Рик Риърдън
Изчезналият герой (40)

XL. Пайпър

Пайпър се събуди на масата на едно кафене.

За миг си помисли, че продължава да сънува. Беше слънчево утро, а вятърът бе прохладен, но не дотолкова, че да е неприятно да седиш навън. На другите маси имаше всякакви хора — колоездачи, бизнесмени, колежани, които си бъбреха и пиеха кафе. Усещаше аромата на евкалиптови дървета. Пешеходци се спираха пред магазините наоколо, а край улицата растяха азалии и цъфтяха дървета, сякаш тук зимата бе непозната.

Накратко — беше в Калифорния.

Приятелите й седяха на столове около нея — всички бяха поставили ръце на гърдите си и задрямали спокойно. И всички бяха с нови дрехи. Пайпър погледна към своята и ахна:

— Мамо!

Извика го по-силно, отколкото искаше. Джейсън се сепна, удари масата с колене и в следващия миг всички се събудиха.

— Какво? — попита Хедж. — С кого и къде трябва да се бия?

— Падаме!… — Лио се хвана за масата. — Всъщност не падаме. Къде сме?

Джейсън премигна, опитвайки се да събере мислите си. Той погледна към Пайпър и едва не се задави.

— Какво носиш?

Пайпър почувства, че се изчервява. Беше облечена с тюркоазната рокля от съня си, черен клин и кожени ботуши. На ръката си носеше любимата си сребърна гривна, макар тя да бе останала у дома й в Лос Анджелис, и бе наметната със старото яке за сноуборд от баща си, което, колкото и невероятно да беше, си пасваше с останалите дрехи отлично. Тя извади Катоптрис и погледна към отражението си. Косата й също бе подредена.

— Нищо — каза тя, — само… — тогава си спомни предупреждението на Афродита да не разкрива, че двете са разговаряли — нищо.

Лио се ухили.

— Афродита, нали? Обзалагам се, че си най-добре облеченият воин в града, красавице!

— Хей, Лио! — Джейсън го потупа по рамото. — Да си се поглеждал наскоро?

— Какво… О!

Всеки от тях бе преобразен. Лио носеше панталони на райета, черни кожени обувки, тениска без яка с тиранти, работния си колан, тъмни очила на „Рей-Бан“ и бомбе.

— Е, Лио — Пайпър се опита да сподави смеха си, — мисля, че татко носеше това на последната си премиера. Без колана, разбира се.

— Я млъквай!

— Добре изглежда — обади се тренер Хедж. — Но, разбира се, не като мен.

Сатирът бе някакъв шарен кошмар. Афродита му бе дала торбест яркожълт костюм с огромни обувки, които да прикрият копитата му, и допълваща костюма широкопола шапка. Под сакото си носеше розова тениска и светлосиня вратовръзка, а синия карамфил на ревера Хедж подуши и изяде.

— Е — каза Джейсън, — майка ти май ме е пропуснала.

Пайпър разбра, че това не е съвсем вярно веднага щом го погледна. Сърцето й се разтуптя. Джейсън бе облечен в джинси и чиста червена тениска като тази, която бе носил при Големия каньон. Имаше и нови маратонки, а косата му беше сресана. Очите му бяха с цвета на небето, а съобщението на Афродита бе от ясно по-ясно: „Този няма нужда от подобрения“.

Пайпър беше напълно съгласна.

— Както и да е — каза тя притеснена. — Как се озовахме тук?

— Мели ни е уредила — обясни Хедж, докато ентусиазирано дъвчеше карамфила си. — Тези ветрове са ни пренесли през половината страна, доколкото мога да преценя. Щяхме да бъдем смачкани при приземяването, ако последният дар на Мели не бе забавил падането ни.

— И я уволниха заради нас — каза Лио. — Май постъпихме гадно с нея, а?

— Не, тя ще се оправи — каза Хедж. — А и не можеше да направи друго. Имам такъв ефект върху нимфите. Ще й пратя съобщение, щом приключим с мисията, и ще измислим нещо. Това е аура, с която бих сплел семейно гнездо, в което да подскачат малки козлета.

— Лошо ми е — оплака се Пайпър след тази информация. — Някой друг да иска кафе?

— Кафе! — ухили се Хедж, разкривайки синеещите си от карамфила зъби. — Обожавам кафето!

— Ъъъ — обади се Джейсън, — ами парите откъде да ги вземем? Къде ни е багажът?

Пайпър погледна надолу. Чантите им бяха в краката и всичко си беше там. Бръкна в джоба на якето си и намери две неща, които не очакваше. Едното бе пачка с пари, а другото — стъкленицата с отвара за амнезия. Тя остави стъкленицата в джоба си и извади парите.

Лио подсвирна.

— Майка ти определено е готина, Пайпър.

— Извинете! — извика Хедж на сервитьорката. — Ако може, шест двойни кафета и каквото там искат останалите. За сметка на дамата.

Не им отне много време да разберат къде са. На кафенето си го пишеше: КАФЕНЕ „ВЕРН“, УОЛНЪТ КРИЙК. А според сервитьорката бе девет сутринта на двайсет и първи декември, денят на зимното слънцестоене.

Тоест имаха три часа до крайния срок на Енкелад.

Не беше голяма загадка и къде се намира връх Диабло. Планината се издигаше на хоризонта, точно накрая на улицата. След Скалистите планини не изглеждаше много голяма, по нея дори нямаше натрупан сняг. Всъщност си беше миролюбива на вид. Златистите й склонове бяха покрити с тъмнозелени дървета.

Но видът на планините често лъжеше, знаеше Пайпър. Отблизо вероятно бе много по-огромна, а що се отнася до пасторалния й вид… вероятно той също заблуждаваше. Тук, в слънчева Калифорния, нейния дом, спокойни хора се разхождаха под ясното небе на хубавото време. Но само на няколко километра, в недрата на планината, се криеше гигант — невероятно могъщ и още по-невероятно зъл.

И той смяташе да схруска баща й за обяд.

Лио извади нещо от джоба си — старата скица, нарисувана с молив, която Еол му бе дал. Афродита сигурно я бе сметнала за важна, щом я бе пъхнала в джоба на новия му костюм.

— Какво е това? — попита Пайпър.

Лио го разгъна внимателно и го остави настрана.

— Нищо. Не би искала да видиш детските ми рисунки.

— Но това е специално — предположи Джейсън. — Еол каза, че то е ключът към нашия успех.

— Не и днес — поклати глава Лио, — той говореше за по-късно.

— Как може да си сигурен? — попита Пайпър.

— Довери ми се — отвърна Лио. — Какъв е планът за сегашния проблем?

Тренер Хедж изблея. Той вече бе изпил три кафета и изял една тава понички заедно с две салфетки и още едно цвете от вазата на масата. Щеше да изяде и сребърните прибори, но Пайпър го плесна през ръката.

— Изкачваме планината — каза Хедж, — избиваме всички освен таткото на Пайпър и си тръгваме.

— Благодаря за идеята, генерал Айзенхауер — изръмжа Джейсън.

— Моля, моля.

— Момчета — каза Пайпър, — има нещо, което трябва да знаете.

Беше й трудно, тъй като не биваше да споменава майка си, но им каза, че в съня си е разбрала някои неща. И назова истинския им враг. Гея.

— Гея? — Лио поклати глава. — Но това е Майката Природа? Не трябва ли тя да е с цветя в косите, около нея да пеят птички, а елени и зайчета да й помагат с прането?

— Не — отвърна Пайпър, — бъркаш я със Снежанка.

— Добре де, но…

— Слушай, бухтичке! — Тренер Хедж почисти брадичката си от кафето. — Пайпър ни казва нещо много важно. Гея не е за подценяване. Дори аз не съм сигурен, че мога да я победя.

— Хайде бе — подсвирна Лио.

Хедж кимна.

— Дамата на земята. Тя и старецът й, Небето, не са създания, срещу които бих се изправил с удоволствие. Не, че ме е страх де…

— Уран — рече Пайпър. Тя не се сдържа и погледна към небето, чудейки се дали то има очи.

— Да — каза Хедж, — Уран беше лош баща. Той затвори първите си деца, циклопите, в Тартара. Това вбеси Гея, но тя си замълча. Двамата имаха още едно поколение деца, титаните. Гея се уплаши, че Уран ще хвърли и тях в затвора. Затова отиде при сина си Кронос…

— Големия лош тип — подхвърли Лио, — дето го биха миналото лято.

— Същия. Гея бе тази, която му даде косата и му рече: „Хей, защо не извикаш баща си тук? Аз ще го разсея, а ти ще го насечеш на части и ще завладееш света. Няма ли да е страхотно?“

Никой не каза нищо. Шоколадовите кексчета на Пайпър вече не изглеждаха толкова апетитни. Макар да бе чувала историята и преди, още не можеше да я възприеме. Опита се да си представи хлапе, което е толкова побъркано, че да съсече родния си баща за власт. После си представи майка — толкова полудяла, че да го убеди да стори това.

— Не е като Снежанка — каза накрая тя.

— Не. Вижте — каза Хедж, — Кронос беше лош. Зъл. Но Гея, тя е майката на всички злини. Тя е толкова древна и могъща, толкова необятна, че й е трудно да остане будна. През повечето време спи и ние я предпочитаме такава.

— Но тя ми говореше — напомни Лио. — Как може още да спи?

Глийсън избърса трохите от яркожълтия си ревер. Бе на шестото си кафе и очите му се бяха изцъклили.

— Дори докато спи, част от съзнанието й работи — сънува, наблюдава, пробужда чудовища или вулкани — такива неща. Такава е заспала. Повярвайте, не искате да я видите будна.

— Но тя става все по-силна — каза Пайпър. — Събудила е гигантите. Ако царят им се завърне… този, който наричат Порфирион…

— Той ще поведе армия срещу боговете — довърши Джейсън — и ще започне унищожението им с Хера. Това ще бъде нова война, по време на която Гея ще се пробуди окончателно.

Глийсън кимна.

— Затова е добра идея да останем далеч от земята колкото се може по-дълго.

Лио погледна тревожно към връх Диабло.

— А трябва да катерим планината. Лошо.

Сърцето на Пайпър замря. Първо, бяха я помолили да предаде приятелите си. А сега те искаха да й помогнат, макар да знаеха, че влизат в капан. Идеята да се борят с гигант бе достатъчно зловеща. Но идеята, че зад всичко стои Гея, сила, по-могъща от кой да е бог или титан…

— Момчета — заяви Пайпър, — това е прекалено опасно.

— Майтапиш ли ме? — изблея Глийсън и се усмихна със синята си усмивка. — Тъкмо ще се пораздвижим малко!