Пол Дохърти
Душегубеца (19)

16.

Сен Клер, Ребека и Купър излязоха от църквата и застанаха на стъпалата. Отпред чакаше цял отряд конници, наредени в полукръг. Факлите в ръцете им хвърляха искри, които летяха наоколо и падаха в снега. Дворът на манастира беше пуст. Конниците бяха целите увити в черни кожи — черни кожени шапки с шипове и дълги кожени наметки в същия цвят — и единственото, което се виждаше от тях, бяха зъбите им и извадените им оръжия. Някои от тях държаха прътове, на които бяха закачени конски и лисичи опашки, а други носеха вълчи и мечи кожи заедно с главите на животните и с тях приличаха на страховити демони.

Предводителят на опричниците излезе напред, последван от двама знаменосци, които застанаха от двете му страни. Всеки от знаменосците държеше в ръцете си метла, на дръжката на която беше забучена отрязана глава. Отначало Ребека си помисли, че главите са човешки, но след като се вгледа по-внимателно, установи, че са кучешки. Купър посегна към меча си.

— Не ставай глупав! — предупреди го Сен Клер. — Ще те убият още преди да си извадил оръжието си от ножницата!

След тези думи йезуитът слезе по стъпалата. Предводителят на опричниците също се приближи и смъкна яката на наметката си.

— Казвам се Дмитрий Горляев — каза той на английски — и съм командир на опричниците на негово величество царя на Русия. Ти ли си англичанинът Сен Клер? — попита той, а после посочи към Купър. — А ти сигурно си агентът на английската кралица — небръснатото лице на руснака се разтегли в усмивка. — Това пък трябва да е кръчмарската слугиня, преоблечена като мъж! Човек само може да си мечтае за момче с такъв задник! — предводителят на опричниците се обърна към хората си и им преведе забележките си на руски, предизвиквайки бурен смях.

— Ние сме поданици на английската кралица! — заяви Купър разгорещено.

Дмитрий щракна с пръсти.

— Не сте нищо повече от праха под копитата на коня ми! В Русия сте поданици на Господ и на Неговия многообичан син, Иван Василиевич, царя на Русия! — той се усмихна. — Както виждате, знам езика ви. Освен това търговецът, с когото влязохте в контакт във Вароди, е мой човек. А сега ми е заповядано да ви отведа при негово величество царя. Багажът ви вече е събран.

Дмитрий се изправи в стремената си и махна с ръка. Хората му веднага докараха три коня. Някакъв разтреперан монах се промуши през редицата конници и хвърли наметките, шапките и ръкавиците на тримата гости на манастира върху кишата.

— Правете каквото ви се казва — обади се Сен Клер.

И така, тримата спътници се облякоха набързо, а после йезуитът помогна на Ребека да се качи в седлото.

— Подчинявай се каквото и да ти наредят — прошепна той. — Същото важи и за теб, Купър! Тези главорези ще те убият, без да им мигне окото.

— Но откъде са разбрали, че сме тук? — попита тихо албиносът.

— Нали ви обясних — пътната мрежа в Русия е много добре развита. Към Москва са били изпратени вестоносци още щом корабът ни е акостирал в пристанището на Вароди.

— Стига приказки — сгълча ги Дмитрий, след което поведе групата през двора.

Тримата затворници яздеха в средата на дългата колона конници. Щом излязоха през главната порта, опричниците спряха. Командирът им извика нещо и Ребека с ужас се взря в монасите, които избутаха навън шейните, с които бяха дошли дотук. Сбруите на конете бяха свалени, а водачите бяха вързани за шейните. Телата им бяха чисто голи и жестоките рани от камшик по кожата им проблясваха на светлината на факлите.

— Това не е редно! — извика Сен Клер.

Един от опричниците го зашлеви през устата. Дмитрий се приближи и застана с коня си пред йезуита. После извади сабята си и допря голото й острие до рамото му.

— Кой ти е позволил да се обаждаш, англичанино?!

Сен Клер попи кръвта, която беше потекла от ъгълчето на устата му.

— Тези нещастници не са направили нищо лошо — заяви той.

— Напротив, англичанино! Нямали са право да вземат парите ви и да ви вкарват в Русия без разрешението на царя и на служителите му!

Командирът на опричниците беше застанал толкова близо до нея, че Ребека успя да го огледа по-внимателно. Дмитрий беше млад мъж с тъмна коса, гладка кожа, мургав тен и косо разположени очи.

— Нямали са право — повтори той, а после дойде още по-близо до Сен Клер. — Въпреки това съжалявам, че ти разкървавиха устата, англичанино.

След тези думи Дмитрий се изправи в стремената си и с един замах преряза гърлото на опричника, който беше ударил йезуита. Главата на мъжа мигом отхвръкна, а тялото му се килна надясно, опръсквайки Ребека с кръв, след което се изтърколи в снега. Командирът на опричниците изкрещя някаква заповед. Двама от хората му моментално слязоха от конете си, взеха отсечената глава и я поставиха между краката на един от вързаните за шейните си водачи. Обезглавеният труп пък беше хвърлен върху друг от водачите и двете тела се преплетоха, сякаш мъжете бяха любовници. Ребека затвори очи, едва потискайки желанието си да повърне. Опричниците около нея си казаха нещо и се разсмяха. Дмитрий обърна коня си към Сен Клер.

— Този мъж не биваше да те удря, англичанино — каза той. — Не ми беше поискал разрешение за това — командирът се усмихна на Ребека. — А пък ако беше ударил теб, щеше да умре много по-бавно и мъчително. Преди да му отсека главата, щях да му отскубна гениталиите и да му ги натъпча в устата.

После Дмитрий се върна при портите и отново закрещя някакви заповеди. Петима монаси тутакси излязоха от манастира с три грамадни мяха от свинска кожа и ги поставиха върху всяка от шейните. Дмитрий разпори меховете със сабята си и отвътре потече масло. Водачите разбраха какво ги чака и започнаха да пищят, опитвайки се да се освободят от въжетата, с които бяха вързани. Без да обръщат внимание на молбите им, опричниците метнаха няколко факли върху маслото и само след миг трите шейни избухнаха в пламъци. Огънят освети нощта, а въздухът се изпълни с миризмата на горяща плът.

Ребека затвори очи и се опита да си представи, че е някъде далеч оттук. Не беше възможно това да се случва наистина! Сигурно сънуваше кошмар. Да, в действителност тя вървеше из гората край Дънмоу, хваната за ръката на майка си. Двете отиваха да си наберат малко диви цветя… В следващия момент девойката чу Сен Клер да шепне зад гърба й на онзи свой странен език. Тя отвори очи и веднага извърна поглед от горящите шейни. От другата страна на йезуита Купър стоеше неподвижно в седлото си и се взираше невъзмутимо пред себе си. Дмитрий приближи коня си до неговия и му каза нещо, но албиносът не отговори.

— Казва, че си белокос демон — обясни му Сен Клер.

— Предай му тогава — отвърна Купър, — че явно съм попаднал в подходяща компания.

Командирът на опричниците накара йезуита да му преведе. Сен Клер се подчини и бавно повтори думите на албиноса на руски. Дмитрий се засмя и се плесна по бедрата.

— Мисля, че те харесва — прошепна йезуитът. — А ти, Купър, току-що научи първия си урок за тази страна и тези мъже. В техните очи съществува само една истинска добродетел и това е смелостта пред лицето на смъртта. Не го забравяй!

Постепенно пламъците намаляха и огънят започна да гасне. Игуменът на манастира и монасите излязоха и се проснаха по очи пред коня на Дмитрий, три пъти удряйки челата си в земята в знак на мълчаливо подчинение. Командирът на опричниците им закрещя нещо и замахна с камшика си във въздуха.

— О, не! — прошепна Ребека. — Нима ще убие и тях?

— Не, няма — отвърна й Сен Клер. — Каза им, че този път ще ги пощади, понеже е в добро настроение, но ги предупреди, че ако отново подслонят някой странник без разрешението на царя, съдбата на водачите ни ще им се стори нищо работа в сравнение с това, което ще сполети тях.

Когато Дмитрий приключи с крясъците, той заповяда факлите да бъдат угасени и бясно препусна по пътя, последван от хората си и тримата затворници, яздещи в средата на колоната.

Ребека се вкопчи в юздите, полагайки неимоверни усилия да се задържи на седлото. Опричниците край нея бяха свели глави, за да се предпазят от свирепия вятър, и препускаха като демони в нощта. От време на време групата им спираше, за да даде почивка на конете и да се подкрепи с малко ръжен хляб, осолено свинско и сушена риба. Девойката не знаеше дали е будна, или сънува. Единственото, което стигаше до съзнанието й, беше лекото просветляване на небето над главите им, тропотът на конски копита и вонята на кръв и дим, която се носеше от тъмните фигури наоколо.

На сутринта, точно когато слънцето се издигна над хоризонта, влязоха в друг манастир. Ребека беше отведена в една задимена стаичка и беше сложена да легне върху някакъв сламеник, покрит с черга. Когато се събуди, вече беше късен следобед. Всяка костица от тялото й я болеше, а устата й беше пресъхнала. Намираше се в някаква малка къщурка. Сен Клер и Купър седяха пред запаления огън и се хранеха заедно с опричниците. Дмитрий прекоси помещението и приклекна до нея.

— Мери си думите, Ребека! — провикна се йезуитът.

Командирът на опричниците протегна облечената си в ръкавица ръка и докосна заешката й устна. После промърмори нещо на руски. Девойката отвърна на погледа му, но замълча. После Дмитрий плъзна ръката си по-надолу и нежно стисна едната й гърда. Ребека не трепна. Руснакът се усмихна и спусна ръката си между бедрата й, след което се обърна и каза нещо на хората си. Девойката затаи дъх. Сен Клер вече се изправяше на крака, а Купър мяташе яростни погледи наоколо си. Ребека събра малко слюнка и с всичка сила се изплю в лицето на Дмитрий. В къщурката настана мъртвешка тишина. Опричниците посегнаха към мечовете и камите си. Командирът им вдигна миризливата черга от земята и изтри с нея храчката от бузата си.

— Да не би за първи път да докосваш жена? — попита Ребека. — Нима не знаеш какво представляваме?

Дмитрий изкрещя нещо на Сен Клер, настоявайки да му преведе думите на девойката. Йезуитът обаче поклати глава.

— Кажи му! — извика Ребека. — Предай му думите ми съвсем точно!

— Предай му още — добави Купър, — че ако го направи пак, ще го убия!

Дмитрий повтори заповедта си. И така, Сен Клер преведе думите на спътниците си. Командирът на опричниците хвърли един хладен поглед към Купър, а после отново се обърна към Ребека. Сърцето на девойката препускаше бясно, а гърлото й беше така пресъхнало, че не можеше нито да преглътне, нито да си поеме дъх. Дмитрий избухна в смях. След това закачливо щипна Ребека по бузата. Останалите опричници също се разсмяха. Командирът им взе лицето на девойката в ръцете си и я целуна по челото. После се изправи на крака и щракна с пръсти. Един от хората му веднага му донесе някакъв малък мях. Дмитрий се наведе и изля малко от парливото питие в устата на Ребека.

— Пийни си — рече той през смях; по бузите му вече се търкаляха сълзи. — Ще облекчи болките ти.

След тези думи командирът на опричниците потупа девойката по бузата, размаха шеговито пръст по посока на Купър и излезе от къщурката.

На следващата сутрин групата им поднови бясната си езда. Преди да влязат в Москва, няколко опричници бяха изпратени напред, за да разчистят пътя с камшиците си и опакото на сабите си. После конете им изтрополиха през градските порти. Ребека, която вече можеше да си отдъхне от лудешкия галоп, се огледа. Къщите наоколо бяха целите построени от дърво и се издигаха два-три етажа над земята. Уличките бяха тесни, а над кишата по тях бяха опънати множество дъсчени мостчета. Тълпата беше разнородна. Забелязваха се както благородници в натруфени палта, така и търговци, и селяни, каквито девойката вече беше виждала във Вароди и на други места из Русия. Монасите и свещениците пък бяха толкова много, че приличаха на ято гарвани, накацали насред някое голо поле. Червените стени на Кремъл се издигаха високо над главите им. Когато минаха покрай ешафода с бесилки, колове, уреди за разпъване и позорни стълбове, Ребека извърна очи.

Щом влязоха в крепостта, опричниците намалиха ход и бавно си запроправяха път покрай църквите и разкошните къщи с розови тухлени стени и дъсчени покриви. Между постройките бяха пръснати множеството градини, малки горички от пожълтели брези, ели и борове, както и стройни редици калини, чиито плодове все още бяха яркочервени. На всеки ъгъл, вход и стълбище стояха на пост войници с богато украсени шлемове, метални ризници и туники в синьо и сребристо. Мрачни мъже със сурови лица — казаци, както им обясни Сен Клер — патрулираха на групи. Във въздуха се носеше миризма на тамян, сандалово дърво и конска тор. От кухните пък долиташе уханието на разни гозби, но най-осезаемо от всичко беше усещането за заплаха.

И така, опричниците се разпръснаха, а Дмитрий поведе затворниците към една от къщите и там ги предаде в ръцете на някакъв дребен мъж с посивяла брада. Вътре беше чисто, дървеният под беше излъскан до блясък, а стените бяха покрити с кожи. Ребека, Сен Клер и Купър получиха една стая на първия етаж и им беше казано да се наспят, а после — когато чуят звъна на камбаната — да отидат в кухните, за да се нахранят. След това затворниците получиха и багажа си, но не и оръжията. Когато възразиха, старецът, който ги настани, само поклати глава и избърбори нещо на руски. Ребека последва мъжа навън и видя, че двама опричници вече са застанали на пост на стълбището. Тя се върна вътре, затвори вратата зад гърба си и се огледа наоколо. В стаята имаше четири легла, четири сандъка за багаж и още малко мебелировка. По сивите каменни стени бяха окачени лисичи и мечи кожи, а във всеки ъгъл стоеше по една икона, поставена в ниша. Въздухът се отопляваше от котлета с вряща вода, ароматизирана с тамян.

— Защо не ни убиха? — мина направо на въпроса Купър, сядайки на леглото си.

— Аз също се чудя — отвърна Сен Клер.

— Откъде знаеш езика им?

— Прекарах известно време в манастира „Свети архангел Михаил“, но това е без значение сега.

— Какво ще стане с нас? — попита Ребека.

— Господ ще реши — каза йезуитът. — И, разбира се, царят.

На следващата сутрин, след като слугите им бяха поднесли по една купа с овесена каша и някакво сладко бяло вино, Дмитрий се появи на прага им. С изключение на шапката и шлема командирът на опричниците беше облечен като преди и изглеждаше също толкова зловещ и заплашителен.

— Негово величество ще ви приеме сега — заяви той. — Когато влезете при него, каквото и да си помислите — и това се отнася най-вече за теб, белокоси демоне — Дмитрий почти навря показалеца си в лицето на Купър, — паднете на колене и три пъти се поклонете до земята. Ще трябва да преглътнете гордостта си, пък и малко прах с нея — командирът на опричниците ги огледа от глава до пети. — Дрехите ви не са много чисти, но пък и случаят не е много тържествен — той се ухили. — Всъщност видът ви е съвсем приемлив за среща с един оттеглил се в отшелничество владетел. А сега, Сен Клер — Дмитрий се отмести встрани, — имаш посетител.

В следващия момент в стаята пристъпи някакъв облечен в пурпурни одежди монах със сребристосива коса и брада. От врата му висеше сребърна верижка, на която беше закачен православен кръст, а очите му бяха зачервени от плач.

— Отче Силвестър! — Сен Клер разпери ръце и двамата мъже се прегърнаха, разменяйки си целувката на мира.

Ребека незабавно хареса този възрастен мъж с вид на светец. Силвестър погледна към нея и към Купър, благослови ги, а после каза нещо на Дмитрий. Опричникът само сви рамене и излезе от стаята. Тогава отецът хвана ръката на йезуита и му заговори бързо и настойчиво, като от време на време стискаше дланта му, за да подчертае думите си. После по вратата се потропа, Силвестър бързо се сбогува и излезе от стаята също толкова неусетно, колкото беше и влязъл.

— Подгответе се — нареди Дмитрий, прекрачвайки прага. — След няколко минути тръгваме.

Щом опричникът излезе, Сен Клер направи знак на Ребека и Купър да се приближат към него.

— Отец Силвестър дойде да ме предупреди, че Русия вече не е каквато беше. Той познава цар Иван добре и смята, че господарят му е бил обладан от кръвожаден демон. Фрогмор също е в двореца. Царят не знае какво да го прави, но в Москва са пристигнали турски пратеници, които настояват магьосникът да им бъде предаден. Така или иначе, на Фрогмор са му осигурени всички привилегии на почетен гост. Според Силвестър магьосникът е пожелал ние също да бъдем предадени на султана. Пратениците на Сюлейман са се настанили в някакъв дворец в покрайнините на града.

— А какво мисли царят за всичко това? — попита Купър.

— За щастие негово величество не обича да му се диктува какво да прави, но от друга страна, турците контролират южната граница на царството му. Освен това Иван се страхува от Фрогмор. Засега царят ще остане в Москва, но Силвестър ми каза, че е чул ужасни слухове за двореца, който си е построил на две мили североизточно оттук — Александрова слобода. Преди там имало ловна хижа, но Иван я разрушил и превърнал мястото в зловещ манастир, където той и водачите на опричниците му се отдават на сатанински ритуали и кървави жертвоприношения — Сен Клер въздъхна. — Според Силвестър трябва да бъдем много внимателни.

Купър се канеше да попита още нещо, но тогава по вратата се потропа и Дмитрий, със сабя в ръка и метална ризница на раменете, им направи знак да го последват. Коридорът беше пълен с облечени в черно войници с извадени оръжия. Ребека и двамата й спътници бяха изведени от къщата. Навън, под слабото пролетно слънце, се разхождаха още много стражи и скоро девойката се почувства безкрайно потисната от мълчаливото им, но зловещо присъствие.

Накрая затворниците бяха въведени в някаква дълга и мрачна зала, и вратата се затръшна зад тях. Помещението беше съвсем голо, като изключим железните поставки по стените, в които горяха насмолени факли. Две редици опричници стояха на пост отляво и отдясно, а в дъното се издигаше висок подиум, върху който беше поставен каменен трон. В трона седеше някакъв мъж, облечен като монах. На стъпалата към подиума, с гръб към мъжа, бяха коленичили още опричници, а зад него стоеше някакво жълтокосо джудже, облечено в шарени парцали, което току надничаше иззад трона и любопитно се взираше в затворниците.

— Това е Васлов — прошепна Сен Клер, — любимият шут на царя, или неговата съвест, както го нарича самият Иван.

— Това място прилича на хамбар — каза Купър.

Ребека трябваше да се съгласи с албиноса. Единствената украса в залата бяха обичайните икони, поставени в нишите по стените, и един кръст, който висеше от голите тавански греди над трона на царя. В този момент джуджето излезе напред и плесна с ръце. Сен Клер, Ребека и Купър пристъпиха към трона. Джуджето плесна още веднъж, а после се взря в тях с очакване, размахвайки някаква кожена палка. Йезуитът падна на колене и двамата му спътници го последваха. После тримата се поклониха три пъти, удряйки челата си в земята. В следващия момент Ребека усети, че я дърпат за косата, и вдигна глава. Над нея стоеше онова противно джудже с месест нос, тлъсти устни и мътни кафяви очи, над които нямаше нито едно косъмче. Кожата му беше бледа и покрита с белези от шарка, а косата му беше боядисана в отвратителен жълт цвят. Като изключим яркочервените ботуши, джуджето беше облечено в зелено и кафяво. То потупа девойката с кожената си палка и преди тя да успее да го спре, приклекна до нея и я целуна в устата, облизвайки заешката й устна с езика си.

— Усмихни се! — прошепна Сен Клер. — Моля те!

Ребека го послуша. В отговор джуджето също й се усмихна, а после я целуна още веднъж. Зъбите му бяха изгнили и дъхът му вонеше. После мъникът се приближи към Купър и се взря в снежнобялата му коса, разпалено бърборейки си нещо. Накрая застана пред Сен Клер. Йезуитът продължи да стои със сведена глава. Васлов се ядоса и започна да тропа с крака по пода, докато Сен Клер не вдигна поглед. Джуджето пристъпи по-близо до него и се вцепени. Ребека никога не беше виждала по-уплашен човек. Васлов притисна устата си с ръка, притича покрай редиците опричници, а когато стигна до другия край на залата, неудържимо започна да повръща.

Иван източи врат и любопитно се взря в затворниците. Рядката му червеникава коса висеше безжизнено от двете страни на слабото му лице, очите му бяха вдлъбнати, скулите му — високи, а носът — гърбав. Ребека забеляза, че долната му устна е леко издадена напред, и реши, че царят й прилича на шаран. Приликата се засилваше още повече от наклонената му назад глава.

След като се наповръща, Васлов се върна тичешком при Сен Клер, но вместо да избухне, джуджето се просна по очи и започна да удря главата си в пода. Царят излая някаква заповед. Васлов направи знак на затворниците да се изправят и да се приближат до подиума. Опричниците, които бяха коленичили на стълбите, дори не вдигнаха поглед. В следващия момент Ребека забеляза какво представляват всъщност и едва сдържа писъка си. Вместо със стражи цар Иван се беше обградил с балсамирани трупове с бледи лица и безжизнени очи, от които се носеше аромат на парфюм, примесен с мирис на гниене.

— Господ да ни е на помощ! — ахна Купър.

Царят се наклони напред и заговори припряно на Сен Клер. Йезуитът му отговаряше едносрично.

— Какво става? — попита Ребека, стараейки се да не поглежда към мумифицираните тела на стълбите.

В този момент Сен Клер падна на колене със сведена глава и каза нещо. Джуджето плесна с ръце и му отвърна. После йезуитът се изправи и се обърна към спътниците си.

— Царят ми разреши да превеждам. Имайте предвид обаче, че тук може да има хора, крито владеят английски. Е, да започваме. Царят поиска да узнае защо си уплашена, Ребека. Накара ме да ти предам, че тези тела са принадлежали на група монаси, които са се опитали да го отровят, и че ги е изложил тук като предупреждение към всеки, приближаващ се към трона му. По-любопитно му е обаче защо шутът му те е целунал и защо се е поклонил пред мен.

— И? — попита девойката.

— Обясних му, че аз съм свещеник, докато вие двамата сте белязани от Бога. Да се надяваме, че това ще е достатъчно, за да не ни закачат.

В този момент царят се намеси и отново заговори на Сен Клер. Йезуитът му отвръщаше, ръкомахайки. Иван изглеждаше все по-заинтригуван — бездушните му очи светнаха и той току се пляскаше по коленете, след което се обръщаше, за да размени по някоя и друга дума с любимия си шут. В отговор джуджето бавно му кимаше. Накрая Васлов си проправи път между труповете, наредени по стълбите, и изчезна зад една от страничните врати на залата.

— Фрогмор е тук — прошепна Сен Клер — и царят иска да избере между нас и него. Каквото и да правите, гледайте да не ядосвате Иван! Дръжте се прилично и с шута му. Всъщност Васлов също е магьосник и ужасно завижда на Фрогмор за силите му.

Ребека се опита да потисне ужасяващите картини, които минаха през ума й. Единственото й желание беше да се измъкне от това кошмарно място.

В следващия момент Васлов се върна в залата, подскачайки като някое куче, а после се дочуха и нечии бавни и отмерени стъпки. Вратата зад редиците опричници се отвори и затвори и от сенките излезе Фрогмор, облечен като свещеник. Около раменете му беше наметната тъмна мантия, поръбена с кожа, на краката му имаше излъскани до блясък кожени ботуши, а на кръста му беше завързано бяло въженце. Ребека видя украсените със скъпоценни камъни пръстени — вероятно дарове от царя на Русия — които проблясваха по пръстите му. Иван се изправи и протегна ръце, за да приветства госта си. Васлов беше излязъл иззад трона и свирепо се взираше в магьосника.

Душегубеца спря и отдаде почит на царя. Косата, брадата и мустаците му бяха старателно подрязани и напомадени, а лицето му беше по-закръглено от преди — явно в двореца го хранеха добре. Освен това магьосникът изглеждаше някак по-млад и много по-опасен. Той се обърна към тримата затворници и подигравателно им се поклони.

— Майкъл! Радвам се да те видя! Мастър Купър — за мен е чест — когато стигна до Ребека, лицето на Фрогмор се разтегна в усмивка. — Малкото ми момиче! Е, добре дошли в Москва!

— Царят знае ли кой си в действителност? — попита внезапно Сен Клер.

— Мисля, че да. В крайна сметка, тъкмо аз го излекувах от треската, която го мъчеше. Царят обаче не е с всичкия си, Майкъл. Жаждата за мъст го е завладяла напълно, но същевременно той се страхува от мен. Въобразява си, че мога да летя като птица и да обстрелвам дворците му с огън от небето.

— Какво искаш от нас? — попита Купър разгорещено.

— О, нищо особено. Помолих царя да ви отсече главите и да ги побие на колове — по устните на Фрогмор заигра злобна усмивка. — Може би трябва да го посъветвам преди това да вземе Ребека в леглото си. В крайна сметка, кога друг път ще му се удаде възможност да се позабавлява с жена, целуната от ангел. Какво ще кажеш, момичето ми?

Пред арогантността на този зъл мъж девойката мигом забрави за страховете си. Вярно, че тя беше дошла в Русия заради Сен Клер, но сега, когато стоеше лице в лице с убиеца на баща си, тя не можеше да мисли за нищо друго освен за добрия Бартоломю, който понякога си беше попийвал, но като цяло беше живял праведен живот и изобщо не заслужаваше да свърши в мрежите на тази отвратителна твар. Царят каза нещо, но Ребека не му обърна внимание. Тя доближи лице до лицето на магьосника.

— Запомни думите ми, Фрогмор! — прошепна девойката; очите й вече се пълнеха със сълзи. — Някой ден ще изтръгна сърцето ти точно както ти изтръгна сърцето на баща ми!

Очите на магьосника мигом се промениха. Да не би да го беше уплашила, запита се Ребека. После царят отново каза нещо и девойката усети ръката на Сен Клер върху рамото си — йезуитът се опитваше да я откъсне от Фрогмор. Иван я гледаше унищожително, но джуджето се усмихваше лукаво и бавно кимаше. Царят каза още нещо, извисявайки глас и размахвайки ръце. После посочи последователно към Фрогмор и към Сен Клер.

— Господ да ни е на помощ! — промълви йезуитът. — Царят каза, че двамата с Фрогмор сме магьосници, и поиска от нас да покажем уменията си пред него!

След това Иван се умълча и седна обратно в трона си. Васлов пристъпи напред и заговори бързо и рязко.

— Трябва да измислим нещо — преведе Сен Клер уморено, — с което да удивим царя — той разпери ръце. — Фрогмор вече прие предизвикателството, но какво ще правя аз — не знам…

В следващия момент един от опричниците подаде на магьосника една запалена главня и всички очи се приковаха в него. Фрогмор духна леко и пламъците угаснаха. Сред войниците се надигна смях. Царят само изгледа магьосника изпод тежките си клепачи, а Васлов цъкна с език, сякаш беше учител, разочарован от някой слаб ученик. Тогава Фрогмор вдигна все още горещата главня, притвори очи и зашепна нещо. После духна пепелта и от нея полетяха искри, които се издигнаха във въздуха като светулки и се понесоха над главите на присъстващите, превръщайки се в огнени топки. Една от тях прелетя пред погледа на Ребека и тя зяпна от удивление. Същото стори и царят. Друга топка застана пред лицето на един от труповете, наредени около подиума, и за миг устните на мъртвеца се раздвижиха, сякаш мъжът се молеше за пощада. Магьосникът продължаваше да духа главнята и въздухът се изпълваше с още и още искри.

Девойката наблюдаваше ставащото с отворена уста. В някои от огнените топки тя виждаше познати лица — съдебния пристав Малбрук, старицата Уайът… Цар Иван явно преживяваше същото и радостно пляскаше с ръце. После Фрогмор пусна главнята на пода и я стъпка с ботуша си. Огнените топки мигом се стопиха и подът се покри с обикновена пепел. Васлов, чието лице се беше сгърчило от завист, посочи към Сен Клер с кожената си палка.

Ребека затаи дъх. Сега най-после щеше да разбере дали Сен Клер е йезуит, магьосник, или пък ангел в човешко тяло. Любимият й нямаше как да не се опита да надскочи номера на Фрогмор! Сен Клер пристъпи напред и заговори на руски. После преведе думите си на двамата си спътници.

— От мен се очаква да удивя царя, нали така?

Васлов кимна. Иван вдигна очи.

— Гледай да е нещо забавно, йезуите — каза царят на английски.

— Тоест нещо като огнени топки, така ли? — пошегува се Сен Клер. — Аз обаче ще ви разкажа една история, царю. Едно време в един руски град…

Отегченото изражение от лицето на Иван мигом изчезна и царят се наклони напред.

— … живял един бръснар, който имал влияние над кмета и успял да го накара да издаде указ, според който никой мъж нямал право да се бръсне или стриже сам.

Иван се намръщи.

— В Русия обаче, както повелява вашата ненадмината мъдрост, никой човек не е по-голям от закона…

Царят промърмори нещо, а лицето му доби озадачено изражение.

— В такъв случай, ваше величество, кой е бръснел бръснаря?

Иван се облегна в трона си и плесна с ръце. Васлов изглеждаше объркан, а Фрогмор — неспокоен.

— Но царят поиска от нас да му демонстрираме магическите си способности! — оплака се Душегубеца.

— Нищо подобно — отвърна Сен Клер, като междувременно превеждаше на руски за Иван. — Поиска да го удивим; да му покажем нещо забавно.

Царят извика някаква заповед.

— Е, негово величество е удивен — каза Васлов. — Сега обаче иска да разбере какъв е отговорът на загадката ти, йезуите.

— О, отговорът е съвсем прост — отвърна Сен Клер. — Бръснар в града всъщност била съпругата на кмета!

Ребека се вцепени. Ама че глупава гатанка! А на нея беше заложен животът и на трима им! Тя вече беше научила това-онова за руснаците и знаеше, че те се възхищават на куража и дори на арогантността, но този път йезуитът беше отишъл твърде далеч. Васлов и царят се спогледаха. Дори Фрогмор изглеждаше изненадан.

В следващия момент джуджето се разсмя; всъщност почти се разцвили. Иван също се усмихна и суровото изражение от лицето му мигом изчезна. После царят покри устата си с ръка и се разкиска като някое малко момиченце. Историята на Сен Клер явно беше стигнала и до стражите, защото те също се присъединиха към веселбата. Васлов вече подскачаше от крак на крак. Иван беше отметнал глава назад и се кикотеше колкото му глас държи. Купър беше толкова облекчен, че тялото му не просто се отпусна, ами направо увисна във въздуха. Номерът на джуджето беше очевиден — треперейки от ярост, Фрогмор си даде сметка, че с помощта на Васлов Сен Клер не само е изпълнил задачата, поставена му от царя, но и публично го е направил на глупак.

В този момент Иван плесна с ръце и в залата настана тишина. Джуджето, чиито рамене още се тресяха от смях, бързо пропълзя зад трона. Царят се обърна и му прошепна нещо. Васлов заподскача надолу по стълбите на подиума и застана в центъра на помещението. Един от стражите му донесе някаква медна паница с няколко горещи въглена и джуджето ги напръска с нещо. После в задната част на залата заби барабан. Шутът затанцува около въглените, въртейки се бясно и извивайки малкото си телце. Един от опричниците пристъпи напред с гарота в ръце. Докато Васлов се мяташе насам-натам, онзи омота връвта около шията му и я стегна. Гротескното лице на джуджето мигом почервеня, очите му изхвръкнаха, а езикът му изскочи от устата му. Ребека тъкмо си мислеше, че Васлов ще се задуши до смърт, когато опричникът разхлаби гаротата. Джуджето се строполи на пода, дишайки шумно като куче, пробягало огромно разстояние. После вдиша свещения пушек от въглените, а очите му се прибраха в орбитите си. Когато проговори, гласът му прозвуча ниско и гърлено като лая на някой мастиф.

Ребека понечи да се приближи към Сен Клер, за да го попита какво става, но йезуитът поклати глава. Царят слушаше напрегнато думите на шута си. От време на време отместваше поглед към Фрогмор и към Сен Клер. Когато джуджето приключи, то рухна на пода. Опричниците донесоха някакво вълнено одеяло, натовариха тялото на Васлов в него и го изнесоха от залата. Цар Иван заговори бързо и тихо. Фрогмор не изглеждаше доволен от чутото. Той възрази и посочи към Сен Клер. Царят обаче направи знак, че разговорът е приключил, и седна обратно в трона си.

— Поне няма да ни убият — преведе йезуитът на спътниците си. — Както ви казах, Васлов е магьосник. Той изпадна в транс и посъветва господаря си да ни вземе със себе си в Александрова слобода. Фрогмор от своя страна ще бъде предаден на турските пратеници. Магьосникът настоя, че като негови врагове ние трябва да бъдем или екзекутирани, или поднесени на султан Сюлейман като подарък.

— И? — попита Купър.

— Царят му отказа. Поне засега.