Рик Риърдън
Изчезналият герой (31)

XXXI. Джейсън

Ако не беше Лио, Джейсън щеше да умре пет пъти само докато стигнат вратата на имението. Първо попаднаха на яма, която се активираше от движение, после на лазери по стълбите, нервнопаралитичен газ на чардака, отровни стрелички на черджето, което ги посрещаше с надпис „Добре дошли“, а накрая имаше и звънец бомба.

Лио успя да ги деактивира всичките. Сякаш надушваше капаните и винаги вадеше правилния инструмент от колана си, с който да ги обезвреди.

— Човече, невероятен си — възкликна Джейсън.

Лио се намръщи, докато наблюдаваше ключалката.

— Направо — каза той, — като изключим това, че не мога един дракон да оправя като хората, съм невероятен.

— Хей, вината не е…

— Вратата е отключена — прекъсна го Лио.

Пайпър бе смаяна.

— Отключена? След всичките капани?

Лио завъртя дръжката й. Вратата се отвори с лекота. Без да се колебае, Лио влезе вътре.

Преди Джейсън да го последва, Пайпър го хвана за ръка.

— Ще му трябва малко време, за да прежали Фестус. Не го приемай лично.

— Добре — отвърна Джейсън, — права си.

Но вътрешно се чувстваше много зле. В магазина на Медея бе наговорил на Лио куп ужасни неща, които един приятел не би трябвало да казва на друг. Никога. Освен това за малко не го бе изтърбушил с меча си. Ако не беше Пайпър, и двамата щяха да са мъртви.

А и Пайпър не се бе измъкнала невредима.

— Пайпър — каза той, — знам, че бях замаян в Чикаго, но ако това за баща ти е вярно, ако той е в беда, искам да помогна. Не ми пука дали е капан, или не.

Очите й винаги сменяха цвета си, но сега изглеждаха натрошени, все едно бяха видели нещо, което не могат да преживеят.

— Джейсън, нямаш представа какво говориш. Моля те, не ме карай да се чувствам по-зле. Ела. Трябва да сме заедно.

И тя се вмъкна вътре.

— Заедно — каза си Джейсън, — понеже се справяме страхотно…

И я последва. Първото му впечатление от къщата бе, че е тъмна. От ехото на стъпките си можеше да каже, че антрето е огромно — по-голямо дори от това на Борей. Единственото осветление обаче идваше от светлините навън. Слабо сияние се прокрадваше между плътните кадифени завеси. Прозорците бяха огромни, издигаха се на три метра височина. Между тях имаше златни статуи в реален размер. Когато очите на Джейсън привикнаха с тъмнината, той видя дивани по средата на стаята, наредени в издължен полукръг. Между тях имаше маса за кафе, а в края им се намираше огромен стол. Над тях се бе надвесил огромен полюлей. На задната стена имаше редица затворени врати.

— Откъде се пуска лампата? — Гласът му проехтя из стаята като тревожно ехо.

— Не виждам ключ — отвърна Лио.

— Огън? — предложи Пайпър.

Лио вдигна ръка, но нищо не се получи.

— Не става.

— Не можеш да призовеш огъня? Защо? — попита Пайпър.

— Е, ако знаех това…

— Добре, добре — прекъсна го тя, — какво да правим тогава? Да изследваме какво има в стаята?

Лио поклати глава.

— След всичките капани отвън? Идеята не е добра.

Кожата на Джейсън настръхна. Мразеше това, че е полубог. Огледа се наоколо и не видя и едно удобно място, където да си почине. Представи си как зад завесите са се спотаили жестоки духове на бурята, под килима дебнат дракони, а полюлеят е снабден със смъртоносни висулки и всеки миг може да ги прониже.

— Лио е прав — каза той, — вече няма да се разделяме като в Детройт.

— Мерси, че ми напомни за циклопите — потрепери гласът на Пайпър, — точно от това имах нужда.

— До съмване остават няколко часа — предположи Джейсън. — Много е студено, за да чакаме отвън. Нека донесем кафезите и да си направим бивак в тази стая. Ще изчакаме утрото и тогава ще решим какво да правим.

Никой нямаше по-добра идея, така че внесоха клетките с тренер Хедж и духовете на бурята и седнаха. За щастие Лио не откри отровни възглавници или електрически матраци по диваните.

Не беше обаче в настроение, за да направи своето тако. Освен това нямаха огън, на който да сготвят храната, така че се задоволиха със студени провизии.

Докато Джейсън се хранеше, погледът му се спря на металните статуи по стените. Те приличаха на гръцки богове и герои. Може би това беше добър знак. А може би ги ползваха за мишени. На масата за кафе имаше чаен сервиз и някакви лъскави брошури, но Джейсън не можа да разчете думите по тях. Големият стол в края приличаше на трон. Никой от трима им не се опита да седне там. Кафезите не правеха мястото по-малко зловещо. Вентите продължаваха да бушуват в затвора си, съскайки и въртейки се. Джейсън изпита неприятното чувство, че го наблюдават. Усещаше омразата им към него, детето на Зевс — Господаря на небесата, който бе наредил на Еол да окове събратята им. Вентите не биха се зарадвали на нещо повече от възможността да разкъсат Джейсън на парчета.

Що се отнася до тренер Хедж, той си беше все така замръзнал с надигната тояга. Лио работеше по клетката му, мъчеше се да я отвори с разнообразни инструменти, но ключалката го затрудняваше. Джейсън реши да не сяда там, в случай, че Хедж внезапно се размразеше и влезе в режим „нинджа-козел“.

Но колкото и напрегнат да беше, веднъж хапнал, Джейсън заклюма. Диваните бяха прекалено удобни — много повече от драконов гръб, — а и последните два пъти бе стоял на пост, докато приятелите му спяха. Беше изтощен.

Пайпър вече се беше свила на другото канапе. Джейсън се зачуди дали наистина е заспала, или просто се мъчи да избегне разговора за баща си. Каквото и да беше имала предвид Медея с думите, че Пайпър ще получи баща си обратно, само ако й съдейства, не звучеше добре. Ако Пайпър бе рискувала живота на собствения си баща, за да ги спаси, това караше Джейсън да се чувства още по-виновен.

А и времето им привършваше. Според Джейсън сега бе рано сутринта на двайсети декември.

Зимното слънцестоене бе на следващия ден.

— Дремни малко — каза му Лио, който все още се мъчеше с клетката, — твой ред е.

Джейсън си пое дълбоко въздух.

— Лио, извинявам се за нещата, които ти наговорих в Чикаго. Не бях на себе си. Ти не ме дразниш изобщо и знам, че си вършиш работата съвестно. Бих искал да умея поне половината от нещата, които правиш ти.

Лио свали отвертката си. Той погледна към тавана и поклати глава, сякаш за да каже: „Какво ще го правя тоя?“.

— Виж, аз се старая да дразня — каза Лио, — недей обижда това мое умение. А и как мога да ти се сърдя, като ти постоянно се извиняваш? Та аз съм един механик, а ти си небесният принц, сина на Господаря на вселената. Би следвало да негодувам от присъствието ти.

— Господарят на Вселената?

— Ами да, ти пускаш мълнии и летиш. Като орела, който…

— Млъквай, Валдес.

Лио се усмихна слабо.

— Видя ли? Наистина те дразня.

— Извинявам се тогава, че опитах да се извиня.

— Благодаря — той се върна към работата си, но напрежението помежду им спадна. Лио все още изглеждаше уморен и тъжен, но не и толкова ядосан.

— Заспивай, Джейсън — нареди той. — Ще ми отнеме няколко часа да освободя козела. След това ще трябва да измисля как да вкарам ветровете в по-малка клетка, тъй като нямам намерение да мъкна тоя кафез чак до Калифорния.

— Знаеш ли, ти наистина поправи Фестус — ненадейно каза Джейсън. — Даде му цел. Задача. Това приключение бе най-хубавият миг в живота му.

Джейсън се притесни дали не е оплескал нещата и ядосал Лио отново. Но другото момче само въздъхна и каза:

— Дано, а сега заспивай, мой човек. Искам да си почина малко от вас, органичните форми на живот.

Джейсън не бе съвсем сигурен какво означава това, но не възрази. Затвори очите си и заспа. За щастие нямаше сънища.

За сметка на това се събуди от крясъци.

— ААААА!

Джейсън скочи на крака. Не бе сигурен кое е по-шокиращо — ослепителните слънчеви лъчи, които осветяваха стаята, или врещящият сатир.

— Тренерът се събуди — изкоментира ненужно Лио. Глийсън Хедж топуркаше насам-натам с косматите си копита, размахваше тоягата си и крещеше:

— Умри! — като в същото време разби сервиза за чая, отупа диваните и се спусна към трона.

— Тренер! — извика след него Джейсън.

Хедж се обърна към него, задъхан. В очите му се четеше лудост и Джейсън се уплаши да не бъде нападнат. Сатирът още носеше оранжевата тениска и треньорската си свирка, но рогата му се виждаха ясно над къдравата коса, а краката му бяха определено кози.

— Ти си новото хлапе — каза той, като сведе тоягата си, — Джейсън.

Той погледна към Лио, а после и към Пайпър, която току-що се бе събудила. Косата му приличаше на птиче гнездо, в което се е настанил игрив хамстер.

— Валдес, Маклийн! — вресна треньорът. — Какво става? Бяхме при Големия каньон. Тюелай анемой нападаха и… — той видя клетката и размаха тоягата си към нея. — Умрете!

— Споко, тренер! — Лио застана на пътя му, което си беше смела постъпка, макар и Хедж да беше с петнайсетина сантиметра по-нисък от него. — Всичко е наред. Заключили сме ги. Току-що те освободихме от другата клетка.

— Клетка? Каква клетка? Какво става тук, по дяволите? Това, че съм сатир, не означава, че няма да правиш лицеви, Валдес!

Джейсън прочисти гърлото си.

— Тренер… Глийсън или както предпочиташ… ти ни спаси при Големия каньон. Беше страхотен.

— Естествено!

— Спасителният отряд дойде и ни отведе в лагера на нечистокръвните. Мислехме, че сме те изгубили. Тогава обаче разбрахме, че духовете на бурята са те отвели при своя… хм… ръководител. Ръководителка, за да сме поточни. Медея.

— Гадна вещица… Ей, чакайте малко! Това е невъзможно. Тя е смъртна!

— Да — каза Лио, — но вече не е мъртва.

Хедж кимна и присви очи.

— И вие сте били изпратени да извършите подвиг, като ме спасите! Чудесно!

— Хм — Пайпър се изправи на крака и разпери ръце, за да успокои Глийсън Хедж — всъщност, Глий… може ли да ви наричам тренер Хедж? Глийсън не звучи добре. Подвигът ни е с друга цел. Намерихме ви по пътя.

— О! — настроението на треньора спадна, но само за миг. После очите му отново светнаха. — Но случайности няма, не и когато се вършат подвизи! Така е трябвало да стане! Та, тук е леговището на вещицата, нали? Защо всичко е от злато?

— Злато? — Джейсън се огледа наоколо. От начина, по който Лио и Пайпър затаиха дъх, му стана ясно, че и те забелязват това едва сега.

Стаята бе цялата пълна със злато — златни бяха статуите, чаеният сервиз, който Хедж току-що бе смачкал, столът, който явно наистина беше трон. Дори завесите, които се бяха отворили сами на дневната светлина.

— Яко — каза Лио, — затова защитата е била толкова екстремна.

— Това… — Пайпър заекна. — Това не е леговището на Медея, тренер. А имението на някакъв богаташ в Омаха. Ние се измъкнахме от Медея, но катастрофирахме тук.

— Такава ви била съдбата, бухтички! — настоя Хедж. — А на мен ми е писано да ви защитавам. Каква е задачата на подвига?

Преди Джейсън да успее да прецени дали иска да разяснява всичко, или е по-просто да натика тренера Хедж обратно в кафеза, в далечния край на стаята се отвори врата. От нея излезе пълен човек с бяла хавлия и златна четка за зъби в уста. Имаше бяла брада и дълга старомодна нощна шапка, която бе нахлупена ниско на главата му. Когато ги видя, замръзна и четката за зъби падна от устата му.

Той се обърна към стаята зад себе си и извика:

— Лит? Синко, ела тук, моля те. В тронната зала има някакви хора.

Тренер Хедж не изненада с реакцията си. Той вдигна тоягата си и извика:

— Умри!