Карл Май
В Судан (10)

10. Духът на раки

Когато слънцето застана най-високо, ние се намирахме между планините, където застрелях в една гора от дъбове баламут — от тях идват тамошните световноизвестни шикалки — едно диво прасе, което ни нахрани. Тук седнахме за късо време да изпечем за из път няколко къса от него, защото докато се намирахме по петите на кюрдите, а това можеше да продължи няколко дни, не биваше повече да стреляме по дивеч, за да не ни издадат изстрелите. Всъщност на хаджията като мохамеданин беше запретено да яде свинско, ала общуването с мен дотолкова беше променило убежденията му и направило небцето му възприемчиво към приятния вкус на дивата свиня, че заради тая наслада той без колебание навличаше върху себе си неодобрението на Пророка и всичките покойни халифи.

Но сега пък мина толкова много време, че трябваше да наваксваме една по-голяма преднина, отколкото бе залегнало в намеренията ни. Ето защо последвахме дирите с по-голяма бързина от преди.

В следобеда лежеше южната извивка на Кючукзаб от дясната ни страна зад стръмните, гористи възвишения, в чиито подстъпи се намирахме. Яздехме по една малка рекичка, която през пролетта вероятно беше много пълноводна, ала сега водата й достигаше малко над копитата на конете ни. Имаше много рехав чакъл. Многобройни открито плакнещи се коренища ни препятстваха и безчет кривини на речното корито не ни оставяха да мръднем.

— Шейтанът трябва да е показал на кюрдите тоя път! — проплака Халеф. — Ей тъй подобно сигур е устроена пътеката, дето води от смъртта право надолу към проклятието на вечните мъки.

— И аз не вдявам — пригласих — защо тъкмо тоя каменист улей са избрали келхурите.

— И накъде ли пък са се наканили да вървят? Та оттук нали никакъв проход не води през планинската верига?

— Не. Ако не се лъжа, ние имаме пред себе си две планини, които познаваме от по-раншна езда по тия места, а именно вдясно Мегилик и вляво причудливо оформената Некухл. Между тях не води никакъв проход. Следователно Шир Самурек не възнамерява да прехвърля планините, а целта му лежи от тази страна. Какво обаче има да търси тук, за мен е загадка.

— Аллах! Да не би пък тъдява да е местността, в която се намира Мусаллах ел Амват^[1]?

— Мусаллах ел Амват? Никога не съм чувал още за нея. Що за място е това?

— Място, което всеки отбягва, независимо дали е сунит или шиит, християнин или юдеин. Ти знаеш, че вчера в хана поседях и си побъбрих с неколцина масиджилар^[2]. Тази местност им беше позната, бяха преживели много нещо в нея и ми разказаха. Най-хубавите и добри шикалки растели в неизброими количества при Мусаллах ел Амват, ала никой не дръзвал да тръгне натам да събира, защото наоколо бродели духовете на умрелите. Било преди неколкостотин години, когато в страната дошли християни и си построили в планините Мусаллах, за да почитат по свой начин Аллах. Те били добри и трудолюбиви хора, които живеели в угода на всекиго, ала въпреки това шиитите решили да ги изтребят. Изкачили се те горе, обградили християните и изклали всички — мъже, старци, младежи, жени, девойки и деца. Свещеникът бил последният, който загинал. Дори когато берял душа, продължавал да се моли за своите врагове. Тогава те изтръгнали кръста от Мусаллах и го хвърлили в огъня. Като видял това с оцъклените си очи, той преобразил своята молитва в проклятие, което призовал над тях и мястото на смъртта. Оттогава гибел сполетявала всеки, който дръзнел да навести Мусаллах. Независимо от това неотдавна масиджиларите събрали кураж да се изкачат, защото са бедни и знаели, че там горе ги очаква богата беритба. Помолили се на Аллах да ги закриля и се отправили на път. Стигнали, наистина, благополучно горе и видели Мусаллах. Но когато я приближили, изскочил духът на убития свещеник в образа на исполинска мечка, която поискала да се втурне към тях със зейнала паст. Те побягнали и оттогава се молят и благодарят на Аллах, дето ги е спасил чрез бързината на техните крака. Никога вече нямало да проявят безразсъдната дързост да подирят Мусаллах. Това ми разказаха те. Какво ще речеш за тая работа, сихди?

— Че мечката не е била дух, а една обикновена мецана. Всеки знае, че там горе в планините се въдят мечки.

— Да. Това го знам и аз, ама такива исполински, каквато е била тая, те не са.

— Страхът уголемява всичко. Той може да накара и една мецана да се стори дваж по-голяма.

— Казваш го, защото не вярваш в духове.

— Напротив, аз съм твърдо убеден, че духове има. Но няма привидения, които да се явяват в мечи образ.

— Е, да, ти си куражлив, сихди, ти определено не би побягнал от мечката, а би пристъпил дръзко насреща й. Но аз не бих пожелал да направя проверка дали мечката е дух, или духът е мечка.

— Имаш ли си представя в коя местност се намира Мусаллах?

— Масиджиларите ми я описаха. Тя лежала между Некухл и Мегилик — до нея се стигало, като се следвало едно каменисто речно корито многобройни извивки, което било обхванато от много тесни брегове и…

Той спря посред словото, погледна ме сащисано в лицето и се провикна сетне:

— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Та това таман се схожда с нашия път!

— Да, както изглежда!

— Некухл и Мегилик са двете планини, които ти преди малко спомена. Ние се намираме в каменисто, тясно и виещо се речно корито, значи — Машаллах! — ние сме на път към Капелата на мъртвите, за която ти разправих.

— Това действително е възможно. Но затвори си устата драги Халеф, иначе мецаната ще вземе да дойде и да скочи в нея.

— Не се присмивай, сихди! Защо да не ми стои отворена устата, като се дивя? Когато престана да се дивя, тя от само себе си ще се захлопне. О, чудо, о, воля на Небето! Ние се намираме по пътя към Капелата на мъртвите! Такъв, изглежда, ни е бил късметът, орисията. Де само да знаех, какви трябва да ги чиним там горе!

— И още питаш?

— Естествено! Ти нима знаеш?

— Да. Ние трябва да освободим привидението от неговия мечи кожух.

— О, безогледна дързост, о, гавра! Ти все още се подиграваш, сихди! На мен обаче гърбът ми е студен като лед и аз наистина не знам на какво ще се реша.

— Решиш! Какво искаш да кажеш с това?

— Е, ако мечката дотърчи, дали трябва да бягам, или да стрелям по нея. Ако тя наистина си е мечка, пък аз хукна, то ти ще ме осмееш и аз трябва до смъртта си да се срамувам за моя страх. Ако обаче е дух и аз гръмна по него, то куршумът ще го премине, без да го нарани, а какво ще стане подир туй с мен, това знае само Аллах.

— Халеф, Халеф! Действително ли още живее в теб глупавото суеверие от по-раншните времена? Я ми кажи, за кого е умрял навремето свещеникът?

— За своя Господ и за своята вяра, сихди.

— Как биват наричани такива хора?

— Шухада^[3].

— Какво казва Корана, за нашето Свето писание изобщо няма да говорим, за тези шухада?

— Че отиват право на Небето.

— Разбери ме добре! Аз ти говоря, за да ти просветля разсъдъка, като мюсюлманин. Даже според представите на мохамеданите един шахид се отправя непосредствено към Небето, като възнаграждение за страдния, които е претърпял. Този благочестив свещеник откъде Бог е прокудил заради неговата мъченическа смърт в кожата на мечка! Няма ли това вместо възнаграждение да е едно ужасно наказание, вместо Небето — Пъкъла?

Халеф, ме зяпа пак известно време с широко разтворени очи.

— Сихди, аз отново се дивя — призна после.

— На какво сега?

— На превъзходността на твоето доказателство, на което и тоя път не мога да възразя. Аллах инсаф или Аллах ел ’адл (Аллах е справедливостта), казваме ние. И тъй като тази фраза е необорима и безспорна, то… то… то…

— Хайде, по-нататък!

— …то не може духът да е мечка и нито значи мечката — дух.

— Добре. Нека следователно мечката, която действително си е мечка, бъде и остане и в твоята глава мечка! Сега убеден ли си, Халеф?

— Да, сихди. Ти и в правилата на мантиката^[4], както във всичко, си непобедим и отново оздрави моя заболял по тая мечка акъл. Сега нека си идва. Ще стрелям по нея, без да се замисля!

— Стрелянето по-добре предостави на мен. Кюрдските мечки не са преследвани като жълто-кафявите от Хауран и Ливан. Те биват малко обезпокоявани, почти никак ловувани и стават много големи и стари. Та нали събирачите на шикалки са приказвали за чудовищната големина на това животно. Един куршум от твоята кремъклийка не би го убил, а само раздразнил до ярост. И после ние не знаем точно, ами само предполагаме, че сега се намираме на пътя за Мусаллах ел Амват. Най-главното е, че за теб дух в меча кожа вече не… какво има?

Яздещият до мен Халеф ме прекъсна в словото, като хвана юздите на коня ми и го спря.

— Там под дърветата виждам нещо — отговори той, показвайки ми с протегната ръка посоката. — Нещо се помръдна. Не знам дали е човек, или животно.

— Трябва да разберем. Ела бързо насам под дърветата!

Под закрилата на дървесата аз слязох от коня и го предадох на Халеф.

— Остани тук и не мърдай! Аз ще се промъкна дотам, за да видя с кого или с какво си имаме работа. Дръж се тихо!

С готов за удар нож в ръката, аз се запромъквах от дърво до дърво, додето стигнах в близост до въпросното място. Там видях, че имам пред себе си не животно, а човек. Той стоеше до един нискоразклонен бук с протегнати нагоре ръце — защо, не можех да различа. Беше с извърнато от мен лице, ала въпреки това ми се стори познат. Тази фигура, парцаливото сетре, чиито ръкави отчасти липсваха… ако и това не беше Али, обичащият чашката ханджия от Хой, то никога вече нямаше да мога да разчитам на очите си! Но какво диреше той тук? Как се беше озовал ей така сам в тази местност и какво правеше там до дървото?

Сега Али се обърна, повдигна се на пръсти и си нахлузи на шията клупа на един висящ от клона сиджим, който бе вързал здраво горе. Исусе Христе, мъжът искаше да се беси!

— Катера Ходех! (За Бога!) — викнах му аз, като притърчах и му изтръгнах шнура. — Спри! Ти се каниш да се убиеш!

Али се вторачи в мен като отнесен и отговори, сякаш приказваше насън:

— Да се убия? Не, а само обеся.

— Та нали то е все същото! И що за причина пък имаш да извършиш тоя голям грях?

— Причина…? Защо ме питаш…? Кой си ти всъщност…?

При тези въпроси очите му все още изразяваха духовна пустота.

— Кой съм? Че нали ме познаваш! Аз съм Кара Бен Немзи ефенди, който живее при теб в Хой.

Прозвучаването на моето име, изглежда, върна Али на себе си. В погледа му се появи живец, ала гласът му си беше все така глух, като преди.

— Аз трябва да се обеся. Трябва да си отнема живота, защото няма да си получа обратно парите.

— Откъде го знаеш?

— От Шир Самурек.

— От оня ли? Нима си говорил с него?

— Да.

— Кога?

— Преди един час.

— Къде?

— Там горе, под Мусаллах ел Амват.

— Я гледай, значи Капелата е все пак тук! Там ли бивакуват келхурите?

— Да.

— Ако някой от тях е наблизо! Дали не могат да ни чуят, или видят?

— Не. Аз бях прогонен с камшик от тях и никой доникъде не ме е сподирил.

Споменът за камшика върна Али напълно на себе си. Той се тръшна на земята, захлупи лице в шепи и започна горчиво да ридае. Сълзите са целебна вода, когато могат да протекат. Ето защо го оставих да плаче необезпокоявано и викнах Халеф да дойде. Той върза конете и седна после до мен. Когато съдържателят след известно време се поуспокои, аз му изправих главата и казах:

— Самоубийството е ужасен грях, защото човек не може нито да го изкупи, нито да го поправи. Най-малко от всичко обаче трябва да праща човек душата си в преизподнята заради пари. Пък и твоите пиастри още хич не са изгубени!

— Те са изгубени. Шир Самурек ги е отнел на Акил и няма да ги върне!

— Ще ги върне! Обещавам ти, че ще го заставя да ги върне.

Очите му получиха блясък. Той се надигна по-стегнато и попита припряно:

— Това сериозно ли е от твоя страна, о, ефенди? Наистина ли ми го обещаваш?

— Да.

— Тогава хвала и слава на Аллах! Аз съм спасен, защото каквото Кара Бен Немзи ефенди обещае, сдържа, макар Шир Самурек, разбойникът, да го осмя!

— Кога се присмива той, при какъв повод и кога? Можеш ли да ми го кажеш? Можеш ли да си припомниш как си отишъл при него и всичко, което се говори и случи там?

— Ох, ефенди, сега зная всичко точно. Като казваш, че искаш да ми доставиш парите, то остротата на моята памет нараства и сега се сещам за всяка дума!

— Тогава говори! Но бъди кратък, защото времето е скъпоценно. Къде и как се срещна с Шир Самурек?

— Ти знаеш, че препуснах с малкоегунда и няколко души, за да догоним крадеца Акил и му изтръгнем парите. Не намерихме дирята му, ала си помислихме, че за да се озове в безопасност, ще е избягал през персийската граница. Ето защо се насочихме към границата, но в никое селище и къща не чухме някой да го е видял. Така продължихме да яздим почти до пладне, когато трябваше да осъзнаем, че се намираме на погрешен път. Та обърнахме значи конете и поискахме сега да опитаме по посока Рауандуз и Лахиджан. Поради това се насочихме на север, все на север, докато Шейтанът ни отведе на пътя на кюрдите. Те ни обградиха, вързаха ни и ни помъкнаха със себе си насам.

— Сигурно ви се е сторило чудо, да видите при тях напразно дирения крадец?

— Да, Акил е при тях, но не като свободен мъж, а като пленник, и неговият син Сали — също. Тази нощ двамата ще умрат. Те ще станат жертва на кръвното отмъщение и собствената си проклетия.

— Смъртта им твърдо ли е решена?

— Да. Те не могат да й се изплъзнат и ужасна е смъртта, дето ги чака. Те ще бъдат разкъсани и изядени от мечките.

— Ах! Що за човек е тоя шейх на келхурските кюрди! Как е стигнал до идеята да ги хвърли на мечките? Има ли всъщност тук мечки, от които да се възползва за тая цел?

— Да, той така точно е измислил и премислил всичко, че ще му се удаде да го осъществи. Та нали е потеглил насам единствено за да предостави беббех-кюрдите на мечките. Преди известно време неговите войни били на лов горе при Мусаллах ел Амват и открили там меча бърлога. По обратния път после намерили едно дърво с диви пчели. Двете неща ще послужат тази вечер за екзекуцията на двамата беббехи. Десет или дванайсет келхури отдавна вече заминаха да доставят меда.

— Знаеш ли как ще бъде употребен?

— Може би не всичко правилно съм разбрал, ала ето какво поне знам: мечото леговище се намира недалеч от Мусаллах. Беббехите ще бъдат вързани и намазани с мед. Сетне ще ги отнесат във вътрешността на Мусаллах. Оттам до мечата бърлога щели да наслагат късове пчелна пита с мед, за да примамят мечките в Мусаллах. Там те първо ще изближат и после излапат вързаните пленници.

— Аллах, Аллах! — обади се тук Халеф ужасен. — Тия келхури изобщо хора ли са все още? Сихди, ще спасим ли беббехите, макар да са наши смъртни врагове, и хвърлим на тяхно място Шир Самурек на мецаните?

Такъв си беше дребният, мил, храбър тип! Той искаше да предпази двамата беббехи от мъчителната смърт, въпреки че Акил беше подкокоросал келхурите срещу нас, а неговият син даже се бе опитал да ни отнеме живота!

Ханджията Али продължи доклада си и аз узнах още следното:

Келхурите действително заради мен били напуснали преждевременно днес бивака си. Обстоятелството, че беббехите паднали в ръцете им, допълнително ги подтиквало към по-бързо заминаване, та да можели час по-скоро да ги отведат на смърт. За тристата войни това било една радостна езда, която нито за минута не бивало да бъде отлагана. Сега се излежавали в гората под Мусаллах. Там провели съд над обречените на кръвното отмъщение. Шир Самурек уверил пленниците с най-свети клетви, че за тях спасение нямало. Според човешките разбирания такова наистина нямало, ала Сали Бен Акил чул, че ние вероятно ще си подирим задигнатите коне, и в отчаянието си се вкопчил за една мисъл, която внезапно го осенила.

„Още не сме мъртви — казал той. — Ако Кара Бен Немзи ефенди ви намери, ще ни освободи!“

„Вас, неговите смъртни врагове? — провикнал се подигравателно шейхът. — Той по-скоро ще ме помоли да ви измъчвам още повече, отколкото съм си наумил.“

„Няма да го стори, защото е християнин.“

„Християнин? Християнинът е куче, а кучето обича да му мирише на кръв. На тези кучета, дето наричат един човек от Назирах^[5] свой бог, е казано да обичат даже враговете си, ала те не се подчиняват. Те се крадат, лъжат, мамят помежду си и угнетяват, изиграват за собствена изгода и воюват с всички чуждоземци. Ей затова им е невъзможно да обичат враговете си и да им правят добро. Кара Бен Немзи ефенди с кеф би гледал как мечките ви разкъсват!“

„Не, той е истински християнин и вече на мнозина от своите врагове е сторил добро!“

„Ами че повикай го тогава! Пък сетне ще видим дали в действителност се покорява на лъжовния пророк от Назирах!“

„Да, ще го призова. Ще моля Аллах да му покаже пътя за насам!“

„Аз ще ти дам един по-добър съвет. Кара Бен Немзи ефенди като християнин нехае за нашия Аллах. Ти значи трябва да се молиш на неговия разпнат Спасител, ако искаш молбата ти да бъде чута!“

По този начин продължил Шир Самурек да се гаври и после прибавил:

„Колко малко се боя от това християнско куче, и колко малко отчитам, че би могъл да ви спаси, ти веднага ще узнаеш. Аз наредих да му предадат, че аз съм грабителят на неговите коне, и той ще ни последва. Ако наистина намери дирите ни и дръзне дотук да дойде, то стражите, които после ще поставя, ще го пипнат и аз ще го хвърля заедно с вас на мечките. Сега си се моли, от мен да мине, на Аллах или на Ел Месиах^[6], молитвата ти ще бъде изречена на вятъра!“

После се провело съвещание относно другите пленници. Решението гласяло, че те трябвало съвместно да дадат един откуп от двайсет хиляди пиастри и щели да останат задържани, докато тази сума бъдела изплатена. Ханджията Али трябвало да тръгне и вземе парите, за да ги донесе после при Мусаллах. Не ги ли доставел в рамките на три дена, или при плащането се установи някоя хитрина, то пленниците щели да бъдат убити. Малко след даването на тези разпореждания, разбойниците нашибали здравата Али с камшик и после го напъдили без кон.

Объркан и отчаян, той тръгнал без всяка надежда, защото сега не само бил изгубил откраднатите пари, ами трябвало още и част от откупа да достави, което било абсолютно невъзможно. Виждал пред очите си своята провала, а определено не бил герой във вярата и упованието в Аллах. Ето защо посегнал към сиджима и само моето вмешателство го възпряло да си даде сам смъртта.

— Сега, ефенди, ти чу всичко, което можех да ти кажа — завърши той доклада си. — Какво мислиш за тая работа? Считаш ли за възможно да си получа отново парите?

— На първо място мисля, че раки(ята) носи в себе си зъл дух, с който човек не бива да си има ош-беш!

— Раки? Как ти дойде на ума за раки?

— Защото тя носи вината за всичко случило се.

— Какво общо има раки с предводителя на келхурите?

— Я не питай като будала! Ако не беше изпил вчера толкова раки, то нямаше да говориш с Акил за скривалището на парите си и те нямаше да ти бъдат откраднати. Значи раки е виновна, задето попадна в ръцете на Шир Самурек и сега поиска да се обесиш. Трябва да признаеш, че алкохолът те тласна към самоубийството!

Али замълча, защото осъзна, че казвам истината.

— Ако останеш отдаден на раки, както досега, тя ще ти докара още много беди — продължих аз. — Тя прогризва твоята душа и съсипва тялото ти. Ако обаче се откажеш от нея, ще живееш в радост и щастие и един ден ще тръгнеш по Ес Спрат, Моста на смъртта, без залитане към Вечния живот. Имай предвид, че тоя мост не е широк, а толкова тесен, че Мохамед го сравнява с острието на добре заточен ятаган. Как ще иска един човек, чиято душа и след смъртта е прогизнала от раки, да премине по този мост, без да се сгромоли в зиналите бездни на Геената!

Нагаждах се към начина на мислене и изразяване на мъжа, за когото се отнасяха предупрежденията ми. И те наистина не пропуснаха целта си, защото той се почувства потресен.

— Ох, мълчи, ефенди! Твоите думи ме карат да потръпвам!

— Ти щеше още къде повече да тръпнеш, ако наистина беше изпълнил ужасното деяние, което планираше при това дърво, защото сега твоят дух щеше да залита с губителното въже на врата по Моста на смъртта. Раки щеше да плете твоите нозе и ти щеше да се сурнеш надолу във вечно бликащите и никога нестихващи пламъци на Джехеннема, на които щеше да бъдеш неспасяемо обречен! Не ти ли трепери сърцето, като си помислиш за това?

— Ох, ефенди, от твоите думи ми избива пот на страх и ужас по тялото!

— Тогава те съветвам, о, ханджи Али, оттук насетне да се откажеш от тая опасна напитка, която ще погуби и теб, и всеки, който й се отдава!

— Ще го сторя! Да, ефенди, съвсем определено ще го сторя!

— Само че това не е така лесно, както си мислиш. Когото веднъж духът на раки е докопал, него той не желае да пусне и го стиска здраво в змийската си прегръдка. Битката е трудна, но пък и после победата е толкова по-голяма и ощастливяваща. Искаш ли да я подхванеш тая битка?

— Искам, ефенди! Обещавам ти, че храбро ще се боря. Ето, имаш ръката ми!

Али ми подаде ръка. Аз още не я поех, а продължих да приказвам:

— Не толкова бързо! Вярвам, че даваш това обещание с драго сърце, ала в този миг ти не мислиш колко трудно е да го удържиш. Не се залавяй от днес хич раки вече да не пиеш. Няма да съумееш да го изпълниш, а само още повече ще преминеш във владение на пиянството. От днес пий само половината от това, което си пил досега на ден, след един месец само четвъртината, след три месеца само осминката част и така всеки три месеца наполовина колкото преди, докато стигнеш дотам, че дневно да вкусваш само три малки глътки. Тези три глътки бива да пиеш сетне като ден до кончината си, това ти го позволявам. Ако обаче ти легне по сърце да направиш едно угодно на Аллах дело и да се превърнеш в един изцяло щастлив мъж, то откажи се и от тези три глътки и не пий вече нищо, ама хич нищичко, което може да те опияни, защото Мохамед, твоят пророк, е казал: „Куллу мускюрюн нарам!“ (Всичко, което опива, запретено, проклето да е!)

Тогава Али ми протегна отново ръка, дори двете ръце едновременно, и помоли:

— Ефенди, чувам, че ти от мен не искаш нищо повече, освен онова, което един слаб човек е в състояние да извърши. Аз ще се подчиня на твоята повеля и повелята на Мохамед, а Аллах ще ми даде сила да стана отново добър човек. Преди малко аз напусто ти предложих ръката си. Наистина ли не искаш да я вземеш? Аз ти обещавам в името на моята душа, духовете на моите бащи и брадата на Пророка, че отсега насетне от никого повече няма да бъда видян пиян! Аллах го чу! Той ще види също, че аз ще удържа думата си! Ето, вземи ръцете ми!

Аз откликнах на подканата. Развълнуван от тази последица, Халеф също му подаде ръка.

— Аллах да бъде с теб, Сине на махмурлука, задето искаш да се различиш с тая зла Гозет ел Аб^[7]. Изхвърли я навън за рахат на къщата и хич да не я пущаш вече вътре, ако и да опита тайно да се покачи през джама! Защото на нея здравата й сече акъла, казвам ти, каквито са всички женоря, които са изхвърлени от людете и им е мерак да се намърдат пак вътре! И когато нявга станеш трезв мъж и ние навестим отново хана ти, то и дълбочината на тресавището, през което човек трябва да шляпа сега в двора ти, ще е изчезнало, така че хората ще могат да го прекосяват с чисти кундури и вече няма да те виждат да лежиш в тинестата локва като някой голям дабб сакран^[8], който смята нечистотиите на стопанството ти за ложето на княгинята на Шеба^[9]!

Али не се почувства ни най-малко докачен от прямото назидание на дребния хаджия.

— Имаш право, о, хаджи Халеф Омар! — рече той. — По-рано, когато още не обичах раки, моята къща и дворът ми бяха чисти и приветливи като лика на някоя невеста, дето е наслада за своя годеник и избраница на сърцето му. Но какво виждам тук! Аз още не съм намерил време да огледам конете ви. Не са ли това петнистите жребци на аптекаря?

— Да, те са — потвърдих аз.

— Какво чудо, че той ви ги е заел!

— Той не ли ги зае, а ние отидохме да си ги вземем от градината му без негово знание. Трябваше толкова бързо да потеглим подир келхурите, че не биваше да губим време с въпроси, молби и пазарлъци. Той сигурно много се е шокирал, като е забелязал, че липсват. Затова пък толкова повече ще се зарадва, когато му ги заведеш обратно.

— Аз? Аз ли трябва да му ги върна?

— Да. Сега ти ще възседнеш някой от тях и ще яздиш към дома.

— С неземно блаженство, ефенди, с най-голяма наслада! Ще бъда радостен да се махна от близостта на тия разбойници. Ама пък нали вие сетне вече няма да имате коне!

— Ти на нас не ни бери гайлето! Ние няма да си тръгнем оттук, преди да сме си прибрали от келхурите собствените животни.

— Но това е изключително опасно!

— Още по-опасно е да им изтръгнем твоите десет хиляди пиастри, ала това все пак, както се надявам, ще ни се удаде. Ако всичко потръгне благополучно, ние още утре вечер ще сме в Хой и ще ти донесем парите. Сега ни е необходимо само още да научим от какво естество е мястото и неговата околност, където бивакуват келхурите. Можеш ли да ми го опишеш?

— Да, това речно корито оттук води по-стръмно нагоре, отколкото досега. Там, където то се дели, ще следвате десния ръкав, който също прави много извивки и става все по-тесен, докато стигнете една малка равна ливада, обградена от три страни от гора. Откъм четвъртата страна почти отвесно се възвисяват скали. От тях се срива един поток, образувайки малък шеллал^[10]. Там горе ще видите да се издига Мусаллах ел Амват, в която обитават духовете, и в която днес в нощта трябва да бъдат излапани от мечките Акил и синът му. Зад Капелата, малко по-високо от нея, някога се е съборила една скална стена, която сега лежи изцяло в развалини. Сред тях се намира бърлогата на мечките.

— Мечките? Значи там има не само една, а няколко?

— Да!

— Хм-м! Времето за чифтосване отдавна е отминало, а когато мечката роди, не търпи повече мечока при себе си, защото той не е добър баща и има безсърдечната наклонност да изяжда децата си. Аз следователно съм на мнение, че не се касае за някоя меча двойка, а за една женска и малките й.

— Това аз не зная. Но онази дубб, която хората там горе са виждали, трябва да е някоя Дубб ел Хулуд^[11], която живее при Мусаллах от избиването на християните и поради това е станала толкова грамаданска, че два пъти надвишава човека. Това е духът на свещеника на тези християни и поради дълбоката старост руното й е станало бяло като сняг.

— За Дубб ел Хулуд научих достатъчно. Сега бих желал да знам къде бивакуват келхурите. Навярно на малката морава, за която говори?

— Не, защото тя е твърде мочурлива. На тази морава отдясно отново се спуска един тънък, бистър ручей. Последваш ли го, ще стигнеш малко по-нагоре до едно открито, обхванато околовръст от гора място, в чиято среда лежи една малка бирка^[12], представляваща изворът на ручея. Това е мястото, където бивакуват келхурите.

— Гората там гъста ли е?

— Да.

— Има ли между нея и бирка широко пространство?

— Не. Мястото е малко, така че кюрдите трябва да лежат непосредствено до бирка.

— С конете си? Или те са подслонили животите някъде другаде?

— Те са там, напоени са и са вързани наоколо за дърветата.

— В такъв случай нищо повече не ми е нужно да знаем и ти можеш да поемаш с конете, разбира се, без седло, защото от нашите такъми ние самите се нуждаем.

— Ами ти не бива да подхвърляш на опасност скъпоценната си решма! Ако келхурите сега ти я откраднат! Не е ли по-добре да я взема със себе си за Хой?

— Не. При мен тя е на по-сигурно място, отколкото на петнистосивия, който ще яздиш. В Хой също се краде, както ти от опит знаеш.

Ние свалихме хамутите и предадохме конете на съдържателя, Той яхна единия и препусна, оставяйки ни „повече от хиляда пожелания за успех“, както гласеше изразът му. Досега бяхме възпрели Али от самоубийство. Аз имах твърдото убеждение, че ще ни се удаде също да му върнем и парите.