Пол Дохърти
Душегубеца (12)

9.

Въпреки молбите й Сен Клер продължи да влачи Ребека напред през гъсталака. Девойката имаше чувството, че си пробива път през някоя вкаменена гора, пълна с призраци и привидения, които току-изскачат отнякъде и я хапят по лицето, ръцете и краката. Най-накрая двамата с йезуита стигнаха до брега на някакво малко поточе и Сен Клер пусна ръката й. После приклекна, загреба от водата и си наплиска лицето. Ребека се просна на земята. Йезуитът я повдигна и я накара да пийне малко вода. В този момент дърветата над главата й се завъртяха и откъм гората сякаш се чу гласът на баща й, който я викаше по име.

— Трябва да се върна — промълви тя.

— Тихо сега.

Постепенно дишането на Ребека се успокои, но пък стомахът й внезапно се сви и тя повърна всичко, което беше яла. Сен Клер я хвана зад врата, а с другата си ръка притисна челото й. После заговори с дрезгав глас на някакъв непознат език. Веселите пламъчета в очите му бяха заменени от странен блясък. След известно време девойката се почувства по-добре и се отпусна. В следващия момент й се стори, че пропада, и се видя увита в някакви одеяла. Беше й топло й се чувстваше защитена. Майка й й наливаше в устата някакво лекарство. Дърветата над главата на Ребека започнаха да се приближават, протягайки клоните си към нея, а синьото небе се обагри в червено. Очите й натежаваха все повече. Гласът на Сен Клер се усилваше. Накрая девойката затвори очи и потъна в дълбок сън.

Когато се събуди, вече се беше стъмнило. Тя се уплаши и се претърколи на другата страна, откривайки, че лежи върху куп съчки и клонки. После осъзна, че Сен Клер й е направил малка постеля, скрита в къпинов храсталак. Намираха се в края на някаква малка полянка. Йезуитът беше запалил огън на няколко крачки от нея и печеше на него един току-що уловен заек, който беше одрал, почистил, напълнил с билки и забучил на някакъв импровизиран шиш.

— Спа почти през целия ден — приближи се той към нея. — Хайде, ела да ми помогнеш.

Ребека се протегна. Като изключим лекото смъдене на одраскванията по лицето и ръцете й, тя не чувстваше никаква друга болка по тялото си. Сен Клер й се усмихна.

— Май си права и аз наистина съм ангел. Промъкнах се в гората и видях един заек. Поръсих му малко сол върху опашката, той спря, за да я оближе, и аз го хванах.

— Измисляш си.

— Така е. Всъщност зайците са лесна плячка. Разполагах с нож, с въжетата, с които бях вързан, а имах и огниво в джоба. Останалото беше фасулска работа. Тези гори са пълни с дивеч и билки. И така, за вечеря имаме заешко печено и чиста изворна вода.

След тези думи Сен Клер седна и се умълча. Ребека хвана шшш и започна да го върти, а йезуитът продължи да проверява месото с камата си. Сцената напомни на девойката за „Сребърният дракон“ и тя изпита силна носталгия по дома си и по предишното си монотонно ежедневие. Накрая тя отдръпна шиша от огъня и наряза месото на парчета. Известно време двамата просто пъхаха горещото и пикантно заешко в устите си.

— Добра готвачка ли си, Ребека? — попита накрая йезуитът.

— Татко казваше, че съм.

Сен Клер прокара език по зъбите си, за да ги почисти.

— Много ли ти липсва?

— И да, и не — избъбри девойката, без да се замисля. — Понякога изобщо не го чувствах близък. Между нас се беше отворила цяла пропаст. Татко ре беше затворил в себе си, пък и с тези негови налудничави идеи и с това пиене…

— Но това май не е всичко, нали?

— Не, не е. Бартоломю въртеше любов с някои от слугините в кръчмата. Нощем чувах звуците, които се носеха от спалнята му. Ако беше срещнал някоя почтена жена и се беше влюбил отново — щях да го разбера.

— Не го съди толкова сурово — намеси се Сен Клер. — Бартоломю си имаше много грижи, а мъжете често намират утеха на дъното на чашката или пък между краката на някоя жена.

— Говориш така, сякаш си го познавал.

— Познавам дъщеря му.

В гората беше много тихо. Не се чуваше нито бухане на бухал, нито крясък на някаква друга птица, нито пък шумолене из храсталаците. Наоколо цареше пълна тъмнина, като изключим светлото и топло пространство около огъня. Дали сянката на баща й беше някъде тук, запита се Ребека. Една от многото други в мрака? Възможно ли беше тези призраци да се взират в тях с копнеж и да искат да седнат край огъня им, но да не могат?

— Какво ли ще стане сега с душата на баща ми? — тя остави парчето месо, което ядеше. — Приживе той така и не намери покой. Чудя се дали ще го открие в смъртта…

— Молих се за него — отвърна Сен Клер. — Душегубеца може да задържа душите на жертвите си до четирийсет дни, но аз се помолих на Господ тази на Бартоломю да успее да продължи по пътя си.

— А после какво? — Ребека си спомни проповедите на пастор Бейнс за адските огньове и за мъките, на които били подлагани прокълнатите в преизподнята.

— Бартоломю може и да беше слаб човек, но в същността си беше добър. Освен това загуби живота си, противопоставяйки се на злото — йезуитът потупа девойката по ръката. — Не се безпокой, душата му ще продължи по пътя си безпрепятствено и накрая ще стигне до вечната светлина.

— Но как Фрогмор се е сдобил с власт над нея? Как е добил власт над душата на баща ми?

— Фрогмор е велик магьосник и с течение на вековете е развил множество свръхестествени умения. Ако изтръгне сърцето на жертвата си например, за известно време той добива власт над душата й — Сен Клер хвърли една съчка в огъня. — Бартоломю обаче вече е свободен да се отправи към Небесата и да се срещне с милостивия ни Бог.

Ребека пъхна едно парче месо в устата си, а после се загледа в огъня. Дървото, което беше хвърлил йезуитът, се нажежи до бяло и запука, хвърляйки наоколо искри.

— Не е лесно човек да повярва в съществуването на вечна светлина и на милостив Бог — каза девойката. — Ако Го има, защо не се намесва?

— Господ е едновременно любяща майка и добър баща, Ребека. Светът също е прекрасно място, но хората объркват всичко. Богатите трупат още и още злато, а бедните умират по бесилките. Но какво би могъл да стори Бог? Той ни е дал свободна воля и уважава всеки наш избор. Помисли — какво щяхме да представляваме, ако Господ се месеше във всичките ни дела? Обикновени кукли на конци! Представи си Всемогъщият да казваше на всекиго какво да прави. Та Той позволи дори собственият Му син да бъде хулен и убит! Накрая обаче всичко ще си дойде на мястото. Всяка проронена сълза ще бъде изтрита, всяко плачещо дете — утешено, и всяка насилена жена — възмездена. И отплатата ще бъде страшна!

— Господ е като въздуха около нас, Ребека — Той е навсякъде. Когато някой бедняк гладува, Бог също гладува. Когато някоя жена бъде насилена, Бог също бива насилен. Когато някоя любов бъде предадена, Бог също бива предаден — гласът на йезуита беше изпълнен с гняв и той сякаш говореше по-скоро на себе си, отколкото на девойката.

— Предполагам, че вярваш във всичко това, защото си свещеник.

— Аз не вярвам, Ребека — отвърна Сен Клер. — Аз знам. Злото също е плод на любовта, защото тя е единственото съществуващо нещо. Погледни някое дърво например. То обича да расте. Птиците пък обичат да летят и да пеят. Ние хората също обичаме, но любовта ни е опорочена — вместо да се обичаме едни други, ние обичаме богатството, изтънчените ястия и силните питиета. Но преди всичко, Ребека, ние обичаме себе си и тази любов ни кара да предаваме и да убиваме братята и сестрите си.

— Дори Фрогмор ли обича?

— О, да, дори той. Проучил съм го много внимателно. В началото, през онези далечни времена, когато Англия била управлявана от крал Хенри II, Фрогмор бил бенедиктински монах — чудесен младеж и любознателен учен. Един ден настоятелите на манастира му го пуснали да се разходи из околните стопанства. По време на този излет Фрогмор срещнал някаква девойка и се влюбил в нея до полуда. Било му за пръв и последен път. Името на младата жена било Катрин и в онзи момент тя се превърнала в център на съществуването на Фрогмор. И така, той се отрекъл от монашеския си обет, напуснал манастира и заживял с нея. Двамата се обрекли един на друг.

Ребека потръпна и Сен Клер хвърли още малко подпалки в огъня.

— Фрогмор наистина обичал тази жена, Ребека; чувствата му към нея не се основавали на сласт. Предполагам, че тъкмо затова получил прошка и намерил покой. Не след дълго Катрин заченала и родила син, когото нарекли Майкъл. Фрогмор бил добър съпруг и баща, а скоро си намерил и работа в имението, в което живеели. Дори бенедиктинският орден му простил и го забравил. Тогава обаче в Съмърсет се разразила чумата. Катрин и Майкъл се поболели и умрели в страшни мъки. Фрогмор похарчил всичко, което имал, за лекари и лекарства, но напразно — Сен Клер се взря в мрака. — След смъртта на любимата му съпруга и невръстния му син в дома на Фрогмор дошъл свещеник. Фрогмор обаче го прогонил с викове и ругатни. После взел една факла и подпалил къщата си. Труповете на обичаните му същества и цялото му имущество изгорели в пожара. Легендата твърди, че след това отишъл в някакъв близък параклис и публично се отрекъл от вярата си в Христос, от богослужението и от Църквата. После си тръгнал. Била ли си в Съмърсет, Ребека?

Девойката поклати глава.

— Особено място — продължи Сен Клер, — най-вече хълмът край Гластънбъри. Чудесна почва за процъфтяването на всякакви окултни практики. И така, Фрогмор се заел да изучава черните изкуства и вложил в заниманията си цялата си страст. Той бързо се изкачил по стълбицата на магьосничеството и скоро тръгнал на път. Бил решен да разшири знанията си максимално, да придобие опит и накрая да се превърне във велик черен магьосник.

— Но откъде се е сдобил със силите си?

— Развил ги постепенно. Първо си осигурил защита срещу смъртта. После се научил да се промъква в умовете на хората и да властва над тях. Накрая започнал да убива и да принася сърцата на убитите в жертва на тъмните си господари.

Йезуитът замълча. Ребека се примъкна по-близо до огъня — вятърът беше станал по-студен, а гората — някак по-страшна.

— В замяна на това — продължи Сен Клер — те му позволяват да контролира душите на жертвите си. Разбира се, за известно време. Някои твърдят, че отпуснатият му срок е четирийсет дни след смъртта на убития. Както и да е, по-важното е, че Фрогмор може да променя образа си, възползвайки се от телата на хората, които е убил — йезуитът стисна ръката на девойката. — Предполагам, че тъкмо така Калъртън се е сдобил с онова писмо, което уж било написано от ръката на баща ти.

— Невъзможно! — възрази ужасено Ребека.

— За съжаление — самата истина — Сен Клер пусна ръката й. — Щях да ти кажа по-рано, но в Колчестър ми се стори прекалено тъжна и не ми се щеше да задълбочавам мъката ти.

— Тоест твърдиш, че Фрогмор се е възползвал от тялото на баща ми?

— Да, както и от това на старицата Уайът. За кратко магьосникът е влязъл в кожата им, а после ги е пуснал да се лутат из вечната тъма.

— Но баща ми ми се яви…

— Да, възможно е. Сигурно в този случай са се намесили силите на светлината. Баща ти им е съдействал и затова вероятно ще получи прошка.

— Значи Фрогмор трябва да убива, така ли?

— Да, и то постоянно. В противен случай силите му се изчерпват. За него убийството и жертвоприношението са като червеното месо за нас. Жертвите му обикновено са грешници, тоест хора, чиито души са отворени към силите на мрака.

— Но този демон сигурно може да бъде унищожен, нали така? — Ребека вече не чуваше звуците, които се носеха откъм гората; вниманието й беше изцяло приковано върху ужасните разкрития на Сен Клер.

— Да, може, но с всяка изминала година задачата става все по-трудна — йезуитът отново взе ръката на девойката в своята, стисна пръстите й, а после ги пусна. — Трябва да ми имаш доверие, Ребека. Един ден ще ти кажа как може да бъде унищожен Фрогмор. Ти също ще имаш роля в това.

Девойката не възрази. Тя знаеше, че животът й вече е неразривно свързан с този на свещеника.

— Преследвайки Фрогмор, пропътувах дяла Русия и Европа — продължи Сен Клер. — И ето ни отново в Англия…

— Значи магьосникът е бил тук и преди?

— О, да. Последния път беше в края на управлението на стария крал. Фрогмор идва тук, за да се скрие и да си потърси още жертви. Дори си има скривалище в древните канали под Лондон!

— Но защо е дошъл сега?

— Фрогмор притежава много умения, но му липсва едно. Той не може да вижда в бъдещето. Разбира се, светът е пълен с гадатели, но много малко от тях имат истинска дарба.

— Аз имам — прекъсна го Ребека. — Затова ли магьосникът дойде в Дънмоу?

— Не, не. В Лондон обаче живее един ясновидец на име доктор Херметикус, който умее да предсказва бъдещето. Тъкмо с него иска да се види Фрогмор.

— Но защо за магьосника е толкова важно да узнае бъдещето?

— Защото се страхува — отвърна Сен Клер, подбирайки думите си внимателно. — Близо до къщата на Фрогмор в Москва, в манастира „Свети архангел Михаил“, който се намира в царския дворец Кремъл, се пази древен ръкопис, наречен „Книгата на тайните“. В него подробно е описано как може да бъде унищожен демон като Фрогмор. Магьосникът знае за тази книга и дори може би я е чел. Когато побягна от Москва, той се насочи към Лондон не само за да се скрие, но и за да се види с Херметикус и да разбере какви опасности го чакат.

— И какво ще прави после?

— Сигурно ще се върне в Москва. Западните кралства са по-добре уредени и владетелите им по-бързо забелязват хората като Фрогмор. В Русия обаче не е така.

— Това едва ли е единствената причина…

— Права си, не е. Всъщност име още две причини — Сен Клер й се усмихна в мрака. — В Москва почти пипнах Фрогмор. Монасите от манастира „Свети архангел Михаил“ ми помогнаха и на магьосника му се наложи да избяга от къщата си. Вероятно там са скрити някои спомени от предишния му живот в Съмърсет — кичури от косите на жена му и детето му, писма и разни други дребни неща. Предполагам, че той ще поиска да си ги прибере.

— А каква е втората причина? — попита Ребека.

— Докато се подвизаваше в Русия, Фрогмор успя да привлече вниманието на турските шпиони и султанът на Отоманската империя пожела да се възползва от услугите му. Магьосникът от своя страна сигурно вече е уморен от цялото това преследване, така че може и да се съгласи на тази сделка и поне за известно време да си опита късмета при султана, чиито територии се простират чак до границите на Русия.

— Ами мастър Купър? — попита Ребека. — Човекът на кралицата не е такъв, за какъвто се представя!

— Странен мъж е този Купър, Привидно следва дадените му заповеди, но всъщност крои нещо друго. Първо позволи на разбойниците да ни отвлекат от гората, а после ни остави да избягаме от ловната хижа. Честно казано, не мога да си обясня защо постъпи така. Разбира се, Рагуза е трябвало да бъде убит — човекът на Юда не е искал да има съперници в преследването, на което се е посветил. Колкото до мен — предполагам, че си е дал сметка, че няма да успее да ме пречупи в Тауър, така че е решил да ме пусне и да ме последва.

— В Лондон ли? — попита Ребека разтревожено.

— Да, Ребека. Налага се да отидем там. Трябва да намерим Фрогмор.

Девойката се изправи на крака. Огънят се беше разгорял твърде силно, а тя искаше да вдиша хладния вечерен въздух. Сен Клер остана приклекнал, с ръце върху бедрата си. Ребека се приближи до него и го целуна по челото.

— Благодаря ти — каза тя.

— Нищо работа. Казах ти, че зайците се ловят лесно.

— Не, имах предвид онова, което ми каза в ловната хижа — че съм красива.

— Това е самата истина, Ребека — хвана я Сен Клер за ръката.

Тя се изчерви и понечи да се отскубне, но йезуитът я задържа. После се протегна и докосна заешката й устна.

— Може би когато си била бебе, на люлката ти е кацнал ангел и те е целунал…

— Нима ангелите могат да целуват?

— Разбира се. Те непрекъснато се целуват помежду си, целуват и Господ… — усмивката на Сен Клер се разшири. — Освен това обожават човешките деца и не могат да стоят далеч от тях. Спомняш ли си думите на Христос? За това, че ангелите на децата непрекъснато виждали Господ в Небесата?

— Винаги съм се срамувала от заешката си устна…

— В такъв случай продължавай да се срамуваш, Ребека Ленъкс, бъди себе си. Аз пък ще започна да те наричам Хризостома; на гръцки това означава „златоуста“.

— Няколко пъти те чух да говориш на някакъв непознат език. Гласът ти звучеше хрипливо и гърлено. Това гръцки ли е?

— Не, това е един още по-древен език, който изучих с течение на годините.

— Ами останалите жени, които срещаш? И тях ласкаеш така?

— Всички жени са привлекателни, Ребека. Не си ли чела Битие? Там се разказва, че някога, много отдавна, дори ангелите Господни били изкушени от дъщерите човешки.

— Ти си лъжец и женкар! — извика Ребека и го изгледа сърдито. — Явно не е трябвало да ставаш свещеник!

— Май наистина не си чела достатъчно — отвърна Сен Клер със сериозно изражение. — Самият Господ Бог също се е радвал на женското общество. Всъщност жените били единствените, които останали с Него, когато другите се разбягали — той отново докосна заешката устна на девойката. — Вярно, че съм дал обет за целомъдрие и не бива да го нарушавам нито на думи, нито на дела, нито дори в ума си, но това не ми пречи да забелязвам красотата ти. Не е грешно човек да се възхищава на величието на Божието творение.

— Но ти си свещеник!

— Всички ние сме такива, Ребека. Всички, които показват Бог на събратята си, са свещеници, а Божията майка е първият сред тях. Тялото й е първата катедрала, а утробата й — първият олтар. Онзи път в конюшнята на „Сребърният дракон“, когато измръзвах и умирах от глад, самата ти ми показа Господ — очите на йезуита се напълниха със сълзи. — Бях гладен и жаден, а ти ме нахрани и напои! Бях непознат, но въпреки това ти ме прие! Дори ми подари букетче кокичета — той се усмихна. — Ти направи всичко това за мен, Ребека, залагайки целия си живот на карта. Заради добрината си ти беше заловена и като нищо можеше да увиснеш на въжето. Да не говорим, че пътят пред теб все още е осеян с опасности. Въпреки това за теб беше по-важно да нагостиш и да напоиш един странник, да му осигуриш кон и не на последно място — да му направиш подарък. Повярвай ми, Ребека Ленъкс — гласът на йезуита стана суров, а очите му се отместиха, сякаш се взираше в някаква публика зад гърба й, — ангелите небесни много добре знаят какво си сторила. Ти беше претеглена на къпоните и беше намерена точно такава, каквато трябва^[1].

— Какво имаш предвид? — отърси се Ребека от унеса, в които я бяха потопили ласкателствата на Сен Клер.

— Изпитана си като злато в горнило и като сребро в пот^[2].

— Не си играй с мен, Сен Клер.

В гората избуха бухал.

— Tenebrae factae sunt… — каза йезуитът. — „Настана тъмнина по цялата земя“^[3]. Хайде да си лягаме да спим.

— Щеше ми се да не говореше толкова загадъчно! Така животът би бил много по-лесен!

Сен Клер се засмя и й посочи към постелята от клонки, която й беше направил.

— Трябва да слушаш по-възрастните от теб!

Девойката въздъхна ядно, след което се отдалечи, прескочи малкото поточе, което течеше наблизо, скри се зад един храст и се облекчи. После си изми ръцете и лицето във водата. Сен Клер също се поразходи наоколо, но когато се върна на полянката, тя го завари легнал до огъня. Ребека се сгуши в своето импровизирано легло. От мястото, на което лежеше, се виждаше само силуетът на йезуита и тя се зачуди дали е буден, или вече спи. Събитията от последните два дни не й даваха мира. Лицето на Рагуза, втренченият поглед на Купър, бесният галоп през гората, бягството от ловната хижа…

— Ребека?

— Да?

— Един глух човек паднал в реката и започнал да се дави. Тогава покрай него минал някакъв пътник. Какво можел да направи глухият, за да помоли за помощ?

— Стига с тези гатанки, Майкъл!

— Тази ми я казаха в Челмсфорд — отвърна той. — Странно — защо ли хората си мислят, че глухите не могат да викат?

— О, хайде заспивай вече!

Йезуитът тихичко се засмя и това беше последното нещо, което Ребека чу, преди самата тя да се унесе в сън.

Събудиха се малко след зазоряване, целите схванати от нощния студ. Сен Клер веднага се зае да накладе огън.

— Не се ли боиш, че Купър може да ни последва? — попита Ребека. — Би могъл да се върне с кучета…

— Сигурен съм, че човекът на Юда си има по-приятни неща за вършене в тази мразовита януарска утрин. Ние пък трябва да си доизядем заешкото.

И така, двамата се настаниха край огъня.

— Значи отиваме в Лондон, така ли?

— Не — отвърна Сен Клер, захвърляйки костта, която току-що беше оглозгал. — Имаме нужда от почивка, пък и трябва да се подготвим. Ще отидем при лейди Пелам в Оулпен Грейндж — тя ще ни помогне.

Щом приключиха, йезуитът стана и поведе Ребека през гората. Накрая стигнаха до някаква пътечка, но Сен Клер настоя да останат под прикритието на дърветата, за да могат да избягват пътуващите търговци, скитници и занаятчии, които минаваха оттам. Късно следобед девойката и йезуитът излязоха от гората и тръгнаха през някакви открити поля. Ребека забеляза, че недалеч от тях се вие пушек.

— Оулпен Грейндж! — обяви Сен Клер.

Старата господарска къща се издигаше в полите на едно хълмче — приятна постройка с измазани с бял хоросан стени, пресичани от черни греди, високи комини от червени тухли и сводести прозорци, отразяващи слабите лъчи на следобедното слънце. Сен Клер спря, огледа фасадата на къщата, след което поведе Ребека сред редица дървета, а после и през някаква малка градинка. Неколцина слуги се разминаха с тях, но не им обърнаха внимание. Накрая йезуитът преведе девойката през една странична портичка и двамата се озоваха в кухнята. Там вече ги спряха — някакво стреснато момче моментално се обърна към тях и ги попита какво търсят.

— Кажи на лейди Елинор — отвърна Сен Клер, — че Майкъл е пристигнал. Хайде, върви! Господарката ти ни очаква.

Момчето побърза да изпълни заръката. Не след дълго на прага се появи сивокоса жена в тъмночервена рокля и лек тюлен воал на главата, която царствено пристъпи в кухнята. След нея вървеше дребна млада жена с червена коса и одежди в зелено и бяло. Воалът на главата й беше леко килнат на една страна.

— Майкъл! — извика радостно младата жена, а после се хвърли да го целува и прегръща.

Обзета от ревност, Ребека отстъпи назад, изучавайки начумерено двете жени.

— Стига толкова, Мери! Все пак Сен Клер е свещеник.

Йезуитът обаче само се засмя, а после прихвана младата жена през кръста и без да се свени, я целуна в устата.

— Устните на младите жени — заяви той — са по-сладки от мед и по-вкусни от вино!

— Ласкател! — отвърна закачливо Мери Пелам.

В следващия момент в кухнята нахлуха две грамадни космати кучета и за известно време настана суматоха. Псетата също се втурнаха към Сен Клер, подскачайки и облизвайки лицето му. После заприиждаха разни слуги и всеки от тях разтърси ръката на йезуита. Накрая лейди Елинор реши, че е крайно време да въдвори ред, и почука по каменния под с бастуна си със сребърен връх.

— Чухме, че са те заловили, Майкъл!

— Правилно сте чули — отвърна Сен Клер.

После йезуитът представи Ребека на присъстващите. Двете жени моментално я прегърнаха, надавайки викове на ужас при вида на одраскванията по лицето и ръцете й, раздърпаната й рокля и мръсната й коса, в която още се забелязваха следи от лудешкия бяг през гората. След това я отведоха в някаква стая на горния етаж и наредиха на слугите да донесат едно дървено корито и кани с топла вода. Ребека свали дрехите си и с удоволствие се отпусна в ароматизираната вана. Откъм коридора се чуваха викове и смях — Сен Клер също беше качен на горния етаж и беше принуден от домакините им да се изкъпе и преоблече.

Ребека затвори очи. Не биваше да ревнува. Двете дами Пелам очевидно обожаваха Сен Клер и го възприемаха не просто като йезуитски свещеник, ами като свой близък родственик. За миг девойката се отнесе, позволявайки на топлата вода да се плиска покрай тялото й, но в следващия момент йезуитът влезе в стаята и тя подскочи. Ребека се потопи по-надълбоко в коритото, а страните й поаленяха от срам. Девойката се накани да го наругае, но после видя, че зад гърба му стоят лейди Елинор и Мери. Освен това времето за шеги явно беше свършило. Сен Клер й носеше комплект мъжки дрехи — бяла ленена риза, зелен жакет, тесни панталони, ботуши и дори един портупей със затъкната в ножницата му кама. Лейди Мери пък държеше в ръцете си грамадна ножица.

— Обясних всичко на домакините ни — йезуитът явно изобщо не се притесняваше, че е заварил девойката както майка я е родила. — Съжалявам, ако ти причинявам неудобство, Ребека, но независимо че дойде тук като жена, ти трябва да напуснеш имението преоблечена като мъж. Така ще бъде най-добре за всички ни.

Ребека се накани да възрази, но очите на Сен Клер бяха сериозни, и тя осъзна, че йезуитът не се шегува. Купър можеше вече да е в Лондон и да издава заповеди за залавянето на Сен Клер и на спътничката му.

— Както кажеш — отвърна девойката и покри гърдите си с ръце. — Но както вече сигурно си забелязал — добави тя кисело, — нямам много за криене!

Сен Клер се поклони подигравателно, а после остави дрехите на пода и излезе от стаята.

Лейди Елинор и дъщеря й се засуетиха покрай Ребека. Погрижиха се за раните й, но настояха нарежданията на Сен Клер да бъдат спазени. Лейди Мери сграбчи дългите коси на девойката и започна да ги стриже с ножицата, при това толкова ниско, че Ребека запищя.

— Така трябва — обясни лейди Мери. — Майкъл вече ни каза колко си смела. Сега обаче трябва да се превърнеш в мъж и във всяко друго отношение. В противен случай пак ще те заловят.

После лейди Елинор и Мери се погрижиха за раните по ръката на Ребека.

— Добре ли се познавате със Сен Клер? — попита девойката.

— Бил е тук два пъти — отвърна възрастната жена. — Давали сме му подслон и сме му осигурявали средства. Аз съм вдовица. Освен това все още принадлежа на Католическата църква.

В този момент Ребека се сепна — Мери стискаше ръката й и пред погледа й се появи картина на млада жена, която седеше в някаква градинска беседка, покрита с цветя, заедно с един висок рус мъж. Пред тях имаше езерце с рибки, а покрай него си играеха две деца. Девойката се почувства едновременно тъжна и щастлива. Мери, която очевидно беше много влюбена, беше склонила глава на гърдите на мъжа, напълно отпусната в прегръдките му.

— Какво има?

Ребека отвори очи.

— Ще ви се родят две деца — отвърна тя. — На теб и на онзи русокос мъж, когото толкова обичаш.

Мери пребледня.

— Откъде знаеш за Джордж Бийчам?

Ребека затвори очи. Купър наближаваше към имението; бялата му коса се развяваше под черната му широкопола шапка.

— Тук ще дойде един мъж и ще ви попита дали сте ни давали подслон. Името му е Купър.

— Купър ли? — лейди Елинор не можа да прикрие омразата, която се прокрадна в гласа й.

— Не, не, трябва да му кажете истината — настоя Ребека. — Обяснете му, че сме се отбили в имението ви и че сме продължили нататък. После той ще ви остави на мира.

— Но той е човек на Юда! Една от пионките на Уолсингам!

— Не, Купър не е като другите. Не ви мисли злото. Просто ще поиска да разбере дали сме били тук. Кажете му истината и той веднага ще си замине — девойката се усмихна на Мери. — А после ти ще се омъжиш за Джордж.

— Сен Клер ни каза, че си ясновидка. А сега излизай — лейди Елинор докосна Ребека по раменете. — Достатъчно кисна във водата.

Девойката се изправи и господарката на имението изля една кана чиста вода върху гърба й, за да отмие космите. Ребека се чувстваше много странно с остригана глава. После лейди Елинор й подаде едно парче полирана стомана, за да се огледа, а Мери я омота в някаква кърпа.

— Изглеждам толкова различна! — възкликна девойката; очите й си бяха същите, но скулите и заешката й устна изпъкваха заради новата прическа и като цяло лицето й изглеждаше почти неузнаваемо. — Приличам на мъж!

— Не чак толкова — успокои я лейди Елинор. — Така или иначе, не си тръгнала на прием в кралския дворец.

Ребека промърмори благодарностите си, а после намъкна мъжката риза, панталони и чорапи и напъха краката си във високите кожени ботуши. След това препаса широкия портупей около кръста си и здраво го стегна. Хареса й начинът, по който се чувстваше в новите си дрехи — някак по-силна, по-свободна. Тя направи няколко неуверени крачки из стаята, но после си спомни наперените мъже, които беше виждала в салона на „Сребърният дракон“, и изимитира характерната им походка с леко източен напред врат, присвити очи и палци, напъхани в портупея. Лейди Елинор и Мери се засмяха, но Ребека беше в стихията си. Тя им изръмжа да си затварят устите и им се закани с юмрук. В този момент вратата се отвори и някой изръкопляска. На прага стоеше Сен Клер.

— Приличаш на някой от главорезите на Уолсингам — каза той.

— Аз съм Ребека Ленъкс — озъби се тя, но после избухна в смях.

— Време е за вечерната служба — обяви лейди Елинор.

И така, всички се събраха в параклиса на имението, който беше снабден с цветни стъкла по прозорците, статуи в нишите и малък олтар върху подиума в дъното.

— Представителите на закона рядко идват тук — прошепна лейди Елинор, — но ако все пак дойдат, се налага да скрием всичко това.

Ребека се накани да отвърне, но в този момент вратата се отвори и в параклиса тържествено влезе Сен Клер. Йезуитът се беше обръснал, беше напомадил косата си и беше облякъл златистобели свещенически одежди. Така, реши девойката, той добиваше някак уязвим вид и още повече заприличваше на статуята в енорийската църква в Дънмоу. Ребека хвърли един поглед към Мери Пелам, но вместо да зяпа Сен Клер в захлас, младата жена стоеше със затворени очи и шепнеше молитви.

— In Nomine Patris et Filii^[4]… — службата започна.

Ребека не можеше да откъсне очи от свещеника. В следващия миг сърцето й се сви — сигурно баща й също беше служил така някога, а любимата му беше седяла сред множеството и го беше гледала с копнеж. Сен Клер обаче изглеждаше погълнат от ритуала. Той взе хляба и виното и мълвейки свещените слова на латински, се поклони над олтара.

— Hoc est Corpus Meum — това е тялото Ми! — йезуитът лъхна в потира. — Hic est Sanguis Mea — това е кръвта Ми!

Когато лейди Елинор и Мери се приближиха до олтара, за да вземат причастие, Ребека остана коленичила в нефа. Сен Клер обаче се приближи и застана пред нея; лицето му излъчваше тържественост.

— Ecce Agnus Dei qui tollit peccata Mundi — приеми Агнеца Божий, който отмива греховете на човечеството!

— Но аз не съм католичка — възрази девойката.

— Вземи, Ребека — прошепна йезуитът. — Това са тялото и кръвта Христови!

И така, тя затвори очи и отвори уста. Тънкото парче обреден хляб се разтопи върху езика й, а сладкото вино докосна небцето й. След това Сен Клер се върна в олтара.

След службата всички се събраха в облицования с ламперия салон на господарската къща и се насладиха на разкошна вечеря от еленско месо, змиорки в пикантен сос и най-доброто вино от избата на семейство Пелам. Сен Клер пък ги позабавлява с разни истории за пътуванията си. В един момент обаче вниманието на Ребека беше привлечено от някакъв приглушен барабанен тътен. Лицето на Мери леко пребледня, но лейди Елинор невъзмутимо зададе още някакъв въпрос. Майкъл също изглеждаше разтревожен, но все пак любезно отговори. После господарката на имението осведоми йезуита, че все още пази кесията му.

— Обещах ти нещо, нали? — попита той, почуквайки с ножа за месо по чашата си.

В салона настана тишина. Слугите също изглеждаха обезпокоени от все по-шумното и настойчиво биене на барабана.

— Случва все по-често, отче, и става все по-непоносимо. След като се мръкне, никой не смее да припари до стаята.

— Какво е това? — полюбопитства Ребека.

— Призрак, момичето ми — отвърна лейди Елинор. — Трябва да знаеш, че не всички от семейството ни са били добри християни. Прадядото на покойния ми съпруг — тя отпи от виното си и Ребека видя, че ръката й трепери — е бил жесток господар. Тази част от Есекс никога не е била гъсто населена и семейство Пелам се разпореждали из нея както намерят за добре. Едмънд бил човек със зло сърце и избухлив нрав. Единственото същество, което обичал, била съпругата му Ан. Тя била неговата радост и гордост. Както и да е, той бил свиреп мъж, който не се страхувал нито от Господ, нито от хората. По негово време пътят до Оулпен бил осеян с бесилки, на които Едмънд провесвал всеки, който дръзнел да проникне незаконно в имението му или пък да бракониерства из владенията му. По време на войната между Йорк и Ланкастър^[5] той отишъл да се сражава на страната на Хенри Тюдор, но не щеш ли, се върнал от фронта малко по-рано от очакваното. Когато влязъл в спалнята, той заварил лейди Ан да лудува в леглото с един от слугите му — лейди Елинор си наля още вино. — Според легендата лорд Едмънд погнал мъжа из къщата и накрая го спипал в една стаичка на най-горния етаж. После го извлякъл на стълбищната площадка и го обесил на перилата. Любовникът се задушил бавно и мъчително. Междувременно лейди Ан умолявала съпруга си да го пощади, но Едмънд останал глух за протестите й.

Ребека хвърли един поглед към Сен Клер. Йезуитът седеше неподвижно, а изражението на лицето му беше мрачно — това едва ли беше обикновена семейна история.

— Щом мъжът издъхнал — продължи Елинор, — лорд Едмънд отсякъл главата му, а лейди Ан превърнал в своя затворничка. Вечер двамата слизали тук и се хранели заедно. Преди да започнат, лорд Едмънд заповядвал на двама от хората си да донесат отсечената глава и карал съпругата си да я целува по челото и по устните. Тази церемония била изпълнявана всяка вечер в течение на месеци, а после и на години, докато цялата плът по главата не се разкапала и от нея не останал само черепът. Накрая лейди Ан не издържала и сложила край на живота си, обесвайки се на същото място, на което съпругът й бил екзекутирал любовника й. Лорд Едмънд бил убит година по-късно по време на лов.

— Минали години — поде историята Мери — и наследниците на лорд Едмънд успели да изкупят греховете му. Те поръчвали да се отслужват литургии, правели дарове на Църквата и ходели на поклонение в различни светилища. След като Хенри VIII скъсал с Рим обаче, богослужението било забранено и къщата се изпълнила с призраци.

— Как така? — попита Ребека.

— Това, което чуваш, е биенето на барабана, което придружавало свалянето на отрязаната глава в салона. Често след него се разнасят и ужасяващи писъци. Понякога лейди Ан и любовникът й се появяват на стълбището, увиснали на въжета. Нощем се чуват гласове, печални викове…

Лейди Елинор сграбчи ръката на Сен Клер.

— Отче, ти ми обеща, че следващия път, когато дойдеш, ще очистиш стаята от духовете.

— Така и ще направя — изправи се йезуитът на крака. — Трябва ми малко светена вода и потирът от параклиса.

— Може ли да дойда и аз? — стана Ребека от стола си.

Сен Клер се накани да й откаже.

— Досега деляхме всичко — започна да го увещава девойката. — През какво ли не минахме заедно…

Тя беше любопитна да види какво ще стане — кой знае, може би този страховит ритуал щеше да й разкрие още подробности за личността на загадъчния свещеник.

— Ние ще останем в салона — заяви лейди Елинор и посочи към бумтящия в камината огън. — Не че ни е страх, но това място е просто ужасно.

В този момент Мери се върна с потира, пълен до половината със светена вода. Сен Клер го взе, промълви една молитва и се прекръсти. После двамата с Ребека излязоха от салона, предвождани от главния слуга на лейди Елинор, който държеше в ръката си запалена факла. Тътенът на барабана се беше засилил и сега се чуваше из цялата къща. Когато се озоваха на горния етаж, слугата ги поведе по някакъв студен коридор, осветяван единствено от лъчите на луната, но щом стигна до дъното му, спря. Пред тях се издигаше още едно стълбище. Барабанният тътен беше заглъхнал. Ребека потръпна от студ.

— Е, аз ще ви оставям — рече слугата.

— Дай факлата на момичето — прошепна му Сен Клер. — И благодаря.

Ребека взе факлата и се постара да не я доближава много до лицето си, макар че светлината и топлината, които се излъчваха от нея, бяха доста примамливи.

— Можеш да останеш тук, ако искаш — каза й йезуитът.

Девойката погледна към обвитото в мрак стълбище и за миг изгуби присъствие на духа. Устата й пресъхна, краката й натежаха и стомахът й я присви от изпитото вино. Тя си спомни онази ужасна нощ в костницата на „Сейнт Майкъл“ и злото, което се беше спотайвало в сенките.

— Не, предпочитам да се кача.

— Чудесно! — отвърна Сен Клер. — Няма от какво да се боиш. Просто имай вяра в Господ.

И така, Ребека тръгна да се качва по стълбището. Въздухът наоколо миришеше на плесен, а дървените стъпала не бяха много стабилни. Някакъв плъх се допря до ботуша й, а после избяга в тъмнината с цвърчене.

— За Бога, имай милост! — прогърмя в мрака някакъв мъжки глас.

Ребека отстъпи назад толкова рязко, че едва не се строполи. Сен Клер я подхвана и й помогна да се закрепи на краката си.

— Милост!

Откъм горния етаж се дочу шум от боричкане. После нещо се удари с трясък в перилата. Ребека се накани да продължи, но в този момент звуците започнаха отново — скърцане на дърво и ужасяващи стенания на задушаващ се човек, който се бори за глътка въздух. След това изпищя жена. Тя също падна през перилата и започна да се дави. В следващия момент пред очите на девойката изникнаха две тъмни фигури. Тя осъзна, че се е заковала на място и че Сен Клер се опитва да я избута напред. Ребека пристъпи внимателно, но ръката й трепереше толкова силно, че факлата се люшна и сенките наоколо затанцуваха вихрен танц.

Когато стигнаха на горния етаж, всичко беше притихнало. Девойката натисна дръжката на обкованата с железни гвоздеи врата и влезе в стаята. Капаците на прозорците бяха широко отворени и светлината на пълната луна струеше през мръсните и изпочупени стъкла. В помещението нямаше никаква мебелировка освен пейката, поставена до една от стените, и малката масичка пред нея. Сен Клер успя да намери и някаква поставка, в която да сложат факлата. После седна на пейката и придърпа Ребека по-близо до себе си.

— Сен Клер! — чу се някакъв шепот. — О, за Бога, помогни ни! Освободи душите ни!

Гласовете бяха на мъж и на жена, които говореха едновременно.

— Проклет свещеник! — долетя от мрака друг глас.

Йезуитът отвърна, но на някакъв език, който девойката не можа да разбере.

— О, съжалявам, съжалявам — опита се да го умилостиви гласът.

Сен Клер се изправи с потира в ръка и благослови четирите ъгъла на стаята, като през цялото време говореше на същия непознат език, който Ребека беше чувала вече няколко пъти. В следващия момент стаята се изпълни със сенки, които обаче не идваха от потрепването на пламъка на факлата. Подобно на прилепи в някоя изоставена църква, те се разлетяха и запърхаха толкова бързо, че девойката едва успяваше да ги проследи с поглед. Йезуитът продължи да говори. От време на време млъкваше, за да изслуша отговора на гласа, който му се беше примолил преди малко. Събеседникът на Сен Клер обаче вече не говореше на английски. Всъщност думите му звучаха като ехо на тези на йезуита. Докато траеше ритуалът, мъжът и жената хлипаха и молеха за прошка на английски. После Сен Клер се обърна строго към тях и те също заговориха на непознатия език. Атмосферата в стаята се промени едва доловимо. Сега йезуитът благославяше помещението, издигайки ръце за молитва, докато потта по челото му блестеше на мъждукащата светлина от факлата. Накрая другият глас заглъхна и злото сякаш се оттегли.

Изведнъж Ребека се почувства ужасно изморена, сякаш храната и виното, които беше погълнала, вече й бяха подействали. Очите й натежаха. Тя се опита да се изправи, но не успя. Вече не знаеше дали е будна, или сънува — вместо да стои здраво стъпил на пода, Сен Клер се беше издигнал на няколко сантиметра над него. Лунната светлина, която нахлуваше през прозорците, се засили, сякаш слънцето беше изгряло. Потирът също се носеше във въздуха, току между разперените ръце на йезуита. Ребека наблюдаваше ставащото в захлас, напълно запленена от това видение. Към молитвата на Сен Клер се присъединиха още гласове. В следващия момент потирът сякаш се стопи във въздуха, превръщайки се в искрица светлина. Главата на девойката клюмна.

— Ребека!

Тя отвори очи. Сен Клер беше приклекнал до нея.

— Хубава работа — каза той, — да заспиш, докато прогонвам зли духове. Толкова ли те отегчих?

— Уплаших се — отвърна девойката.

Лунната светлина все още струеше през прозорците, но стаята вече изглеждаше съвсем обикновена, а потирът си стоеше кротко на масата. Очите на йезуита изглеждаха уморени.

— Сънувах нещо — продължи Ребека. — Какво стана в действителност?

— Нищо особено — усмихна се Сен Клер. — Стаята беше обитавана от лорд Едмънд и двете му жертви, приковани към земята от взаимната си омраза. Тази омраза трябваше да бъде разрушена. Сега и тримата ще трябва да продължат по пътя си, да потърсят опрощение за греховете си и самите те да дадат прошка.

— Ами ако не го сторят? — попита Ребека.

— Ще останат в собствения си ад, въобразявайки си, че са в Рая — той потупа девойката по главата. — Всичко е тук, Ребека — и царството на светлината, и царството на мрака — и когато човек умре, той попада в едно от двете.