Сесили фон Зигесар
Това, което искам, е всичко (23)

Изкуството на Дж шашва Н

— Ще ни извините ли? — попита Джени. — Искам да покажа стаята си на Нейт.

Руфъс леко извърна поглед и каза с ужасен акцент:

— Mais oui, bien sur.

Джени забели очи. Баща й имаше навика да приема образа на готин бийт поет, който пуши цигари в бохемско френско кафене, когато пийне повече червено вино.

Крушата не пада по-далеч от дървото.

— Хайде — каза Джени и поведе Нейт по коридора към стаята си. Тя отвори вратата и светна лампата.

Нейт не очакваше да бъде изненадан от стаята на Джени. Останалата част от апартамента беше уютна и претъпкана с мебели, като извънградска вила, която никога не е почиствана, и той очакваше стаята й да е нещо подобно. Но Джени не понасяше белите си стени и чаршафи, напукания таван и голия дървен под, а и беше доста добър художник, така че през последните няколко месеца рисуваше, особено портрети, а любимата й тема беше, разбира се, Нейт. Там имаше шест негови портрета, всеки в стила на различен художник. Имаше Нейт в стила на Моне, Нейт в стил Пикасо, с очи на краката, Нейт в стил Дали, който преминаваше в пудел на тротоара, Нейт в стил Уорхол, с електриково-зелени очи и златиста коса, Нейт в стил Полък, с боя, разпръсната във формата на главата му и Нейт в стил Шагал, където главата му плаваше в нощното небе.

— Харесват ли ти? — попита с надежда Джени, — опитвам се да копирам различни стилове. Най-трудно ми беше с Полък.

Нейт зяпна картините на стената с отворена уста. Не знаеше кой е Полък, нито разпознаваше другите стилове, които Джени беше използвала, но разпозна себе си цели шест пъти и това го накара да се замисли.

— Ето тук прекарвам повечето от времето си — обясни тя радостно. Нейт беше толкова чаровен, докато разговаряше с баща й, че тя го заобича дори повече. Събрала смелост, тя се изправи на пръсти, сложи ръце на раменете му и прошепна:

— Цяла вечер искам да те целуна.

Нейт се вдърви, ама не по оня начин, дето си го мислите.

Да, обикновено би го надървил в такава ситуация, само че сега тъкмо беше получил много ясно видение как Джени прекарва часове в стаята си и рисува тези добри, но много странни негови портрети.

Проблемът беше, че тъкмо й беше казал, че я обича. И в онзи момент наистина го каза от сърце. Но тя сега какво очакваше, да я дефлорира, или какво?

Той я целуна нежно по устата и каза:

— Май скоро ще тръгвам, трябва да си стягам багажа и други такива неща.

Тя се нацупи и каза с поглед, прикован в пода:

— О, моля те, не си тръгвай. Все още нося прашката.

Нейт трябваше да се махне оттам преди тя да е почнала да се разсъблича там, пред художествената си колекция. За късмет, не трябваше да измисля причина, поради която да се измъкне незабавно, понеже в този момент мобилният му телефон звънна.

Той го извади от джоба си и погледна екрана — беше Джереми:

— Хей, къде си?

— Ами тъкмо ще се срещаме в оня бар на „Ривингтън“, дето изхвърлиха Чарли, задето пушеше марихуана на аварийния изход.

— Добре, успокой се — даде нареждане Нейт, понеже си помисли, че ако обаждането е важно, Джени ще го пусне да си отиде.

— А?

— Идвам веднага — каза Нейт. Той затвори и хвана ръката на Джени: — Съжалявам, Дженифър, но наистина трябва да тръгвам. Антъни, Джереми и Чарли са взели някакво гадно екстази и се побъркват. Трябва да ида да им помогна, преди да са свършили нещо лошо.

Джени кимна, а долната й устна трепереше. Нейт заминаваше за Мейн на другия ден и тя нямаше да го вижда доста дни:

— Добре.

— Ще се върна за Нова година, всичко ще бъде наред — каза той и я прегърна.

Тя присви очи и го прегърна по-силно:

— Обичам те.

Не можеше да спре да го казва.

Нейт я пусна, взе плюшената панда от леглото й и я пъхна в ръцете й, като я целуна по носа:

— Ето, мисли си, че съм аз.

След това излезе от стаята и тръгна надолу по коридора. Там заля г-н Хъмфри с благодарности, след което скочи в едно такси и потегли към бара. Щеше да поръча на приятеля си Джереми едно голямо, задето му е спасил задника тази вечер.