Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Героите на Олимп (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Hero, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 26 гласа)
Сканиране
ehobeho (2015)
Корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Рик Риърдън. Изчезналият герой

Превод: Александър Драганов

Редактор: Боряна Стоянова

Коректор: Таня Симеонова

ИК „Егмонт България“, София, 2011

ISBN: 970-954-27-0646-5


На Хейли и Патрик, които винаги първи идват да чуят новата история.

Без тях лагерът на нечистокръвните нямаше да съществува.

I. Джейсън

Денят на Джейсън бе отвратителен още преди да го удари гръм.

Събуди се на задната седалка на училищен автобус, без да е сигурен къде е и държеше за ръката момиче, което не познава. Това, разбира се, не беше отвратително — момичето даже бе сладко. Само че той нито можеше да си спомни коя е, нито какво прави тук с нея. Надигна се и потърка очи, мъчейки се да осмисли случващото се.

На седалките пред него имаше много деца, които слушаха музика на айподите си, говореха или пък спяха. Всички изглеждаха на неговата възраст — петнайсет? Шестнайсет?

Лошо. Не можеше да се сети за собствената си възраст.

Автобусът се поклащаше по неравен път. През прозорците се виждаше пустиня, ширнала се под ясното синьо небе. Джейсън бе почти сигурен, че не живее в пустинята. Опита се да си спомни… нещо… последното нещо…

Момичето стисна ръката му.

— Джейсън, добре ли си?

Тя носеше изтъркани джинси, туристически обувки и плътно яке като за сноуборд. Шоколадовокафеникавата й коса бе подстригана неравно, а от двете страни на лицето й висяха тънки кичури, сплетени на плитки. Нямаше грим — сякаш се опитваше да не привлича вниманието върху себе си, но не се получаваше. Беше наистина хубава. Очите й сменяха цвета си като калейдоскоп — кафяви, сини, зелени.

Джейсън пусна ръката й.

— Виж, недей…

От предната част на автобуса един учител изкрещя:

— А сега искам от вас внимание, бухти такива!

Човекът очевидно бе треньор. Бейзболната му шапка беше смъкната толкова ниско, че се виждаха само кръглите му малки очички. Лицето му завършваше с козя брадичка и беше сърдито, сякаш той току-що бе изял нещо кисело. Мускулестите му ръце и гръден кош опъваха яркооранжева тениска, а работните му панталони и маратонки бяха съвсем бели. На врата му висеше свирка, а на колана си носеше мегафон. Щеше да изглежда доста страшен, ако не беше висок точно метър и половина. Когато се изправи на пътечката между седалките на автобуса, един от учениците извика:

— Поне станете, тренер!

— Чух това! — треньорът, чието име бе Хедж, се опита да намери умника с поглед. Когато очите му се спряха на Джейсън, се намръщи още повече.

Джейсън усети как го побиват тръпки. Сигурен бе, че треньорът знае, че мястото му не е тук. Всеки момент щеше да го извика и да го попита какво прави в автобуса, а Джейсън нямаше представа какво да му отговори.

Но Хедж отклони поглед и прочисти гърлото си.

— Пристигаме след пет минути! Стойте с партньора си и не губете записките си. И ако някой от вас, бухти, посмее да създаде каквато и да е неприятност по време на това пътуване, лично ще го ритам оттук до лагера, ясно?

Той взе една бейзболна бухалка — вероятно, за да направи заплахата си по-достоверна.

Джейсън погледна към момичето до себе си.

— Може ли да ни държи такъв тон?

Тя сви рамене.

— Такъв си е. Пък и нали сме в училище „Уилдърнес“[1] — тук с децата се отнасят като с животни.

Каза го като шега, която са споделяли и преди.

— Има някаква грешка — каза Джейсън. — Аз не трябва да съм тук.

Момчето пред него се обърна и се изсмя.

— Сериозно ли бе, Джейсън!? Всички са ни натопили, знаеш. Аз не съм бягал шест пъти, Пайпър не е крала беемвета…

Момичето се изчерви.

— Не съм крала онази кола, Лио!

— Да, вярно, забравих. Каква ти беше историйката?… Убедила си продавача да ти я заеме? — Момчето повдигна вежди към Джейсън, сякаш за да попита: „Чуваш ли я какви ги говори?“.

Лио приличаше на латино версия на някой от елфите на Дядо Коледа — имаше къдрава черна коса, заострени уши, весело лице, почти като на бебе, и дяволита усмивка, която подсказваше, че не може да му се има доверие, особено ако наоколо има остри или запалими предмети. Дългите му гъвкави пръсти не спираха да шават — барабаняха по седалката, приглаждаха косата зад ушите му, играеха си с копчетата на изхабеното му войнишко яке. Хлапето или бе хиперактивно по рождение, или бе нагълтало кафе и захар в количества, които биха докарали бивол до инфаркт.

— Както и да е — каза Лио, — надявам се да пазите листите със записките. Ползвах моите за самолетчета преди няколко дни. Хей, защо ме гледаш така? Да не би някой пак да е драскал по лицето ми?

— Не те познавам — отговори Джейсън.

Лио му отвърна с крокодилска усмивка.

— Да бе. Аз не съм най-добрият ти приятел, нее. Аз съм неговият зъл брат близнак.

— Лио Валдес! — изрева треньорът отпред. — Проблем ли има при вас?

Лио намигна на Джейсън.

— Само гледай! — и се обърна напред. — Съжалявам, тренер! Не можах да ви чуя. Може ли да използвате мегафона си?

Хедж изръмжа, очевидно доволен, че си има извинение. Той откачи мегафона от колана си и продължи да дава различни указания, но гласът му прозвуча като този на Дарт Вейдър. Учениците избухнаха в смях. Треньорът опита отново и този път мегафонът ненадейно извика: „Кравата казва «Муууу!».“

Децата се разсмяха още по-силно, а треньорът удари мегафона с писък:

— Валдеес!

Пайпър сподави смеха си.

— Боже, Лио, как направи това?

Лио измъкна една малка отвертка от ръкава си.

— Аз съм специален.

— Хора, сериозно — обади се нещастно Джейсън, — какво става тук? Къде отиваме?

Пайпър се намръщи.

— Джейсън, ти шегуваш ли се?

— Не! Нямам идея…

— Естествено, че се шегува — изсумтя Лио. — Опитва се да ми го върне за лепкавия крем за бръснене вероятно. Нали така, Джейсън?

Джейсън го погледна неразбиращо.

— Не, според мен е сериозен. — Пайпър се опита отново да го хване за ръка, но той я отдръпна.

— Съжалявам — каза той, — аз… не мога…

— Това е! — извика Хедж. — Задният ред току-що пожела да почисти след обяда!

Останалите деца одобрително зашумяха.

— Каква изненада — промърмори Лио.

Пайпър обаче задържа погледа си върху Джейсън, сякаш не можеше да прецени дали е обидена или разтревожена.

— Да не си ударил главата си някъде? Наистина ли не помниш кои сме?

Джейсън безпомощно сви рамене.

— По-лошо. Не помня и аз кой съм.

 

Автобусът ги свали пред огромен циментов комплекс, който приличаше на музей, разположен в средата на нищото. Може би това бе Националният музей на нищото, предположи Джейсън.

От пустинята повя хладен вятър. Джейсън не бе обърнал внимание на дрехите си, но сега си даде сметка, че не е облечен достатъчно дебело — носеше червена тениска и тънък черен анорак.

— Хайде сега да изкараме един бърз курс за страдащите от амнезия — рече Лио с услужлив тон, който накара Джейсън да разбере, че това, което ще последва, няма да му свърши никаква работа.

— Учим в училище „Уилдърнес“ — продължи Лио, изписвайки кавички във въздуха, — което значи, че сме лоши деца. Твоето семейство, съдът или някой друг е решил, че създаваш прекалено много проблеми и затова са те пратили в тоя затвор… ъъ, така де — училище — намиращо се на края на света, иначе казано, щата Невада. Тук ще научиш много ценни неща за живота, като например това как да бягаш по шестнайсет километра на ден през кактусите или да зашиваш маргаритки в шапки! Не е забравено и нашето образование — пътуваме и се образоваме с тренера Хедж, който поддържа реда с бейзболна бухалка. Спомни ли си вече?

— Не — Джейсън се огледа притеснено към останалите деца — около двайсет момчета и десетина момичета. Никое от тях не изглеждаше като закоравял престъпник и той се замисли какво ли са направили, за да ги изпратят в такова училище.

А после се запита какво ли е направил той, за да е с тях.

Лио вдигна очи.

— Ти наистина си решил да ми направиш номер, а? Хубаво, нека стане на твоето. Ние тримата се събрахме тук този срок. И сме много гъсти. Ти правиш всичко, което ти кажа, и ми пишеш домашните…

— Лио! — скастри го Пайпър.

— Добре де, зарежи домашните. Но определено сме приятели. Е, Пайпър може би ти е малко повече от приятел — последните няколко седмици вие…

— Лио, стига! — Пайпър беше поаленяла.

Джейсън усети, че също се е изчервил. Помисли си, че едва ли би забравил срещите с момиче като Пайпър.

— Той има амнезия или нещо подобно — каза Пайпър. — Трябва да кажем на някого.

Лио изсумтя.

— Така ли? На кой тогава? На тренер Хедж? Той ще опита да излекува Джейсън, като го лупне по главата с бухалката.

Треньорът бе застанал пред групата, крещеше заповеди и надуваше свирката си, за да поддържа някакъв ред. Но от време на време поглеждаше към Джейсън и се намръщваше.

— Лио, Джейсън има нужда от помощ! — настоя Пайпър — сигурно има сътресение на мозъка или пък…

— Ей, Пайпър! — едно от другите момчета изостана от приятелите си, за да се присъедини към тях, докато групата тръгваше към музея. Той застана между Джейсън и Пайпър и блъсна Лио на земята. — Недей да говориш с тия нещастници. Ти си ми партньор, забрави ли?

Момчето имаше коса с подстрижка като на Супермен, силен тен и толкова бели зъби, че единственото, което му липсваше, бе предупредителна табела: НЕ ГЛЕДАЙТЕ В ЗЪБИТЕ. МОЖЕ ДА ПРИЧИНИ ВРЕМЕННА ИЛИ ПОСТОЯННА СЛЕПОТА!

Носеше фланелка на „Далас Каубойс“, джинси и ботуши „Уестърн“ и се усмихваше така, сякаш бе дар божи за всички момичета по света.

Джейсън мигновено го намрази.

— Махай се, Дилън — сопна се Пайпър, — не желая да работя с теб.

— Е, недей така. Днес е щастливият ти ден, миличка! — Дилън я хвана за ръката и я задърпа към входа на музея. Пайпър погледна безпомощно през рамо, сякаш се чудеше дали да не викне полиция.

Лио се изправи и се отърси от прахта.

— Мразя го тоя тип — сетне подаде на Джейсън ръка, все едно го канеше на среща. — Аз съм Дилън и съм толкова готин, че искам да се свалям сам, но понеже не знам как, ще изляза с теб. Такава си късметлийка!

— Лио — каза Джейсън, — ти си странен.

— Често ми го казваш — ухили се Лио, — но ако наистина си ме забравил, ще мога отново да ти разкажа всичките си стари вицове. Хайде!

Джейсън осъзна, че ако това наистина е най-добрият му приятел, животът му трябва да е много объркан. Въпреки това последва Лио в музея.

 

Минаха през сградата, като се спираха тук и там, за да може тренер Хедж да им изнася лекции по мегафона, който ту го правеше да звучи като ситски лорд, ту вмъкваше в думите му фрази от типа на „Прасето каза «грух».“

Лио постоянно бърникаше из джобовете на своето войнишко яке и вадеше оттам болтове, гайки и тръби, които сглобяваше, сякаш ръцете му имаха постоянна нужда да са заети с нещо.

Джейсън бе твърде объркан, за да гледа експозицията, посветена на Големия каньон и племето хуалапай, което бе собственик на музея.

Някои от момичетата поглеждаха често към Пайпър и Дилън и се подхилкваха. Джейсън се сети, че това трябва да са популярните момичета на класа. Носеха еднакви дънки, розови блузки и грим, чието количество бе достатъчно и за нощта на Хелоуин.

Едно от тях извика:

— Хей, Пайпър, твоето племе ли държи музея? Ще ни потанцуваш ли за дъжд?

Другите момичета се разхилиха. Дори така нареченият партньор на Пайпър, Дилън, едвам скри усмивката си. Ръкавите на якето, с което бе облечена Пайпър, скриваха ръцете и, но Джейсън имаше чувството, че е свила юмруци.

— Баща ми е чероки — каза тя, — а не хуалапай. Разбира се, трябва да имаш малко мозък, за да схванеш разликата, Изабел.

Изабел се ококори в престорена изненада и заради многото грим подозрително заприлича на бухал.

— О, извинявай! Майка ти ли е била в това племе? Ах, забравих! Та ти не си я виждала никога.

Пайпър тръгна към нея, но преди да се стигне до бой, треньорът кресна:

— Я по-кротко там! Дръжте се прилично или ви почвам с бухалката!

Групата продължи към следващото изложение, но момичетата продължиха да коментират Пайпър.

— Дали е хубаво да се върнеш в резервата? — попита една със сладникав глас.

— Баща и сигурно е твърде пиян, за да работи — намеси се друга с престорено съчувствие. — Затова е станала клептоманка.

Пайпър не им обърна внимание, но на Джейсън му идеше да им шибне по един шамар. Може да не помнеше коя е Пайпър или дори кой е той самият, но знаеше, че мрази злобни хлапетии.

Лио го хвана за ръката.

— Споко. Пайпър не обича да водим нейните битки. Освен това, ако тези момичета знаеха кой е баща й в действителност, щяха да й се кланят и да пискат: „Не сме достойни, не сме достойни!“.

— Защо? Кой е баща й?

Лио се засмя невярващо.

— Без майтап? Наистина не помниш бащата на гаджето си…

— Виж, ще ми се да го помнех, но не помня дори нея.

Лио подсвирна.

— Както и да е. Ще трябва да поговорим, щом се върнем в пансиона.

Стигнаха края на изложението, където големи стъклени врати отвеждаха към тераса.

— Хубаво, бухти — провикна се Хедж, — предстои ви да видите Големия каньон. Опитайте да не го чупите. Пътеката издържа тежестта на седемдесет пътнически самолета, така че вие, перца, трябва да сте в безопасност. Постарайте се да не се блъскате от ръба — не ми се попълват бумаги!

Треньорът отвори вратите и те пристъпиха навън. Пред тях се ширна Големия каньон, огромен и величествен. Над ръба се простираше стъклена пътека, оформена като подкова. Тя беше прозрачна и човек можеше да гледа през нея.

— Човек — каза Лио, — това е уникално.

Джейсън не можеше да не се съгласи. Въпреки амнезията и чувството, че не тук му е мястото, нямаше как да не се впечатли.

Каньонът бе по-голям и по-широк, отколкото можеше да се види на снимка. Бяха толкова високо, че под краката им се рееха птици. На сто и петдесет метра надолу, на дъното на каньона, се виеше река. Докато разглеждаха музея, навън се бяха събрали буреносни облаци, които хвърляха сенки по скалите и им придаваха вид на разгневени лица. Докъдето стигаше погледът, се виждаха сиви и червени клисури, сякаш някой луд бог бе нарязал пустинята с гигантски нож.

Джейсън усети остра болка зад очите си. Луд бог… откъде ли му бе дошла тази мисъл? Чувстваше, че наближава нещо важно, нещо, което трябва да знае. Усети също, че е в опасност.

— Добре ли си? — попита Лио. — Да не вземеш да повърнеш от ръба? Питам, защото си забравих камерата.

Джейсън се хвана за перилата. Беше изпотен и трепереше, но това нямаше нищо общо с височината. Премигна и болката зад очите му позаглъхна.

— Добре съм — успя да каже, — просто имам… главоболие.

Започна да гърми. Задуха студен вятър, който едва не го повали.

— Уф, става опасно — хвърли бърз поглед към облаците Лио. — Бурята е точно над нас, а небето наоколо е съвсем ясно. Не е ли странно?

Джейсън погледна нагоре и видя, че Лио е прав. Точно над пътеката се бяха скупчили тъмни облаци, но небето наоколо бе съвършено ясно. Джейсън усети, че отново го обзема лошо предчувствие.

— Хайде, бухти! — извика тренер Хедж. Той се намръщи, като видя бурята, сякаш тя притесняваше и него. — Ще трябва да съкратим обиколката, тъй че почвайте работа. И не забравяйте — искам от вас цели изречения!

Облаците прогърмяха и Джейсън получи нов пристъп на главоболие. Без да знае какво прави, той бръкна в джоба на дънките си и извади монета — златна монета, — голяма колкото тази от петдесет цента, но по-плътна и неравна. От едната и страна беше изсечена бойна секира. От другата беше лицето на някакъв човек с венец на главата. Имаше и надпис — нещо като IVLIVS.

— Човек, това да не е злато? — попита Лио. — И ти го криеш от мен!?

Джейсън прибра монетата, все още чудейки се защо изобщо я е извадил и защо има чувството, че тя скоро ще му потрябва.

— Няма значение — каза той, — просто някаква монета.

Лио сви рамене. Може би умът му шаваше постоянно подобно на ръцете.

— Хайде — каза той, — предизвиквам те да се изплюеш от ръба!

 

Не се стараха много по задачите. Първо, Джейсън бе прекалено разсеян от бурята и собствените си противоречиви чувства. Второ, нямаше никаква идея как да напише „три вида утаечни скали“ или да изброи „два вида ерозия“.

А Лио не му помагаше изобщо. Беше твърде зает да строи миниатюрен хеликоптер от четчици за прецизно почистване.

— Я виж! — Той пусна вертолета. Джейсън очакваше той да падне, но перките му всъщност се завъртяха. Хеликоптерчето измина половината път до другата страна на каньона, преди да изгуби инерция и да полети надолу към пропастта.

— Как го направи? — попита Джейсън.

Лио сви рамене.

— С гумени връзки щеше да стане по-добре.

— Ние с теб сериозно ли сме приятели? — повдигна вежди Джейсън.

— Доколкото знам, да.

— Сигурен ли си? Кога се запознахме? За какво си говорихме?

— Ние… — Лио се намръщи. — Не помня точно. Но аз съм хиперактивен, мой човек. Не може да очакваш да помня такива неща.

— Добре, но аз не те помня изобщо. Не помня никого тук. Ами ако…

— Ти си прав и всички останали грешат? — попита Лио. — Смяташ, че просто си се появил тук тази сутрин и всички останали имаме фалшиви спомени за теб?

Един малък глас в главата на Джейсън каза: Точно това мисля.

Но звучеше налудничаво. Всички тук приемаха присъствието му като нещо нормално. Всички се държаха така, сякаш той е част от класа.

Всички освен треньора.

— Я вземи листа със задачите! — Джейсън подаде на Лио хартията. — Връщам се след минута.

Преди Лио да може да възрази, Джейсън тръгна по пътеката.

Училищната група имаше къде да се разположи. Или бе прекалено рано за туристите, или странното време ги бе уплашило. Така или иначе, децата от училище „Уилдърнес“ се бяха разпръснали по пътеката. Повечето се шегуваха или просто си говореха. Няколко момчета пускаха дребни монети от ръба. Пайпър се опитваше да реши задачите си, а Дилън я сваляше, поставил ръка на рамото й и усмихващ се ослепително. Тя отново и отново го отблъскваше и когато видя Джейсън, погледна към него умолително, сякаш искаше да каже: „Разкарай го тоя, моля те“.

Джейсън й направи знак да почака малко. Той приближи Хедж, който се бе подпрял на бейзболната си бухалка и гледаше буреносните облаци.

— Ти ли направи това? — попита треньорът.

Джейсън отстъпи крачка назад.

— Кое? — Стори му се, че треньорът го пита дали не е призовал бурята.

Хедж го погледна, а малките му очички светнаха изпод периферията на бейзболната шапка.

— Не си играй игрички с мен, хлапе. Какво търсиш тук и защо ми пречиш да си върша работата?

— Искате да кажете… че не ме познавате? — попита Джейсън. — Че аз не съм от вашите ученици?

Хедж изсумтя.

— Никога не съм те виждал.

Джейсън се почувства толкова облекчен, че едва не се разплака. Поне не полудяваше. Наистина не бе на правилното място.

— Слушайте, сър, не знам как се озовах тук. Просто се събудих в училищния автобус. Просто знам, че не трябва да съм тук.

— Това е вярно — каза Хедж, снижавайки дрезгавия си глас, сякаш споделяше тайна. — Добре боравиш с мъглата, хлапе, щом си успял да накараш тези хора да мислят, че те познават, но при мен номерът няма да мине. От няколко дни надушвам, че около нас има чудовище. Знам, че се е внедрило в групата. Мислех, че си ти, но ти не миришеш на чудовище. Миришеш на нечистокръвен. Така че кой си ти всъщност и откъде идваш?

Повечето от думите на треньора нямаха никакъв смисъл, но Джейсън реши да отговори откровено.

— Не знам кой съм. Нямам никакъв спомен. Трябва да ми помогнете.

Треньорът задържа поглед върху лицето на Джейсън, сякаш се опитваше да прочете мислите му.

— Страхотно — промърмори той. — Та ти казваш истината!

— Разбира се! И какви са тези истории за чудовища и нечистокръвни? Това кодове ли са или какво?

Хедж присви очи. Джейсън се запита дали човекът просто не е изкуфял. Но нещо му подсказваше, че това съвсем не е така.

— Виж сега, хлапе — каза Хедж, — не знам кой си. Знам само какво си, а то е човек в беда. Сега трябва да пазя трима, а не двама от вас. Ти ли си специалният? За това ли става дума?

— За какво говорите?

Хедж погледна към бурята. Облаците ставаха все по-гъсти и тъмни и се струпваха над пътеката.

— Тази сутрин — каза Хедж — получих съобщение от лагера. Казаха, че идва спасителен екип. Идват за някой специален, но не ми разкриха нищо повече. Помислих си: „Хубаво. Двамата, които следя, са доста силни, а и по-големи от повечето“. Реших, че те са причината в лагера да е толкова нервно напоследък. Но след това ти изскачаш от нищото. Затова те питам — ти ли си специалният?

Болката зад очите на Джейсън стана по-остра отвсякога. Нечистокръвни. Лагер. Чудовища. Не знаеше за какво говори Хедж, но думите парализираха мозъка му, сякаш той се опитваше да достигне до някаква информация, която трябваше да е там, но не беше.

Той залитна и треньорът го хвана. За толкова дребен човек Хедж имаше ръце като клещи.

— Хей, полека, хлапе. Изгубил си паметта си, казваш? Хубаво. Просто ще те наглеждам, докато спасителният екип дойде. После директорът ще реши какво да прави с теб.

— Какъв директор? — попита Джейсън. — Какъв лагер?

— Просто седни. Подкрепленията идват скоро. Да се надяваме, че нищо лошо няма да се случи преди…

В този момент проблесна светкавица. Вятърът се засили рязко. Листи със задачи полетяха из Големия каньон, а целият мост се разтърси. Децата се развикаха, залитнаха и се хванаха за перилата.

— Трябва да кажа нещо — изръмжа Хедж. Той викна в мегафона си: — Всички да се прибират! Кравата казва „муууу“! Напуснете пътеката!

— Нали казахте, че това нещо е здраво! — опита се да надвика вятъра Джейсън.

— При нормални обстоятелства — съгласи се треньорът, — каквито тези, очевидно, не са.

Бележки

[1] Wilderness (англ.) — пущинак, диви земи. — Бел.пр.