Астрид Линдгрен
Ето го пак Карлсон от покрива (8)

КАРЛСОН ОТКРИВА СВЕТА НА ПРИКАЗКИТЕ ПРЕД ЧИЧО ЮЛИУС

След нощта с Филе и Руле Карлсон стана още по-важен.

— Ето го най-добрият Карлсон в целия свят! — този вик събуждаше Дребосъчето всяка сутрин и Карлсон влиташе в стаята. Всяка сутрин, като първом изваждаше прасковената костилка, за да види колко е пораснала, и след това редовно заставаше пред старото огледало, закачено над масата на Дребосъчето. То не беше голямо, но Карлсон дълго летеше напред-назад пред него, за да се огледа колкото може по-подробно, защото не се побираше целият в огледалото.

Докато летеше, Карлсон тананикаше и припяваше една хвалебствена песничка за своите достойнства, които сам си беше измислил.

— Най-добрият Карлсон в целия свят … тра-ла-ла … оценен за десет хиляди крони … плаши крадци с бистолета … какво отвратително огледало е товааа… не се вижда колкото трябва … от най-добрия Карлсон в целия свят… но каквото се вижда, е красиво… тра-ла-ла… и прилично дебело, да, да … и чудесно във всяко отношение.

Дребосъчето бе съгласен с всичко това. Според него, Карлсон беше чудесен във всяко отношение. А най-странното беше, че дори и чичо Юлиус истински го обикна. Та нали Карлсон спаси неговия портфейл и часовника му. Подобно нещо чичо Юлиус скоро нямаше да забрави. Госпожица Рог обаче все още му имаше зъб, но Карлсон не й обръщаше внимание стига да получаваше храна в определените часове и той наистина си я получаваше.

— Ако не ми давате да ям, няма да играя с вас! — заяви той твърдо.

Госпожица Рог желаеше повече от всичко друго Карлсон изобщо да не играе с тях, но какво можеше да направи, когато на негова страна бяха Дребосъчето и чичо Юлиус. Тя мърмореше всеки път, когато той се втурваше в кухнята и се настаняваше край масата, щом седнеха да ядат, но беше безсилна и Карлсон си оставаше там.

Той започна да прави това като нещо съвършено естествено след нощта с Филе и Руле. Очевидно смяташе, че на герой като него дори и най-злият Носорог не можеше да откаже нищо.

Изглежда, че Карлсон се беше поизморил от своето изследване на хъркането, от промъкване, пълзене и стрелба през онази нощ, защото влетя в стаята на Дребосъчето едва преди вечеря на другия ден и започна да души дали откъм кухнята не се носи обещаващият аромат на ядене.

Дребосъчето също беше спал продължително с Бимбо в леглото си, защото човек наистина спи дълбоко, след като се е преборил с крадци през нощта, и тъкмо се беше събудил, когато пристигна Карлсон. Разбудиха го някакви потресаващи и необичайни звуци, които се носеха откъм кухнята: госпожица Рог готвеше и пееше, та се късаше. Дребосъчето никога досега не я беше чувал да пее и искрено се надяваше, че скоро ще престане, защото не звучеше никак приятно. По някаква причина тя точно днес бе в необикновено добро настроение. Сутринта си беше ходила у дома при Фрида на улица „Фрей“ и може би това кратко посещение я беше оживило, та пееше до продънване на ушите:

— Ах, Фрида, за теб е най-добре… — пееше тя, но кое именно беше най-добре за Фрида, не се разбра, защото Карлсон се втурна в кухнята и извика:

— Спри! Спри! Хората ще помислят, че те бия, както си се разврещяла.

Тогава госпожица Рог млъкна и поднесе намусена яхнията. Чичо Юлиус дойде и всички се настаниха около масата, а докато си хапваха, обсъждаха страхотните събития от миналата нощ, и, според Дребосъчето, прекараха много приятно. Пък и Карлсон беше доволен от гозбата и похвали госпожица Рог:

— Понякога, просто по погрешка, успяваш да сготвиш вкусна яхния — окуражи я той.

Госпожица Рог не отговори. Само преглътна няколко пъти и стисна устни.

Малките шоколадови пасти, които бе направила за десерт, също се усладиха на Карлсон. Той изяде цяла паста, преди Дребосъчето да е успял да глътне един залък от своята, и рече:

— Да, хубава е тази паста, но знам нещо, което е двойно по-хубаво!

— Какво? — попита Дребосъчето.

— Две такива пасти — обясни Карлсон и грабна още една. Това означаваше, че за госпожица Рог не остана нищо, защото беше направила само четири. Карлсон забеляза, че е недоволна, и заканително вдигна показалеца.

— Не забравяй, че край тази маса седят някои дебелани, които трябва да пазят диета. По-точно казано, те са двама. Няма да споменавам имена, но не съм нито аз, нито оня малък сладурчо там — продължи той и посочи Дребосъчето.

Госпожица Рог стисна още по-здраво устни и отново не продума. Дребосъчето боязливо погледна към чичо Юлиус, но той май че нищо не бе чул. Седеше и си мърмореше колко били лениви полицаите в този град. Обадил се в полицията и съобщил за взлома, но все едно, че не се бил обаждал. Казали му, че трябва да разследват първо други 315 кражби и попитали какво точно е откраднато.

— Но тогава им обясних — каза чичо Юлиус, — че благодарение на едно много храбро и изобретателно момче тия крадци бяха принудени да си отидат с празни ръце.

Той хвърли на Карлсон одобрителен поглед. Карлсон се наду като пуяк и тържествуващо побутна госпожица Рог.

— Какво ще кажеш сега? Най-добрият Карлсон в целия свят, който плаши крадци с бистолета — провикна се той.

Чичо Юлиус също се бе изплашил от този пистолет. Той наистина беше много доволен и благодарен, дето получи обратно портфейла и часовника си, но все пак смяташе, че малки момчета не бива да притежават огнестрелно оръжие, та когато Филе и Руле така стремглаво изчезнаха надолу по стълбите, Дребосъчето трябваше дълго време да му обяснява как стои работата, докато накрая чичо Юлиус се убеди, че Карлсон ги е изплашил само с пистолет играчка.

След вечеря чичо Юлиус отиде във всекидневната, за да изпуши една пура. Госпожица Рог се залови да мие чиниите и изглежда, че дори Карлсон не можеше да развали доброто й настроение за по-дълго време, защото отново проточи своето: „Ах, Фрида, за теб е най-добре…“ Но внезапно тя забеляза, че няма кърпи, с които да избърше съдовете, и отново се ядоса.

— Може ли някой да разбере къде са се дянали всички кърпи? — рече тя и огледа кухнята с обвинителен поглед.

— Сигурно някой може, и то най-добрият намерач на кърпи в целия свят — заяви Карлсон. — Няма да е зле винаги да се обръщаш към него, когато нещо не ти е ясно, малко глупаче такова!

Карлсон изчезна в стаята на Дребосъчето и се върна с такъв наръч пешкири, че от самия него нищо не се виждаше. Това бяха едни невероятно мръсни и прашни кърпи и госпожица Рог се ядоса още повече.

— Как са се изцапали така пешкирите? — извика тя.

— Дадохме ги назаем в света на приказките — обясни Карлсон — и ако искаш да знаеш, там никога не бършат прах под креватите, ясно ли е!

Така минаваха дните. Пристигна картичка от майката и бащата. Пътешествието било чудесно и те се надявали, че Дребосъчето също прекарва весело, че чичо Юлиус е добре и че му е приятно само с Дребосъчето и госпожица Рог в къщата.

В картичката не пишеше нищо за Карлсон от покрива и това неописуемо раздразни Карлсон.

— Бих им изпратил една картичка, ако имах пет йоре за пощенска марка — рече той. — И бих им писал: „Много правилно, недейте да се интересувате дали Карлсон е добре и дали му е приятно с Носорога! Хич не се интересувайте от това, макар че той се оправя с всичко сам и пъди всички крадци с бистолета, и намира всички загубени пешкири, и ходи по петите на Носорога вместо вас, и прочие“.

Дребосъчето се радваше, че Карлсон няма пет йоре за пощенска марка, защото беше убеден, че родителите му не биха се зарадвали на подобна картичка. Дребосъчето беше изпразнил спестовната си касичка, за да даде на Карлсон всичките пари, които имаше в нея, но приятелят му ги беше похарчил и сега се цупеше.

— Просто налудничава работа! — заяви той. — Ето ме оценен за десет хиляди крони, а нямам едно петаче за пощенска марка. Мислиш ли, че чичо Юлиус би купил палците на краката ми, а?

Дребосъчето се съмняваше в това.

— Но след като е толкова очарован от мен — настоя Карлсон, ала Дребосъчето все пак се съмняваше и тогава Карлсон отлетя обиден към къщичката си и се върна едва когато дойде време за вечеря и Дребосъчето дръпна шнура на звънеца и му сигнализира: „Ела тук!“

Майката и бащата сигурно се безпокояха, че чичо Юлиус не се спогажда с госпожица Рог, щом пишеха така в картичката, мислеше си Дребосъчето, но тук грешаха. Чичо Юлиус се разбираше дори много добре с госпожица Рог. Това си личеше съвършено ясно. И докато дните минаваха, Дребосъчето забелязваше, че двамата все повече намираха за какво да си приказват. Често си седяха заедно във всекидневната и се чуваше как чичо Юлиус бърбори за света на приказките и за какво ли не, а госпожица Рог му отговаряше толкова кротко и скромно, та да не повярваш, че това е тя.

Накрая Карлсон взе да подозира нещо. Това стана, когато госпожица Рог започна да затваря летящата врата между вестибюла и всекидневната. Такава врата наистина имаше, но никой от семейство Свантесон не помисляше да я дръпне. Може би защото от вътрешната страна на вратата имаше ключалка и веднъж, когато беше малък, Дребосъчето се бе заключил и не можа да излезе. След този случай майка му реши, че една завеса е напълно достатъчна. Но сега, когато госпожица Рог и чичо Юлиус вечерно време пиеха кафе във всекидневната, госпожица Рог, кой знае защо, държеше вратата да е затворена. Изглежда, че и чичо Юлиус искаше това и когато Карлсон въпреки всичко нахлу вътре, чичо Юлиус нареди на момчетата да си играят на друго място, защото искал да изпие кафето си на спокойствие.

— И аз искам същото — възропта Карлсон с упрек, — я ми налей кафе, предложи ми пура и изобщо се дръж прилично!

Но чичо Юлиус го изхвърли навън и госпожица Рог се изсмя много доволно. Сигурно мислеше, че най-сетне е взела надмощие.

— Подобно нещо не търпя — заяви Карлсон — и ще им го докажа.

На другата сутрин, когато чичо Юлиус отиде при доктора, а госпожица Рог купуваше риба в халите, Карлсон се спусна при Дребосъчето, стиснал в юмрука си голям свредел. Дребосъчето беше го забелязал закачен на стената горе у Карлсон и сега се почуди за какво му е притрябвал. Но тъкмо тогава нещо тропна в кухнята и той хукна натам. Там намери две картички: едната от Босе, а другата от Бетан. Дребосъчето се зарадва извънредно много, чете картичките дълго и подробно, а когато свърши, Карлсон също беше свършил своята работа. В летящата врата бе пробил дупка шпионка.

— Но, Карлсон — рече плахо Дребосъчето, — не биваше да пробиваш тази дупка … Защо направи това?

— За да шпионирам какво вършат, разбира се — обясни Карлсон.

— Уф, не те е срам! — възмути се Дребосъчето. — Мама казва, че не е прилично да се надзърта през ключалките.

— Майка ти е много умна — рече Карлсон. — Ключалките са предназначени да се пъхат в тях ключове. Това се чува от самото име. Но ето, че туй тук е шпионка. А ти като си такъв всезнайко, можеш ли да чуеш от името й за какво служи тя… Да, точно за това — отговори си той сам, преди Дребосъчето да е успял да каже нещо.

Карлсон измъкна от устата си топче стара дъвка и запуши дупката, за да не се забелязва.

— Хой, хой — провикна се той, — отдавна не сме имали весела вечер, но днес може да ни провърви.

Сетне Карлсон си отлетя със своя свредел.

— Имам да свърша малко работа — каза той, — но ще се върна, щом замирише на пържена риба.

— Каква работа? — попита Дребосъчето.

— Една кратка, бърза работа, та да имам поне пари за пощенска марка — отвърна Карлсон. И отлетя.

Той наистина се върна, щом замириса на пържена риба, и на вечерята бе в блестящо настроение. Извади от джоба си едно петаче и го пъхна в ръката на госпожица Рог.

— Ето ти за поощрение — рече той. — Купи си някоя дрънкулка, да си я окачиш на шията, или нещо подобно!

Госпожица Рог хвърли петачето.

— Ще те надрънкулкам аз теб, колкото и да си голям — закани се тя. Но тъкмо тогава пристигна чичо Юлиус и госпожица Рог, изглежда, не искаше да надрънкулка Карлсон пред очите му.

— Защото става една такава миловидна и странна, щом Юлчо Приказката се появи на хоризонта — каза по-късно Карлсон на Дребосъчето. Госпожица Рог и чичо Юлиус вече се бяха оттеглили във всекидневната, за да пият кафето си на четири очи, както обикновено.

— Сега ще видим колко лоши могат да станат те всъщност — заяви Карлсон. — Ще направя последен опит с добро, но след това ще започна да гнервирам без милост и пощада.

За изненада на Дребосъчето той измъкна от горното си джобче една пура. Запали я и почука на летящата врата. Никой не му извика „влез“, но Карлсон все пак се вмъкна, като усърдно смучеше пурата.

— Извинете, нали това е пушалнята? — каза той. — Значи бих могъл да изпуша една пура.

Но сега чичо Юлиус истински се ядоса на Карлсон. Той дръпна пурата от ръката му, счупи я на две и каза, че ако още веднъж видел Карлсон да пуши, щял да падне такъв пердах, че Карлсон никога да не го забрави, и освен това щял да се погрижи Карлсон никога повече да не си играе с Дребосъчето.

Долната устна на Карлсон затрепера, очите му се напълниха със сълзи и, сърдит, той се опита да отправи ритник към чичо Юлиус.

— А аз цели няколко дни бях добър към теб! Колко си глупав! — провикна се той и метна към чичо Юлиус свиреп поглед, за да му покаже какво мисли за него.

Но чичо Юлиус го изхвърли навън, летящата врата се затвори, и на всичкото отгоре се чу как чичо Юлиус щракна ключалката. Това поне не бяха правили досега.

— Сам виждаш — каза Карлсон на Дребосъчето. — Тук трябва да се гнервира — друг изход няма.

После задумка с юмрук по вратата и изкрещя:

— Глупчо такъв, да ми съсипеш такава скъпа пура!

Но след това пъхна ръка в джоба си и започна да дрънчи с нещо. Звукът беше като от пари, да, наистина като от цял куп петачета.

— Добре поне, че съм богат — заяви Карлсон и Дребосъчето се разтревожи.

— Откъде си взел толкова много пари? Карлсон тайнствено му намигна с едното око.

— Това ще узнаеш утре — каза той.

Дребосъчето се разтревожи още повече — ами ако Карлсон е задигнал отнякъде тези пари! В никакъв случай нямаше да е по-добър от Филе и Руле. Ами ако Карлсон разбираше не само от „ябълкова аритметика“! Дребосъчето бе наистина озадачен. Но нямаше време да мисли повече по това, защото Карлсон тихо и предпазливо отлепи топчето дъвка от шпионката.

— Ха сега! — каза той и залепи окото си върху дупката. Но веднага се дръпна стреснато, сякаш беше видял нещо ужасно.

— Това вече на нищо не прилича — възмути се той.

— Какво правят? — полюбопитствува Дребосъчето.

— И аз бих искал да узная — отвърна Карлсон, — но тези негодници са се преместили!

Чичо Юлиус и госпожица Рог обикновено сядаха на едно малко канапе, което се виждаше чудесно през шпионката и точно там си седяха одеве, когато Карлсон влезе при тях с пурата. Но сега вече ги нямаше. Дребосъчето сам можа да се убеди в това, като надзърна през шпионката. Сигурно се бяха преместили на дивана до прозореца, а това беше страшно коварен и лицемерен ход, както заяви Карлсон. Хора с чувство за приличие винаги сядали там, където можело да бъдат наблюдавани, било то през ключалката или през шпионката, твърдеше той.

Горкият Карлсон! Той се отпусна на един стол във вестибюла и безутешно се загледа пред себе си. За първи път сякаш бе загубил и ума, и дума. Великолепното му хрумване за шпионката се бе оказало напълно безполезно! Разочарованието беше голямо!

— Хайде да отидем в твоята стая и да поровим там — каза той най-сетне. — Може да намерим между твоите боклуци някои подходящи неща и парцали за гнервиране.

Доста дълго време Карлсон тършуваше из чекмеджетата и шкафовете на Дребосъчето, без да намери нищо, с което би могъл да гнервира, но внезапно подсвирна и измъкна дълга стъклена тръба, през която Дребосъчето понякога изстрелваше грахови зърна.

— Ето едно типично нещо — рече Карлсон доволно. — Сега да може да намеря и някой парцал.

Той наистина намери своя парцал, и то какъв! Беше един гумен мехур от онези, дето стават на големи балони, когато се надуят.

— Хой, хой — изкрещя Карлсон и пухкавите му ръчички затрепераха от възторг, докато привързваше гуменото мехурче върху отвора на стъклената тръба. После лапна другия край на тръбата, наду балона и очаровано се захили, когато зърна грозното лице, нарисувано с черна боя върху жълтия балон, което се раздуваше все повече, докато Карлсон духаше в тръбата.

— Сигурно представлява Човека от Луната^[1] — предположи Дребосъчето.

— Да представлява каквото си ще — рече Карлсон и изпусна въздишка от балона, — най-важното е, че го бива за гнервиране.

И наистина го биваше. Много добре си го биваше дори, само дето Дребосъчето така се кикотеше, че насмалко не развали всичко.

— Хой, хой — прошепна Карлсон и внимателно пъхна стъклената тръба в празния гумен балон през шпионката. После задуха в тръбата с все сила, а Дребосъчето стоеше до него и се задушаваше от смях. О, колко би искал да седи на канапето във всекидневната с госпожица Рог и чичо Юлиус и неочаквано да види как Човека от Луната се раздува в цялото си великолепие, но не на небето, където му е мястото, а някъде в мрака край вратата. През това време на годината всъщност не се стъмваше напълно, но полумракът във всекидневната беше достатъчен, за да изглежда тази заблудена Луна загадъчна и неприятна, мислеше си Дребосъчето.

— Трябва да ръмжа, както подобава на призрак — заяви Карлсон. — Я надувай малко, за да не спадне балонът.

Дребосъчето послушно долепи устни върху стъклената тръба и започна да духа, а Карлсон нададе най-зловещото си призрачно ръмжене. Изглежда, че това накара онези двамата от всекидневната да подскочат и най-сетне да съзрат Човека от луната, защото очакваният от Карлсон писък не закъсня!

— Пищете, пищете — прошепна Карлсон възхитен и след това добави: — Сега трябва да бързаме!

Той изпусна въздуха от балона. Разнесе се тихо хъркане, когато балонът спадна и се превърна отново в спърдушена гумена торбичка, която Карлсон бързо измъкна през шпионката. После ловко залепи върху дупката ново топче дъвка и изчезна бързо като таралеж под масата във вестибюла — обикновеното скривалище. Дребосъчето го последва с възможно най-голяма скорост.

В следващия миг двамата чуха как щракна ключалката, летящата врата се отвори и госпожица Рог подаде глава.

— Сигурно са пак децата — рече тя. Но чичо Юлиус запротестира бурно:

— Колко пъти трябва да ти казвам, че целият свят на приказките е населен с фантасмагорчовци, а само такива фантасмагорчовци могат да се промъкнат през затворени врати! Нима не разбираш това?

Тогава госпожица Рог послушно отговори, че трябвало да поразмисли и след това, естествено, разбрала всичко. Но тя очевидно не искаше да позволи на някакви си фантасмагорчовци от света на приказките да й се бъркат в пиенето на кафе с чичо Юлиус, защото на бърза ръка успя да го примами отново към дивана. — Карлсон и Дребосъчето си останаха във вестибюла да гледат затворената летяща врата. Дребосъчето смяташе, че биха могли да прекарат и по-весело. Карлсон бе на същото мнение. Да, Карлсон бе на същото мнение.

На всичкото отгоре зазвъня телефонът. Дребосъчето вдигна слушалката. Гласът на някаква лелка поиска да говори с госпожица Рог. Дребосъчето се досети, че това е Фрида от улица „Фрей“, и открито се зарадва, колкото и неприлично да беше това. Сега имаше право да безпокои госпожица Рог и макар че беше добро момче, не изпита никакви угризения.

— Госпожице Рог, търсят ви на телефона — извика той и задумка по летящата врата.

Но остана разочарован.

— Кажи, че съм заета — извика в отговор госпожица Рог. Никакви фантасмагорчовци и никакви Фриди не можеха да я откъснат от кафето и чичо Юлиус. Дребосъчето съобщи това по телефона на Фрида, но тогава Фрида искаше непременно да узнае защо е толкова заета сестра й, кога да й се обади пак и какво ли не. Накрая Дребосъчето каза:

— По-добре попитайте утре самата нея!

Той сложи слушалката и се огледа за Карлсон. Но Карлсон беше изчезнал. Дребосъчето се залови да го търси и го намери в кухнята. По-точно на отворения прозорец. Всъщност на перваза, възседнало най-новата метла на майка му с дълга дръжка и готово да отлети, стоеше някакво същество, което вероятно беше Карлсон, но повече приличаше на малка вещица или магьосница, със съвсем черно лице, забрадка на главата и заметнато със същинска магьосническа мантия на цветя. Това беше старият пеньоар на бабата, който тя беше забравила в килера при последното си посещение у тях.

— Недей, Карлсон — плахо се опита да го спре Дребосъчето. — Недей да летиш, защото чичо Юлиус пак ще те види.

— Аз не съм никакъв Карлсон — рече Карлсон с приглушен глас. — Аз съм една дива и страшна трещерица!

— Трещерица ли? — учуди се Дребосъчето. — това пък какво е, вещица ли?

— Нещо подобно, но още по-лошо — обясни Карлсон. — Трещериците са ужасни човекомразци и ако ги раздразнят, нападат, без да се замислят.

— Но … — запъна се Дребосъчето.

— Те са най-опасните в целия свят на приказките — увери го Карлсон. — И аз знам на кого ще се изправят сега косите, когато види тази трещерица.

И така трещерицата излетя в синия омайващ здрач на юнската вечер. Дребосъчето остана до прозореца и се чудеше какво да прави, но внезапно му дойде нещо наум. Той изтича в стаята на Босе. Оттам еднакво добре можеше да види как ще долети трещерицата, както щяха да видят чичо Юлиус и госпожица Рог от всекидневната.

В стаята беше малко задушно и Дребосъчето отвори прозореца. Той надникна навън и забеляза, че прозорецът на всекидневната също е отворен — към лятната нощ и към света на приказките. Дребосъчето си помисли, че в онази стая седяха чичо Юлиус и госпожица Рог и дори не подозираха, че съществуват трещерици, горките хорица! Те бяха толкова близо до него, че разговорът им се чуваше като тихо ромолене. Колко жалко, че не можеше и да ги види!

Но затова пък видя трещерицата. Ако не знаеше, че това е само Карлсон, а не истинска трещерица, сигурно щеше да му се смръзне кръвчицата, защото да видиш как профучава една трещерица, беше наистина страшно! Дребосъчето си каза, че човек просто би могъл да повярва в съществуването на света на приказките.

Трещерицата прелетя няколко пъти край прозореца на всекидневната и надникна вътре. Каквото видя, очевидно я изненада и дори я възмути, защото тя поклати глава. Още не бе открила Дребосъчето на съседния прозорец, а той не посмя да я извика. Но затова пък настойчиво замаха с ръка и тогава трещерицата го зърна. Тя му махна в отговор и черното й лице се озари от широка усмивка.

Дребосъчето се досети, че чичо Юлиус и госпожица Рог сигурна не бяха я забелязали, защото ромоленето от техния разговор долиташе все тъй спокойно. Но мигът настъпи… Покоят и тишината на лятната нощ бяха раздрани от силен вой. Виеше трещерицата, и то виеше като… вероятно като истинска трещерица, защото през целия си живот Дребосъчето не бе чувал такъв вой и той звучеше, сякаш идеше направо от света на приказките.

След това откъм всекидневната не се чуваше вече никакво ромолене, а пълна тишина.

А трещерицата стремглаво влетя при Дребосъчето и на бърза ръка смъкна от себе си забрадката и пеньоара, избърса саждите от лицето си в пердетата на Босе и вече нямаше никаква трещерица, а само Карлсон, който трескаво натика дрехите и метлата, и всички трещявици под леглото на Босе.

— Можеш ли да си представиш подобно нещо? — каза Карлсон и сърдито заподскача към Дребосъчето. — Би трябвало със закон да се забрани на стари хора да се държат по този начин.

— Защо? Какво правеха? — попита Дребосъчето. Карлсон ядосано разтърси глава.

— Той държеше ръката й! Седеше и държеше ръката й! ръката на Носорога, какво ще кажеш на това?

Карлсон така гледаше Дребосъчето, сякаш очакваше, че от изумление ще припадне, а когато нищо подобно не се случи, изкрещя:

— Не чу ли какво казах! Седяха и си държеха ръцете! Докъде може всъщност да стигне човешката глупост?!!