Пол Дохърти
Душегубеца (9)

6.

Пастор Фрогмор препускаше лудешки по оградената от дървета пътека, която водеше извън Дънмоу. От време на време посягаше с ръка към дисагите, провесени от седлото му, за да се увери, че все още са там. Щом стигна до кръстопътя, той дръпна юздите. И от двете му страни се издигаха останките от прастарата гора, която някога беше покривала цялата източна част на кралството. Фрогмор погледна към небето — денят щеше да е студен.

— Сняг — промърмори той. — До довечера ще завали сняг.

Пасторът изчака конят му да се съвземе от бесния галоп, а после отпра бялата си якичка и я захвърли в храстите. Ослуша се, но не чу нищо обезпокоително. Явно хората на кралицата все още бяха твърде заети с бъркотията на площада, за да тръгнат след него.

— Жалко — въздъхна Фрогмор, навеждайки се напред, за да потупа коня си по врата. — Много, много жалко.

Той беше убеден, че Сен Клер не е дошъл в Дънмоу само за да се скрие. Йезуитът сигурно беше чул отнякъде за онази девица, Ребека Ленъкс, и беше решил да я спечели на своя страна.

— А бях толкова близо!

Фрогмор се усмихна мрачно по посока на високите бесилки, наредени от едната страна на кръстопътя. Ако човекът на Юда беше закъснял или пък малоумната тълпа беше действала по-бързо, проклетата кръчмарска слугиня вече щеше да е станала на пепел. Той въздъхна и подкара коня си към пътеката, която щеше да го изведе на пътя за Лондон.

Беше неделя, така че наоколо нямаше жива душа и Фрогмор спокойно можеше да се отдаде на мислите си. Той беше идвал в Дънмоу и преди, но това беше преди много, много години. Оттогава селото се беше разраснало, беше се появил и „Сребърният дракон“. Така или иначе, Фрогмор нямаше да се върне там, ако не му се беше наложило да се скрие и да обнови силите си. Освен това трябваше да разбере какво е намислил Сен Клер.

Той си спомни лютата схватка помежду им, състояла се в нефа на „Сейнт Майкъл“. Не че се страхуваше от йезуита, о, не, но Сен Клер започваше; да се превръща в проблем. Някога, преди години, Фрогмор можеше да се скита необезпокояван из цяла Европа. Всъщност беше ходил дори до новите земи отвъд Атлантическия океан и не беше срещал никакви пречки по пътя си. Разбира се, случвало се беше да попадне на някой по-упорит служител на закона, но повечето от тези досадници можеха да бъдат подкупени, някои се наложи да бъдат убити, а останалите просто не можеха да му се опрат. Сен Клер обаче беше различен. Фрогмор дръпна юздите и се вгледа в гарваните, намерили подслон сред черните клони на дърветата.

— Де да притежавах силата им! — прошепна той.

Това обаче трябваше да почака. Трябваше да развива дарбите си постепенно. Както и да е, този Сен Клер го преследваше като зла прокоба. Когато й да се обърнеше, йезуитът все беше зад гърба му. Откога продължаваше всичко това? Две-три години? Да, толкова някъде, ако включеше и времето, през което двамата бяха пътували заедно. После беше последвала онази жестока битка в покрайнините на Рим. Фрогмор беше убеден, че е убил съперника си, но година по-късно Сен Клер отново се беше появил и беше продължил да върви по петите му.

Първоначално Фрогмор не се беше обезпокоил особено. Йезуитът изглеждаше безобиден като муха, но с течение на времето се оказа неизкореним като плевел. Фрогмор наемаше убийци, които го причакваха в мрака, но Сен Клер успяваше да им се изплъзне. Плащаше на куртизанки, за да му поднесат отровено вино, но Сен Клер, този фукльо, отказваше даровете и отблъскваше приносителките им. По едно време йезуитът съвсем се доближи до него и на Фрогмор му се наложи да се изправи лице в лице с него. Оказа се, че Сен Клер е майстор на меча и на един или два пъти дори беше на път да го надвие, но в последния момент винаги отстъпваше, сякаш знаеше, че не може да го унищожи по този начин.

Въпреки това Фрогмор се обезпокои не на шега и възползвайки се от дарбите си и богатството, което беше натрупал, се зарови из библиотеките. Решен да открие всички книги, посветени на великата сила на магията, той посети библиотеката на граф Хъмфри в Оксфорд, мина през богато снабдените скриптории на различни абатства и манастири, а най-накрая замина за Москва, за да прочете трактатите, пазени под ключ в манастира „Свети архангел Михаил“ в двореца Кремъл. В ума му се беше загнездило едно съмнение, но той не смееше да го признае дори пред себе си.

До този момент Фрогмор винаги беше смятал, че е непобедим. Той беше сключил сделка със силите на мрака, но добре знаеше, че всичко в живота подлежи на промяна и че нищо не се дава даром. В крайна сметка щеше да му бъде поискана сметка и магьосникът щеше да бъде принуден да я плати. Да не би Сен Клер да беше неговото изкупление, беше започнал да се чуди той. После се беше опитал да влезе във връзка с началниците на йезуита в Рим, но така и не беше получил отговор от тях. Накрая дори беше потърсил начин да научи нещо за предците му, но пак беше ударил на камък.

Фрогмор чу някакъв звук и ръката му мигом се стрелна към камата. Пътеката пред него беше пуста, но в далечината трополяха конски копита. В следващия момент конникът се появи в полезрението му и той стисна дръжката на оръжието си още по-здраво. Въпреки разстоянието си личеше, че мъжът е опитен воин. Странникът беше увил плаща си около тялото си и беше нахлупил качулката върху главата си, но яздеше боен кон, пък и освен подрънкването на сбруята се чуваше още някакъв шум, който наподобяваше удряне на стоманен меч в кожено седло. Освен това стойката на непознатия подсказваше, че в ръката му има я арбалет, а пистолет, я кама. Фрогмор се вгледа в почернялото му от слънцето лице, напомадените му мустаци и брада, вързаната му на опашка коса, обицата на дясното му ухо и кожения жакет под наметалото му.

— Pax et bonum^[1], пътнико! — извика магьосникът, вдигайки дясната си ръка в знак на мир.

Теодоро Рагуза дръпна юздите на коня си и върна камата си в ножницата. Мъжът насреща му беше облечен като пастор, но въпреки това не приличаше на Божи служител — стойката му беше отпусната, което издаваше, че изобщо не е разтревожен от срещата им, а ръката му несъмнено лежеше върху дръжката на някакво оръжие, скрито под черния му плащ.

— Pax et bonum! — промърмори Рагуза, оглеждайки Фрогмор от глава до пети.

Магьосникът стисна юздите на коня си.

— Значи ще ме пуснете да мина, така ли?

Рагуза сви рамене, но когато Фрогмор понечи да продължи по пътя си, наемникът застана пред него.

— Казвам се Хенри Фрогмор и съм пастор на енорията Дънмоу. Не ви желая злото, сър!

— Аз пък се казвам Теодоро Рагуза и съм търговец. Сигурен съм, че не ми желаете злото.

Наемникът изцъка с език. Все още чувстваше вкусът на ароматното вино, което беше погълнал предишната вечер, и сладкото ухание на кръчмарската слугиня, с която беше лудувал. Той вдигна облечената си в ръкавица ръка и обърса нос в ръкава си. Ама че беше студено на този проклет остров!

— Чудя се дали не можете да ми помогнете, пастор Фрогмор. Нося писма за един от хората на кралицата; казва се Уилям Купър. Чух, че е тръгнал по петите на някакъв йезуит на име Майкъл Сен Клер, а доколкото разбрах, този мъж е бил забелязан в околността…

Фрогмор се успокои и се усмихна.

— На прав път сте, сър — той посочи зад себе си. — Когато стигнете до кръстопътя, продължете направо. Така ще стигнете до Дънмоу — той приближи коня си до този на Рагуза. — Но нима не сте чули новините?

Наемникът поклати глава.

— Йезуитът беше заловен и отведен в замъка Колчестър.

Рагуза кимна.

— И?

Фрогмор едва обузда желанието си да се наведе и да пререже гърлото на този мъж. После щеше да завлече трупа му в гората и да изтръгне сърцето от гърдите му. Магьосникът обаче обичаше да сварва жертвите си неподготвени.

— Явно Сен Клер е имал съучастници в Дънмоу, така че мастър Купър ще остане в селото, докато не ги разкрие.

— А вие накъде сте тръгнали? Май не е много богоугодно един пастор да изостави паството си в неделя сутринта…

Колкото повече се взираше в мъжа пред себе си, толкова по-неспокоен се чувстваше Рагуза. В този пастор имаше нещо гнило, но той още не можеше да определи какво, а пък и не можеше да си позволи да се забърква в разни неприятности. В тази затънтена и скована от студ страна наемникът беше чужденец, а местните жители мразеха чужденците. Рагуза трябваше да внимава; и най-малкото нарушение на закона можеше да го прати в дранголника, а оттам — на първия кораб, отплаващ от кралството.

Рагуза знаеше, че Душегубеца е в Англия. Нямаше как да не е, понеже Сен Клер също беше тук. Но след като йезуитът беше заловен, къде ли можеше да се е дянал магьосникът? Той се вгледа в заслонените от тежки клепачи очи на този пастор, който беше поел на път в неделя, когато студенокръвните обитатели на острова имаха обичай да се събират в сивите си, мрачни църкви.

— Това си е моя работа — отвърна тихо Фрогмор. — Но щом питате — нося писма до местните съдии. Купър ще има нужда от подкрепление. Ако желаете да си поговорим още, може да ме изчакате в Дънмоу.

След тези думи магьосникът заби шпори в хълбоците на коня си, докосна шапката си за поздрав и спокойно се отдалечи. Той очакваше непознатият да го последва, но когато погледна през рамо, видя, че Рагуза вече е продължил по пътя си. Фрогмор дръпна юздите. Магьосникът можеше да познае наемен убиец и със затворени очи. Рагуза беше толкова търговец, колкото той беше пастор. Освен това Фрогмор беше сигурен, че е чувал името му и преди. Мъжът май беше венецианец. Но какво тогава правеше в Англия и за какво му беше притрябвал Сен Клер? Всичко това можеше да означава само едно — наемникът търсеше него.

Фрогмор продължи да язди, докато пред погледа му не се появи димът от комина на кръчмата, в която Рагуза беше прекарал предишната нощ. Той затвори очи, потапяйки се в мрака, и призова силите, които винаги бяха готови да му помогнат. После слезе от коня и продължи да върви по пътя, докато не попадна на една тясна пътечка, която навлизаше сред гората. Фрогмор отведе коня си на една полянка, която изглежда щеше да му свърши работа. После спъна добичето, свали дисагите от седлото и се отдалечи. Когато стигна до някакъв покрит с мъх камък, той приклекна, разкопча дисагите и извади оттам една напоена с кръв кърпа. Вътре беше увито човешко сърце. Фрогмор разгъна кърпата, постави сърцето върху камъка и запали от двете му страни двете свещи, които беше откраднал от църквата, предпазвайки фитилите от вятъра, докато пламъците не се разгоряха напълно.

След като свърши това, Фрогмор седна на земята, кръстоса крака и разпери ръце. После вдиша дълбоко, за да прочисти ума си. Накрая отвори очи и се взря в мъглата, която вече се събираше покрай него. Студеният вятър беше утихнал. Малката полянка се изпълни със силен аромат, наподобяващ този на току-що отворена кутийка с подправки. Фрогмор тихо запя, призовавайки тъмните си господари.

На триста стъпки от тази полянка Мариота; слугиня от близката кръчма, тъкмо събираше подпалки. Девойката беше замечтана и вървеше бавно. Търговецът, който се беше възползвал от нея снощи, я беше изтощил, но едновременно с това я беше направил с две сребърни монети по-богата. След това Мариота с радост беше избягала от кръчмата, далеч от подигравките на останалите. Всъщност девойката винаги правеше така, преструвайки се, че излиза да събере подпалки за камината, но всъщност отиваше да скрие току-що спечеленото сребро под един стар дъб, ударен от мълния. Мариота нямаше доверие на кръчмаря, а и на никого другиго в кръчмата, и това място й се струваше много по-сигурно от което и да е друго скривалище. Тя вече беше заровила монетите и сега събираше разни изпопадали клонки колкото да разсее подозренията на останалите слуги.

Мариота се усмихна на себе си. Някой ден щеше да им даде да разберат! Щеше да се махне от проклетата кръчма и завинаги да забрави за мърлявата тръстика по пода, за изпоцапаните маси и гъмжащите от всякакви гадини спални. Щеше да вземе всичкото си сребро и да отиде в големия град!

Мариота тръгна да се връща, но изведнъж спря. Отначало си помисли, че си въобразява, но ето че до обонянието й отново достигна несравнимото благоухание на скъп парфюм. Точно като онези, които дамите и господата с благородно потекло използваха всеки път, когато се отбиеха в кръчмата! Това обаче беше доста странно. Все пак девойката се намираше насред гората… Освен това към аромата на парфюм се примесваше и някаква друга миризма. На восъчни свещи? Мариота застана неподвижно и се ослуша. В сутрешния въздух се разнасяше някаква песен. Тя едва се сдържа да не потръпне. Най-накрая любопитството й победи страха и тя запристъпва по посока на гласа, оставяйки наръча съчки на земята.

Мариота стигна до полянката и се взря невярващо в мъжа, който беше седнал с разперени ръце пред някакъв камък. Върху камъка горяха две свещи. Тя, разбира се, беше чувала много истории за разни магьосници и вещери, но това все пак бяха само приказки за сплашване на децата. Или не бяха? Девойката не можеше да откъсне очи от мъжа. Мъглата покрай него се беше сгъстила и тя имаше чувството, че е потопен във вода — също като онзи коняр в кръчмата, който така се напи, че се удави в развъдника за шарани.

Изведнъж мъжът се промени. После се изправи на крака и Мариота бързо се отдръпна в гъсталака. Тя разпозна лицето му. Същият човек беше идвал при господаря й. Как му беше името? Бартоломю Ленъкс. Но това не можеше да бъде! Слугинята беше чула слуховете и много добре знаеше, че този Бартоломю е изчезнал безследно! Какво изобщо ставаше тук? Как можеше един човек да се превърне в друг? Въпреки това пред очите й стоеше точно Бартоломю Ленъкс — висок и як мъж с оплешивяваща глава. Изведнъж Мариота почувства някакво стягане в гърдите и се задъха. Тя отстъпи назад. В този момент около глезена й се уви някакво пълзящо растение и девойката се просна на земята. Когато погледна нагоре, Бартоломю Ленъкс стоеше над нея.

 

Ребека дойде в съзнание. Всяка частица от тялото й я болеше. Главата й беше натежала, а в устата й още се долавяше вкус на дим. Девойката лежеше в ъгъла на някакъв хамбар, увита в едно одеяло. На известно разстояние от нея гореше огън, около който се бяха събрали спасителите й. Тя облиза пресъхналите си устни. Умираше от жажда! Това място обаче й беше познато. Ами да — намираше се в стария хамбар в покрайнините на Дънмоу! Ребека надникна през една пролука в дъсчената стена и видя, че навън вече се мръква. После миризмата на дим от огнището я накара да си спомни за озверялата тълпа и пламъците на кладата, и стомахът й се обърна.

Девойката почувства, че й призлява, и се опита да се освободи от въжетата, които стягаха китките и глезените й. В този момент една фигура се изправи и се приближи към нея през сумрака.

— Ребека Ленъкс!

— Мастър Купър, дайте ми нещо за пиене! Миризмата на дим просто ме убива!

Ребека се обърна на една страна и повърна. Когато приключи, се изправи, пое канчето с разредено с вода вино от ръцете на албиноса и го приближи към устните си.

— Пий бавно — предупреди я той. — Сложил съм вътре нещо, което ще облекчи болките ти и ще те приспи.

Ребека жадно отпи, а когато виното свърши, облиза канчето. Купър й помогна да се намести на земята, слагайки едно вмирисано одеяло под главата й и друго — върху нея.

— Ха така, завий се.

После албиносът се върна при спътниците си. Очите на Ребека натежаха. Когато девойката се събуди, наоколо беше тъмно, но отвън все пак се процеждаше някаква светлина. Тя си даде сметка, че сигурно е проспала цялата нощ, и се помъчи да седне. Похитителите й хъркаха край угасналото огнище. Взирайки се през мрака, Ребека забеляза, че на пост стоят поне двама души — единият се беше разположил близо до вратата, а другият клюмаше в другия край на хамбара. Болките на девойката бяха попреминали, а от миризмата на дим вече не й прилошаваше, но все още я мъчеше ужасна жажда. Тя се опита да навлажни устата си, разсъждавайки върху случилото се.

Купър явно се беше върнал в Дънмоу, но от това нейното положение изобщо не се беше подобрило. Хората му сигурно щяха да я отведат в Колчестър, а там кой знае какво щеше да й се случи. Тя беше подслонила католически свещеник и освен това беше обвинена във вещерство! Беше ли възможно баща й наистина да е в Колчестър?

Ребека затвори очи. Бартоломю беше мъртъв; брутално убит, а идеята й да се противопостави на Фрогмор се беше оказала изключително глупава. Баща й вече го нямаше и с живота им в „Сребърният дракон“ беше свършено! Девойката не можеше повече да сдържа сълзите си и в следващия момент цялата се разтърси от ридания. Всяка частица от тялото й я болеше, дрехите й бяха покрити с мръсотия и на всичкото отгоре беше вързана като някое прасе, очакващо да му теглят ножа. За миг й се прииска да обвини Сен Клер, но всъщност негова ли беше вината? В този момент край нея се раздвижи някаква сянка. Тя вдигна очи и видя как Купър изважда камата си и срязва въжетата й.

— Това беше глупаво и жестоко — отбеляза той; очите му все още бяха сънени. — Трябваше да те развържа много по-рано. В крайна сметка, къде би могла да отидеш? Жителите на Дънмоу не биха ти помогнали. По-скоро биха те обесили или пък биха те предали, за да вземат наградата. Студено ли ти е?

— Вече нямам представа какво ми е — Ребека потърка китките и глезените си.

Купър вдигна одеялото от земята и нежно го уви около раменете й. После прекоси хамбара и разбуди спътниците си. Те разпалиха огъня отново и скоро албиносът се върна при девойката с чаша ейл, малко сух хляб и няколко резена бекон.

— Когато се качиш на коня — каза той, докато я наблюдаваше как се храни, — ще вържа краката ти под корема му. Обещаваш ли, че няма да избягаш?

Ребека кимна и се взря в странните му светлосини очи, чиито розови клепачи бяха напълно лишени от мигли. Девойката не можеше да определи дали албиносът се опитва да я утеши, или й се подиграва.

— Къде отиваме? — попита тя.

— В замъка Колчестър.

— Защо?

— Много добре знаеш защо, Ребека. Сен Клер е задържан там, а ти си му помагала.

— Той ли ви каза това?

Купър си откъсна един залък от хляба, пъхна го в устата си и внимателно го задъвка. Ребека забеляза, че зъбите му са бели и здрави.

— Не, Сен Клер не ни е казал нищо, но виненият мях и седлото, които намерихме у него, носеха отличителните знаци на бащината ти кръчма.

— Сигурно ги е откраднал.

Албиносът се усмихна.

— Откраднал е винен мях, така ли? Значи е влязъл в кухнята, взел е меха, а после е отишъл в конюшнята, за да си подсигури и седло, и кон? О, предполагам, че междувременно се е отбил и в спалнята ти за парче марсилски сапун…

Ребека извърна поглед.

— Така или иначе, Сен Клер не те обвини — добави уморено Купър.

— Още не съм ви благодарила, задето ме спасихте от кладата в Дънмоу.

— Нямах избор — трябва да те предам на правосъдието на кралицата — албиносът се прокашля. — Щеше ми се да се срещна и с новия ви пастор, но когато стигнахме до църквата, той вече беше изчезнал.

— Кой е той? — попита девойката, без да се замисля.

Купър подуши въздуха и запуши нос.

— Това място вони — каза той, пренебрегвайки въпроса й. — Нямам търпение да потеглим. Искаш ли преди това да се облекчиш?

Ребека се засрами от куркането на червата си.

— Излез навън — посъветва я албиносът. — Все пак си дама, а наоколо има само мъже. Ако някой от тях те закачи, веднага ми кажи!

Ребека с мъка се изправи на крака и излезе от хамбара, съпроводена от похотливите погледи на пазачите. Недалеч от вратата се виждаше пътеката, по която сигурно бяха дошли. Тя я прекоси и клекна в храсталака. Щом свърши, изми ръцете си в една локва дъждовна вода и вдигна очи. През нощта явно беше валял сняг, но денят обещаваше да е хубав. Небето беше ясно и вече светлееше от лъчите на изгряващото слънце. Над дърветата се забелязваше димът от комините на Дънмоу. Как ли се оправяше Питър, запита се тя. После осъзна, че вероятно никога няма да се върне в селото и тръгна обратно към хамбара. Купър вече даваше нареждания на хората си — повечето изпрати да се погрижат за конете, а двама трябваше да отидат в Дънмоу за провизии. Когато Ребека влезе, той я покани да се присъедини към него пред огъня.

За известно време девойката остана неподвижна, наслаждавайки се на топлината. Албиносът беше прав — тя нямаше къде да отиде. После Ребека отмести очи към мъжете, които си разменяха шеги, докато оседлаваха конете.

— Това са хората на шерифа — отбеляза Купър, проследявайки погледа й. — Пълна измет. Като нищо могат да те изнасилят, да ти прережат гърлото и да ти откраднат дрехите.

— Но вие, разбира се, не сте като тях — заяде се Ребека.

— И да, и не. Ако се наложи, аз също бих ти прерязал гърлото, но бих го направил, без да се усетиш — Купър хвана бялата си коса на опашка и я пристегна с черна панделка, след което внезапно се обърна и притисна пръст към заешката устна на девойката. — Какво е усещането да си необикновена, Ребека? — прошепна той.

Изведнъж хамбарът изчезна и девойката се озова пред някаква полуразрушена стена. Въздухът беше изпълнен с дим и ужасяващи писъци, а по земята се валяха множество мъртви и умиращи войници. Останалите, над чиито глави се вееха знамена в червено и златно, бяха вкопчени в свирепа битка. Лицето на Ребека пребледня още повече, а очите й се оцъклиха.

— Ребека! — разтърси я Купър. — Гледайте си работата! — озъби се той на мъжете, които мигом се обърнаха, за да видят какво става.

Девойката въздъхна и се подпря на земята, за да си възвърне чувството за реалност. Намираше се в хамбара заедно с Купър. Наоколо миришеше на слама и овес. Беше януари месец, понеделник, навън беше студено, баща й беше убит, а нея я водеха към Колчестър.

— Ребека, добре ли си?

Тя се засмя.

— Студено ми е и съм ранена, мастър Купър, да не говорим, че ме чака ужасна смърт. Как мислите, дали съм добре?

— При всички положения, куражът ти не те е напуснал — промърмори албиносът. — Освен това чух, че си надарена с ясновидска дарба. Е, вярно ли е?

— Така казват хората — отвърна предпазливо девойката.

Купър се приближи към нея.

— Ние с теб много си приличаме, Ребека — каза той и отново докосна заешката й устна; после разкопча жакета си и батистената си риза и отдолу се показа снежнобялата му кожа. — Някога бях точно като теб — продължи албиносът. — Роден съм в Страуд, Глостършър. Родителите ми бяха богати арендатори, отглеждаха животни и обработваха земята. Почвата в имението им беше плодородна, трева имаше в изобилие, а стопанските постройки бяха солидни. Аз бях тяхното четвърто и последно дете. Двамата ми братя и сестра ми бяха красиви като картинки, но аз излязох бял като суроватка, с розови клепачи и нито един косъм по лицето. Започнаха да ме наричат „Заека“ — той се изкашля и плю. — Майка ми не можеше да ме гледа и затова ме даде на един кожар на име Ралф Купър. Добър човек беше той. Изпрати ме в църковното училище в Глостър, където се научих на четмо и писмо — Купър прехапа устни. — Всеки ден там, Ребека — прошепна той, — беше истински ад. Момчетата непрекъснато ме гонеха из тесните улички, но може би трябва да съм им благодарен за това, тъй като на дванайсет се бях превърнал в опитен уличен боец, а на петнайсет вече въртях меча и камата.

— След като завърших училище, мастър Купър ме прати в университета в Кеймбридж. По това време вече се бях превърнал в местна забележителност. Дори проститутките ме обслужваха безплатно, понеже никога дотогава не бяха виждали такова чудо — особняците като мен обикновено не живеят дълго или пък биват удушавани още при раждането си.

Купър вдигна няколко съчки от земята и ги хвърли в огъня. Ребека го наблюдаваше напрегнато. Покрай грижите около Сен Клер в „Сребърният дракон“ тя не си беше давала сметка, че албиносът я е изучавал внимателно. Заешката й устна обаче беше направила огромно впечатление на човека на кралицата и го беше накарала да погледне на нея като на своя духовна сестра. Девойката мигом забрави за болките си, за мъката си по Бартоломю и за омразата си към Фрогмор. Дълбоко в сърцето си тя се радваше, че отива в Колчестър. Каквото и да се случеше там, поне щеше да се срещне със Сен Клер, пък и този мъж може би щеше да й помогне.

— Не съм разказвал тази история на никого — взря се Купър в нея, сякаш търсеше в очите й някакъв намек за подигравка. — Един ден мастър Купър ме осведоми, че майка ми щяла да идва в селото. Истинският ми баща — няма да ти кажа името му — вече беше починал. Беше юни месец. Нощта преди посещението на майка ми не можах да мигна. На сутринта станах много преди зазоряване и се отправих към полето, за да набера малко диви цветя. Подбрах най-хубавите, най-свежите. После ги отнесох в работилницата на мастър Купър и изработих за тях малка кожена ваза, която украсих със сребърни медальони. Изкъпах се и се преоблякох, а на краката си сложих най-новите си обувки. Умът ми беше изпълнен с какви ли не фантазии. Представях си, че майка ми ще ме отведе у дома и ще ми обясни защо се е наложило да бъда отгледан от чужд човек. Така или иначе, около обяд я докара една разкошна карета и тя влезе в работилницата на мастър Купър — човекът на Юда замълча, а погледът в очите му бе така тъжен, че Ребека усети как й дожалява за този странен мъж.

— Аз се приближих и коленичих пред нея. Майка ми беше удивително красива жена, Ребека. Косата й блестеше като злато, а очите й бяха светлосини. Всеки мъж би се влюбил в нея. По лицето й обаче се четеше отвращение. „Ще ме вземеш ли у дома, мамо?“ — попитах я, поднасяйки й подаръка си.

Купър пъхна една сламка в устата си и се заигра с нея. Повечето от мъжете вече бяха излезли от хамбара и огласяха въздуха с виковете си. Албиносът се изправи.

— Какво ви отвърна майка ви? — попита Ребека.

— Нищо. Засмя се. След като повторих въпроса си, ме погали по косата, сякаш бях някое куче. После целуна мастър Купър по бузата и излезе на улицата.

— Не се ли видяхте пак?

— Ако се бяхме видели, щях да я убия — изсмя се албиносът зловещо; погледът в сините му очи беше станал леденостуден. — Преди малко ме попита кой е Фрогмор — приближи се Купър към девойката. — Той погубва душите на хората, Ребека. Мен обаче не ме е страх от него. И знаеш ли защо? Защото нямам душа!