истинският вярващ, докато вашите души са просто отвратителни торби на развалата. Кара Бен Немзи е тук, той е наблизо! Сега зная за какво и за кого трябва да се моля!

— Да не би за него, невернико с прогнил мозък? — прогърмя Юмрук.

— Да, за него — заяви запитаният спокойно.

Тогава повелителят на Ел Махбайа скочи, пристъпи към него и му изсъска:

— В такъв случай нека ти кажа една последна дума. Давам ти срок до следващата зора. По онова време тоя проклетник ще се гърчи в моите юмруци. Ако тогава се приобщиш към нас, ще станеш един прочут водител на много хиляди вярващи. Продължиш ли обаче да говориш както в този миг, то ще имаш голямото щастие да поделиш съдбата на твоя боготворен гяур.

— За да чуеш решението ми, не е нужно да чакаш до зората. Аз се отказвам от славата, която ми предлагаш, и избирам гяура!

Каква радост ми достави тази сентенция, не е необходимо да казвам. С какво удоволствие бих дал знак на Сали, че съм толкова близо до него, ала предпазливостта ми повеляваше да си затрая. Ако той не съумееше да се овладее, последиците бяха непредсказуеми. Само че не ми било писано да изпълня това намерение за мълчание. Самият Юмрук го направи невъзможно. Той отстъпи една крачка от Сали и заяви:

— Е добре, ще си имаш волята! Твоята съдба е решена! — И обръщайки се към мен продължи: — Аз още не съм виждал гяура. Ти обаче, Бен Собата, си пътувал с него от Кака дотук и го познаваш. Кажи, това куче наистина ли пък е в състояние да извие врата на всекиго, когото залае?

Сега можех да дам възнамеряващия знак, но се искаше да бъда предпазлив. На първо време Сали биваше да ме познае само по говора. По тая причина отвърнах, без да го преправям:

— Той не е нито някой красив мъж, нито може да се забележи нещо изключително по него. Мисля, ако го съзреш, ще останеш разочарован.

— Може би това е само преструвка?

— Възможно е.

Забелязах, че при зазвучаване на думите ми Сали се ослуша, взря се в мен остро й после затвори очи. Да не би да искаше да прикрие техните радостни лъчи? Това ми даде кураж за забележката:

— Право е, че той е страстен ловец. Преди да срещне Рейс Ефендина, бил край Сини Нил в оазиса Хой и после яздил нагоре към Мусалаллах ел Амват, където убил Мечката на безсмъртието.

— Мечката на безсмъртието? За такава още не са ми разказвали!

— Въпреки туй е вярно. Сетне сключил приятелство с голямото арабско племе беббех и освободил един от тях, когото бил срещнал в хана на Хой, и когото искали да направят роб, от пленничество, което било възможно единствено понеже двамата се държали така, сякаш никога преди туй не са се виждали.

— Това трябва да е много увлекателно да се чуе и аз те моля утре да ми го разкажеш, когато ще имам повече време от сега.

След тези думи нищо незаподозрелият мъж се обърна отново към Сали Бен Акил:

— Ти и тази вечер няма да получиш нищо за ядене, а утре ще бъдеш свързан със синджир за гяура. Тогава ще можете да си говорите за обичта, дето я търсиш, без да я намираш!

— Аз я намерих — отговори Сали съвсем различно, отколкото досега. — Аз съм убеден, че утре ще бъда при него, и се радвам на това, както цветето се радва след дългата зима на пролетното слънце. Аллах да ти даде тази нощ споен сън, а на утрото — весело пробуждане, о, Юмрук ел Марабут!

Сали ме беше разпознал и разбрал. И сега, когато го отведоха, беше убеден, че Пестникът на Светеца повече няма да може да го задържи и измъчва. Пожеланието, което бе изказал по отношение спокойния сън, беше подигравателно замислено, а щом един мъж в неговото положение можеше да стане подигравателен, то трябваше да е убеден, че нещата съвсем не стоят зле за него.

Скоро, след като бе станало съвсем тъмно, беше изречена Ашиа, Молитвата след здрача, и после Юмрук прати да повикат петима мъже, които трябваше да ни придружават. Когато пратеникът тръгна, той ме попита:

— Разбираш ли езика на шиллуките, Бен Собата?

— Да — заявих аз, верен на ролята си.

— А на нуехрите?

— Също.

— И този на динките ли ти е познат?

— Не.

Щеше може би да направи впечатление, понеже сега претендирах да съм за пръв път на отвъдната страна на Бели Нил, ако и тук бях отговорил утвърдително, и все пак тъкмо този език ми бе много добре познат, тъй като по време на пребиваването ни южно от тази река бях имал възможност всеки ден да се упражнявам в неговата употреба. Неговите три въпроса при други условия нямаше да възбудят подозрението ми, ала при тези обстоятелства ми обърнаха внимание, толкова повече че бяха така непосредствено зададени. Когато отговорих отрицателно на третия, той поклати доволно глава и заговори после за нещо друго. Що за причина бе имал да се осведомява за езиковите ми познания? Не се наложи дълго да чакам, за да я узная. С други думи сега влезе един тежковъоръжен юнак, който вероятно заемаше не някой второстепенен пост, понеже бе необичайно добре облечен и поздрави с едно свойско кимване вместо с поклон, което някой обикновен мъж не би могъл да извърши. Той вече отваряше уста да заговори, ала Юмрук му даде един припрян знак да мълчи, и се обърна извинително към мен:

— Ще ме прощаваш, дето ще извърша спрямо теб неучтивостта, като приказвам с този мъж на един език, който ти не разбираш. На него арабският му е непознат.

Чувайки това, въоръженият направи учудена физиономия, ала бе достатъчно умен да придаде бързо на чертите си непринуден израз. Този човек да не знаел арабски? Глупости! Аз бих могъл да се закълна, че той е един шукуриех-арабин. Защо това притворство? Дали доброжелателството, с което Юмрук се бе отнасял досега с мен, не бе само една бойна хитрост? Е, така щеше да ми е много по-приятно, отколкото ако нещата идваха от искрено сърце, защото да поведеш към гибел един човек, колкото и лош да е той, след като се е отнасял приятелски с теб, е щекотлива история. А и аз вече се бях зарекъл да смекча според силите си наказанието, което моят противник заслужаваше. Сега съвестта ми предписваше желанието, дано неговата радушност се окаже измама. Това тайно въжделение не остана неизпълнено, понеже Юмрук се обърна, послужвайки си езика динка, към въпросния:

— Не говори нито дума арабски! Аз не бива нито миг да се отделям от този другоземец, а имам да ти кажа нещо важно, което той не трябва да разбере.

Той му обясни за какво съм дошъл и че ще бъда техен водач до мястото, където лежи корабът на Рейс Ефендина. После прибави:

— Той трябва да умре, защото иначе ще бъде един постоянно опасен свидетел на това, че ние сме унищожили Рейса и хората му. Освен туй той като ловец на роби ми се пречка на пътя. Сега Ибн Асл е мъртъв и аз искам да имам цялото протежение на Бахр ел Абиад само за себе си, а този човек таи намерението да ни се бърка тук в далаверите. Аз го прикотках с любезност и той ме дари с доверието си. Но веднага щом ни покаже кораба и ние вече не се нуждаем от него, ще ти река като знак само кратката дума „Втоле!“^[5]. Тогава ти ще го ръгнеш изотзад в сърцето, че да се строполи. В този начин на ръгане ти барем си майстор.

Аз разбрах всяка дума и трябва да кажа, че ми стана леко на сърцето, защото сега за мен вече не съществуваше задължението да щадя противника. Придавах си физиономия на Божа кравичка и се правех, сякаш не удостоявам с ни най-малко внимание неразбираемата за мен реч на Юмрук. Скоро дойдоха още четирима негови подчинени, на които той каза на арабски защо са повикани. Между другото вплете и няколко забележки за мен, които имаха за цел да подсилят доброто ми мнение за него. Аз му подадох „благодарствено“ ръка.

— Твоето благоволение, о, Юмрук ел Марабут, за мен е като дар на Небето и аз ще бъда щастлив, ако мога да кажа, че съм довел в твоя власт най-опасните врагове на роботърговците. Надявам се, имаш достатъчно войни да заловиш Рейс Ефендина и всички негови хора.

Изрекох това пожелание, понеже оня досега упорито бе премълчавал колко души стоят на негово разположение. Сега, когато моята смърт беше предрешена, той сметна тази тайна вече за ненужна и отговори без колебание:

— Ако оставя в Ел Махбайа само толкова мъже, колкото са необходими за варденето на рекика, ще имам достатъчно хора да завладея кораба с всичко живо на него.

— Ама робите не могат ли да офейкат при един толкова оскъден надзор?

Тук старият се изсмя високо:

— Ти търгуваш с рекик, ала май не знаеш по какъв начин може човек да натъкми тая стока, че да е достатъчен един-единствен пазач, за да направи на сто пленници бягството невъзможно. Ела, искам да ти покажа как я вършим ние тук тая работа!

Това бях целил. За мен беше важно естествено не да се запозная с оковаването на робите, а с обстановката на Ел Махбайа. Той заповяда на другите да чакат и ме изведе навън. Аз видях да горят пет или шест огъня, които осветяваха достатъчно плаца. Оня се отправи с мен към големите постройки, в които се намираше рекикът. Онова, което там видях, чух и… помирисах, нека по-добре премълча. Може би е достатъчна забележката, че минах и покрай Сали Бен Акил, на когото съумях да дам един таен знак. Това тук бе нещо повече от мъчение, то си беше чиста зверщина! И не всички от тези нещастници принадлежаха към негърската раса. Костваше ми огромно вътрешно усилие да скрия своята погнуса и така да полаская Юмрук, че той взе да се хвали с отличните постройки и съоръжения и се подведе да сподели няколко кратки, за мен извънредно важни сведения. По този начин узнах следното:

Серибата била разположена насред гъстата гора, през която имало само три пътя. Единият, по който бях дошъл, извеждаше откъм страната на сушата на открито, докато по втория и третия се стигало съответно до южния и северния бряг на полуострова. Излазите на двете последно споменати пътеки били така прикрити, че откъм реката не можели да се видят. До брега надолу по течението лежала една шахтура^[6], принадлежаща на Юмрук. Той я бил построил навремето, за да може да се придвижва по-бързо отколкото с някой нилски кораб от едно място до друго. Точния брой на подчинените на Юмрук не успях да узная. Но чух, че били свадливи и трудни за обуздаване люде, така че техните огнестрелни оръжия трябвало да се съхраняват в специален склад, от който били вземани преди всяка употреба, и в който после били отново предавани. Това беше, което научих, вярно, малко, ала за моята цел, както се оказа по-късно, все пак достатъчно.

След тази кратка визита на складовете за „жива стока“ ние потеглихме — Юмрук, петимата негови хора и аз. Луната още не беше изгряла, но звездите блестяха ярко и можехме да виждаме достатъчно, когато оставихме гората зад себе си. Юмрук крачеше начело, а другите следваха така, че аз да съм винаги предновървящият на обичания приятел, който трябваше да ме наръга. За щастие засега още нямаше защо да се опасявам от неговата готовност за смъртоносното намушкване, а и за по-късно също не ме беше страх.

Първоначалният ми план беше да заловя Юмрук веднага щом стигнем кораба и после да поведа асакерите към Ел Махбайа. Ако предводителят там липсваше, едно нападение имаше по-големи изгледи за успех, отколкото при неговото присъствие. Само че той бе взел със себе си петима мъже, които сам нямаше да мога да обезвредя. Ако макар и само един от тях се изплъзнеше, щяхме да си останем с пръст в устата. Ето защо трябваше да опитам да постигна целта си по друг начин. За момента бе най-важното да не се върна заедно с тях до Ел Махбайа, а да се кача с читава кожа на борда. Бях измъдрил вече едно средство — една кремъклийка трябваше да гръмне.

Заради тъмнината се нуждаехме от час и половина, докато стигнем до дървото, служещо ми като разпознавателен знак. Оттук тръгнахме много бавно и в пълен мрак надясно навътре втората. Тя, както вече споменах, тук не беше широка. Но при тая тъмница все пак мина кажи-речи половин час, преди да видим корабните фенери да проблясват между дърветата. На брега приклекнахме, като аз проявих предпазливостта да заема място не пред, а до палача си, макар оня да опита да го избегне. Корабът лежеше толкова близо до нас, че можехме да обгърнем палубата с поглед. Видяхме провесения труп на Хубахр, както и Абу Рекик с неговите хора.

Докато моите придружители насочваха вниманието си към кораба, аз плъзнах ръка по кремъклийката на моя съсед, чийто приклад той бе опрял на земята, и издърпах петлето — тя трябваше да е тази, която в подходящия миг щеше да гръмне.

— Ти ни разправи истината, Бен Собата — прошепна ми Юмрук. — Виждам го. Абу Рекик е пленен, а там виси Хубахр. Корабът лежи толкова близо до брега, че хич няма да е трудно да се покатерим. Ние трябва да освободим Абу Рекик и няма да чакаме с тая работа до пукването на зората. Сега видяхме достатъчно… Вто…!

„Втоле“ искаше да каже той, опасната дума. Но не стигна дотам, да я изрече изцяло, защото аз в този миг задвижих спусъка на споменатата пушка. Изстрелът изтрещя и моите шестима интимни приятели подскочиха уплашено във въздуха.

— Какво направи, непредпазливецо! — нашепнах аз на съседа. — Пушкалото ти гръмна!

— Аз нямам вина за това — оправда се оня, като съвсем забрави, че не знаеше арабски.

— Мълчи! — изтътна ядовито Юмрук. — Твоята непредпазливост погуби всичко! Сега е невъзможно…

— Тихо! — пресякох го аз. — Ако бъдете умни, още нищо не е пропаднало. Само нека се махнем на известно разстояние.

Улових Юмрук за ръката и го повлякох в гората, другите ни последваха. Сторих го, за да не видят и чуят какви последици ще предизвика на кораба изстрелът. Беше сигурно, че хората там ще викнат по мен, значи щеше да бъде споменато името ми, а него роботърговците не биваше да чуят. Когато бяхме отърчали толкова далеч, че виковете достигаха само неясно до нас, аз спрях.

— Не говорете нито една безполезна дума, защото няма миг за губене. Ако сега аз отида бързо на борда, всичко ще приеме добър край.

— Как тъй? — попита Юмрук.

— Изстрелът е вдигнал на нога и направил подозрителен целия екипаж. Вашето нападение може да успее единствено ако сега аз се върна и кажа, че аз съм този, който е стрелял.

— Машаллах! Това е вярно, имаш право!

— Но изстрелът се разнесе близо до кораба. Ето защо не бива да се бавя. Трябва да тръгвам. Вие няма да зарежете Абу Рекик, нали?

— Не, в името на Аллах, не! Него трябва да спасим, а Рейс Ефендина и Кара Бен Немзи ефенди — да пленим! Смяташ ли че ще можеш да ги успокоиш и приспиш подозрението им?

— Да! Но вие трябва много скоро да дойдете!

— Дай ми три часа време!

— Добре! Три часа, но не по-дълго!

— Тогава върви! Върви бързо, инак недоверието им ще стане толкова голямо, че няма да можеш да го разсееш! Та кажи значи на Абу Рекик, че ние до три часа, най-много половин час по-късно, ще сме тук, за да го освободим! Върви! Ние също трябва бързо да тръгваме. Хайде, хора, хайде!

Те се отдалечиха. Аз останах, додето стъпките им престанаха да се чуват, и се върнах после на брега. Вследствие изстрела хората от кораба бяха смъкнали бързо пленниците под палубата, угасили фенерите и сега всички се държаха тихо освен Бен Нил, който се бе надвесил над релинга и викаше оттам надолу:

— Ефенди, ефенди, ама отговори, де, иначе ще дойда на брега! Случи ли ти се нещо?

— Я по-тихо, непредпазливецо! — предупредих. — Хвърли ми едно въже!

Той го стори и след малко аз стоях на палубата. Десет минути по-късно всеки знаеше моя план, който бе единодушно одобрен, а след още десет минути всички боеспособни мъже, които считах за благонадеждни, стояха на брега, за да бъдат поведени от мен към Ел Махбайа. А корабът се отблъсна от сушата, за да хвърли котва по средата на реката. Там, където щеше да е подсигурен срещу нападение, кормчията трябваше да издигне всички фенери, та да бъде видян от Юмрук, а на заранта да се насочи по течението и при даден сигнал от наша страна да акостира при Ел Махбайа.