Посред нощ се събудих, защото ми беше студено. Започнах по-добре да се загръщам в одеялото и носът ми уцели гъста копринена козинка. Арина. Не мога да кажа, че това много ми хареса. Арина беше единствената от моите котки, която не оставаше равнодушна към физическото и душевното състояние на стопанина си, тоест моето. Казват, че котките усещали отрицателната енергия и непременно лягали точно върху мястото, където я имало, за да я отнемат. Че именно в това те виждали своето котешко предназначение в нашия свят. Не знам, не знам… Не съм сигурен, че е така. Във всеки случай, от петте котарака и котки единствено Арина реагира на моето лошо настроение или някакво заболяване и с грижовността и самоотвержеността на майчица бърза да ми помогне. Фактът, че през нощта тя се бе качила в леглото и бе легнала до главата ми, ме смути и обезпокои. Уж бях в добро настроение, дори бих казал — отлично, не усещах и да ме хваща някаква болест. Защо ли бе дошла?

Тогава с известно закъснение осъзнах, че не ми е студено, а ме тресе. Тоест все пак отнякъде бях пипнал или грип, или настинка. Ах, колко лош момент за боледуване!

Здравият разум изискваше незабавно да стана от леглото и да взема някакво лекарство, за да убия врага още в зародиш. Да, но обичайният човешки мързел, умножен по присъщото на нас, мъжете, небрежно отношение към собственото ни здраве, не ме пускаше и нежно ми нашепваше: лежи си кротичко под мекото топло одеяло, та нали под него ти е толкова удобно и уютно, постарай се да заспиш, престори се, че нищо такова няма, че просто ти се е сторило, а на сутринта всичко ще бъде тип-топ.

Примъкнах Арина към гърдите си, сложих ръка върху топлото котешко гръбче и реших да постъпя мързеливо и небрежно. Да, обаче не — треската е нещо коварно и не минава просто така, дори от близостта на топлокръвно животно. Поизмъчих се още двайсетина минути и все пак станах, помъкнах се към кухнята, за да кипна вода и да разтворя в нея едно от модерните прахчета, дето обещават да убият начаса всякакви прояви на простуда и грип. Тези прахчета системно ми ги доставя Светка Безрядина, която непрестанно се грижи за здравето ми. Полученото вариво се оказа кисело-сладко, и то повече кисело, отколкото сладко, затова му втъкнах една препълнена лъжица ягодово сладко, произведено също от Светка и донесено ми още миналото лято. Видя ми се малко, та добавих още две лъжици. Сега пък ми стана прекалено сладко, така че се принудих да изпия една голяма чаша чай, та някак да нормализирам вкусовите си усещания и да ги уравновеся.

Много скоро почувствах, че съм се стоплил, и бързичко се мушнах обратно под одеялото, по което неспокойно се разхождаше напред-назад милозливата Арина. „Къде ходиш, човече? — четеше се в кръглите й кехлибарени очи. — Ти си болен и трябва да лежиш, за да мога да те лекувам. Бързо в леглото!“ Като поощрение за безупречната й служба й дадох парченце кашкавал, донесено от кухнята. Докато се намествах в леглото, Арина бързо, с мъркане и лекичко хриптене, излапа кашкавала, след което се върна на бойния си пост.

Когато се събудих на сутринта, без да отварям очи, инспектирах собственото си състояние. Все още дишах през носа, не ме тресеше, но пък така се дерях, сякаш в гърдите ми бяха напъхали цял вагон стъклен памук. Ясно, успял съм да докарам нещата до бронхит. Но нищо, не е кой знае какво, средствата за лечение са известни и изпробвани. Мога дори да не се обаждам на Светка, сам ще се справя. За всеки случай пъхнах под мишницата си термометър. Показа 37,6. За сутрин ми се стори множко. Добре че днес е неделя, мога с чиста съвест да се полекувам до утре, а пък после ще видим.

Закусих на две на три, обелих цяла тенджера картофи и ги сложих на огъня. Намерих в запасите си от най-разнообразни нужни и ненужни неща, насъбрали се по шкафчетата, суха горчица, насипах я в дебели вълнени чорапи и ги обух. Половината сварени картофи намачках, поставих ги в платнена торбичка и я наложих на гърдите си, притискайки я с дълъг широк пешкир, след което легнах на дивана, завих се с одеяло, пуснах телевизора и започнах да боледувам — стабилно и както му е редът. От топлото картофено пюре ми се доспа…

Събуди ме телефонът, обаждаше се Валя Семьонов.

— Къртиш ли? — презрително попита той, като чу моето дрезгаво и неразбираемо „ало“.

— Боледувам — отвърнах отмъстително. — Ако се държиш лошо, ще боледувам цяла седмица.

Представих си как моят приятел Валка трепва при тези думи. Когато участъковият боледува или е в отпуск, неговите задължения изпълнява старшият участъков, а именно такъв беше Семьонов, ето защо моята болест щеше здравата да му подреже крилата и да му изяде цялото свободно време, което той с изобретателност и майсторство си осигуряваше, за да печели пари от Мусатов.

— Боледуваш ли? Ами тогава… трябва да се лекуваш — разтревожен, посъветва ме той.

— Трябва — съгласих се аз.

— А ти лекуваш ли се?

— Лекувам се.

— Добре ли се лекуваш, правилно ли?

— Е, както умея.

— Сам ли?

— Сам.

— Сигурно не се лекуваш правилно — дълбокомислено заяви Семьонов. — Че то какво е това лечение сам? За такова нещо е нужна добра компания.

— Ти какво намекваш? — не разбрах аз. — Че трябва да поканя мацки ли?

— Не беее — разсмя се Валка, — можеш да поканиш само мен. Нали се бяхме уговорили днес да се видим и да си поприказваме за онова дело. Забрави ли? С жената съм се разбрал още вчера да не разчитат днес на мен, защото отивам да печеля пари. Е, та какво ще кажеш?

Дявол да го вземе, наистина бях забравил! До снощи, когато седях над документите и пресмятах как са се развивали събитията преди трийсет години, помнех тази уговорка, а през нощта бях забравил и за нея, и за всичко друго.

— Мога да ти донеса лекарства — продължаваше междувременно Семьонов, — да се полекуваме заедно.

— Добре — разреших аз. — Само не се престаравай с лекарствата, аз всичко си имам.

Валка дотича след половин час с две торбички — голяма и малка. В малката, с логото на верига аптеки, имаше стандартен комплект препарати, препоръчвани при бронхит и температура, а в другата, по-голямата, се мъдреше бутилка водка и простичко, но обилно мезе.

— Е, защо така, Валя — упрекнах го аз, разглеждайки така наречените „лекарства“, — нали ти казах, че си имам всичко.

— Аз не търся далавера — гордо изрече моят приятел, — аз съм партньор. Ти и бездруго ще си пиеш своето уиски, а аз си донесох водчицата. Хайде лягай, аз ей сега набързо ще приготвя всичко — и ще започваме.

Като потребител на алкохол Валка беше рядък човек. Можеше да пие по всяко време на деня и нощта, без никакъв риск да се напие. Градусите не го надвиваха, по-точно, надвиваха го едва когато водката беше толкова, колкото той не би могъл да купи с цялата си заплата. Никога не успях да разбера защо изобщо пие, щом ефектът липсва, а той ми отговаряше, че неговата зависимост от водката не е физиологична, а психологическа, и ми даваше за пример хора, които много пушат, но не защото се нуждаят от никотин, а защото са свикнали и няма с какво да си ангажират ръцете. Поставиш ли такива хора в ситуация, при която не бива да пушат няколко часа — те си живеят прекрасно, без дори да се сетят за цигара. Валка, според собственото му твърдение, бил свикнал с обстоятелството, че истинският мъж и истинското ченге трябва непременно да пие водка по всякакъв повод, това е модел на поведение, срещу който той не може да се възпротиви, инак колегите му няма да го уважават.

Започнахме — аз с глътка уиски, Валка — с водка, аз без мезе, а той се подкрепи с късче шунка и маринована краставичка. Докато дъвчеше, Валя угрижено взе да души наоколо.

— Слушай, отнякъде ми лъха на варени картофки…

— От мен е. На гърдите си имам компрес от картофи. Можеш да замезваш с аромата — великодушно му разреших аз.

Известно време незлобиво критикувахме началството. Човек би помислил, че началниците ни са различни и вече десет години не сме имали възможност да ги обсъдим. Да, да, странни създания сме това хората! Или само ние, мъжете? Най-сетне привършихме сладките приказки и минахме непосредствено към въпроса.

— Валя, исках да те предупредя засега да не закачаш онзи следовател — Царков, от Прокуратурата на СССР.

— Защо? — напрегна се Семьонов.

— Ами защото той и без това нищо няма да ти каже — обясних аз и споделих с него резултатите от моите вчерашни размисли.

Щом Н. Н. Царков е водил двете дела, значи е човек изключително доверен и близък на върхушката, а такива хора не предават своите. Той за нищо на света няма да признае, че е фалшифицирал делата по указание отгоре, и няма да издаде човека, който е дал такова указание. Няма да назове и човека, заради чието спасяване са направили всичко това. Ще мълчи като партизанин на разпит. И което е още по-лошо — може да предупреди когото трябва (или обратното — когото не бива) и тогава ние със сигурност нищо няма да научим. Когато работата мирише на чиновнически или партиен елит, макар и с трийсетгодишна давност, необходимо е да се действа много внимателно, защото доста от тези хора още са силни и разполагат с пари, ако не те — децата им, които също не биха искали честта на семейството им да бъде поругана.

Валка ме слушаше и помрачняваше буквално за секунди пред очите ми. Дори забрави да пие водка.

— Ама защо не ми каза всичко това вчера? — ядосано попита той.

— Защото едва снощи стигнах до този извод. Защо? Има ли значение кога съм ти го казал — вчера или днес?

— Аз ходих при него вчера — притеснено промърмори Семьонов.

— При кого ходи?!

— При него. При Царков. Тъкмо исках да ти разкажа как стоят нещата. Той сам ми каза, че е водил и двете дела, та исках и да те изненадам, а ти вече всичко знаеш… Не се получи изненадата. Е, ти си прав, разбира се — той нищо не ми каза. Наруга ме и ме изгони.

Николай Николаевич Царков доизживявал старините си в дом за стари хора и инвалиди. Както успял да установи Валка, със семейството си бил скъсал отдавна и окончателно, защото не искал да се примирява с „духа на печалбарството и интересчийството“, който бил завладял децата и внуците му — те с всички сили въртели бизнес и водели „буржоазен начин на живот“. Николай Николаевич бил яростен привърженик на съветската власт и смятал, че комунизмът не бил построен навреме просто по недоразумение. Пречел американският империализъм, за противостоенето на чиито интриги били нужни средства, сили и време, а далеч не защото идеята била порочна изначално и това било невъзможно по принцип. Овдовелият бивш следовател не желаел да живее под един покрив със своите „продали се на идеалите на капитализма“ потомци, предал апартамента си на държавата и заживял в дома за стари хора. На осемдесет и две години, той бил вече много слаб и болен, придвижвал се с усилие. След прекарания преди няколко години инсулт трудно контролирал едната си ръка, провлачвал крак при ходене и не говорел съвсем ясно, но от друга страна, както се сторило на моя приятел Семьонов, умът му си бил напълно наред.

Царков посрещнал Валентин благосклонно, изнесъл му дълга лекция за това как съвременното общество било изгубило моралните си ориентири и за упадъка на нравите изобщо, оплакал се, че неговият огромен опит на следовател и знанията му не били потрябвали на никого, а колко много интересни и важни за днешното поколение неща би могъл да разкаже… Именно на това място Валка сметнал за правилно да пристъпи към онова, заради което всъщност бил отишъл. И веднага разбрал, че старият следовател много добре си спомня онова дело. По-точно, двете дела: и на маниака убиец Личко, и на самоубийцата Лена Шляхтина. За спомняне си спомнял, но да се разкайва за грехове и да разказва какво точно е станало в действителност Николай Николаевич нямал особено желание. Наистина, отначало той бил самата доброжелателност.

— В нашите кръгове това бе нашумяло дело — бавно и внимателно изговарял думите Царков. — Защото беше изключителен случай: за такива тежки престъпления се бе оказал виновен служител на милицията, и то не редови служител, а от щаба на Градското управление, и то не в някое си там затънтено градче, а в столицата на нашата родина. Позор! Спомням си, че Николай Анисимович Шчолоков, министърът на вътрешните работи, много се бе притеснил. Страшно се срамуваше! Тогава той издаде заповед да се огледа от горе до долу цялата служба по подбора и разпределянето на кадрите, да се разработят нови методически препоръки, набирането на кадри за милицията да се постави на научни основи, та хора като този маниак да не могат да попаднат в нея. В академията дори създадоха специална катедра за разработване на научния подход!

Когато Семьонов опитал да каже, че Личко не е бил психично болен, Николай Николаевич сухо отговорил:

— Това не е мой проблем, а на медиците и съда. Лекарите са поставили диагнозата, въз основа на тази диагноза съдът е признал подсъдимия за невменяем. Лично аз нямах основание да не се доверя на резултатите от експертизата. Но ще ти кажа: дори ако са сбъркали диагнозата, пак трябваше да признаят този тип за болен. Защото съветският милиционер не можеше да бъде престъпник, той трябваше да бъде защитник и образец на морал и нравственост. В противен случай тази история щеше да е мощен удар по цялата наша идеология, а това не можеше да се допусне по никакъв начин. Идеологическото оръжие е най-мощното — всички го знаят.

На въпроса защо при него е попаднало толкова „просто“ дело — като това за смъртта на Шляхтина, Царков дал напълно ясното обяснение, което незнайно защо не бе хрумвало нито на мен, нито на Семьонов:

— Че ти какво искаш? Тя беше важен свидетел по делото на Личко. И имахме основания да подозираме, че някой я е убил като отмъщение, задето е дала показания срещу него. Жена му например или някой роднина или приятел. Дори мислехме, че може да го е направил някой от колегите на Личко. Представи си какъв скандал можеше да се вдигне, ако това се окажеше истина! Щяхме да получим втори милиционер убиец! И пак в столицата. Схващаш ли? Какъв удар щеше да бъде това по престижа на цялата съветска милиция! Ето защо това дело веднага бе предадено горе, за да се избегне разгласяването му. Аз бях водил делото на Личко, познавах материалите, имах пълен списък на всички негови връзки, а именно тях трябваше да отработим на първо място при издирването на евентуален отмъстител. Така че няма нищо чудно, дето делото за смъртта на момичето бе предадено именно на мен. За щастие там нямаше нищо такова, тя наистина се бе самоубила. Но не можехме да рискуваме. Идеология, нали разбираш.

Валка Семьонов не можел да се закълне, че Царков е отговарял на въпросите му радостно и с въодушевление, но все пак отговарял. Ала щом станало дума дали следователят е бил сигурен във виновността на обвиняемия Олег Личко, старецът буквално се вбесил, обвинил приятеля ми в неуважение към старите професионалисти и в прекалено доверие на измислиците на жълтата преса. От яд дори говорът му се затруднил.

— То вие сега на всяка крачка затваряте невинни хора, за нищо я нямате тая работа, защото сте забравили и за чест, и за съвест! В наше време такива неща не ставаха. Знаеш ли какъв беше принципът тогава? По-добре да останат на свобода сто истински престъпници, отколкото да бъде пратен зад решетките дори един невинен. Тъй, тъй, младежо! И да не си посмял да помислиш, че в наше време сме могли да дадем под съд не виновния, а друг човек! Такива неща нямаше и не можеше да има!

След тази гневна тирада Николай Николаевич Царков казал на Валка Семьонов да се пръждосва и повече да не се връща. Валя не успял да потуши конфликта, не намерил подходящите думи, а той изобщо не умее да се извинява, такъв му е характерът. Така че срещата приключила — уви — на висок тон, който не звънтял, а неприятно скърцал. Жалко, че аз едва снощи съобразих за сроковете за предаването на делата в Прокуратурата на СССР. Ако бях схванал това поне ден по-рано и бях успял да поговоря с Валка, той можеше да зададе съответния въпрос на стареца. Интересно как би обяснил той този загадъчен факт на преждевременно „ударно разгръщане“ на дело от явно московски, а не всесъюзен мащаб. Но закъснях и всичко се получи така, както се получи. Сега, ако нещата наистина не са съвсем чисти, Царков ще успее да предупреди заинтересованите хора и дори ние със Семьонов един ден да се доберем до тях, те ще имат готови хубави отговори, солидни и убедителни. Ах, колко жалко! И няма кого да обвинявам, освен себе си — толкова тъпоумен и пипкав човек.

Закахърих се и от мъка изпих една трета от водната чаша уиски. Арина проследи действията ми с неодобрителен поглед. На останалите котки не им пукаше за моето здраве. Те вече отдавна седяха на пода около масата, привлечени от съблазнителните миризми на кашкавал, шунка и пушен салам, и търпеливо чакаха нервите на някого от нас да не издържат. Моите котки отдавна познаваха Валка и се отнасяха към него лоялно, защото неговите нерви все пак не издържаха. Зверовете добре помнеха, че щом се обърна, той току опитва да наруши режима им на хранене и крадешком им пуска парченца вкуснотии. Днес обаче всичко бе различно. Обикновено аз в ролята на домакин от време на време отивах до кухнята да донеса или отнеса нещо, да нарежа, да затопля, но днес солидно и добросъвестно боледувах, полуизлегнат на дивана, за да не ми се смъква компресът, така че Валка просто не можеше да направи нищо, което би убягнало от вниманието ми, дори много да искаше.

— Котките гледат — замислено продума той, взрян някъде в пространството.

— Гледат — потвърдих хладно.

— Искат да ядат.

Абе защо тези участъкови милиционери са толкова жалостиви?

— Нахранени са. Вече получиха всичко, което им се полага.

— Да, обаче гледат… Просто ми е съвестно да преглътна. Да им дам ли?

— Не си го и помисляй. Веднага ще те убия — заканих се аз. — Не ги гледай, те нарочно те измъчват. Дай по-добре да се върнем на нашия въпрос.

Валка с тежка въздишка захапа поредния сандвич. Видът му беше толкова покаян и засрамен, сякаш отнемаше последния залък на гладуващ просяк в сушава година.

— Освен това намерих онзи милиционер — съобщи ми той с пълна уста.

— Кой милиционер?

— Абе онзи, за когото ти е разказала твоята писателка. Дето бил познат на Шляхтина. Намерих пълния списък на хората, които са работили по убийството на колекционера нумизмат, прегледах го, обадих се на всички, които успях да открия. Въобще свърших планини от работа. Тъй като е минало много време, всичко вече се е изтрило от паметта на хората, та трябваше да търся връзки и да видя оперативните документи. С една дума, обиколката на апартаментите в блока, където е станало убийството, са извършили двама души: местният участъков и един оперативен работник от територията. Участъковият е загинал преди много години в автомобилна катастрофа. Така че единствената ни надежда е въпросният оперативен работник. — Семьонов прелисти бележника си. — Юрий Петрович Забелин. Живее в Москва, работи като ръководител на службата за безопасност при банка „Руски кредит“. Какво ще наредиш? Кой ще отиде при него — аз или ти?

— Валя, ама защо ме питаш, сякаш съм ти началник? — възмутих се аз. — На теб ти плащат, не на мен. Така че работи.

— Да бе, аз ще работя, а ти, не щеш ли, пак ще изровиш нещо — напълно резонно възрази той. — И изобщо, защо ме включи в тази работа? Да се беше заел ти. Какво, на теб не ти ли трябват пари? И време имаш повече, нали не си семеен, а не като мен, многодетния баща.

Валка имаше две деца, но смяташе, че това е твърде много за днешните трудни времена.

— Аз не мога да вземам пари от Мусатов — обясних му мрачно.

— Защо? Заради Юля ли?

Като мой близък и стар приятел Валка естествено бе в течение на моето идиотско и напълно неуместно влюбване. Съчувстваше ми, но при това искрено и твърдо беше убеден, че не съм прав.

— Ами да. Тя живее с него, те са едно, разбираш ли? Ако вземам пари от него, ще имам чувството, че ги вземам и от нея. Тоест, сякаш не само той ме е наел, а и тя. А аз не искам да се чувствам нает от момиче, което ми харесва. Не искам да мисля, че тя ме купува.

Семьонов неодобрително поклати глава.

— Ти много усложняваш нещата, Игорьоха. Измисляш си ги едни… и се тормозиш. Бъди по-обикновен и хората ще те чувстват по-близък.

— Да бе — троснах се аз, — особено ти. Просто виждам как палавите ти ръчички посягат към мен, за да докопат малко пари назаем до заплата или до премията. Аз ще ти дам, ти ще ги вземеш, а после ще почнеш да се трепеш, за да постигнеш добри показатели, без които ще видиш премия на куково лято. Не ти ли дадат премия, как ще ми върнеш заема? А сега имаш източник на печалба и съм те отървал от излишни унижения и служебно-нравствени усилия. Така че моята обикновеност ще бъде в твоя вреда, разбра ли?

— Зъл човек си ти — недоволно избуча Валя, — неприятен. Добре, сега ще ударя още сто грама и ще се обадя на този Забелин. Може да успея да си уговоря с него среща за утре.

— Защо не за днес? Нужно ли е да протакаш?

— Неее — поклати глава той, — днес не искам. Толкова хубаво си пием с тебе, грехота е да се прекъсват такива сладки приказки. Слушай, да имаш нещо топло за хапване?

— Имам варени картофи, можеш да ги позапържиш.

— О — оживи се Валка, — това ще ми дойде добре. Сега ще пийна, ще се обадя на Забелин и ще се заема с картофите. Може да нарежа в тях и шунчица, саламче, пържен лучец, а като чукна отгоре и едно яйце — ще си оближеш пръстите! Между другото, изпи ли онзи цяр, дето ти го донесох?

— Изпих го, изпих го — успокоих го аз.

— А не стана ли време да пиеш пак от него? Там пише: на всеки четири часа. Помагал за отхрачването.

— А ти прочете ли указанието? — усъмних се аз.

— Не — призна той, — момичето в аптеката ми каза. А дали не трябва да ти сменя компреса?

Пипнах пристегнатата към гърдите ми торбичка с картофеното пюре. Вече бе изстинало, можех да го сваля. Следващият компрес щях да си сложа за през нощта.

— Искаш ли да ти разтрия гърдите и гърба с водка? — не мирясваше Валя. — Бронхите ти са задръстени от храчки. Илачът помага за отхрачването и трябва да направим така, че да се прочистят. А, какво ще кажеш?

— Слушай, ти откъде знаеш всичко това? — учудих се аз.

— Ами момичето в аптеката ми каза. Попитах я какво се прави против бронхит и тя ме посъветва.

Валка наистина искаше да оздравея колкото може по-скоро, защото, ако се разболеех сериозно… е, с една дума, всичко е ясно. А на него утре му предстоеше да се срещне със Забелин. Разбира се, ако успееше да се уговори с него.

Той придърпа телефона и набра номера. Но тук и двамата ни чакаше удар, за който не бяхме подготвени.

Оказа се, че Юрий Петрович Забелин бил убит преди две седмици при неизяснени обстоятелства.

* * *

Благодарение на чувствителността на моята котка Арина болестта наистина се оказа уловена и смазана в самото си начало, така че в понеделник сутринта вече нямах температура и отидох на работа, като постоянно кашлях гръмовно (настойчивият Валка Семьонов все пак успя да „улесни отхрачването“), но все пак се чувствах съвсем сносно.

Всяка поредица от дни без късмет рано или късно свършва. Ето че и тази свърши. Следователят, който водеше делото по убийството на Юрий Петрович Забелин, се оказа Шурик Вилков — мой и на Валка състудент от задочното ни следване, с когото заедно бяхме овладявали висшите юридически науки. Шурик, доколкото си спомням, имаше ужасно неразбираем говор, което впрочем не му пречеше да притежава остър ум и прекрасно развит усет. Той наистина беше добър следовател, само че за да изглежда такъв и да не разваля впечатлението, трябваше да живее и работи, без да си отваря устата. Учудващо беше, че пишеше протоколи повече от сносно, наистина с правописни грешки, но пък гладко и разбираемо, докато устната му реч беше нетърпима. Самият Шурик си знаеше този недостатък и го обясняваше с обстоятелството, че като дете твърде малко общувал с околните. Толкова силно заеквал, че се стеснявал да говори, още повече че съучениците му се присмивали и си правели майтапи с него, а родителите му, вместо да заведат момчето при специалист, просто зарязали проблема — сиреч, дефектно излезе детето, какво да се прави. На около петнайсетгодишна възраст съвършено случайно попаднал в ръцете на логопед, който го отървал от заекването, но все пак вече бил изпуснал доста години разговорна практика и това си личеше и до ден-днешен. Вилков изобщо не признаваше съществителните, предпочиташе да ги заменя с местоименията „той“, „тя“ и „това“, както не си даваше и труда да употребява прилагателни, а просто ги заместваше с ефектни мимики и жестове.

— Те му се обадили, казали — фирма „Мосгаз“ обикаля да проверява, трябва достъп до там, е, и той отишъл, отключил, а той бил проснат там, вече тридневен…

След уточнение се разбра, че „те“ са съседите, първият „той“ е хазяинът на апартамента, а под „там“ се подразбираше самият апартамент, в който бил убит и открит вторият „той“ — Юрий Петрович Забелин.

— А защо тридневен? — учуди се Семьонов. — Какво, никой ли не го е търсил? Нима никой не е разбрал, че човекът е изчезнал? Не е бездомник все пак, има приличен вид.

— Ами тя заминала от Москва, а тези сметнали, че по работа, той говорел нещо такова, че трябвало да се отиде да се види на място, така че те решили, че е заминал…

В превод на общоразбираем език тази тирада означаваше, че съпругата на Забелин отсъствала от Москва, а в работата му всички смятали, че той е заминал да инспектира някакъв филиал в друг град. Наистина неведнъж опитвали да се свържат с него, но на мобилния му телефон отначало никой не отговарял, а после се оказал изключен (вероятно, когато се е изтощила батерията). Тогава — на втория ден от отсъствието на Забелин от работа — се обадили във въпросния филиал, откъдето отговорили, че Юрий Петрович не бил идвал при тях, макар че наистина се канел да отиде. Подчинените помислили, че ръководството го е ударило на живот — в смисъл на водка и жени (на всеки се случва!), и се зарадвали на свободата и безконтролността, докато началството на Юрий Петрович за всеки случай проверило болниците и моргите и като не открило Забелин, се поразтревожило и съобщило в милицията. От милицията не проявили ентусиазъм и казали да чакат. Не се наложило да чакат дълго — още на следващия ден Юрий Петрович бил намерен съвършено и окончателно мъртъв, застрелян с пистолет, но не у дома си, а в апартамент, който бил наел няколко дни преди смъртта си. Съседите не били чули нищо интересно — нито шум от кавга, нито изстрел, и стигнали до извода, че е било стреляно с пистолет със заглушител. Моментално намерили хазяина, но неговите показания не хвърлили никаква светлина върху събитието. Той бил дал апартамента под наем чрез агенция за недвижими имоти, всичко както си му е редът, с договор за наем и готовност да плаща данък върху доходите. Бил се регистрирал в договора със собственото си име и с паспортните си данни. Тоест нищо скрито-покрито, никакви фалшиви имена и подправени документи. За какво му бил на Забелин апартаментът — това никой не знаел, но първото, което хрумва на човек в такива случаи, е жена. В апартамента били намерени нови, още с опаковката, тоалетни принадлежности, хавлии и комплект спално бельо, както и остатъци от продукти, отворени и неразпечатани бутилки с алкохол, бонбони, бисквити, плодове. Създавало се впечатление, че Забелин е очаквал да му гостува именно дама, и то я е чакал не за делови разговор, а за романтична среща. Дамата е дошла, хапнала, пийнала, застреляла е Юрий Петрович и благополучно се е оттеглила, без да стигне до интимност: спалното бельо и хавлиите си стояли в пакетите неизползвани. Две седмици следствието си блъскало главите над въпроса: коя е дамата, заради която покойният е наел апартамент, където е смятал да свие любовно гнездо? И отговор все още нямало. А всъщност тази дама се явявала първа и главна заподозряна.

— Шурик, а ти поне имаш ли някаква идея за какво й е било на дамата да убива Забелин? — попитах аз. — Има ли някакъв мотив?

— Един дявол знае — изчерпателно отговори Вилков.

Трябва да отбележа, че Шурик произнасяше цялостно устойчивите идиоматични изрази, пословиците и поговорките, без да променя или пропуска нито една дума.

— Едва ли е с цел обир — продължи той. — Там нямаше нищо такова, то не е негово, а у него, каквото е имало, си е останало.

С други думи, в самия апартамент не е имало нищо ценно, тъй като хазяите са го подготвили за даване под наем, а наемателят не е успял да занесе нищо (а може и да не се е канил да носи). У убития е била намерена солидна сума пари, тоест престъпникът (или престъпниците, или престъпницата) не се е съблазнил.

— А какво казват експертите? — продължих да разпитвам аз.

— Пръсти колкото щеш. И съдове… — Шурик показваше с устни и ръце нещо, което можеше да се преведе като „използвани и неизмити“.

Хубав престъпник му се беше паднал, от нищо не е имал страх. Оставил бе отпечатъци от пръсти, от устни, образци от слюнка. Какво можеше да означава това? Той (а най-вероятно — тя) убива Забелин, изпада в паника, губи самообладание и побягва от местопрестъплението, като оставя следите от своето пребиваване неунищожени. Но има и друг вариант: този човек не се страхува, защото знае, че няма начин да го открият. Каква полза от следи, ако после няма да има с какво да се сравнят? А убиецът е бил сигурен, че милицията няма да има с какво да сравнява. Върху него никога няма да падне подозрение, нещо повече — той никога няма дори да попадне в полезрението на следствието. Защо няма да попадне? Защо никой няма да го заподозре? Та нали в такива случаи следствието се взира най-подробно в целия кръг познати на убития — и близки, и далечни. А убиецът какво — сигурен е, че по никакъв начин няма да се взират в него ли? Защо?

Защото не фигурира във въпросните кръгове. Защото е скорошен познат, за когото никой не знае. Защо не знае? Защото е жена, потенциална или вече осъществена любовница, която Забелин още не е запознавал с никого и за която не е разказвал на никого.

Ето такъв приблизително беше ходът на разсъжденията на следователя Вилков. Добре че ние със Семьонов отдавна бяхме се научили да разбираме неговата своеобразна реч и макар и с известно усилие, доста ловко се промъкнахме през купищата местоимения, накъсани фрази и изразителни жестове.

— А какво казват близките приятели? — поинтересува се Семьонов. — Та той трябва да им е разказал за новата си мадама. Е, може в началото да не я е показал, но на човек просто отвътре му идва да се похвали. Или какво?

— Или такова — сви рамене следователят. — Двама са. Той изобщо си бил голям коцкар, разбирал от красивото, но си траел, не ги показвал. И изобщо се пазел. Никакви такива, всичко както си е редно, да не се чуе и види. Хванел ли си нова, хоп — апартамент. Казал им, вярно, но така, в общи линии. Запознах се значи и така де, нали, но нищо съществено.

Тоест покойният Забелин имал двама близки приятели, на които казал, че се е запознал с интересна жена, но засега не форсирал събитията, изчаквал. Юрий Петрович бил крайно предпазлив, гледал да не върши лекомислени постъпки, за да не го разкрият жена му или общи познати. Когато започвал нова връзка, наемал жилище и не водел никакви други жени в това жилище. Нова приятелка — нов апартамент. Никакви сцени и нежелателни срещи.

Седяхме до прозореца в не много скъпо питейно заведение, бавно похапвахме мезета, пийвахме тръпчива тъмна бира и току поглеждахме към улицата, наблюдавайки минувачите. Точно пред нас се мотаеше неспретнато човече с жалки поувехнали розички в огромна чанта, които се опитваше да пробута на всички минаващи покрай него двойки. Тоя човек се мяркаше пред очите ни отдавна, но едва сега ние с Вилков едновременно погледнахме към него, после срещнахме погледите си. Изглежда, ни бе споходила една и съща мисъл, разликата беше, че в моята глава бе узрял въпрос, а Шурик вече бе намерил отговора.

— Глупак! — ядосано се тросна той и яростно смачка цигарата си в пепелника.

— Кой? — не разбра Валя Семьонов.

— Кой, кой… Аз. Аз съм глупак.

Значи в апартамента, където е загинал Забелин, е нямало цветя.

— Ей, голям глупак излязох — продължи да се тръшка Шурик. — Две седмици отидоха на вятъра. Пак добре, че ми просветна.

Нашият приятел притежаваше едно забележително качество: беше самокритичен и се ругаеше толкова страстно и безпощадно, че на всички околни им се приискваше начаса да започнат да го съжаляват и уверяват, че нищо страшно не се е случило.

Семьонов местеше учудените си очи ту към Вилков, ту към мен.

— Не разбрах, момчета, за какво става дума?

Шурик обясни, доколкото можа. Смисълът на неговите обяснения се свеждаше до догадката, че щом — според уверенията на приятелите му — Юрий Петрович Забелин е ухажвал дамите грамотно и красиво, то за интимната среща са били нужни не само чисти хавлии и спално бельо, не само плодове, леки мезета, десерти и шампанско, но и цветя. Задължително цветя. А цветя не е имало. Едва ли дамата убийца си ги е взела за спомен. Дори да е било така, би останала ваза с вода, а там е нямало никаква ваза — нито със, нито без вода.

— Значи е бил мъж, а не жена — потиснато констатира Шурик. — И касовите бележки… Нали проверихме, от същия ден са. Обаче не е разопаковал нищо, само кльопачката и пиячката…

Разшифровката на текста гласеше, че намерените в апартамента касови бележки са били проверени — Забелин е направил покупките в деня на смъртта си. При това той не е очаквал дамата същия ден или я е очаквал, но по-късно, защото изобщо не е бил готов за нейното посрещане: нито тоалетните принадлежности, нито бельото са били разопаковани и поставени по местата им. Той обаче е пил и ял с някого. С кого? Кого може да е довел в апартаментчето, предназначено за любовни наслади? Близък приятел? Двамата свидетели отричат това, твърдят, че Юрий Петрович никога не ги е канел в тези наети апартаменти. Внезапно срещната жена? Бивша любовница, която е срещнал случайно на улицата или в магазина и си е направил експеримента „хваща ли ръжда старата любов“? Или съвършено нова позната, достъпна и разполагаща със свободно време? Защо не? И такива неща се случват: запознаеш се, замайва ти се главата, тя е съгласна, свободният терен е наблизо — и не се удържаш от съблазънта. Но защо една нова позната ще го убива? Какъв е мотивът? Не може да е обир: парите на Забелин са си останали в портфейла му. Ами бивша любовница? Може и да го е убила, особено ако навремето са се разделили с лошо и тя е стаила обидата си. Опитах се да си представя такава бивша любовница, която се разхожда из града с пистолет със заглушител. Дали защото фантазията ми е бедна, или съм нещо глупав, но нищо не излезе. Не успях да обрисувам подобен образ.

За сметка на това изникна една идея и аз реших да я проверя.

— Родителите на Забелин живи ли са? — попитах Вилков.

— Само майка му — завъртя глава Шурик. — Живее отделно. Злобно бабе — бррр!

— А ако аз поговоря с нея?

— Защо? В моето дело ли искаш да се намесиш?

— Стига де, в никакво дело не искам да се намесвам. Каквото е твое, си е твое, а моето си е мое. Преди трийсетина години Забелин е познавал едно момиче, та си помислих, че може би майка му я помни. Разрешаваш ли?

— Преди трийсет години той вече е бил женен. — Шурик назидателно вдигна пръст. — Така че едва ли. Нали е бил предпазлив.

— За опит пари не искат. Я си представи, че…

— Добре бе, давай — милостиво разреши той, — но после всичко ще ми разкажеш.

— То се знае — обещах честно.

* * *

Следователят Вилков не беше свидлив и щедро сподели с нас цялата информация, разбира се, в разумни рамки. Уликите, следите, доказателствата и мероприятията по издирването на престъпника слабо ме интересуваха, може да се каже — никак не ме интересуваха, но пък измъкнах от Вилков всичко, което засягаше самия Юрий Петрович Забелин.

Животът на покойния ми се стори ярък и бурен. Роден в Москва, минал през казарма, завършил Висшата милиционерска школа и станал оперативен работник. Специализирал се в разкриването на престъпления, извършвани от непълнолетни. Работил в Управлението на вътрешните работи във Фрунзенски район на Москва, после получил повишение и преместване на „Петровка“. В края на седемдесетте — ново повишение и преместване в Главното управление при Министерството на вътрешните работи на Русия. Буквално след година бил изпратен в голям областен център на длъжността заместник-началник на Градското управление на вътрешните работи. Просто невероятна за онези времена кариера. Интересно, кой ли го е издигал така? Или той наистина е бил невероятно ценен служител?

По-нататък Юрий Петрович растял в кариерата с умерена скорост — сменял длъжности, на някои се задържал по-дълго, на други — съвсем кратко, но те, както си е нормално, били все по-високи. През деветдесет и пета излязъл в запаса, върнал се в Москва и намерил поле за изява като организатор на служби за безопасност в бизнеса. Започнал от малка фирма, където го взели с радост, защото имал солидни връзки в Министерството на вътрешните работи и можел да се окаже много полезен, последвала по-голяма фирма, сетне още по-голяма, докато накрая стигнал до банка „Руски кредит“. Тоест в сферата на частния бизнес кариерата на Юрий Петрович се развивала съвсем обикновено, без необясними и учудващи скокове и странни падения.

Забелин се оженил рано — на двайсет и три години, на двайсет и пет му се родил син, докато второто дете — дъщеря — дошло много по-късно, когато Юрий Петрович бил почти на четирийсет. Синът бил вече голям и самостоятелен, живеел отделно от родителите си и се занимавал с някакъв бизнес, дъщеря му учела в Англия. Жена му, която в съветско време скучаела с балансови отчети и тем подобна счетоводна документация, след перестройката се оказала притежателка на една от най-търсените професии и в момента процъфтявала в креслото на финансов директор на голяма търговска мрежа. С една дума, заможно и във всяко отношение благополучно семейство.

Въоръжен с тези знания, аз тръгнах да търся майката на Забелин — Инеса Инокентевна. Не очаквах лесен разговор с жена, погребала преди десет дни единствения си син. Не можех да възложа тази среща на Валя Семьонов. Тоест, ако трябва да съм откровен, опитах се, но Валка направи ужасна физиономия, размаха ръце и започна да ме уверява, че всичко ще изпорти, защото никак не го бивало да разговаря със стари хора, нямал търпение да изслушва тяхното безкрайно мърморене, морализаторство и далечни позовавания на историята, придружени от думите „а по наше време“; започвал да се дразни, да се нервира, да нагрубява и се опитвал да претупа разговора. Знаех, че Валка не лъже, той действително не се отличава със спокойствие и търпение и не умее да намира общ език с възрастните хора, но пък, от друга страна, би могъл и да се постарае срещу парите, които му плащаше Андрей Мусатов. Но мисълта, че може да провали всичко, както при разговора с бившия следовател Царков, ме накара да се заема с тази работа лично.

Инеса Инокентевна никак не се учуди на моето обаждане и молба за среща — тя беше съвсем наясно, че при разследването на обстоятелствата около смъртта на сина й служителите на милицията ще я посещават неведнъж и дваж.

Отвори ми висока суха старица, изправена и корава като железен прът, облечена цялата в черно, със сбръчкано лице и помръкнали зачервени очи.

— Влизайте — глухо изрече тя и ме въведе в апартамента.

Огледах се. Дааа, очевидно Юрий Петрович се бе грижил за майка си прекрасно. Не знам колко я бе обичал, но явно не му се е свидело да я осигурява материално. Мебелите бяха скъпи и удобни, паркетът грееше, прясно лакиран, вратите на стаите бяха от истинско дърво и с красиви дръжки. Но онова, което ме учуди най-много, беше идеалната чистота, каквато рядко се среща в жилищата на самотни стари хора. Разбира се, те се стараят да ги поддържат, но годините си казват думата и човек невинаги може да се наведе, за да почисти праха и боклука от ъглите и под мебелите, страх го е да стъпва на стол, за да избърше горните рафтове и повърхности на шкафовете, защото краката не го слушат и му се завива свят, а и зрението вече не е същото, за да види всяка прашинка и боклуче. А тук моят нос на непушач не усети и най-нищожна миризма на прах или застояла мръсотия. Реших да не крия учудването си, още повече че това можеше да се окаже добро начало за разговора.

— Невероятно! — възкликнах. — Тук цари направо стерилна чистота. Рядко се срещат така добре поддържани жилища.

— Това не е моя заслуга — сухо отвърна Забелина. — Имам домашна помощница, много добро момиче, старателно. Юрочка, синът ми, настоя, макар че спокойно бих се справяла и сама. Той много се грижеше за мен. — Тя изхлипа, но бързо се овладя. — Заповядайте, седнете. — И ми посочи с царствен жест единия от двата фотьойла, поставени от двете страни на малка масичка с инкрустации.

Самата Забелина седна в другия фотьойл срещу мен — изправен гръб, високо вдигната глава.

— Слушам ви. Какво друго искате да ви кажа за Юрочка?

— Ако нямате нищо против, бих искал да поговорим за неговата младост. По-точно, моля ви да ми разкажете как живеехте, когато бяхте малко над петдесет. Как се ожени Юрий Петрович, какви бяха отношенията ви със снаха ви, как се роди вашият внук, как се развиваше служебната кариера на сина ви и така нататък.

— Това има ли отношение към смъртта му? — леко високомерно попита Инеса Инокентевна.

— Към смъртта на един човек има отношение целият му живот. Много е важно да сме наясно какъв човек е бил, как се е формирал като личност, в какво семейство е израснал, какви са били родителите му, за да разберем защо днешният му живот е стигнал до там, че някой да поиска да го убие. Съгласна ли сте с мен?

Едно от правилата, които си бях съставил през годините работа в жилищния сектор, гласеше: никога не питай събеседника си дали те разбира, винаги питай съгласен ли е с теб. Въпросът „Разбирате ли?“ може да прозвучи оскърбително — особено ако човекът не е млад, или обратното — ако е твърде млад. Въпросът за съгласие или несъгласие звучи по съвсем друг начин и веднага придава на разговора равнопоставеност. Нещо повече, създава се впечатление, че аз признавам възможността да не съм прав и се интересувам от мнението на събеседника ми по този въпрос. Тоест отношението ми става по-уважително и следователно предразполага към искреност и доверие.

Моят ход се оказа правилен и въпреки мъката, преживяна наскоро, Инеса Инокентевна на драго сърце се задълбочи в спомени за времената, когато Юрочка е бил млад, едва започвал семейния си живот с жена си — Ирочка, а самата Забелина била жена в разцвета на силите си, със солидно положение (главен лекар в детска поликлиника) и любящ съпруг. Тя разказва дълго и с удоволствие, дори очите й просветляха. От време на време по бузите й започваха да се стичат сълзи, но Забелина не беше от хората, на които сълзите пречат да говорят. Тя плачеше и продължаваше да разказва, като бършеше очите и страните си със снежнобяла кърпичка с избродиран с розови конци монограм.

Аз за никъде не бързах и слушах внимателно. До тук Забелина не беше казала нищо интересно и ценно, явно щеше да се наложи да задавам въпроси, но и през ум не ми минаваше да я прекъсвам. Нека се изприкаже, нека се порадва на чуждото внимание към живота й, тогава ще стане много по-леко да се разговаря с нея. Тя непременно ще отговори на въпросите ми — дори ако й се сторят неприятни, ще отговори просто от благодарност, задето съм я слушал търпеливо и със съчувствие.

Когато разказът й стигна до мястото какъв чудесен и верен съпруг е бил Юрий Петрович, аз се намесих с първия си въпрос:

— Значи вашата снаха — Ирина, никога не е вдигала на съпруга си скандали от ревност?

Разбира се, можех направо да попитам изневерявал ли е Юрий на жена си, но това щеше да прозвучи грубо, сякаш го подозирам в нещо неблагочестиво, а така излизаше, че по-скоро съм склонен да вярвам в лошия нрав на жена му. Когато разговаря с майка, току-що изгубила сина си, и то толкова възрастна, човек трябва да си подбира изразите.

— Ира ли? О, тя беше ужасно ревнива, просто ужасно. И сега си е такава. Но Юрочка никога не й е давал повод. Тя постоянно вдигаше скандали, но винаги сама си измисляше поводите. Юрочка никога не би си позволил някакви волности.

Е, че как иначе — синът е ангел, снахата — глупачка. Типична картинка. Интересно, ако някой ден се оженя, дали и с маминка ще е същото? Подозирам, че ще бъде точно така.

— Разбирам за какво говорите — закимах аз умно, — защото Юрий е работил по престъпления, извършени от непълнолетни, а аз много добре знам как става. Хванеш младо момиче в провинение, поработиш с него, обясниш му, посочиш му правия път, откъснеш го от лошата компания, то ти е благодарно — и не щеш ли, влюбило се в теб до уши и те преследва, и ти се обажда вкъщи по телефона, и те причаква на входа. Ако си поговориш с девойчето строго и прямо, може да се обиди и да извърши разни глупости просто за да те ядоса. И трябва някак да се измъкваш. А на нашите съпруги това невинаги се харесва. Нали?

— Точно така е. Именно така се случваше често и с Юрочка, а Ира не искаше да го разбере и му правеше сцени. Само да поздрави или просто да кимне на младо момиче на улицата или в киното, Ира започваше бясно да ревнува, да разпитва коя е тази и какво иска, сърдеше се и по няколко дни не говореше на Юра. Просто не си представям как го е понасял той!

— Сигурно вие и съпругът ви сте му били силна подкрепа — предположих аз лицемерно. — Защото е много важно да се разбираш с родителите си, когато имаш дрязги със съпругата. Винаги имаш с кого да поговориш, кому да се оплачеш, кой да ти съчувства. Та това е непоносимо: да живееш с жена, която не ти говори! И мълчи по цели дни. А щом край теб са любящите родители, ти е много по-леко, има на кого да си излееш душата. Съгласна ли сте?

Има си хас да не беше съгласна! Тя бе съгласна до такава степен, че веднага започна да ми демонстрира колко силно Юрочка се доверявал на майка си, колко разчитал на нейната съчувстваща душа, за да сподели проблеми, които не можел да разкрие пред своята елементарна и ревнива съпруга. И ето че се появиха разкази за разни Светочки, Женечки и Риточки — толкова мили момичета, с които Юрочка дружал платонично, но бил принуден да крие тези приятелства от Ира и постоянно молел майка си да му бъде „параван“. Аз непрекъснато очаквах в разказите да се мерне поне една Леночка, но така и не дочаках. Трябваше аз да я подтикна.

— Сигурно Юрий е бил много притеснен, когато се е случило нещастието с Леночка? Нали са били приятели…

Втурнах се напосоки, надявайки се на късмета си.

— С Леночка ли? Нещастие? — Редките старчески вежди се повдигнаха. — Какво имате предвид?

— Говоря за Леночка Шляхтина. Сигурно си спомняте, Юрий Петрович е имал такава позната. Елена Шляхтина, работела е в сладкарската фабрика. Наистина ли не си спомняте?

— Не — твърдо отговори Забелина. — Не се сещам за никаква Леночка. Как, казахте, е фамилното й име?

— Шляхтина.

— Не — повтори тя още по-категорично. — А какво се е случило с нея? Споменахте за нещастие.

— Тя се е самоубила, хвърлила се е от покрива на шестнайсететажен блок.

— Какъв ужас! И защо? Сигурно от любов?

— Не знам — свих рамене аз. — Това е било отдавна, през седемдесет и шеста година. Мислех, че може би вие знаете защо е постъпила така.

— От къде ще знам аз?

— Надявах се Юрий да ви е разказвал.

— Защо е трябвало да ми разказва? Защо изобщо смятате, че той се е познавал с нея?

Забелина не се ядосваше, а искрено недоумяваше и аз разбрах, че тя не лъже и нищо не крие. Синът й не й бе говорил нищо за Лена Шляхтина. И какъв е тогава изводът? Ами изводите са два: или той наистина не се е познавал с нея, тоест тогава на улицата Шляхтина е поздравила не него, а другия милиционер, който вече отдавна не е между живите; или Юрий Петрович Забелин е общувал с Шляхтина, но както се казва, не на интимна основа, а делово, така че не е сметнал за нужно да разказва за тези отношения на майка си, та тя да му става параван пред ревнивата съпруга. Да можех да узная каква „делова“ основа за общуване може да имат оперативен работник, специализиран в престъпления, извършвани от непълнолетни, и работничка в сладкарска фабрика…

Я да излъжа още веднъж.

— Работата е там, Инеса Инокентевна, че вашият син е разказвал тази история на приятелите си. Говорил им е, че добре е познавал Лена Шляхтина. Разпитвам ви толкова подробно именно за нея, макар че Юрий Петрович е дружал с доста момичета, защото в следствието се появи версия, че са го убили като отмъщение заради Елена. Може би тя е обичала сина ви, много го е обичала, но той е бил верен съпруг и не е отвърнал на чувствата й, тогава тя, след като не е получила взаимност, се е самоубила. А сега някой е решил да отмъсти на Юрий Петрович, понеже го е сметнал виновен за гибелта на Елена.

— Така ли мислите? — попита някак вяло Забелина.

Очаквах бурна реакция, но явно моите лъжи не я въодушевиха. Очевидно нещо в моите разсъждения не й бе харесало по принцип и тя не пожела да се задълбочава в обсъждането на този въпрос.

— Смущава ли ви нещо в тази версия? — попитах направо. — Неправдоподобна ли ви изглежда?

— Абсолютно неправдоподобна — хладно изрече тя. — Ако някое момиче е било толкова силно влюбено в Юрочка, аз непременно щях да зная. Той обезателно щеше да сподели с мен, да се посъветва как да постъпи, как да изгради отношенията си с нея. Той много се доверяваше на моя житейски опит…

По-нататък можех временно да не слушам, защото Инеса Инокентевна добросъвестно се заблуждаваше и представяше желаното за действително. Не ме смятайте за циничен, но аз още не съм срещал сред милиционерите човек, който да се доверява на житейския опит на своите родители. Изключение правят само потомствените милиционери, които понякога се съветват с родителите си по професионални въпроси.

Ала ме споходи една мисъл… Вярно, хранех слаба надежда, почти никаква, но трябваше да опитам. Да взема от Забелина снимка на сина й отпреди трийсет години и да я покажа на Мая Виталевна Истомина. Ами ако тя познае на нея човека, който на улицата се е поздравил с Шляхтина? Или обратното — ако ми каже със сигурност, че това не е той? Та нали беше сигурна, че не е бил Личко, защото Личко приличал на Юл Бринър и тя никога не би го забравила и с никого не би го сбъркала. Ами ако се окаже, че и младият Забелин прилича на някой популярен в онези години киноактьор? Тогава Мая Виталевна определено „ще си го спомни“ или „няма да си го спомни“.

Дочаках пауза и попитах за снимки от онези години, които особено ме интересуваха. Инеса Инокентевна с готовност ме заведе в друга стая, посочи висок библиотечен шкаф и ме помоли да сваля албумите от най-горния рафт. Наложи се да изгубя още близо половин час, през който ме влачеха на каишка през детските и юношеските години на Юрочка Забелин с подробности от неговия ученически, пионерски и комсомолски живот, от съботници, неделници, културни и туристически походи, семейни почивки в Крим и на вилата, както и от службата му в редиците на въоръжените сили.

А ето ги и седемдесетте години, първата „офицерска“ снимка на Забелин за личното му досие след завършването на Висшата милиционерска школа. Множество сватбени снимки — и професионални, и любителски. Младата, в бяла булчинска рокля Ирина Забелина беше истинска красавица, впрочем Шурик Вилков твърдеше, че и до ден-днешен си била много ефектна дама. Инеса Инокентевна прегърната със съпруга си, и двамата весели, усмихват се, греят от щастие. Юрий Забелин — симпатяга с открито приятно лице и прекрасна спортна фигура.

И отново съботници, неделници, както и масови мероприятия, на които връчват нещо на Забелин. Вероятно грамоти за успехи в работата.

— Юрий очевидно е бил първенец в работата си? — полуутвърдително питам аз.

— Да, постоянно го награждаваха служебно — ту с грамота, ту с премия, ту с почетен знак. Ето вижте, това е първият секретар на Фрунзенския районен комитет на партията, награждава го с почетен знак. Виждате ли? А ето тук Славик Ситников връчва на Юрик грамота за успехите му в борбата с престъпността сред непълнолетните.

Добре де, първият секретар на районния комитет — ясно, а кой е този Славик Ситников? И защо първият секретар бе назован по длъжност, а Ситников — по име? Да не би да му е бил приятел? Трябваше да попитам.

— Приятел — неопределено махна с ръка Инеса Инокентевна. — То това приятел ли е? Навремето бяха много близки, цялото си свободно време прекарваха заедно, Юрочка вечно го водеше вкъщи да го нахраним, защото Славик беше от бедно семейство, постоянно беше гладен, макар че работеше в Градския комитет на комсомола. А сега се е надул и не се вясва, сякаш не са били никакви приятели. Аз и на врага си не бих пожелала такъв приятел.

— Но от къде знаете, че се е надул, щом не се вясва? Може съвсем да я е закъсал, да бедства или да се е пропил и просто да се стеснява. И това се случва. А може вече да е умрял.

— Да бе, как не, умрял! — Очите на Забелина сърдито заблестяха и аз неволно си спомних характеристиката, която й бе дал Шурик Вилков: „злобно бабе“. — Вече на два пъти съм го виждала по телевизията. Процъфтява Славка, голям началник е в някакво министерство… на икономиката ли, на финансите ли…

Какво пък, ще запомним Вячеслав Ситников от Градския комитет на комсомола. Близък приятел в средата на седемдесетте. Ако нещо е свързвало Забелин с Елена Шляхтина, Ситников може да знае за това.

А по-нататък снимките рязко намаляха и на тях се виждаха предимно Инеса Инокентевна със съпруга си и внуците.

— Това е, след като Юрочка и Ира получиха апартамент и се преместиха — поясни Забелина. — Разбира се, не ми взеха старите снимки, оставиха ги тук, но вече не ни носеха новите, пазеха си ги вкъщи. Ето, подаряваха ни само снимки на внуците.

Хм… Как го каза тя? „Оставиха ги тук“. Значи се намирам в същото жилище, в което е минала младостта на Юрий Забелин, в което той е довел младата си съпруга и което е напуснал, когато двамата са получили нов апартамент. Интересно, как са го получили? Чакали ли са ред? Нещо се съмнявах. Доколкото успях да се огледам, тук имаше достатъчно място — три стаи, прилична квадратура, така че младите Забелини може да са били поставени в списъка на чакащите едва когато се е появило дете, но и това е съмнително. При две стаи — да, можело е, с доста силни връзки, но при три — едва ли. Две съпружески двойки и едно дете в три стаи е било съвършено нормално за онези времена. Но даже да са успели след раждането на сина и внука да се намърдат в списъка на чакащите за подобряване на жилищните условия, щяха да стоят в него десетина години, та дори петнайсет. Добре си представям системата на получаване и разпределяне на жилищата в годините на съветската власт, защото, както вече съм споменавал, работя в жилищния сектор, тоест с хора, които живеят в конкретен апартамент, а всеки апартамент си има история, която ми е добре известна.

— А кой получи апартамент — Юрий или Ирина?

— Ама разбира се, че Юрочка! Какво можеше да получи Ира? Младши икономист в планов отдел на някакво жалко заводче. Смешна работа! За изключителни успехи в работата дадоха апартамент на Юрочка — гордо заяви Забелина.

Доколкото съм информиран, в нашето родно министерство за изключителни успехи в работата са давали апартаменти без ред само на генерали, и то не за успехи, а защото са били генерали. И после, формулировката „без ред“ означаваше, че опашка все пак е имало, тоест Забелин се е изхитрил някак да се вреди на нея. Как? Може би с помощта на същата тази голяма клечка, която е тикала неговата служебна кариера в нужната посока?

Трябваше да намеря някаква деликатна форма, за да облека в нея въпроса, който смятах да задам на Инеса Инокентевна, без да обидя старицата, ревностно бранеща репутацията на сина си.

— Вашият син има толкова грамоти, поощрения, ето, дори апартамент са му дали за добра работа — казах замислено. — Сигурно ръководството много го е обичало — и служебното, и партийното, нали? Добрите служители винаги са обичани.

Ето, ето сега тя трябва да каже, че Юрочка е бил покровителстван от… или подпомаган от… или много е бил обичан и ценен от… и да назове някоя висока длъжност…

Но не. Забелина не каза нищо такова. Тя само ме погледна печално и леко учудено.

— Прав сте — каза тя тихо, — добрите служители трябва да бъдат обичани и ценени. Юрочка направи блестяща кариера, защото беше достоен за своите длъжности.

Тя отново се разплака и аз разбрах, че повече няма да науча нищо съществено. Но не забравих да поискам снимката на младия Юрий Забелин.

Още същата вечер се самопоканих у Мая Виталевна и й показах снимката. Тя я гледа дълго и втренчено и накрая с тежка въздишка ми я върна.

— Не си спомням — уморено изрече тя, свали очилата си за четене, прикрепени към синджирче, и си сложи другите, за късогледство. — Гледам това лице и не мога да кажа виждала ли съм го някога или не. Дори приблизително не си спомням онзи човек: блондин ли беше или брюнет, слаб или пълен, висок или нисък.

— Но той определено е влизал във вашия апартамент, когато са убили колекционера. Били са двама: единият е бил участъковият милиционер, а другият — ето този, от управлението.

— Не — поклати глава тя, — не помня. Спомням си самата ситуация, но лицата… Не.

Пълен провал.

Но нищо, имам в резерв Вячеслав Ситников. Трябва да се разбера с Мусатов, да му обрисувам ситуацията и ако той е готов да плаща, да възложа на Валка Семьонов поредната задача. Да потърси „Славик, който се е надул и не се вясва“. Може пък този Славик да знае повече от майката на Юрий Петрович.

* * *

Следователят Александър Иванович Вилков не беше запален по работата си, приемаше я като даденост, с която трябва не просто да се примири, но и максимално да се приспособи към нея. Вършеше всичко добросъвестно, без откровено претупване, понякога дори изпитваше интерес, който от време на време много се засилваше, особено когато се появяваше възможност да направи нещо такова… нещо голямо… с една дума, да се прояви като необикновена личност, нещо като Еркюл Поаро. Виж, при рутинните дела той откровено скучаеше, гледаше да се отърве от тях по-бързо и не го спохождаха никакви странни мисли за необходимост от справедливо правосъдие, от адекватно възмездие и за победа на доброто над злото. Петнайсетте години, прекарани в положението на самотен отцепник, бяха изработили у Александър Иванович стабилна потребност да доказва, че не само не е по-лош от другите, а в някои неща дори е по-добър. Предоставеше ли му се възможност да го направи, той не я изпускаше, докато всички останали житейски и служебни ситуации възприемаше като голяма кална локва, през която естествено не ти се иска да джапаш, но се налага, ако смяташ да не стоиш на едно място, а да продължаваш напред. Той не предприемаше никакви опити да измисли каквото и да е усъвършенстване, с чиято помощ джапането през локвата би станало по-приятно и безопасно, защото наистина нямаше конструктивен подход към преобразяването на действителността.

Делото за убийството на Юрий Петрович Забелин в апартамент под наем, предназначен за среща с любовница, изглеждаше на Вилков като точно такава локва. Той правеше всичко необходимо: викаше свидетели, пишеше протоколи, възлагаше задачи на оперативните работници, но липсваше искрата. Може би защото самият потърпевш, сиреч убитият Забелин, в миналото полковник от милицията с трийсетгодишен стаж, бе съумял да намери мястото си в престижна бизнес структура и да печели добри пари. Вилков не се надяваше на същото и определено знаеше, че подобна кариера не е лъжица за неговата уста, така че в душата му се бе заселило нещо подобно на завист. Или нещо много близко до нея. „Убили са ченге, което се е втурнало подир парите и е свикнало на луксозен живот — е, хак му е тогава“ — приблизително това нашепваше едно гадно тънко гласче в дълбините на съзнанието на Александър Иванович.

Той с нетърпение очакваше вечерта, защото се бе разбрал с бившите си състуденти Валя Семьонов и Игор Дорошин „да се видят, както му е редът, а не набързо“. Настроението му беше прекрасно, вечерта в компанията на старите приятели обещаваше да бъде приятна във всяко отношение и когато малко след шест в кабинета му довтаса оперативният работник Серьога Хворостин, Александър Иванович се отнесе към него добродушно и дори забрави да се прави на строг.

— Саш, май я намерихме — съобщи Хворостин и си пое дъх от тичането по стълбите.

— Коя?

— Ами жената, новата позната на Забелин.

— Така ли? — оживи се следователят. — Разказвай.

Банка „Руски кредит“ се намираше в голям бизнес център с охранявана територия, в която с кола можеше да се влезе само с пропуск, постоянен (за служители) или еднократен (за посетители). Детективите решили да проверят за кого е поръчвал пропуски Юрий Петрович Забелин през последния месец преди смъртта си, получили списъка на автомобилите и го прекарали през базата данни на Държавната инспекция по безопасност на движението по пътищата, след което започнали да обработват установените собственици. Почти за всеки от тези хора служителите в службата за безопасност при банката знаели по нещо и можели да обяснят за какво и по какви причини са идвали те при техния началник. Единственият човек, за когото никой нищо не знаел, била някоя си Даря Брайко. Видели я, запомнили я, но за какво разговаряла тя със Забелин — не знаели. Но по всяка вероятност проблемът не е бил сложен, защото тя прекарала в кабинета на Юрий Петрович съвсем кратко време. Едни уверявали, че само пет минути, други — че минутите били петнайсет, но не и час, камо ли два, съвсем определено.

— А защо са я запомнили? — с подозрение присви очи Вилков. — Да не би да има белег през цялата физиономия или да носи патерици?

— Ами виж с очите си — изхъмка вече успокоилият дишането си Хворостин. — В тази банка имат записващи камери на входа. Вървят три картинки: автомобилите пред входа, предното стълбище и информацията.

Вилков посочи с ръка към видеото, поставено в ъгъла на кабинета. Оперативният работник постави едната от касетите, дълго търси нужния кадър, най-сетне го намери и на екрана се появи изображението. В обхвата на камерата влезе светла тойота — цветът не можеше да се определи по-точно, защото изображението беше черно-бяло, — но пък номерът се виждаше съвсем отчетливо. От колата слезе миниатюрна млада жена с толкова ярка външност, че Вилков просто се слиса. Въпреки липсата на цветове на екрана, беше ясно, че тя е необикновено красива: стройна, блестяща, с дълга черна коса и огромни тъмни очи. Да, покрай такава жена не можеш да минеш, без да се обърнеш. Нищо чудно, че момчетата на Забелин я бяха забелязали и запомнили.

— Това е пристигането й — коментира Сергей. — Сега гледаме другата касета.

Този път на екрана се видя стълбището пред входната врата на банката. Тъмнооката красавица леко изкачи трите стъпала и влезе — не, не влезе — изпърха! — през подвижната стъклена врата.

— А това… — Хворостин отново смени касетата и потърси нужното място на лентата. — … е тя на информацията, обяснява при кого е дошла и чака, за да я придружат. Обърни внимание, Забелин лично идва да я вземе, а не изпраща помощника си или някой по-дребен чиновник.

Да, наистина, Даря Брайко каза нещо на момичето на информацията, после се отмести настрани и зачака, като нетърпеливо потропваше с изваяното си краче, обуто в изящно ботушче. След известно време се появи Забелин, лъчезарно се усмихна на гостенката, целуна й ръка и я поведе навътре в сградата.

Хворостин превъртя малко напред записа и ето че Даря вече излизаше, придружена пак от Забелин, сбогува се с него и тръгна към изхода. Отново смяна на касетата, запис от камерата, обхващаща стълбището пред входа: Даря слиза по стъпалата. И сега отново първата касета: Даря се качва в колата и заминава.

В долния ъгъл на екрана се виждаха датата и часът. Вилков си записа всичко и отбеляза: да, Брайко наистина бе прекарала при Забелин осем минути, а общо в сградата на банка „Руски кредит“ — четиринайсет. За сериозна работа явно бе доста малко. И това се е случило седмица преди неговото убийство.

— Е, и къде е тя? — строго попита Александър Иванович.

— Ами момчетата работят. Да не я подплашим, Саш, затова дотичах при теб да ти докладвам, а те са долу и чакат заповед. Засега установихме чрез интернет с какво се занимава тя.

— С какво?

— Разорява фирми. В техния паричен свят това се нарича „рейдърство“. Чувал ли си?

— Не се прави на много умен — сряза го Вилков. — А какъв е мотивът? За какво може да й е притрябвало да го трепе?

Следователят, както обикновено, отдаваше предпочитание на местоименията, смятайки, че всички и бездруго го разбират.

— Ами заради пари! Днес всичко се прави заради пари, това всеки го знае. Ето виж: банката трябва да притисне до стената някое предприятие, ръководството възлага на Забелин да се свърже с рейдъри и да организира работата — всички казват, че често се е случвало. Забелин намира Брайко, тя между другото има съдружник, някой си Дмитрий Найдьонов, та значи той намира тези двамата и ги насъсква срещу тази фирма. Брайко е хубавица, Забелин се е изкушил, започнал е да я ухажва, наел е теренче, защото работата вече е отивала към триумфален марш, през същия период Брайко и Найдьонов завършват операцията и настъпва моментът на плащането. Брайко идва при Забелин за хонорара, а това е работа за минути, дето се вика „опис-протокол — предал-приел“. Вероятно с теб видяхме именно това нейно посещение.

— Добре, да речем, че е така — кимна Вилков. — Ама защо да го убива?

— Може да не й е платил всичките пари. Хонорарът на рейдърите е определен процент от стойността на фирмата, която са обработили. Ето виж: Забелин представя на ръководството някакви документи, според които фирмата струва например сто рубли, а те плащат на рейдъра неговия процент. Всъщност обаче фирмата струва три копейки и рейдърът знае това, така че разчита само на половин копейка хонорар. При тези работи се използват само налични пари и само от „черна каса“, никой никъде не се подписва за тях, така че Забелин получава от ръководството на банката хонорара на рейдърите, пресметнат на базата на сто рубли, а на Даря и нейния съдружник дава онази половин копейка, на която тя всъщност е разчитала. А разликата слага в джоба си. Към момента на първата любовна среща Даря научава това, настоява Забелин да й даде всичките пари, двамата започват делба и… резултатът е налице. Какво? Лоша ли ти се вижда тази версия?

— Не знам — мрачно избъбри следователят, вече успял да погледне часовника и да разбере, че му е време за трапезата, приятелите чакат, водката се стопля. — Ти сигурен ли си, че всичко става именно така, както казваш? Аз никога не съм си имал работа с рейдъри.

— И аз не съм — въздъхна Сергей. — Но нали мога да пофантазирам? Представи си, че съм отгатнал.

— Намерих си гадател…

Александър Иванович се канеше да изнесе на детектива лекция за вредата от гадаенето в такава сложна работа като разкриването и разследването на престъпления, но не успя. В джоба на Хворостин зазвъня мобилният му телефон.

— Така ли? — притеснено произнесе в слушалката оперативният работник. — Ах, мама му стара… Добре, чакайте… — Той върна телефона в джоба си, после, кой знае защо, отново го извади и започна да го върти в ръцете си. — Саш, объркали сме се — каза той потиснато. — Брайко е убита. Момчетата току-що са научили.

— Ха, и тая си я бива! Излиза, че някой от неговите хора я е усетил и премахнал — дълбокомислено изрече Вилков. — Значи не си сбъркал, наистина тя го е очистила, просто са се намерили хора, които са схванали това преди нас. Браво, Серьога, умна глава си!

— Ама нали ти казвам, Саша, ние сме се объркали — тъжно повтори Хворостин. — Брайко е била убита отдавна, четири дни преди убийството на Забелин. Делото било при следователя Мартиросян в областното, трупът бил открит на сечището на четирийсет и втория километър по Волоколамското шосе. Не може да е била тя. По това време вече от четири дни е била мъртва.

— Пфу! — ядоса се следователят. — А ние с теб се размечтахме тук… Я чакай — сети се нещо той, — едното не пречи на другото. Нали тя е ходила при него? Ходила е. Целувал ли й е ръчичка? Целувал е. Тоест тя спокойно може да е била жената, заради която е наел апартамента. Друг е въпросът, че в деня на убийството тя вече не е можела да отиде при него, но той може да не е знаел, уговорили са се предварително за този ден, така че той я е чакал като глупак… А е дошъл някой друг, с когото са започнали да се черпят. Тоест подреди се поне половината картинка.

— А каква е ползата? — попита Сергей. — Кой е бил убиецът?

И тогава прозрение споходи Вилков. Това беше един от моментите, заради които той теглеше ярема на омразната следствена работа.

— Ще ти кажа кой — тържествено изрече Александър Иванович. — Едни и същи хора са убили и двамата. И те са ония, чиято фирма е тероризирала Брайко по поръчка на Забелин.

В такива мигове на вдъхновение обичайният му неразбираем говор изчезваше някъде и следовател Вилков започваше да говори на нормален, дори почти литературен език.

Хворостин го гледа няколко секунди с облещени очи, после изстреля:

— Ей, голям мозък си, Саша!

— Край! — Вилков още веднъж погледна часовника си и решително стана иззад бюрото. — Ти знаеш какво да правиш по-нататък, не си дете, а аз ще бягам, днес имам още куп работа. До утре да научиш коя фирма е съсипвала Брайко и ще се захванем с тях. Болшевишки привет!

* * *

Слушах с половин ухо историята, която с горящи очи ни разказваше Шурик Вилков. Аз нямам следствено-оперативен хъс, така че внезапните прозрения на гениалния детективски ум слабо ме интересуваха, защото нямаха никакво отношение към случая с Олег Личко и Елена Шляхтина. Разбира се, искрено се зарадвах за Шурик, но никак не ми се искаше да се задълбавам в подробностите на двете убийства, мотивирани от вражеското поглъщане на някакво предприятие. Шурик размахваше ръце и както обикновено, с помощта на безкрайни местоимения предричаше как щяла да се развие ситуацията по-нататък и колко трябвало да се постарае той, та двете дела — за убийствата на Брайко и Забелин — да се обединят и да бъдат предадени именно на него, а не на следователя с арменското име от областното, и тогава вече той щял да направи от това дело не само бонбонче, а цяла шоколадово-сметанова тортичка, и щял да ни покани нас с Валка на чай с коняк.

Тази вечер питиетата ни вървяха някак необикновено леко и дори сладко, както става винаги, когато се черпиш с добри приятели и от никого не очакваш някаква подлост. Аз се наслаждавах на приятелското събиране, преструвах се, че внимателно слушам и че дори активно участвам в разговора, но всъщност мислено постоянно се връщах към Андрей Мусатов и неговите проблеми. Е, и към Юля, разбира се, признавам.

Бях намерил в интернет данните на човека, когото спомена майката на Забелин. Там изобщо има куп интересни неща, стига да знаеш къде и как да търсиш. Вячеслав Антонович Ситников наистина заемаше висока длъжност в Министерството на икономическото развитие. Беше прекарал целия си живот като държавен служител, получил образованието си в Плехановския институт за народно стопанство, започнал с комсомолска работа, проявявал активност в партийния и политическия живот, дори бил делегат на историческия конгрес през 1989 година и депутат в първата Държавна дума; след това си спомнил за получената преди много години диплома на икономист и поел по йерархичната стълбица в областта на управлението на икономиката на нашата многострадална страна. Никога не се е занимавал с бизнес. Във всеки случай не и официално, защото в интернетските сайтове за това нямаше нито дума. А с какво се е занимавал неофициално — за това можех само да се досещам, защото деветдесет процента от висшите държавни служители така или иначе участват в бизнес дейности чрез роднини или подставени лица: нали и те искат да ядат сладко и обилно, а служебното положение им предоставя такива възможности за решаване на разни въпроси и получаване на информация, че просто е грехота да не се възползваш.

Изглежда, Мусатов имаше някакви финансови затруднения, защото моят отчет за посещението ми при Инеса Инокентевна и предложението ми да поработя върху Ситников не пробудиха ентусиазма му. Ясно, работата щеше да върши Валя Семьонов и за нея трябва да се плаща.

— Хайде да почакаме — уклончиво отвърна Андрей. — Сега се затруднявам да дам отговор.

Аз се съгласих да почакаме. Така де, трийсет години са минали, две-три седмици сега няма да са от голямо значение.

Освен това си мислех, че на старото дело на Олег Личко сякаш някой бе сложил тежки катинари. Върху него би могла да хвърли светлина Елена Шляхтина, но тя бе умряла, бе се самоубила (засега ще смятаме така). Тъкмо бяхме открили човека — Юрий Забелин, който можеше да разкаже нещо интересно за самата Шляхтина — убиха и него. Вярно, с нея можеше да се е познавал не той, а неговият колега, с когото Забелин е обикалял апартаментите във връзка с убийството на колекционера в далечната седемдесет и четвърта година, но и той беше загинал.

Предположението, че навремето с Шляхтина се е познавал именно Забелин, а не участъковият, ми изглеждаше по-привлекателно, а и беше неизвестно защо Елена е давала лъжливи показания срещу Личко. Всъщност това още не бе доказано, следователят Царков с пяна на устата се е клел, че не се е съмнявал във виновността на Олег, и категорично е отричал делото да е било фалшифицирано, но всички обстоятелства говореха, че той е излъгал. Та нали едно дело не попада в Прокуратурата на СССР просто така… Е, ако Шляхтина и Забелин са имали достатъчно близки и доверителни отношения, Юрий Петрович като нищо може да е бил използван, за да привлече момичето към фалшифициране на делото. Вярно, трябвало е да й заплатят някак, например с жилище, приемане в институт или с друго ценно нещо за онези времена. Дали са й платили? Май не. Елена е продължила да живее в общежитието и да работи в сладкарската фабрика. Впрочем от момента на осъждането на Личко до смъртта й е минало твърде малко време, само половин година, така че благодарността може просто да не е успяла да я споходи. От друга страна, Елена е имала някакъв таен живот и именно хората, свързани с този неин живот, са могли да я накарат да даде лъжливи показания, а Забелин да няма нищо общо. Но за този й живот може да е знаел Забелин, който сега вече нищо няма да ми разкаже. Но може да ми разкаже Ситников, който е бил близък приятел на Забелин и с когото Юрий Петрович е възможно да е споделил информацията за своята приятелка. Може и да разкаже, ако Мусатов даде пари.

Мислите ми съвсем се оплетоха, алкохолът бе обгърнал мозъка ми с меко памучно одеяло и не оставяше гънките му да мърдат, така че се замислих за Юля.

Настроението ми се развали, стана ми тъжно и аз здравата се натрясках, за което жестоко съжалих на другата сутрин. Добре че пак беше събота. Вярно, надвечер имах приемен час за граждани, но чак късно следобед, така че имах време да се съвзема.

Към шестнайсет часа, когато дойде времето да приемам граждани, бях напълно бодър, но не много свеж. Заредиха се обичайните случаи: съседи се карат и бият, дано не се изпотрепят; младежи от по-горния етаж пускат музика прекалено силно и не оставят хората да почиват; други младежи в друг блок редовно се събират на стълбищната площадка, пият бира, пушат и оставят след себе си бунище; незнайно защо пенсията пристигнала в по-малък размер от очакваната, нали обявили повишение, а къде го? А в пенсионното не дават обяснения и изобщо не искат да говорят (така че хората идват да питат мен); метачите не почистват улиците и пред входовете са се натрупали камари боклук, а Дирекцията по експлоатация на сградите не реагира на сигналите на живеещите (така че те пак се обръщат към мен).

— По-рано винаги се знаеше къде трябва да отиде човек и да се оплаче — мърмореше старият Ломакин, който въобще много обичаше да се оплаква и беше голям специалист по въвеждането на ред навсякъде. През всичките години, откак работя в този участък, той всеки месец идва при мен да се оплаква ту от едно, ту от друго, и всеки път подробно ми обяснява в какви инстанции щял да се оплаче навремето, при съветската власт. Когато портиерите не си вършат работата — отиваш при началника на Жилфонд. Ако там не реагират — в районния съвет, а ако и оттам не ти помогнат — право в районния комитет на партията. По партийна линия ефектът винаги бил много добър, привиквали секретаря на партийната организация при Жилфонд, наказвали го с мъмрене и всичко се оправяло. С партията шега не бива! Не е като сега: никой от нищо няма страх, никъде няма оправия. — Ей го на, Анатолий Степанович от шейсет и осми апартамент ми разправяше, че…

Временно изключих слуха си. Все пак имах зад гърба си доста добра школа с моята маминка и нейните Кошмарни ужаси, така че прекрасно се бях научил да слушам с половин ухо, без да губя нишката на разговора, същевременно мислейки за свои неща или ако ситуацията позволяваше — четейки книжка.

Под ритмичното жужене на стария Ломакин започнах мислено да пресмятам колко замразено месо за котките е останало във фризера и кога трябва да купувам ново. Може да прескоча до магазина днес на връщане от работа, но това ще означава, че вкъщи ще трябва да режа месото на ситно, да го разфасовам с помощта на везни на стограмови порции и всяка да завивам отделно във фолио за хранителни продукти. Ако прибера цялото парче във фризера, при минус осемнайсет градуса то ще стане на камък, от който ще трябва да откъртвам парчета с кирка или ледокоп. А така изваждам стограмовата опаковка, размразявам я в микровълновата фурна — и храната за Арина и Приятел е готова. Но перспективата да стоя до масата и да режа месо хич не ме вдъхновяваше, болеше ме главата и изобщо нямах сили. Да пиеш е вредно. Да пиеш много е още по-вредно. Дали пък да не изтичам за месо утре? Вярно, за утре съм си набелязал някакви други работи, но… Е, значи кога ще е по-добре — днес или утре?

Така и не можах да взема решение, защото внезапно се включих в разговора.

— Гледай ти, а откъде Анатолий Степанович знае всичко това? — поинтересувах се възхитено, след като изслушах сърцераздирателната история как случаят с някакъв немарлив чиновник стигнал чак до ЦК на КПСС, как с него си поприказвали там и какво именно му казали, и с какъв тон, и с какво го заплашили, и какво отговорил той.

— Че как, ами Анатолий Степанович е работил в апарата на ЦК, нима не знаете? Той знае всичко — авторитетно заяви старият Ломакин и като сниши глас многозначително, добави: — И за всички.

За щастие Ломакин беше последният, който този ден бе решил да посети моя участък, и още щом вратата след него се затвори, аз грабнах паспорта на блока, в който живееше „Анатолий Степанович от шейсет и осми апартамент“, и погледнах бележките си. Точно така. Анатолий Степанович Дубовицки, служител в отдел при административните органи на ЦК на КПСС от 1972 до 1981 година. Бях забравил това, защото никога не бях се занимавал специално с Дубовицки, той не беше „проблемен“ — с него живееха дъщеря му, зет му й най-малкият му внук с жена си, за него се грижеха добре, гледаха го като писано яйце, така че Анатолий Степанович не бе имал нужда от моето по-специално внимание. В измисления и организиран от мен клуб той не идваше, защото не беше самотен, не скучаеше вкъщи и не изпитваше необходимост от допълнително общуване. Ломакин май спомена, че Дубовицки пишел мемоари, значи човекът имаше какво да си спомни. Нима наистина е знаел всичко за всички? Трябваше да опитам, за опит пари не вземат.

Късметлийският период, започнал от появата на Шурик Вилков на хоризонта, разпростря границите си чак до днешния ден. Анатолий Степанович Дубовицки си беше вкъщи, и то напълно здрав (а нали можеха да ми отговорят, че е болен и не приема посетители, дори не говори по телефона), нещо повече, беше готов да се срещне с мен веднага.

Обичам да ходя в домове, където старците са обградени с обич и грижи, и то не показни, произлизащи от тънките сметки за получаване на апартамента в наследство, а искрени, истински. Домът на Дубовицки беше именно такъв и аз веднага се почувствах толкова добре, че дори главоболието ми мина.

Анатолий Степанович ме въведе в стаята си, където бюрото беше отрупано с книги, стари вестници и ръкописи (изглежда, наистина пишеше мемоари), настани ме в удобен фотьойл, поръча на по-младата снаха, тоест съпругата на внука, да ни донесе чай и се приготви да ме изслуша. А когато ме изслуша, накъсано и възглухо се разсмя:

— Грешите, младежо, нямаше нищо подобно. В случая нямаше никакви високи длъжностни лица, които е трябвало да се прикрият. Аз добре си спомням това дело.

— Защо? — напрегнах се аз.

Защо той си спомня добре едно дело отпреди трийсет години, ако в него не е имало никаква лъжа, никакви политически мотиви и изобщо нищо особено?

— Ами защото се вдигна много шум. Родителите на убитите деца създадоха инициативна група. Те смятаха, че милицията не се занимава с издирването на убиеца, че делото е оставено на самотек, и решиха да напишат петиция, да съберат обществеността и да излязат на демонстрация в деня на откриването на Двайсет и петия конгрес на партията. Но работата на КГБ с източниците на информация сред населението винаги е била на добро ниво и тази инициатива се разчу. Трябваше спешно да се намери убиец, за да се успокоят родителите. Нали разбирате какво е това: демонстрация и обръщение към конгреса с негативна информация за правоохранителните органи! Впрочем вие сигурно не разбирате, толкова сте млад… Можете да ми повярвате, към това се отнесоха сериозно, много сериозно. Освен това до нас стигна информация, че членовете на групата имали начин да се свържат със западни журналисти, така че можеше да се вдигне неприятен скандал. И именно в този момент делото премина в Прокуратурата на СССР за него се хвърлиха всички сили, бяха задействани дори студенти стажанти. Между другото лично аз написах указанието да се привличат за рутинната работа студенти от юридическите и другите висши учебни заведения, които не са отишли на селскостопанска бригада. Разбира се, не беше позволено да се откъсват от учебния процес, но за работа в Прокуратурата на СССР вместо бране на картофи — като нищо. Защото аз наблюдавах административните органи, тоест Министерството на вътрешните работи и цялата милиция — гордо поясни Анатолий Степанович.

— А защо и студентите? — не схванах аз. — Каква полза от тях? Та те нищо не разбират от разкриване на такива сложни престъпления. Особено ако не са поне от юридически институт.

— О, вие не разбирате. — Той отново доволно се разсмя. — Знаете ли как беше организирана работата? От цяла Москва, от всички милиционерски участъци беше събрана информация за мъже, които през последните пет години са били уличавани в прояви на сексуална патология. Ексхибиционисти, воайори, мъже, които са се натрапвали на жени с неприлични предложения в обществения транспорт или на улицата. Обикновено за тях се съставяше административен протокол за дребно хулиганство. Знаете ли колко се събраха в целия град? Петдесет хиляди! Та това е немислимо! Из Москва са се разхождали петдесет хиляди полови психопати! Естествено само Московското управление не би могло да се справи с такъв проблем, дори не можеше и да се мечтае за това. Та значи сведенията за всеки такъв психопат се нанасяха в отделно картонче и за всекиго се изпращаше запитване до информационния център на МВР: къде е този човек в момента? И започнаха да се връщат отговори: някой е в колония, друг — на продължително лечение в психиатрична болница, трети е починал, а някои продължават да си живеят в Москва. Та значи тези студенти трябваше да вземат отговора, да намерят картончето за този човек и да боядисат крайчеца на това картонче с мастило в определен цвят — в зависимост от съдържанието на отговора. Защо ме гледате така? Едва сега цялата информация се обработва на компютри, а тогава се работеше ръчно, нямаше как другояче.

Физиономията ми сигурно наистина е била твърде изразителна, но не защото бях чул Кошмарните ужаси за начина на обработване на информацията в докомпютърната ера, а защото си спомних… „Цялата работа е в Групата“ — повтарял на доктор Юркунс нещастният, поболял се от силните психотропни препарати Олег Петрович Личко. За тази група значи е говорел! Той е знаел отнякъде за нея. Впрочем нали е работел в щаба на Градското управление, така че спокойно е можел да знае.

И тъй, потърпевшите сформирали инициативна група и за да се избегне скандал, е трябвало спешно да се намери убиец, за да се успокоят безутешните родители. И точно тогава на мушката на органите е попаднал Личко с неговите „отгатвания“ — е, как да не се подадат на изкушението бързичко да приключат делото и да запушат всички усти! Та нали не е имало никаква гаранция, че ще намерят истинския убиец преди откриването на партийния конгрес.

И толкоз. Нищо повече не ни трябва. Невинността на Олег Личко може да се смята за установена. Андрей Мусатов може повече да не си харчи парите, да въздъхне свободно и да престане да смята себе си за син на луд детеубиец маниак. Не е нужно да търся нито Ситников, нито някакви други хора, които могат да хвърлят светлина… Светлината и така е достатъчна.

Наистина Личко постоянно е повтарял не само за групата, но и „защо Лена е направила това“, а ние така и не намерихме отговора на този въпрос. Но важно ли е това? Е, направила го — направила, дала е лъжливи показания, защото така са й наредили, защото са я принудили, заплашили или нещо друго. Какво значение има по какъв точно начин са й въздействали? Та нали сега вече е очевидно, че показанията са били лъжливи, че Личко е бил невинен и че всичко това е било направено в името на спасяването на престижа не на някой си чиновник или неговото синче, а на цялата страна и на нейната родна съветска милиция начело с министъра — най-близък и стар приятел на генералния секретар.

Седях у Дубовицки доста дълго и когато се прибирах към къщи, магазинът, откъдето обикновено купувам месо за котките, вече бе затворен. Можех да отида до денонощния супермаркет, но там месото е някак различно, сигурно от друг доставчик, и моите котки не го ядат. Няколко пъти бях опитвал и се налагаше да изхвърлям всичко. Какво пък, значи въпросът се реши от само себе си. Отлагаме месото за утре.

Вкъщи се отпуснах, легнах в горещата вана и започнах да си представям как още утре сутринта ще се обадя на Мусатов, ще му кажа, че делото е приключено, ще си уговоря среща с него, а когато се видим, скромно ще сведа очички и ще споделя, украсявайки подробностите, в кой момент за какво съм се сетил. Надявам се, той ще преразкаже всичко това на Юля и тя може би ще подобри мнението си за мен. Аз няма да правя нищо, за да я срещна „случайно“ или да поговоря „по погрешка“ с нея по телефона, но нека тя поне чуе за мен нещо добро. Това няма да доведе до нищо, но ще ми бъде приятно. Идиот съм, нали?

На другия ден, в неделя, станах точно в осем, още след първото повикване от страна на Ринго, който бдително следеше разписанието за хранене на котките да се спазва. Насипах и налях в паничките всичко, каквото трябваше, и отново блажено се сгуших под одеялото. Беше ми спокойно и радостно. Радвах се за Мусатов, който съвсем скоро, буквално след час-два (в празничен ден е неприлично да се звъни на хората преди десет сутринта, нека се наспят добре), ще научи хубавите новини. Радвах се и за себе си, защото… Е, няма да си кривя душата, все пак съм невероятен. И на човека помогнах, и себе си уважавам. Хем как така се вкопчих в тези дати? Как забелязах, че делото е отишло в Прокуратурата на СССР, преди да се появи заподозрян — служител от столичната милиция? И излязох прав: именно този край на кълбото е трябвало да се дръпне.

След като се повъртях в леглото, със съжаление разбрах, че няма да мога да заспя, посегнах към дистанционното и включих телевизора. Изгледах детско анимационно филмче, после самия край на стар филм за войната, прехвърлих се на друг канал и с половин око се загледах в криминалната хроника. На проспект „Вернадски“ станало пътнотранспортно произшествие — автомобил „Жигули“ се блъснал в газка, пострадали нямало… В Ленинградска област били задържани трима от четиримата военнослужещи, застреляли караула и избягали с оръжието… В Западния окръг на столицата станало убийство. Около полунощ снощи в дежурната част се обадила жена и съобщила, че в състояние на афект застреляла свекъра си. Потърпевшият Вячеслав Антонович Ситников заемал длъжността началник на един от отделите при Министерството на икономическото развитие…

По дяволите! По дяволите, по дяволите, по дяволите!!! Още един катинар, който съдбата окачи на вратата, водеща към разкриването на една стара тайна. Ама на какво прилича това, граждани? Нима нещата не са толкова прости, колкото си ги представях? Нима наистина има още нещо? Отначало Забелин, после неговият приятел от младежките години Ситников и всичко това — след като Валя Семьонов посети стария следовател Царков… Не, стоп, май попресилих нещата. Забелин е бил убит по-рано. Значи посещението при Царков няма нищо общо. Тогава вече съвсем нищо не разбирам.

Я да почакам засега с обаждането у Мусатов. Още не съм заслужил напълно доброто мнение на Юля.

Към следващата част или към съдържанието

Александра Маринина Капан за мишки (8)

Метаданни

Данни

Капан за мишки

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 7

Александра Маринина
Капан за мишки (8)