Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В страната на Махди (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Im Sudan, –1896 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2007)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Карл Май

В страната на Махди III: Махди (глави 8–15)

В страната на Махди IV: Пестникът на светеца

Издателство „Калем-90“ — Пловдив

 

Im Sudan (Bd. 18), 1891–1896

(Im Lande des Mahdi)

История

  1. — Добавяне

15. Абу Рекик

Междувременно се бе стъмнило, а Могреб — измолена. След това последва Ашиа, Вечерната молитва, известно време след настъпването на пълния мрак. Тези две молитви бяха изречени с тържественост и жар, също и от робите, което се намираше в най-въпиещо противоречие със ситуацията. Да оставим настрана факта, че отвличането на хора и продаването им като роби е вече заклеймено от общочовешкия алтруизъм, а пък ислямът разрешава! Тук щяха да бъдат продадени мюсюлмани, което според исляма е едно заслужаващо смърт престъпление. Въпреки това всички — и престъпници, и потърпевши, участваха в пълен сговор в молитвите.

Мъжете от Такоба, които с двамата пратеници брояха четиринайсет души, взеха вечерята си едва след завръщане на молитвите и тя се състоеше от забъркана брашнена каша, сушено месо и фурми. Предводителят после даде заповедите си за през нощта. Ние не ги разбрахме, наистина, но ги схванахме от следствията. Дванайсет от роботърговците се увиха презглава — заради жилещите насекоми, а двамата оставащи трябваше да будуват. Те клекнаха възможно най-близо до единия от огньовете, дирейки закрила срещу комарите в гъстия, лютив пушек. Колко зле в замяна на това бяха пленниците! Те не бяха покрити с някаква истинска дреха и нито бяха в състояние да достигат с ръка всички части на тялото си, така че бяха безпомощно изложени на болезнените ужилвания на кръвопийците. Само които е видял стеклите, обезобразени до неузнаваемост лица на такива хора, той знае какви безкрайни мъчения изтърпява човек, комуто е невъзможно да се брани срещу тези малки, безмилостни и връхлитащи на цели облаци дяволи. Аз съм се запознавал с комарите на Долна Мисисипи, Средна и Южна Америка и също на Ост Индия и често като следствие на техните ужилвания съм имал кървавочервено, подпухнало лице. Но в сравнение с тези намус[1] на Горни Нил, човек би ги нарекъл едва ли не мили и дружелюбни същества. Робите идваха от Дар Такалех, където хапещи мухи няма. Те значи не бяха ни най-малко калени срещу ужилванията на тези мъчители и така се валяха насам-натам под болезнени пъшкания и стенания, че ми докипя, като гледах как през туй време търговците спокойно си къртят. Бях твърдо решил да вложа всичките си сили за освобождението на тези клетници и болките, които понасяха, ме принуждаваха час по-скоро да го сторя. Бен Нил, изглежда, имаше същите мисли, защото попита:

— Смяташ ли, че ще можем да спасим още тази нощ клетите хора, ефенди?

— Да — заявих аз късо.

— В такъв случай ще те помоля да го сторим възможно по-бързо. Не мога повече да гледам и слушам мъченията и изтезанията, които те трябва да изтърпяват. Искаш ли да ми окажеш тая услуга?

— На драго сърце, толкова повече че не вярвам от това опасността за нас да се повиши.

— Тогава кажи какво трябва да правим! Ние сме готови веднага да се нахвърлим върху четиринайсетимата хаймани. Като не туряме изобщо в сметката твоята пушка, с която би могъл да ги изпоназастреляш до един, ще е достатъчно, ако всеки от нас даде само един изстрел. Това прави шест куршума, останалите ще пречукаме после с прикладите, преди още да им е дошло на акъла да се отбраняват.

— Не искам да проливам кръвта на тези люде, понеже те не мислят, че вършат един толкова голям грях, като търгуват с хора.

— Ама, ефенди, помисли, че те ще се бранят и ще стрелят по нас, ако не ги обезвредим. Като щадиш тяхната кръв, ти ще постигнеш само нашата да се пролее!

— О, не! Номерът, който искам да им погодя, е толкова прост, че вероятно от вашата помощ изобщо няма да се нуждая. Развийте се от мрежите си и ме дръжте под око! Сега ще се промъкна до огъня, край който седят двамата пазачи. Удаде ли ми се да ги надвия, без техните другари да се събудят, то можете да си останете спокойно тук, докато ви повикам. Разбудят ли се обаче другите, то притичвате бързо да ме подкрепите. Но вероятно всичко ще мине гладко, както го мисля, защото пленниците владеят арабски, доколкото подразбрах от няколкото чути преди малко възгласа. Те следователно ще разберат думите ми и ще се задействат бързо. Въпреки това вие трябва да сте готови.

Аз се отмотах от моята мрежа, оставих я заедно с мечкоубиеца в храсталака и проврях ръка в ремъка на карабината „Хенри“. Нея трябваше да взема със себе си, та в случай на нужда да мога да държа враговете в шах.

Изпълзях от храста, който ни беше прикривал, и се запромъквах в дъга към огъня, за да стигна до пазачите изотзад. Това не беше трудно, понеже си имах работа с хора, които от промъкване хабер си нямаха. Без усилие стигнах толкова близо до тях, че почти можех да достигна двамата с ръка — едно истинско наслаждение за мен, скитникът из Запада, тъй като сега бях сигурен, че всичко ще протече така, както го бях намислил.

Лежах скрит в гъстата ом суфах. На ръка и половина разстояние пред мен седяха пазачите с извърнати лица. Те не говореха помежду си и бяха заети единствено да хвърлят дърва в огньовете, които със своите отблясъци осветяваха ярко всичко. Вдясно лежаха спящите, плътно увити в завивките си търговци, а вляво отпред — будните пленници, които непременно щяха да ме видят, когато се надигнех за атаката срещу стражите. Изненадата можеше да изтръгне от тях възклици, които преждевременно да събудят спящите. Това трябваше да се предотврати. Та измъкнах значи ръка от ремъка на пушката, взех я в десницата, изправих се бавно и сложих лявата ръка на устата с онова предупредително движение, което на езиците на всички народи означава подкана за мълчание. Моята цел беше постигната, защото не се чу никакъв вик, само стенанията и пъшканията престанаха. Робите ме бяха видели и при настоящите обстоятелства трябваше веднага да си кажат, че няма защо да се страхуват от мен, а напротив, могат само добро да очакват. Не е трудно да си помисли с какво напрежение бяха отправили очи към мен.

На един добър уестман това веднага щеше да обърне внимание, ала двамата мъже от Такоба не го зачетоха. Сега извъртях аз карабината… два добре премерени удара по главите им и те се сгънаха безмълвно. Наведох се бързо, за да видя дали за момента са обезвредени. Когато се убедих в това, пристъпих няколко крачки напред, така че пленниците да могат да ме разберат дори да им говоря с приглушен глас, и казах:

— Бъдете мирни и не говорете засега нито дума! Дошъл съм да ви освободя. Ще прережа вървите ви. Когато вържа после пазачите, вие ще се заловите с роботърговците! Но не бива да им правите нищо, а само да ги държите, за да можем да ги вържем. Значи внимавайте!

Три пъти шейсет въжета да прережа, това щеше да продължи доста дълго, но когато освободих първите двама, аз ги подканих да вземат ножовете на пазачите и да ми помогнат. По един знак към буша, където се таяха Бен Нил и асакерите, тези също дотичаха и така само след две минути всички роби стояха със свободни крайници.

— Вас Аллах ви е проводил! — заяви един от тях. — Ще имаш ли добрината, господарю, да ни кажеш кой си и откъде идваш?

— Тихо сега! — прекъснах го аз. — След това ще узнаете всичко. Сега да вържем най-напред стражите, а сетне ще се нахвърлим върху другите. Понеже те са се увили в завивките си, няма да могат да се отбраняват. Въжета има повече от достатъчно. Ако всеки от тези мъже бъде държан едновременно от двама или трима от вас, докато четвъртият омотае въжето около завивката, съпротива не може да възникне. Действайте точно според инструкциите ми и нека започваме!

Беше истинско удоволствие да се наблюдава това, което сега се случи. Освободените последваха съвета ми и ето как спящите се почувстваха, преди още да са се разбудили напълно, пристегнати в собствените си завивки. Ако всичко това се бе провело в дълбока тишина, то сега се надигна един такъв ликуващ крясък, че си помислих, камилите ще се подплашат и побягнат. Всеки от спасените роби напрягаше гласа си до крайност, за да даде воля на своето възторжено сърце. Тези крясъци и вой въздействаха така заразително, че моите асакери, и накрая дори и Бен Нил, зареваха ведно с тях. Аз бях единственият, който не смяташе ларинкса си за въздушната клапа на някой тромпет и устата за мундщука на кларинет, и трябваше в продължение на няколко минути да размахвам ръце като крилата на вятърна мелница, преди тези надарени с гласища хора да схванат, че моите жестове преследват целта да сложат край на могъщото разтърсване на въздуха.

— Това кряскане може да ни постави в затруднено положение! — предупредих, когато най-накрая можа да ми се чуе приказката. — То се носи през реката отсреща, където хората от кор Ом Кари може вече да са пристигнали.

— Какво ни интересуват тези хора! — отговори един. — Нека само дойдат да ни приберат. Ще ги посрещнем, както заслужават.

— Те действително ще дойдат. Но ако вашият вой възбуди подозрението им, естествено няма да дойдат.

— Мислиш ли, господарю? Да, тук имаш право! Ние трябва да бъдем съвсем тихи, та утре заран да се прехвърлят, без понятие да си имат за нещата. Тогава ще ги посрещнем на брега и ще им натиснем кратуните под водата, че да се удавят и потънат в Морето на смъртта. А сега ни кажи кой си, о, господарю, за да знаем как да наричаме своя спасител. По бедлатите[2] на тези четирима мъже разпознаваме, че те са асакери на хадифа. Ама ти и твоят придружител май не сте асакери?

— Не. Ние не сме войници. Аз съм франк и ме наричат кара Бен Немзи ефенди, а моят млад приятел тук се казва Бен Нил.

В резултат на думите ми тръгна едно мутолевене околовръст по кръга. Говорителят даде на тези неразбираеми тонове един разбираем израз, като попита:

— Ти да не би да си християнин, ефенди?

— Да.

— Има ли някакъв хадифски сабит[3], който се нарича Рейс Ефендина и все плава нагоре-надолу по Нил, за да залавя ловци и търговци на роби.

— Действително има такъв.

— Ти си пътувал с него и си му помагал?

— Да.

— Тогава ние сме чували за теб, вярно, не много, ала все пак достатъчно, за да знаем, че ти си приятел и благодетел на всички хора, които са били превърнати в рекик. Абу Рекик често приказваше по пътя със своите хора за теб и Рейс Ефендина, Той, изглежда, има страх от теб.

— Кой е Абу Рекик?

— Ти не знаеш? Ей го къде лежи там вързан при хората си! Той е най-богатият и прочут с лошото си име роботърговец в целия Дар Сеннар. Пътува до Фоджа и още по на запад, за да прави рекик, и отива също толкова далеч на изток през Атбара отвъд до брега на Бахр ел ахмар[4], за да продава там робите въпреки корабите и надзора на франките. Той всъщност се казва Тамек ер Рхани[5], защото неговото благосъстояние е по-голямо от това на петима паши взето заедно. Но заради своята мащабна и доходна търговия с роби бива наричан само Абу Рекик. Той ни купи там горе в Саламат и ни докара насам, за да ни изтъргува към Ом Карн. Оттам щяхме да бъдем отведени през Карког до Атбара.

— Той значи купува и продава също и последователи на Пророка! Еб алех! (Позор за него!)

— Да, той третира правоверния наравно с неверника като стока, стига само да има печалба от това. Дано за тоя работа неговият лик стане в Деня на Съда черен като кюмур! Сега навярно и ти ще искаш да знаеш кои сме. Ние принадлежим към ферках[6] ел хомр на голямото племе баггара и попаднахме в ръцете на един отряд барабра, защото лежахме в дълбок сън. От тях ни купи Абу Рекик. Поради това те моля да не ни смяташ за страхливци!

— Аз знам, че ел хомр се отличават с мъжество и кураж. Те са най-прочутите аджаджир[7] и нападат без пушки дори фила[8] и керкедана[9].

— Радвам се, че знаеш това, ефенди! Ти ще разпознаеш нашата храброст, когато видиш как ще накажем тези роботърговци.

— За тяхното наказание не се изисква кой знае каква храброст, защото вие наброявате шейсет мъже, докато те са само четиринайсет. Впрочем вие нямате никаква работа с тях. Те принадлежат на мен и аз ще ги предам на Рейс Ефендина за наказание.

Това сега бе наистина в разрез с разбиранията на ел хомрите. Аз трябваше дълго да споря с тях, докато ми дадат право и обещаят, че ще предоставят отмъщението на Рейс Ефендина. Говорилият досега от тяхно име беше Шех ес Сех[10] на племето и се радваше следователно на голяма почит сред тях. По време на дългия си поход те бяха ужасно гладували и поради това се нахвърлиха най-напред върху припасите от дурра, лежащи в торби край камилите. Също така голям бе копнежът им по една баня и скоро ги видяхме, докато неколцина стриваха негърското просо между камъни на грубо брашно, да се плацикат в крайбрежната вода. Да плуват, те не можеха като истински обитатели на степта. Брашното беше превърнато с помощта на нилска вода в тесто и после просто омазвано в устата като лепило.

Как ли се чувстваха надвитите с изненада роботърговци? Ударът им беше дошъл като гръм от ясно небе. Какво обаче ги очакваше тепърва при Рейс Ефендина? Искам открито да призная, че ме споходи мисълта да ги освободя, да не му ги предам, ала трябваше да си кажа, че тук милостта не си беше на мястото. Те да не би да бяха пощадили собствените си едноверци! А ако освободях Абу Рекик, то това нямаше да означава нищо друго, освен дето щях да го окуража в продължаването на неговия достоен за проклятие занаят. За цялата мизерия, която по-късно щеше да причини, аз щях после да нося вината. А с това все пак не исках да натоварвам съвестта си. Той трябваше непременно да бъде наказан. Но пък длъжен ли бях да предам имуществото му на Рейс Ефендина? Не беше ли пленяването на този мъж мое дело? Не принадлежеше ли той с всичко, което притежаваше, според господстващите тук закони и обичаи единствено на мен?

Налагаше ли се да се отплатя на неблагодарността на Рейс Ефендина с една неуместна щедрост?… Не!

Аз претърсих заедно с Бен Нил всички седлови чанти на ездитните камили и в тях намерихме множество ценни за асакерите предмети. Най-доброто ни падна в ръцете при камилата на предводителя, а именно четири торбички златен прах, което за нашите хора представляваше цяло състояние. Това бяха оборотните пари на Абу Рекик. Имаше в наличност и няколко празни кожени торбички. Аз седнах с асакерите и Бен Нил настрани и разделих златния прах на шест торбички, от които всеки аскери получи една, а Бен Нил — две. Те поискаха да избухнат във високо ликуване, ала аз им повелих да мълчат. Не беше нужно ел хомрите да знаят какъв добър улов сме направили. Колко благодарни ми бяха само петимата щастливци! Те имаха единствено тревогата, че Рейс Ефендина би могъл да им изиска праха. Аз обаче ги успокоих с уверението, че и дума не може да стане за такова нещо, и че в краен случай с оръжие ще отстоя разпределението, което съм направил.

Понеже се бе паднала една толкова далеч над всички очаквания богата плячка, моите спътници откликнаха на желанието ми да се откажат от всичко друго. Та казах следователно на Шех ес Сеф на ел хомрите, че може да гледа на камилите и всичко що намери при тях като имущество на него и хората му. Също така в тяхно притежание щеше да премине и всичко, което се намираше по джобовете на пленниците, с изключение на евентуалното злато. Това предизвика радост и у тези хора. Че те пожелаха веднага да встъпят във владение на плячката, не можех да ги виня. Ето защо дадох заповед пленниците да се развият от завивките и да им се изпразнят джобовете, но ръцете и краката добре да се вържат.

Така и стана. Аз бях любопитен как ще се държат мъжете от Такоба. Ако съм бил на мнение, че ще се опъват и впуснат в ругатни, то щях да се намеря в заблуда, защото те понесоха всичко спокойно. Ужасът от пленяването им, което за тях се бе намерило в границите на невъзможното, продължаваше да действа. Само Абу Рекик, чийто ред дойде последен, се държа, наистина, спокойно, докато бе освободен от завивката и после отново вързан, но когато Бен Нил бръкна в джобовете му и поиска да извади намиращите се вътре предмети, оня му се сопна гневно:

— Какво ти скимна! Да не би да съм попаднал сред разбойници, та ми се краде каквото ми принадлежи?

— Кротувай и не говори за разбойници и кражби! — заплаши Бен Нил. — Че нали най-големият и най-лошият крадец и разбойник си ти самият! Ние ви хванахме, значи всичко, което имате у вас, е наше имущество. Такъв е тук законът, както сигурно добре знаеш.

— Ти щеше да говориш другояче, ако знаеше кой съм. Моето могъщество е толкова голямо, че само една дума от моя страна е достатъчна да ви погуби!

— Не приказвай такива дивотии? Ако тук има някой, дето вече стои близо до гибелта, то това си ти самият.

— Не се надсмивай! Аз съм Тамек ер Рхани, когато хората наричат Абу Рекик!

— Това ние знаем. Но кой си и дали те наричат Абу Рекик, или Тамек ел Хасир[11], за нас е все тая. В нашите очи ти не стоиш по-високо и от най-окаяния козар. Да, един козар стои в нашата почит хиляда пъти по-високо от теб, защото той е честен мъж, който върши само каквото е угодно на Аллах, докато ти си един хаирсъз, чието място е в онази част на Джехеннема, където мъченията са най-големи.

— Кучи сине, кой си ти, че дръзваш да ме наричаш хаирсъз?

— Аз се казвам Бен Нил. Това е име, по което не е полепната ни една-единствена капка невинна кръв и ни един-едничък грях от тези, които ти имаш безброй на съвестта си. Пази се впрочем да ме наречеш пак кучи син! Тук до мен стои един мъж, който за тая работа ще те накаже много по-строго, отколкото си имаш на представа!

С тези думи той имаше предвид мен, аз стоях до него. Тамек плъзна поглед по мен и рече:

— Нека този човек е който си ще, той не може да ми стори нищо. Той даже нека се пази да ми причини и най-малкото страдание или щета! За моята власт да говоря повторно, съм твърде горд. Но аз имам толкова могъщи приятели и познати, че на всяка ваша дума, дето не ми отърва, ще бъде отговорено със смъртта ви. Пазете се значи!

Тук аз дадох един знак на Бен Нил.

— Остави капъсъза да си плямпа! Той квака като някоя жаба, от чиято уста никакъв друг тон не може да излезе. Той мяза на комар, който се перчи, че щял орела да разкъса. Това е смехотворно. Изпразни му джобовете и да приключваме с тая работа!

Когато Бен Нил се подчини на заповедта, роботърговецът ревна яростно към мен:

— Аз те предупредих. Ако ти въпреки това искаш да се затърчиш към гибелта си, то стори го. Аз няма да ти попреча!

— Ти действително не можеш да попречиш на онова, което искам да сторя — ухилих се аз — и трябва да мислиш единствено за своята, а не за моята гибел. Предупреждавам те да се въздържиш от по-нататъшни ругателства и закани! Ако проявиш още веднъж нахалството да ни оскърбиш с някоя дума, ще накарам да ти въздадат бастонадата!

— Бастонадата? Ти? — изсмя се оня. — Я ми кажи кой си изобщо!

— Достатъчно е да видиш асакерите там, за да знаеш в чии ръце си попаднал.

— Асакери, Аллах! Четирима асакери, само четирима! Те сигур ще са някои апаши, които са окрали куртките. Или са дезертьори, които са били твърде бъзливи, за да издържат службата при хадифа.

— Те са войници на Рейс Ефендина. Дали са бъзливи, можеш да съзнаеш от факта, че ние шестима мъже заловихме вас и освободихме пленниците ви.

— Кой ви даде заповед за това?

— Никой. Няма човек, който би си позволил да ми издава заповеди. Аз по своя угода представлявам тук пред теб Рейс Ефендина.

Тогава му дойде вярната мисъл, видях го по лицето му. Той ме огледа по-внимателно отпреди и затърси думи. После извика с тон, в който прозираше страх:

— Аллах, Аллах! Наистина ли си от хората на Рейс Ефендина?

— Да.

— И си християнски франк?

— Да.

— Казваш се Кара Бен Немзи ефенди?

— Това е името ми!

— Ама нали уж сте били заминали нагоре в земите на чернотиите?

— Виждаш, че сме отново тук. Надявам се, това те радва. И за да се изпълни сърцето ти с още по-голям прехлас, ще споделя с теб, че ние заловихме и наказахме Абд Асл и Ибн Асл, които ти положително познаваш, със смърт.

— Аллах да се смили над нас! Ибн Асл е мъртъв, наистина мъртъв? Истината ли казваш, ефенди?

— Кара Бен Немзи никога не лъже! След като обезвредихме този ловец на роби и всичките му хора, дойде редът на другите и ти ще си първият от тях. Сега вероятно знаеш кой от кого трябва да се страхува — ти от нас или ние от теб!

— Машаллах! Ибн Асл биваше считан за непобедим!

— Смешно! Злото, грехът, никога не могат да бъдат непобедими, докато доброто и справедливостта винаги постигат, макар и понякога късно, победа. Ти също ще го узнаеш по себе си, защото ще ти кажа, че ти днес за последен път в живота си следва забранения път на търговията с роби.

Тамек не отговори веднага. Той трябваше да размисли как най-добре да ориентира държането си спрямо мен. От кое можеше да очаква изгода? От това, че привидно се помири със своята съдба и се покаже покорен, или пък да опита да ми направи впечатление? Смирен да се покаже, за тая работа нали винаги имаше време! Той явно се реши на второто, защото се постара да придаде на физиономията си високомерен израз и ме попита пренебрежително:

— Тъй ли? Наистина ли мислиш, че сега аз съм наред? Искаш да ме предадеш на Рейс Ефендина?

— Да.

— Кога?

— Няма да ми навреди, ако го узнаеш. Ние ще останем да се изтягаме тук, докато той пристигне след няколко дни с кораба си, за да ни вземе на борда. Ние избързахме пред него.

Знаех каква мисъл ще дойде сега на Тамек в главата и го взех зорко под око. Един таен трепет на радост плъзна по лицето му и той каза насмешливо като преди:

— Аз съм запленен от твоята откровеност и поради това ще ти доставя удоволствието да бъда също така открит като теб. Твоите желания, надежди и намерения приличат на леките въздушни вълни, които поглеждат могъщото дърво талха, без да могат да го наклонят. Ако не ни освободиш веднага, утре вие ще се намирате в наш плен. Както вие се държите днес прямо нас, така и ние утре ще се отнасяме с вас. С това ти давам материал за размисъл! Бъди значи разумен, ефенди! Това предупреждение изричам не пък от страх пред тебе, а защото се намирам в милостивото настроение да искам да те спася.

— Ха! Хората, на които разчиташ, нека само дойдат! Вместо да ви освободят, те ще легнат вързани до вас.

Тамек подскочи уплашено и запита:

— Какви хора имаш предвид:

— Тези от кор Ом Карн.

— За такива хора не зная нищо.

— Не лъжи! Двамата вестоносци, които беше изпратил, ти съобщиха, че утре те ще дойдат да вземат робите и ще заплатят със златен прах. На тяхната помощ напразно разчиташ.

Тук отново настъпи пауза. Тамек я сметна за необходима, за да се окопити.

— Не зная какво искаш да речеш — отстоя после упорито. — Ти трябва да си лежал в треска, че вярваш да си видял неща, които изобщо не са се случили. Помощта, която очаквам, е съвсем различна от тази, смятана от теб. Третирайки ни като врагове, ти се отправяш по Ес Сирет, Моста на смъртта, и е необходимо само едно леко побутване от пръста ми, та да се сгромолиш в бездната, която зее с ужасна дълбочина под теб.

— Остави я да си зее! Аз също зея, и то от скука пред твоите закани, с които искаш да ме уплашиш.

— Тогава мислиш, че лъжа!

— Да.

— Ефенди, не ме оскърбявай! Аз съм вярващ мюсюлманин, а пък ти си християнин, който стои ниско долу под мен!

— Щом като стоиш толкова високо над мен, то и толкова по-ниско ще паднеш!

— Значи не искаш да се убедиш? Питай Гери, моят мюлазим[12]. Той е третият, лежащ от лявата ми страна. Той ще ти потвърди в името на Аллах и Пророка, че имам право.

— На него вярвам също така малко, като на теб.

Тогава оня ми се сопна:

— Пази се, гяур! Не желая да слушам такива думи!

Аз пристъпих близо до него и заплаших:

— Предупреждавам те за последен път. Ако наистина мислиш, че стоиш толкова високо над мен, понеже съм християнин, то аз се изсмивам над това. Но ако тласкаш празната си надменност дотолкова далеч, че да ме охулваш, то ще те заставя да се държиш по-скромно.

— Аз, богатият и именит Абу Рекик, скромен пред теб, който си все пак само робът и блюдолизецът на Рейс Ефендина? Бих желал да видя неверника, навеки прокълнатият, който би могъл да ме докара до това дередже. Знай, че тъкмо ислямът е, който ще те достави в ръцете ми! Новопробудилият се ислям ще разтвори своята паст и ще погълне и теб, и твоя Рейс Ефендина, след когото търчиш и се смиряваш като някое псе!

— Добре, ти си го пожела! Веднага ще узнаеш, че гяурът, навеки прокълнатият, псето, добре ще съумее да те направи хрисим. Бен Нил, чапкънът да получи по десет удара на стъпало! Погрижи се за това! И не стане ли от това по-скромен, ще му наброиш още двайсет!

Бен Нил беше толкова малко свикнал на подобна строгост от моя страна, че ми хвърли един въпросителен, усъмнен поглед. Но когато потвърдих с леко движение на ръката, че говоря сериозно, той се провикна зарадван:

— О-о, ефенди, каква върховна радост ми доставяш! Почти не мога да го повярвам, защото твоята доброта и търпеливост са безкрайни. Болно ми е само дето и неговите хора няма да получат ударите, които те всичките така напълно са заслужили. Ама аз ще разтоваря тая болка от себе си и ще я пренеса върху ходилата на неговите нозе. Елате, войни от храброто племе ел хомр! Довлечете вашия мъчител тук настрана, сложете го по корем, коленичете на гърба му, че да не може да мърда и му изуйте сандалите! Дръжте му после краката нагоре, та ходилата му да зяпат към небето! Те ще получат даровете на пръчката, която ей сегичка ще отрежа, една хубава шибалка, чието назидание е по-ясно от законите на Корана и всичките му тълковници!

Той се запъти към близкия буш, за да отреже няколко подходящи пръчки, а през туй време десет ел хомри се нахвърлиха върху Абу Рекик. С какво удоволствие го направиха! Хванаха го за краката, издърпаха го настрани и придадоха после на крайниците му положението, указано им от Бен Нил. Тамек се отбраняваше, доколкото му позволяваха вървите. Това нищо не му помогна, защото беше склещен от толкова ръце, че неговата сила спрямо тяхната бе равна на нула.

Ако ме беше помолил за прошка, вероятно щях да проявя слабостта да отменя бастонадата. Но на него хич не му и хрумна да го стори. Той, напротив, избълва такъв порой ругатни срещу нас и най-вече срещу мен, че заповядах не по десет, а по двайсет удара да му стоварят на всеки крак. Чувайки това, мюлазимът викна на Тамек:

— Млъкни де, млъкни! Та не виждаш ли, че с гнева си само още повече влошаваш нещата. Ако не си обуздаеш езика, ще получиш трийсет или петдесет удара.

Предупреждението даде плодове. Абу Рекик млъкна, ала да ме помоли за прошка, това неговата гордост и сега не допускаше. Неколцина от ел хомрите помолиха да им се позволи те да размахат пръчката, но Бен Нил отклони.

— Вие сте полумъртви от глад и жажда и сте изгубили силата, необходима да отбележи всичко, що живее в злото сърце на този човек, така ясно по ходилата му, че самият той да го повярва. Аз обаче съм достатъчно силен за тая работа и не съм отрязал тези хубави, здрави и жилави шибалки за вас, а за мен. Само го дръжте здраво! Можем да я почваме.

Ел хомрите образуваха един кръг около участващите ви изпълнението персони, ала аз предпочетох да не присъствам на зрелището. Скоро чух ударите да се стоварват, всеки от които биваше потвърден от един животински рев на получателя. Отделните надавани крясъци полека-лека се сляха в един непрестанен, безпаузен вой, който ми пречеше да чувам и броя по-нататъшните удари. Накрая ревът замлъкна. Имаше само едно дълбоко, тежко пъшкане. Кръгът се разтвори и Бен Нил дойде при мен.

— Ние сме готови, ефенди, и ти сигурно ще бъдеш доволен от мен.

— Защо!

— Защото друснах на Абу Рекик двайсет и пет наместо двайсет.

— Защо го стори?

— Защото така хубаво бях загрял, че ръката ми не можеше да спре, преди да е притурила пет в повече. Сега роботърговецът се е проснал там и не може да се помръдне. Какво да правим с него!

— Завлечете Тамек вдясно там при акациевия шубрак до локвата! Като го оставите там, отнесете после и мюлазима при него и така ги вържете един до друг за храстите или за забити в земята колчета, че да не могат да се движат и да виждат какво става зад тях.

— Защо?

— Не си ли спомняш как подслушах Абд Асл при извора, край който застрелях лъва?

— Да.

— По същия начин искам да подслушам и тоя Абу Рекик. Той ме заплаши, че ислямът щял да разтвори своята паст, за да ме погълне. Ще ми се да разбера смисъла на тази закана. Той не би ми го казал нито доброволно, нито принудително. Ето защо възнамерявам да приложа и тук хитростта, която тогава се оказа толкова удачна. Благоприятно е обстоятелството, че с него е мюлазимът му, с когото при всички случай стои на по-доверителна нога, отколкото с обикновените си хора. Ако двамата мислят, че лежат сами и ненаблюдавани, ще дадат воля на сърцата си и аз би трябвало много да се заблуждавам, ако приказката не стигне до това, което искам да узная. Главното е да се смятат за неподслушвани и да се убедени, че аз се намирам сред вас.

— Остави тая работа аз да я свърша, ефенди! Ел хомрите ще насядат около теб и ще се направят, като че делят плячката. Междувременно аз ще замъкна двамата келеши до храсталака и ще ги вържа там, а ти ще се промъкнеш тайно зад тях. Когато седна после при ел хомрите, ще дам вид, все едно говоря с теб. Те ще го чуят и после определено няма да помислят, че си при тях.

Предложението на Бей Нил беше добро. Аз се съгласих с него и той веднага се зае с изпълнението му. Не мина много и аз лежах при въпросния шубрак зад Абу Рекик и неговия довереник. В началото те не говореха помежду си. Болките на наказания с бой бяха толкова големи, че не му се мислеше за разговор. Той продължаваше да скимти тихо на себе си. Колко ли често беше карал да налагат и по съвсем друг начин пленените негри, без с това да е обременил съвестта си!… Мълчанието най-сетне продължи все пак твърде дълго за мюлазима. След това, което се случи, имаше толкова много неща да се обсъдят, а по-удобна възможност изобщо не би могла да се появи. Та той значи подхвана:

— Кой би си помислил вчера по това време, че днес така трагично ще ни провърви! Шейтанът трябва да е спуснал тези кучета по Нил тъкмо в мига, когато пристигнахме! Само един-едничък ден по-късно и нашата далавера щеше да успее. Много ли те болят раните, господарю?

— Не питай така глупаво! — простена Абу Рекик, както изобщо по време на целия разговор щеше непрестанно да охка и пъшка. — Та няма ли да те боли, ако краката ти са пребити по такъв начин, че всичките ти кокали зяпат от месата? Аллах да обрече християнското куче на оная част в пъкъла, където дяволите през цялата вечност раздават бастонада!

— Ти щеше да получиш само по десет удара, ама го поруга и оскърби, самичък си си виновен…

— Мълчи! — пресече го роботърговецът. — Не искам да ти слушам нравоученията! Аз само исках да го сплаша със самоувереното си държане.

— Аллах! Ние сме чували достатъчно за тоя християнин, за да знаем, че на него никакъв страх не може да му бъде вдъхнат. Той е мекушав като жена, но същевременно горд и непоколебим. Бих искал да зная защо накара да ни замъкнат двамата тук ей така сами.

— Защото той въпреки своята гордост се бои от нас. Ние не бива да видим какво правят и да чуем какво говорят. Той счита, че е възможно да се спасим. В този случай ще е опасно за него, ако сме чули нещо за намеренията му. Затова нареди да ни отнесат настрани!

— Или пък той изобщо не е там, ами тук при нас, за да ни подслушва!

— Това и на акъла не му дохожда! Аз го видях, когато ме отнасяха, да седи посред ел хомрите. Ти също го видя и… слушай! Чуваш ли да се назовава името му? Чуваш ли, че оня проклетник Бен Нил говори с него?

— Да. Той наистина е там и ние можем да разговаряме помежду си, без да е нужно да се опасяваме, че някой ни подслушва. Считаш ли за възможно мъжете от кор Ом Кари да ни освободят?

— Да..

— Но те ще дойдат насам, без нищо да подозират, и ще налетят в ръцете на франка! Нали той самият каза, че иска да ги залови!

— Аз ще ги предупредя. Веднага щом ги видя да идват, ще им викна, че сме пленени, и че трябва да ни освободят.

— После Кара Бен Немзи ще те убие!

— Не, убиец той не е. Та нали чухме, че само в краен случай проливал кръв. Той ще ни предаде на Рейс Ефендина. Преди това да се е случило, поне за живота си няма защо да се страхуваме. Като чуе, че предупреждавам хората от Ом Корн, той няма да ме убие, а ще поиска да остави предупреждението ми без последица, като напусне брода и се изнесе някъде другаде на бивак. Нашите съюзници обаче ще го последват, заловят и нас освободят. Но после!…

Тамек процеди тези думи през зъби. Мюлазимът ги повтори:

— Но после!… Да, после ще му се стъжни животът!

— Повече и отколкото би могъл да му се стъжни в Джехеннема! Аз ще наредя да го бичуват, додето всичките му кости щръкнат от тялото. А после ще го превърна в свой собствен роб и ще го измъчвам от сутрин до вечер, както още никой роб не е бил измъчван. Аз съм убеден, че няма да останем пленници, но ще изгубим скъпоценни дни и по тая причина ще стигнем при Ел Мохбайа по-късно, отколкото ни очакват.

— Още повече че си толкова наранен от бастонадатата! Едва ли ще можеш да се движиш на камилата.

— Ние ще имаме лодка.

— Лодка! От кого?

— От тоя християнин. Та нали той каза, че отпътувал напред Рейс Ефендина, значи притежава някакъв плавателен съд, който трябвала лежи тук някъде до брега. Аз ще го взема и с няколко души ще гребем към Ел Махбайа, докато ти ще изминеш заедно е останалите пътя с камилите. Тези кучета ни отнеха всичко. Даже златният ми прах се намира в техните ръце. Това би ме довело до полуда, ако не знаех, че те ще бъдат принудени всичко да си върнат.

— Ако обаче Рейс Ефендина дойде, преди да сме освободени?

— Случи ли се това, ние сме изгубени, защото строгостта на тоя пратеник на Шейтана ще изисква живота ни. За щастие от приказките на християнина се разбра, че Рейс Ефендина ще пристигне тук едвам след няколко дни. Тогава ние ще сме отново свободни, тъй като хората от Ом Кари ще дойдат още утре.

— С тях ще сме двайсет и шест храбри мъже. О, Аллах! Де да можеше с тези хора да се качим на кораба на Рейс Ефендина и да го превземем!

— От тая мисъл се откажи! Дори и да ни се удаде, от нас ще загинат толкова много, че останалите няма да могат да управляват кораба, толкоз повече че ние нищичко не разбираме от тия работи. Той и бездруго ще падне в наши ръце заедно с Рейс Ефендина и всичките му хора.

— При Ел Махбайа?

— Да.

— Все още ли стои всъщност страж там на брега?

— Да, ден и нощ. Светецът така е заповядал. Никой не знае защо е решил той гибелта на Рейс Ефендина. Трябва да е бил оскърбен от този мъж по начин, който и един светец не може да прости, още повече, че той твърди, Аллах и Пророкът били отредили робството. Познаваш ли мястото, където е построена Ел Махбайа?

— Не.

— Реката следва там посока като опънат канап, така че човек може да види от много далеч всеки спускащ се по течението кораб. После тя прави рязък завой, протичайки край един вдаден надалеч тесен, нисък нос при полуостров, който е покрит с много гъста гора. В тази гора е разположена Ел Махбайа, където хората ни чакат с голяма робска чарда. Жителите на Ел Махбайа са получили благословията на Светеца и техните последни пратеници ми съобщиха доверително, че този рекик не се състоял само от чернилки. Има хора, които човек трябва да отстрани, без да влиза точно в намерението му да ги пречука. Тях той просто превръща в рекик. Имало е даже случаи, когато са ми били подарявани няколко черни само и само да взема със себе си някой бял, за да го оставя да изчезне като роб. Вероятно в Ел Махбайа отново ми предстои една такава далавера, иначе нямаше да ми дадат споменатия знак.

— Намират ли се всъщност достатъчно хора там да заловят Рейс Ефендина?

— Да. И всички тези хора са навикнали с водата като риби. Досега аз държах нещата в тайна, но сега искам да ти кажа, че един от нашите хора е от уседналите жители на Ел Махбайа и ми е изпратен единствено да ми бъде в случай на нужда водач дотам.

— Аллах! Имал си такава тайна от мен? Аз все съм си мислел, че знаеш, че можеш да ми имаш доверие!

— Зная го. Но аз трябваше да обещая да държа всичко в тайна, докато се яви основателна причина да го кажа на някой друг. Тази причина сега е налице. Та слушай значи! На брега на ниския нос, на който се намира Ел Махбайа, денонощно стои един пост, за да следи за кораба на Рейс Ефендина. Той е така построен, че мъжът веднага ще го разпознае, и щом се появи, трябва да доложи за него.

— После корабът ще бъде нападнат?

— Да.

— Какво ще стане с екипажа?

— Може да бъде избит или подаден като рекик. Двамина обаче непременно трябва да бъдат пощадени, а именно Рейс Ефендина и тоя Кара Бен Немзи ефенди.

— Защо?

— Светеца иска да ги има.

— За какво са му?

— Никой не знае. Той най-строго ги е резервирал за себе си и не е трудно да си представиш, че хората на драго сърце му се подчиняват. Ние попаднахме в ръцете на тоя гяур. Това е едно нещастие, което ще отмине, а при всяко нещастие има и щастие.

— Значи мислиш, че го има и тук?

— Да. Щастие е за нас, че Рейс Ефендина ще доплава при Ел Махбайа точно когато се намираме там. Убеден съм, че хората там ще ни предоставят целия пленен екипаж като роби. Когато човек не иска да убие, трябва да го накара да изчезне, а по изчезването мен много ме бива.

— Ти бил ли си вече там?

— Не, но мога да разчитам на Хубахр като на самия себе си.

— Аха, значи Хубахр е мъжът, когото имаше предвид одеве?

— Да.

— Аз в действителност никога не съм му хващал твърде вяра, защото той, изглежда, е голям страхливец.

— Хубахр се бои даже на ярката лунна светлина, когато чуе в далечина гласа на хиената, която не може да му стори хич нищо. Воин той не е, но за пратеник, водач и съгледвач подхожда отлично. Той не само ми беше горещо препоръчан от Ел Махбайа, ами даже стои под закрилата на Светеца, който лично го познава, понеже той е живял при него на остров Аба и в религиозните правила и предписания на Терика ес Самания[13] е бил един от неговите най-добри ученици.

— Машаллах! Кой би го помислил за тоя Хубахр, дето е тръгнал с нас на търговия с роби, а пък подскача от страх, когато изщрака и курокът на собственото му пушкало!

— Не е необходимо един поборник на Аллах да бъде и дързък воин в земен смисъл. Ислямът се нуждае освен от бабаити с ятагани, дето да разнесат байрака му по всички страни, също и от умни, хитри изповедници, един-единствен от които често постига със своето притворство много повече от хиляда асакери, разчитащи само на силата на своите мишци. Това самият Мохамед Ахмед често е казвал и учил.

— Така ли се казва Светецът?

— Не знаеше ли досега? Не съм ли говорил с теб за него? Ти посвещаваш всичките си мисли и сили на търговията с роби, ала редом с това трябва да се интересуваш все пак и за събитията и личностите, които са от важност за исляма. Мохамед Ахмед Ибн Абдуллахи е бил хауар[14] на прочутия шейх Мохамед Шериф от Самания. Той се намразил с него и преминал към Терика на шейх Ел Гуреши. С това станал прочут. Бил наречен Факир ел Фукара и се заселил на остров Аба, където получил сана шахид[15]. Той поискал да се запознае с именитите следовници на исляма от западните краища и по тая причина предприел едно пътуване до Кордофан. Когато се връщал, бил известно време много болен. Не можел да върви, понеже като шахид направил това пътешествие повечето пеша и ходилата му така се изранили от жежкия пясък, че почти никакво средство не носело изцерение. Болките, изтърпени следствие отричането му от земните удобства, умножили славата на неговата святост и за броени седмици около него се събрали толкова много ученици и последователи, че сега, той притежава могъщество като никой светец преди него. Когато чух последния път за него, казаха ми даже че той бил Махди, когото очакваме от столетия. Той ще учи на чистата, пречиста вяра и после ще поведе бранниците на исляма по всички краища на земята, за да побие навсякъде зеленото знаме на истинската вяра. Сега знаеш кого трябва да разбираш под Светеца и тъй като Хубахр е един от най-добрите му ученици, оттук насетне следва да го даряваш със своето доверие.

— Аллах, Аллах! — възкликна Гери удивен. — Махди най-сетне бил дошъл! И този свят мъж учи, че търговията с роби не била грях?

— Мохамед Ахмед учи даже че тя е повелена. Махди дори само с това учение ще победи християнството, което запретява робството и поради това не разполага с мъже, с които да се брани срещу нас, докато ние ще можем да разпратим срещу неверниците стотици хиляди въоръжени роби. Те значи ще бъдат смазани от тези, които искат да вземат под закрила. Аллах да ги затрие.

— Дано той най-първо унищожи тоя християнин, дето дръзна да ни посегне, че и на теб да побара нозете с пръчките!

— Това Аллах ще стори! Аз съм убеден. Не е възможно Аллах да иска само да видим как изгрява новата, голяма светлина на исляма, за да ни остави да бъдем тук безславно изколени от Рейс Ефендина. Но сега мълчи! Аз трябва да помисля върху нашето положение и спасението ни, а когато говоря, болките на стъпалата ми стават дваж по-големи. Ако получа тоя гяур в ръцете си, той ще изтърпи мъки, сякаш има сто стъпала, по които е била въздадена бастонадата.

Те се обгърнаха в мълчание, което означава само по отношение на изричани думи, защото Абу Рекик по никой начин не се държеше тихо, а неговите стенания и въздишки продължаваха да звучат, както бяха съпътствали целия подслушан от мен разговор. Тъй като сега едва ли щях да чуя и узная още нещо, аз се отдалечих тихо и се върнах при ел хомрите. Виждайки ме още отдалеч, Бен Нил има благоразумието да скочи и накара и другите да станат. Многобройните изправени фигури ми предложиха едно добре дошло прикритие и аз можах да се приближа до мястото в малка дъга, без да бъда видян от Абу Рекик и Гери.

Когато после бяхме насядали отново, Бен Нил ми хвърли един въпросителен поглед, на който отговорих с леко завъртане на глава. Сега той знаеше, че ми се е удало да подслушам търговеца на роби и неговия мюлазим. Междувременно хората си бяха поделили съдържанието от джобовете на търговците. При Абу Рекик се бе паднала особено богата плячка, макар и не в злато.

Бележки

[1] намус — комари (Б. а.)

[2] бедлат — униформи (Б. а.)

[3] сабит — офицер (Б. а.)

[4] Бахр ел ахмар — Червено море (Б. а.)

[5] Тамек ер Рхани — Тамек Богатия (Б. а.)

[6] ферках — подразделение (Б. а.)

[7] аджаджир — ловци с мечове (Б. а.)

[8] фил — слон (Б. а.)

[9] керкедан — носорог (Б. а.)

[10] Шех ес Сеф — Господар на меча — учител по фехтовка, майстор-фехтовач (Б. а.)

[11] Тамек ел Хасир — Тамек Негодяя (Б. а.)

[12] мюлазим — лейтенант, подпредводител (Б. а.)

[13] Терика ес Самания — „Пътя към избавлението“ (Б. а.)

[14] хауар — ученик-последовател (Б. а.)

[15] шахид — човек, отрекъл се от земните блага, светец (Б. а.)