— Посочил съм всичко в анкетата. При раждането ми са ме записали с бащиното ми фамилно име. Родителите ми се развели, когато съм бил на година и половина, майка ми си е върнала моминската фамилия и я е дала и на мен. После, когато бях на девет години, майка ми се омъжи повторно, нейният съпруг ме осинови и ми даде своето бащино и фамилно име.

— Разбрах. Но ми трябват потвърждаващи документи. В частност свидетелство за разтрогването на брака и документи за вашето осиновяване и смяна на името във връзка с това. Между другото, къде е сега родният ви баща?

— Нямам представа — сви рамене Мусатов. — Родителите ми са се развели преди почти трийсет години. От къде мога да знам?

— Тези неща трябва да се знаят — каза назидателно консулът.

Мусатов започна да губи търпение. Разбира се, бяха го предупредили, че американското посолство дава визи крайно неохотно, особено ако не става дума за туристическа виза за една-две седмици, с резервирани и платени хотели и билет за връщане, а за делова, и то за пет месеца. Ох, не искат те руския бизнес в своята процъфтяваща страна! И във всеки човек, който влиза в САЩ от Русия, виждат потенциален емигрант, на когото безкрайно му се иска да остане в САЩ за вечни времена и който тутакси ще си измисли или съпруга американка, или близък роднина, вече жител на страната. Положението на Мусатов и бездруго не бе особено стабилно, нали не беше женен, следователно консулът можеше да го подозира в непочтеното намерение за петте месеца пребиваване в страната да си намери съпруга.

— Трябва да знаете къде се намира баща ви и с какво се занимава — повтори консулът.

— А ако не е между живите?

— Тогава донесете смъртен акт. За вас така ще бъде по-добре.

Че как иначе. В такъв случай американците ще бъдат сигурни, че баща му не живее в Щатите и не чака родното си синче с отворени обятия. Господи, какъв ужас!

Андрей излезе от сградата на посолството и бавно пое към станция „Барикадная“, където толкова сполучливо бе паркирал колата си. А колко се зарадва, глупакът с глупак, помисли си, че щом извади късмет с паркирането, всичко останало също ще се подреди добре. Да, ама не.

Качи се в колата, но не я запали. Извади от джоба телефона и се обади на майка си в Петербург.

— Е, какво стана, Андрюша? — бързо, с напориста тревога в гласа попита майка му. — Приеха ли документите ти за виза?

— Не. Мамо, трябват им сведения за баща ми. Къде е, какво прави, как е и така нататък.

— О, господи — въздъхна тя. — Така си и знаех — това няма да има край! Прости ми, сине, ако само бях предполагала, че това ще докара толкова проблеми…

— Мамо, престани — каза нежно Андрей. — Та ти си го направила за добро, всичко разбирам. Трябва да го намерим и да решим проблема. Ти си ми казвала, че е роден някъде в Курска област, нали?

— Да. Имам само адреса на родителите му, дори сме ходили там, когато ти се роди. Но след седемдесет и шеста година не съм използвала този адрес, писах им само, че бракът е разтрогнат — и толкоз. Нищо друго не знам. Може да са се преместили, и то неведнъж. Как ще ги намериш сега?

— Абе не е трудно да се намерят, когато човек има пари. Добре, ще се надяваме, че те знаят къде е сега синът им. Помниш ли адреса?

— Какво говориш, Андрюша, разбира се, че не. Трябва да се поровя в документите, да си намеря стария тефтер.

— Добре, майче, когато го намериш, незабавно ми се обади, нали? И аз ще тръгна веднага. До стажа има още два месеца, ще успея да свърша всичко.

До седемнайсетата си година Андрей Мусатов беше сигурен, че е роден от самотна майка, затова фамилното му име отначало е било майчиното — Кожухов. На всички детски въпроси: „А къде е татко?“, майка му добросъвестно бе отговаряла, че го няма. Не измисляше небивалици за загинали летци изпитатели или офицери, изпълнявали тайно интернационалния си дълг някъде в далечна чужда страна, просто му казваше, че се е скарала с бащата на Андрюша и се е разделила с него, преди да успеят да се оженят, но след като вече са заченали детето. Момчето не получи никакви комплекси по този повод, в неговия клас почти една трета от децата растяха в непълни семейства. На училище тръгна през осемдесет и първа, когато думите „самотна майка“ вече не изглеждаха страшни и оскърбителни, а и никой дори не би помислил да поглежда накриво Андрюша Кожухов — майка му беше учителка по английски език и литература в същото училище, а когато той мина в девети клас, тя стана завуч. В елитните езикови училища имаше по двама завеждащи учебната част, единият от които отговаряше за целия цикъл на преподаване на чуждия език. Английският завуч така наричаха Ксения Георгиевна Мусатова (когато я назначиха на ръководната длъжност, тя вече от няколко години беше щастливо омъжена и с ново фамилно име).

Бракът на Ксения Георгиевна беше наистина щастлив. Константин Мусатов се оказа превъзходен баща за Андрюша, не предизвика у момчето ревност и успя да изгради истинско мъжко приятелство с доведения си син. Веднъж дванайсетгодишният Андрюша дори каза на майка си:

— Добре че навреме си се скарала с баща ми. Ако тогава бяхте успели да се ожените, нямаше да се запозная с Костя.

Колкото и да е странно, въпреки приятелството и взаимната обич, момчето така и не започна да нарича Константин татко, въпреки че бе осиновен официално. Майка му се нервираше и тревожеше, а мъжът й гледаше на ситуацията философски.

— Просто на детето е нужен не толкова баща, колкото по-възрастен приятел — успокояваше той жена си. — Нека ме нарича Костя, щом така му харесва. Още повече че съм сигурен, че пред приятелите си той ме нарича „баща ми“.

Катастрофата ги връхлетя през деветдесет и първа година, когато почина старата баба на Константин, в чийто апартамент той бе регистриран. Появи се възможност да подобрят жилищните си условия и семейството активно се захвана да търси варианти за размяна. Само след три месеца Мусатови вече можеха да се преместят в нов, по-просторен и удобен апартамент. Седемнайсетгодишният Андрей активно помагаше за събирането и опаковането на багажа. Майка му и Костя в свободното си време сновяха из магазините в търсене на мебели и всякакви необходими за новото жилище дреболии, тъй че се случи именно Андрей да намери старата папка с връзки, където между институтските грамоти на майка му за отличен успех в учението и в работата на студентския научен кръжок се намираше и свидетелството за развода на Ксения Георгиевна Личко и Олег Петрович Личко. След разтрогването на брака гражданката Личко си връщаше фамилното име Кожухова. И това се бе случило през август седемдесет и шеста, когато Андрюша вече е бил на година и половина! Значи майка му е била омъжена официално. Защо го е крила? Какво срамно има в това? Нещо повече, свидетелството за развод беше издадено от един от московските районни отдели по гражданско състояние. Значи по това време те са живеели в Москва. Излизаше, че невинаги бяха живели в Ленинград, така ли? Излизаше, че Андрей по рождение е московчанин с фамилно име Личко, а не ленинградчанин с фамилно име Кожухов, така ли? Или какво?

Вечерта майка му дълго плака, пи капки за сърце, Костя се щураше около нея, току опипваше пулса й и се втурваше да вика „Бърза помощ“, а Андрей седеше нацупен и не разбираше какво изобщо става в семейството им и защо от такава дреболия трябва да се прави цяла трагедия. После майка му все пак се успокои, овладя се и разказа на сина си онова, което вторият й съпруг знаеше отдавна.

Олег Личко, бащата на Андрей, бил маниак убиец, луд човек, и то толкова луд, че когато го хванали, дори не го вкарали в затвора, а го признали за невменяем и го изпратили на принудително лечение в психиатрична болница от затворен тип. Той бил убил шест малки момиченца, които с хитрост отвличал от детски градини и училища. Най-отвратителното било, че Олег не само бил безумен маниак, но и служител на милицията, работил на „Петровка“ 38. Кой знае защо, Ксения се срамуваше много именно от това обстоятелство.

Законът позволявал в случай на привличане на човек под отговорност за тежко престъпление разводът с него да се оформи дори без неговото съгласие и явяване в съда. Наличието на малолетни деца в подобен случай не било пречка за развода. Ксения веднага се развела с Олег, заменила московското си жилище с жилище в Ленинград и заминала там, където никой не знаел позорната история на съпруга й. Зачеркнала Олег Личко от живота си, на никого не говорела нищо за него, на въпросите за бащата на детето отговаряла уклончиво; където било възможно, не говорела за брака си и се измъквала с думите „самотна майка“, а там, където трябвало да показва акта за раждане на сина си — Андрей, накратко обяснявала нещо за несполучлив и затова бързо разпаднал се брак. В акта за раждане ясно било написано: баща — Олег Петрович Личко, майка — Ксения Георгиевна Личко, така че не би могла да се прикрие с греховно раждане без съпруг. Преди да запише сина си на училище, Ксения много удобно „изгубила“ акта, заминала за Москва да вземе копие, показала документа за смененото си име и получила нов акт, в който в графата „баща“ стояла многозначителна чертичка, а майката и детето фигурирали вече като Кожухови. Разбира се, за целта тя трябвало да помоли за услуга бившите колеги на мъжа си — убиеца, в противен случай не би могла да получи толкова лесно новия документ с другите фамилни имена. Бившите колеги разбирали чувствата й, проявили приятелско съчувствие и помогнали. Историята на маниака убиец Олег Личко дълги години останала семейна тайна, известна на все по-малък и по-малък брой хора: Ксения рано загубила родителите си — майка й починала, когато Андрюша бил на седем години, а една година след нея си отишъл и баща й. С родителите на Олег тя не поддържала отношения, не им пишела и не им се обаждала по телефона, а и самите те не я търсели, явно разбирали, че не бива да го правят, и не настоявали да виждат внука си. Ксения не скрила истината от втория си съпруг, но на него можела спокойно да разчита.

И ето че сега историята изплува благодарение на нелепа и непредвидена случайност — както винаги стават тези неща. Ксения не бе посмяла да унищожи свидетелството за развода — все пак беше официален държавен документ, знае ли човек. Но й се струваше, че го е скрила на напълно сигурно място! Не бе посмяла и да го даде за съхранение никому — нали това би означавало да посвети още някого в своята тайна. А за банкови сейфове в онези времена в нашата страна никой дори не беше чувал.

— Значи съм син на ненормален убиец? — с треперещ глас попита Андрей.

— Сине, не бива да мислиш така — побърза да го успокои Ксения Георгиевна. — Ти си мой син, наш син, аз те родих, а Костя ми помагаше да те отглеждам и възпитавам.

— А това предава ли се по наследство? — упорито продължи той.

— Ти си абсолютно нормален — твърдо заяви Константин, — можеш да ми повярваш, аз разбирам от тези неща. През всичките години ние с майка ти наблюдавахме развитието ти, твоя характер и темперамент. Казвам ти като професионалист: ти си абсолютно здрав психически, не проявяваш ни най-малки признаци на каквито и да било отклонения.

Константин говореше много уверено и Андрей веднага се успокои. Все пак Костя беше психолог, кандидат на науките, а и майка му беше педагог с дълъг стаж. На тях можеше да вярва.

Ударът обаче се оказа по-силен, отколкото им се стори в първия момент. Едно е изобщо да не познаваш баща си и да мислиш, че той е бил просто лекомислен и безотговорен тип, и съвсем друго — да знаеш, че е психически болен убиец. Позорно. Отвратително. И малко страшно.

Но в случая помогна местенето. Грижи, тичане насам-натам, денкове с дрехи, кашони с книги, въжета, които ту се късат, ту свършват, ту някъде изчезват; съдове, които трябва да се опаковат така, че да не се счупят, тоест всяка чиния, всяка порцеланова и стъклена чашка да се увие във вестник; хамали, които не пристигат навреме и изнасят мебелите толкова небрежно, че току-виж ги повредили, одраскали, разкривили; чанта с вещи от първа необходимост: тоалетни принадлежности, пантофи и бельо, поставена най-отгоре, за да не я търсят, а когато изчезне някъде, е невъзможно да се намери… А после всичко опаковано да се разопакова, всичко завързано да се развърже, всичко увито във вестник да се развие и на всяко нещо да се намери място, и да се постараеш да не забравиш къде е това място, защото сега шкафовете са други и поставени на различни места от преди, защото апартаментът сега е по-голям и мебелите в него са повече. Ако не беше местенето, не се знае как седемнайсетгодишният юноша би преодолял своя срам, отвращение и страх.

Животът влезе в нормално русло, Андрей завърши гимназия и беше приет в технологичния институт, известно време поработи в държавно предприятие, после приятели го съблазниха с работа в частна фирма, където неговите знания и способности се оказаха много необходими, след това се намери по-сериозна фирма, сетне — още по-сериозна, и накрая — Москва. А сега, през 2004 година, трийсетгодишният Андрей Константинович Мусатов трябваше да замине за САЩ на стаж и като се върне, да оглави многомилионен проект. И съвършено неочаквано в неговия безоблачен живот се намеси биологичният му баща. И къде да го търси сега?

* * *

Преди трийсет години родителите на Олег Петрович Личко живееха в малкия град Черемисино. Ксения Георгиевна не бе сгрешила, той наистина се намираше в Курска област. В малък град не е трудно да намериш човек, стига този човек наистина да съществува. Андрей реши да тръгне по най-простия път и започна издирването от местния милиционерски участък, а по-точно — от паспортната служба. Запаси се с кутия скъпи бонбони и бутилка хубаво уиски: човек никога не знае на кого ще попадне — на мъж или на жена.

В действие влязоха бонбоните.

— Личко ли? — Дамата на средна възраст с блузка с къдрички любопитно погледна Мусатов. — Да, те живееха тук.

Андрей забеляза, че дамата от паспортната служба нито за миг не се замисли, преди да отговори. Значи Личко бяха известни хора в този градец.

— Живееха значи? — попита той. — А къде се намират сега?

— Умряха. И двамата. Когато синът им влезе в затвора, отначало Любов Василевна се поболя, а после и Пьотър Александрович постепенно тръгна на зле. А вие защо ги търсите? Роднина ли сте им? За наследство ли ще претендирате?

— А има ли за какво да претендирам? — усмихна се Андрей. — Да не би да са оставили несметни богатства?

— Ще ви разочаровам. Нищо не са оставили. Дори къщата им изгоря. Представяте ли си? Пет-шест дни след погребението на Пьотър Александрович. Иди после, че не вярвай в съдбата!

— Не ви разбрах, извинете…

— Ами това ви казвам: сякаш там, горе — неопределено посочи с пръст тавана тя, — не са искали да остане нищо от това семейство. Първо вкарват сина в лудница, после майката умира, после и синът, сетне бащата, а накрая и къщата изгаря. Край. На земята не останаха никакви следи от този род.

„Да бе — помисли си Андрей, — не са останали. Ами синът на Олег Петрович, тоест аз? Да не би всички да са забравили за мен? Впрочем това може да е и за добро. Между другото, по всичко личи, че в града не са обичали семейство Личко… Значи и синът им е умрял“.

— Всъщност аз търся тъкмо Олег Петрович. Някога са служили заедно с баща ми и той ме помоли да го потърся, да видя как е, що е… — започна да лъже Мусатов.

— Ами няма защо да го търсите, умря преди дванайсетина години, че и повече.

— Тук, в Черемисино ли?

— Не, какво говорите, разбира се, че не. В лудницата. Родителите му получиха официално съобщение. Тоест Любов Василевна не доживя да го получи, а Пьотър Александрович след това се стопи буквално за броени месеци. Още не се беше съвзел от смъртта на жена си, а ето че и синът… С една дума, и на врага си да не пожелаеш такава участ.

— Къде е погребан Олег Петрович? Тук ли?

— Не, не са докарвали тялото му, определено. Сигурно пак там, в лудницата. Тоест не в самата лудница, разбира се, а на местните гробища. Макар че и това не се знае.

— Но защо? — учуди се Мусатов.

— Ами нали знаете как работи нашата поща? Когато Пьотър Александрович получи известието, Олег вече от два месеца бил умрял. Кой ще държи труп два месеца? Сигурно са го дали в моргата на някое медицинско училище или институт, за да се обучават студентите.

Андрей потрепери вътрешно. Нищо не е останало от биологичния му баща, дори гроб. Но поне смъртен акт трябва да е останал?

— Да си спомняте дали на погребението на Пьотър Александрович дойдоха роднини?

— Абе какви ти роднини! — Дамата махна с ръка и наведнъж се сепна: — Ама вие защо се интересувате? Нали търсите Олег, а питате за роднини.

— Ами помислих, че може да са останали някакви снимки, бих ги занесъл на баща си.

— Че то всичко изгоря, нали ви казах!

— Но ако са идвали роднини, може още преди пожара да са взели някои вещи, албуми със снимки, документи, нещо за спомен. Разбирате ли?

Дамата кимна замислено.

— Знаете ли какво? Поговорете със семейство Перхурови, те живееха през две къщи от Личко. Сега ще ви напиша адреса. То и двамата Личко почти не общуваха с хората, бяха много горделиви, но със семейство Перхурови поддържаха приятелски отношения.

След още два часа Андрей Мусатов вече знаеше, че за погребението на Пьотър Александрович наистина дошли роднини, но си заминали на другия ден след погребението и съпрузите Перхурови можели да се закълнат, че тези роднини не са взели от къщата на Личко нито един предмет, нито един документ.

— Бяха много прилични хора, много прилични — няколко пъти повтори Перхурова, като имаше предвид далечните роднини на Личко. — Изобщо не се стремяха да спечелят нещо от тази смърт, да разграбят къщата, да откраднат каквото и да било. Дори къщата не им трябваше. Градски хора, живеели в Приморския край, за какво им е съборетина толкова далече? Когато си тръгваха, точно това казаха — ние за нищо не претендираме, ако се появят някакви наследници, да вземат къщата и да правят с нея каквото искат. То на това само името му беше къща. Любочка дълги години боледува, Петя се топеше от година на година, а пък когато Любочка почина, Петя вече хич го нямаше. Докато можеха, ходеха при Олег в болницата, а тя бе далече. Отначало го държаха в „Белите стълбове“ край Москва, а после го преместиха в обща болница във Вологодска област. През осемдесет и девета Люба почина, а през деветдесета или деветдесет и първа се получи съобщение от болницата, че е починал Олег.

— През деветдесет и първа — със строг тон уточни Перхуров, — точно след преврата, през септември, ясно си го спомням.

— Добре, ти си по-наясно — сговорчиво се съгласи жена му, — значи през деветдесет и първа. А после и Петя си отиде. А с къщата Любочка и Петя изобщо не се занимаваха, тя овехтяваше, рушеше се, но те нямаха нито сили, нито пари да я оправят. Заделяха всяка копейка за билети и да купят нещо на сина си — дрехи, продукти, по нещичко за санитарите, та да наглеждат Олег.

— Но защо не са взели сина си вкъщи, когато са го пуснали от „Белите стълбове“? — учуди се Андрей. — Нима е бил толкова буен?

Перхурова тежко въздъхна и сведе очи, явно въпросът бе болезнен за нея. Мъжът й пък, напротив, сякаш настръхна, изпълни се с негодувание.

— Защо не си го взеха ли? — подзе той и повиши глас. — Ами аз ще ви кажа защо.

— Разбирате ли, Любочка беше много горда — побърза да го прекъсне Перхурова.

— Не горда, ами горделива, пред всички виреше нос — развика се нервно Перхуров. — Това не е гордост, а надменност.

По яростните погледи, които си разменяха възрастните съпрузи, Мусатов разбра, че това е стар техен спор и страните все още не са се примирили. Стана му неудобно, сякаш присъстваше на интимна семейна сцена, и за момент дори съжали, че бе дошъл тук. Беше му необходим един-единствен документ — смъртният акт на Олег Личко, а сега трябва да си губи времето и да изслушва дебати едва ли не на библейски теми. Гордост, надменност… Какво ли значение има?

Любов Василевна Личко работила в Черемисино през целия си живот, отначало като учителка по руски език в местното училище, след това се издигнала до негов директор. Пьотър Александрович по времето, когато синът им Олег завършил училище, заемал висок пост в местния изпълком. С една дума, достойно семейство, уважавано и като на длан пред хората. Естествено Олег завършил училище със златен медал, че как иначе? Не, не, никакви връзки, никакъв административен натиск. Олег от малък си бил умно и трудолюбиво момче, усърдно, мислещо; за това Олга Ивановна Перхурова можела да съди не от чужди приказки, а от собствения си опит, защото работела в същото училище, което ръководела Любов Василевна, преподавала история в горните класове. Не можела да се нарадва на ученика си Олег Личко.

Със златен медал, с прекрасно усвоен материал от училищната програма и солиден багаж от допълнителни знания, Олег заминал за Москва да кандидатства в Юридическия факултет на университета. И го приели. Гордостта и радостта на родителите му нямала край! В четвърти курс той се запознал с добро момиче, студентка от Педагогическия институт, и след една година, малко преди да се дипломират, те сключили брак. И отново Любов Василевна се радвала: синът й си избрал съпруга с професия като нейната. Снаха й щяла да стане учителка — е, не по руски език и литература, а по английски, но това не променяло същината на нещата. А именно — синът високо ценял професията на майка си, затова си избрал за съпруга момиче, което приличало на майка му. В Юридическия факултет Олег също се учел най-добре от всички, получавал висока стипендия, специализирал криминалистика, активно участвал в работата на студентското научно дружество, изявявал се на всички конференции и било напълно естествено, че при разпределението му предложили да завърши аспирантура. Но младежът отказал. Тогава — като на отличник на курса, му предложили цял списък места, където трябвало да бъдат изпратени младите юристи, и Олег без колебание избрал Главното управление на вътрешните работи в Москва, повече известно сред народа като „Петровка“ 38.

И отново Любов Василевна разцъфтяла от поредния пристъп на гордост за сина си и за самата себе си: нейното момче, скромният младеж от скромния районен център, да работи на самата „Петровка“. Това човек дори не можел да си го представи! То било почти като да полетиш в космоса за онези времена. „Петровка“ — олицетворението на честността, мъжеството, най-високия професионализъм. „Петровка“, за която са написани толкова прекрасни книги и всеки герой в тези книги е пример за подражание. Юлиан Семьонов, Аркадий Адамов, братя Вайнер — всички, всички най-добри съветски писатели посвещават произведенията си именно на тях, офицерите от милицията, които работят на „Петровка“ 38. Ами филмите! Колко прекрасни филми са снимани за тяхната самоотвержена и опасна работа!

— А пък когато Олег съобщи, че е започнал това, как се казваше, е нещо като аспирантура, само че за военни…

— Адюнктура — мрачно подсказа Перхуров.

— Да, май че така беше — кимна Олга Ивановна Перхурова. — Започнал я задочно, за да не се откъсва от работата. Любочка беше сигурна, че той бързо ще напише дисертация, защото Олег бе много способен, интелигентен, умееше и обичаше да учи. И изведнъж се случи такова нещо… Ужас! Представяте ли си какво стана с Люба? Защото целият град научи, че Олег е убиец маниак, тук, при нас, нищо не може да се скрие. Любочка получи много тежък инфаркт, така и не се възстанови окончателно от него. Кажете как, как можеше да доведе Олег тук? И без това чак до смъртта си имаше чувството, че всички я сочат с пръст и говорят зад гърба й. Разбира се, веднага уволниха Петя, че нали, щом един човек не е могъл да възпита собствения си син, значи не може да ръководи хора в изпълкома. Пак добре, че не го изключиха от партията, но мислеха и това да направят, знам го. В онези години аз бях член на бюрото на районния комитет. След като го уволниха, Петя получи инсулт. Изобщо и двамата станаха инвалиди, живееха от пенсиите си, здравето не им позволяваше да работят…

— И горделивостта — пак се намеси Перхуров. — Започнаха да се крият от хората, срамуваха се, задето бяха хвалили сина си под път и над път и го бяха давали за пример. Поддържаха отношения само с нас. Толкова пъти съм им казвал: преместете се някъде другаде, където никой не ви познава, и вземете сина си там, все пак ще бъдете заедно.

„Мама е постъпила именно така“ — помисли си Андрей.

— Много боледуваха — застъпи се за покойните си приятели Олга Ивановна. — А и лесно е да се каже: преместете се. Ако имаха сили и можеха да работят, щяха да си намерят работа на друго място, а така — пенсионери, че и инвалиди, на кого бяха потрябвали, та да им дадат жилище? Тогава бяха други времена, не като днешните. Тогава човек трябваше да направи размяна, а кой би се разменил с тях, след като къщата беше не само в някакъв затънтен град, ами и крайно занемарена? Та те от седемдесет и пета година, когато Олежка влезе в затвора, се поболяха, не бяха забили нито един пирон, не бяха поправили нито една дъсчица.

— По-добре кажи: отрекоха се от сина си, това е — натърти Перхуров. — Толкова години бяха на самия връх. На почит и уважение, всички им се кланяха, поздравяваха ги, едва ли не цялото население им честитеше празниците, а изведнъж — заради Олег — всичко рухна. Те не му го простиха чак до смъртта си. Затова не го взеха, когато вече можеха. За посещаване — посещаваха го, ала не го взеха вкъщи. Петя би го взел, той беше по-добър, но Люба не искаше и да чуе. Това е. Когато Люба умря, Пьотър Александрович легна болен, но от време на време все по-често заговаряше, че само малко да се закрепи, да събере сили — и ще иде в болницата да вземе Олег, беше писал дори писмо на главния лекар и той му бе отговорил, че Олег може да бъде изписан за гледане вкъщи, спокоен е, не е буен. Но Петя не успя. Дойде съобщение за смъртта на сина му. Малко след това и той си отиде.

Хм, да, печална история… Петя и Любочка. Неговите дядо и баба. Мусатов внимателно слушаше разказите на съпрузите Перхурови и току се улавяше, че се опитва да осъзнае: става дума за негови кръвни роднини — баба, дядо и баща. И ако всичко се беше подредило другояче, ако майка му си бе останала съпруга на Олег Петрович Личко, него, малкия Андрюша, щяха да го довеждат тук всяко лято и той сигурно щеше да тича по ей тази непавирана улица, която се вижда от прозореца, и щеше да прескача с местните момчета ей тази ограда, за да краде ябълки от градината на Перхурови или да яде френско грозде от храстите им… Той се опитваше да измисли своето несъстояло се детство и разбираше, че нищо не изпитва. Нито съжаление, нито тъга, нито дори съчувствие към Любов Василевна и Пьотър Александрович. Те бяха чужди хора. Той никога не бе ги познавал. Впрочем… Нали майка му беше казвала, че като съвсем мъничък са го водили тук. Но какво е разбирал той тогава? Камо ли да си спомня.

— Значи нищо не се е запазило — нито документи, нито снимки? — безнадеждно попита Андрей.

— Нищо. Всичко изгоря. Мисля, че децата са я свършили тая пакост — авторитетно заяви Перхуров. — Всички знаеха, че стопанинът не е жив, че къщата е празна… е, и те са се вмъкнали вътре. Нали знаете как става? Бира, евтино вино, цигари. Може да са хвърлили незагасен фас, а може и да са я подпалили нарочно, хулигани.

Може, може… Има ли значение как е изгоряла къщата, важното е, че сега не съществува документ за смъртта на Олег Петрович Личко. А той трябва да намери такъв на всяка цена.

* * *

Андрей успя да замине за Вологодска област чак след седмица. Учудващо лесно намери психиатричната болница — съпрузите Перхурови, макар и да не знаеха точния й адрес, имаха добра памет и си спомниха всичко, което им бяха разказвали съседите Личко за посещенията си в тази болница. Така че Андрей тръгна въоръжен с ярки ориентири: имена на гари, на промишлени предприятия и други важни сведения, които, разбира се, можеше да са остарели значително през последните петнайсетина години. С предприятията се бе случило именно така, докато имената на гарите и географските ориентири се бяха запазили, а това много му помогна.

Със смъртните актове се занимаваше отделът по гражданското състояние и именно там отиде Андрей най-напред, но го очакваше разочарование: не бяха запазени никакви архиви, през деветдесет и девета година било направено прерайониране, местните административни органи се сливали, разделяли, ликвидирали и отново се създавали, а след всичката тази суетня просто бе невъзможно да се намери каквото и да било. Съответно нямаше компютърна база данни, бяха започнали да я създават едва преди две години.

— Идете в болницата, нека те да поразровят архивите си — беше съветът, който получи Андрей, — те ще ви издадат ново удостоверение за смъртта, а въз основа на това ние ще ви напишем нов смъртен акт.

Болницата му се видя не просто страшна, а истински зловеща. Триетажно паянтово дървено здание, просмукано цялото с миризмите на отчаянието, на лекарствата, на загорялата млечна каша. На разкривени пейчици седяха и се грееха на слабото пролетно слънце хора със странни физиономии и неестествено вцепенени гърбове. А очите им бяха такива, сякаш те или абсолютно нищо не разбираха за този свят, или обратното, знаеха за него нещо, което другите не можеха да знаят.

Кабинетът на главния лекар се намираше на втория етаж. На бялата врата с отдавна олющена боя висеше табелка: „Главен лекар — Л. Я. Юркунс“. Андрей извади от чантата си събраните в папка документи: свидетелството за развода на майка му с Олег Петрович Личко, собствения си паспорт и другите документи, от които личеше кога и защо се бе променяло фамилното му име — и решително влезе в кабинета, като наум се зарадва, че тук нямаше никакви приемни със строги секретарки.

Още щом пристъпи прага, Андрей срещна остър поглед на ярки светли очи, които незнайно как се оказаха много близо до неговите. В следващия миг съобрази, че кабинетът на главния лекар е толкова малък, та всеки влизащ, преди да направи и половин крачка, се озовава пред бюрото, зад което седи възрастен мъж с ослепителнобяла престилка.

Мусатов, който бе свикнал с просторни и добре обзаведени офиси, така се смути, че вместо подготвените фрази измънка:

— А, здравейте…

— Добър ден. Мен ли търсите?

— Ако вие сте главният лекар — вас. Може ли?

— Може. Но моля, седнете. — Стопанинът на кабинета посочи стола, в който вече бяха опрели коленете на Андрей. — Слушам ви.

Като се обърна внимателно, за да не строши или събори нещо в тази немислима теснотия, Мусатов приседна на стола и веднага почувства как той се заклати застрашително под него.

— Казвам се Мусатов — представи се той.

— А името и бащиното ви?

— Андрей Константинович.

— Лев Яковлевич — представи се в отговор главният лекар. — Е, слушам ви внимателно, Андрей Константинович. Какви проблеми ви водят при нас?

— Във вашата болница се е лекувал Олег Петрович Личко, тук е и починал преди години, по-точно през деветдесет и първа. За съжаление смъртният акт е изгубен. Аз вече ходих в отдела по гражданското състояние и те ме изпратиха при вас за удостоверение, въз основа на което ще ми напишат нов смъртен акт. Какво трябва да направя, за да получа такъв документ?

На Андрей му се стори, че при споменаването на името Личко нещо неуловимо се промени в лицето на доктор Юркунс. Или само му се стори?

— Само едно: трябва да докажете, че имате право да получите този документ. След това за половин час ще ви направят дубликат. Архивът днес е отворен, така че няма да има усложнения. И тъй?

Андрей мълчаливо подаде на главния лекар папката с подготвените документи. Лев Яковлевич четеше всяко листче толкова дълго, сякаш текстът беше написан с йероглифи. Най-сетне вдигна глава и прониза Андрей с ярките си светли очи.

— Правилно ли разбрах от представените документи, че вие се явявате син на Олег Петрович Личко?

— Да, правилно.

— И ако съдим по факта, че нито вие, нито майка ви някога сте идвали тук…

— Да, така е. До седемнайсетата си година аз изобщо не знаех, че моят роден или както е прието да се казва сега — биологичен баща, се намира в психиатрична болница.

— Позволете ми да полюбопитствам. А какво си мислехте за него? Къде според вас се е намирал той? Казвали са ви, че е бил летец изпитател, който е загинал геройски при изпълнение на държавна задача?

„Ето на — с досада си помисли Мусатов, — сега ще подхване лекция на тема, че не знае само онзи, който не иска да знае, и колко е лошо да изоставиш болен баща и нито веднъж да не го посетиш“.

— Казваха ми, че съм незаконороден и майка ми няма никакви сведения за баща ми. До един определен момент майка ми дори не беше споменавала името му. Тоест до деветата си година аз имах бащино име „Олегович“, но не знаех фамилното име на баща си, после ме осиновиха официално и станах „Константинович“.

— И кога, ако мога да попитам, настъпи този „определен момент“?

— Когато бях на седемнайсет години. Случайно намерих свидетелството за развода на майка ми с Олег Петрович Личко. Слушайте, Лев Яковлевич, досещам се какво се каните да ми кажете. Оттогава са минали тринайсет години, Олег Петрович Личко може да е бил още жив, когато съм научил за неговото съществуване, но не съм се опитал да го видя, да го посетя в болницата…

— Драги ми Андрей Константинович — разсмя се Юркунс, — та погледнете ме само! Виждате ли на колко години съм? Ако не виждате, ще ви кажа: на седемдесет и осем. Тази година се навършват точно петдесет и пет години, откак съм в психиатрията. Нима мислите, че е нужно да ми обяснявате подобни неща? Ни най-малко! Да бъдеш син на човек, на когото е поставена сериозна диагноза от нашата сфера, не е твърде приятно, а да бъдеш син на убиец — още по-лошо. Още повече че вие не си спомняте този маниак убиец, били сте съвсем мъничък, когато той е изчезнал от живота ви. Той не ви е отглеждал, не ви е възпитавал, не ви е водил в зоологическата градина и не ви е вземал на риболов, не е правил с вас първата ви къщичка за птици и не ви се е карал за първата ви двойка за поведение. Прекрасно разбирам всичко това и през ум не ми е минавало да ви чета морал. Имам само два въпроса към вас. Може ли?

— Разбира се — кимна Андрей, поуспокоен.

Ето на, лекцията на морално-етични теми се отменя, това е добре. И по всичко личи, че този Лев Яковлевич Юркунс не се съмнява, че Андрей Мусатов е син на Олег Петрович Личко и има пълно право да получи дубликат от смъртния му акт. И това е добре. Архивът днес е отворен и това е просто прекрасно. Може да се смята, че днес на него, на Андрей Мусатов, му е провървяло, така че той спокойно може да отговори на всякакви въпроси на главния лекар, дори те да бъдат не два, а повече.

— Първи въпрос: за какво ви е необходим смъртният акт? Нещо във връзка с наследство ли?

— Ама моля ви се! — Андрей искрено се разсмя. — Кандидатствам за виза за САЩ, изпращат ме на петмесечен стаж там…

— Добре, добре, добре, не е нужно да продължавате — размаха ръце Юркунс. — Цялата тази история ми е известна. Много мои колеги са пътували до Щатите както по частни покани, така и по делови, и всеки път се започваха тези безумни въртели. От един от тях поискаха свидетелство за развода с първата му съпруга, с която той не живееше вече от двайсет години и имаше тогава четвърти брак. Какво ли не измислят, само и само да не ви дадат виза, все се страхуват, че населението на нашата страна може поголовно да емигрира в техния американски рай. А вие два пъти сте си сменяли името, така че им се виждате подозрителен. Тогава ето и втория ми въпрос: как преживяхте новината, че баща ви е бил убиец шизофреник?

— Тежко — призна Андрей. — Добре че в този момент се местехме в ново жилище, това хубаво ме поразсея, а и мама и Костя постоянно бяха до мен. Но въпреки това ми беше тежко.

— Много ли страдахте?

— Аз ли? — Андрей се замисли. — Не, честно казано, не много. Наистина аз не знам какво е „много да страдаш“. Дълго време имах чувството, че съм някак мръсен, мама дори забеляза, че започнах по три пъти на ден да вземам душ и дълго да стоя в банята. Знаете ли, това е някакво странно усещане за мръсотия по кожата, сякаш съм се родил в клоака и през всичките тези години не съм могъл да се измия. Но после отмина.

— Именно това, драги ми Андрей Константинович, се нарича „много да страдаш“. Проявили сте наченки на невроза. Добре че до вас са били вашите близки, които не са оставили нещата да станат по-лоши. С какво се занимава майка ви?

— Педагог е, преподава в училище английски език и литература. Впрочем сега е гимназия.

— А вторият ви баща?

— Психолог е, кандидат на науките.

— Ето виждате ли, просто сте имали късмет, че до вас в трудния момент са били опитни професионалисти, педагог и психолог. Ако не са били те, едва ли сега щяхме да разговаряме с вас.

— Защо? — учуди се Мусатов.

— Ами защото нямаше да ви пращат на никакъв стаж в САЩ. Просто нямаше да направите такава кариера. Неврозите, приятелю, са много коварно и опасно нещо. Лесно е да ги развиеш, а после е невъзможно да се отървеш от тях. Може да ги приглушиш, да ги потиснеш, да постигнеш устойчива ремисия, но в най-неочакван момент неврозата ще надигне глава и ще ти напакости. Дълго ли ще останете в нашия край?

— Ами не — сви рамене Андрей, — щом получа смъртния акт, веднага се връщам. Защо?

— Трябва да си поговоря с вас, и то много сериозно. Бихте ли могли да останете до утре?

Мусатов разполагаше с време — нали не беше предполагал, че толкова лесно ще намери въпросната болница, и началството в службата му го бе пуснало за няколко дни. Но защо трябваше да се бави в тази ужасна дупка?

— По принцип бих могъл — неуверено отвърна той. — Но…

— Сега ще се разпоредя да извадят от архива документацията и да ви напишат бележката, а въз основа на нея, в отдела по гражданското състояние ще ви издадат нов смъртен акт. Днес и бездруго няма да успеете да отидете в отдела. Предлагам ви да пренощувате при мен, а утре ще приключите всичките си дела и вече спокойно ще си заминете.

Перспективата да прекара нощта при доктор Юркунс не се видя на Андрей твърде приятна, но дори тук да имаше хотел, сигурно беше „пази боже от такъв“. А можеше и изобщо да няма.

— Има ли тук хотел? — за всеки случай попита той.

— Има — усмихна се Лев Яковлевич, — но дори моето скромно жилище е три пъти по-добро. И не се тревожете, по никакъв начин няма да ме притесните — аз живея сам, а мястото е повече от достатъчно.

Така въпросът бе решен.

* * *

Лев Яковлевич Юркунс беше съвсем дребничък човек и когато Андрей видя това, страшно се учуди, защото, докато седеше зад бюрото си в служебния кабинет, докторът създаваше впечатление за масивен и едър мъж. Вероятно голяма роля бе изиграла спокойната доброжелателност, липсата на суетене и увереността, с която се бе държал възрастният психиатър. Докато в дома си — малко двустайно апартаментче, разположено на четвъртия етаж в пететажен блок — той изглеждаше като дребно старче, сухичко, но живо, енергично и весело.

— Разполагайте се, драги — гостоприемно се усмихваше той, докато развеждаше Андрей из стаите. — Ето тук спя аз, а вие можете да избирате между кабинета и хола. И в двете стаи, както виждате, има големи дивани, разтегателни са и са удобни. Разполагам с доста места за гости. Ако искате съвета ми, изберете дивана в кабинета.

— Защо?

— Вие пушите, драги, и то много. С вас ще вечеряме и ще разговаряме в хола, защо трябва после да спите в задимено помещение? Навън още е твърде студено, така че няма да можем да седим на отворени прозорци.

Андрей нямаше търпение да чуе за какво толкова искаше да поговори с него Лев Яковлевич, но Юркунс категорично отказа да разговаря „за сериозните неща“, преди да хапнат. Вечерята бе наистина ергенска и се състоеше от варени картофи и кренвирши, но и от едното, и от другото имаше по много, така че Андрей не остана гладен. Опита се да внесе своята лепта в организирането на трапезата и току скачаше да отиде до магазина и да купи някакви продукти, но Лев Яковлевич му забрани дори да мисли за това.

— В нашия магазин всичко е или с изтекъл срок на годност, или менте, човек може и да се отрови. Единственото, което може да се купува без страх, са кренвиршите — те са напълно прилични и със сигурност пресни, защото ги докарват всеки ден и хората ги изкупуват за два часа, — но хладилникът ми и бездруго е претъпкан с кренвирши: храня се главно с тях.

— Но какво ядете, щом не купувате продукти от магазина? — учуди се Андрей.

— Как какво? Картофи, зеле, цвекло и други зеленчуци — това не може да се подправи. Хляб естествено и разни бакалски стоки — макар че са с ниско качество, защото са ментета, с тях не можеш да се отровиш. Понякога отивам до Вологда, запасявам се с консерви, а от време на време купувам месо от пазара. То и колко ли ми трябва на мен, стар човек съм.

Към бутилката коняк, която Андрей предвидливо бе донесъл от Москва, Лев Яковлевич се отнесе напълно благосклонно, но когато сервираше масата за вечеря, не сложи чашки.

— Конячето после — поясни той, — докато разговаряме. Картофи с кренвирши и коняк не е стилно съчетание, не е бонтон, приятелю.

„Но какъв ли ще е този тайнствен разговор!“, недоумяваше Мусатов, докато поглъщаше безвкусните кренвирши и сладките размразени картофи. Смяташе, че вероятно доктор Юркунс няма да му каже нищо особено, просто на стареца му е скучно и самотно и сега се възползва от случая да си покани гостенин и да прекара по-различна вечер. Добре де, всъщност има ли значение, и без това трябваше да пренощува тук, наистина нямаше време да се върне в отдела по гражданско състояние.

Най-сетне стигнаха и до коняка.

— Кажете, приятелю — започна бавно Лев Яковлевич, — как мислите, може ли опитен лекар да различи наистина болен от поболял се от лекарства здрав човек?

Въпросът се стори на Андрей странен и някак неправилно адресиран.

— Та аз нищо не разбирам от тези неща, Лев Яковлевич, не съм лекар. Какъв смисъл влагате в този въпрос?

— Смисълът, драги, е, че точно аз съм лекар, и то с голям — ще си позволя да отбележа — опит. Петдесет и пет години в психиатрични лечебници все значат нещо. Вашата майка още не е била родена, когато аз вече съм лекувал болни. И повярвайте ми, мога да различа болен, който е бил подлаган на лечение, от първоначално здрав човек, когото просто са разболели с лекуване.

Ето на, както трябваше да очаква, сега ще започнат приказки за различни случаи от практиката на психиатъра. На Андрей никак не му беше интересно да слуша тези неща, но нямаше как.

— Та така, искам да ви кажа, Андрей Константинович, че вашият баща Олег Петрович Личко, не страдаше от никаква шизофрения. Той беше абсолютно здрав човек. Вярно, халоперидолът, аминазинът и разни други хапове могат да превърнат всеки в растение, но аз имам достатъчно опит, за да мога в края на краищата да определя какво е било това растение по-рано: магарешки бодил, от който в процеса на лечение са премахнали бодлите, или нещо съвсем друго. Разбирате ли ме?

— Не — честно призна Андрей. — Искате да кажете, че на Олег Петрович са поставили грешна диагноза? Че той не е бил маниак убиец, а обикновен убиец? И че мястото му е било не в лудницата, а в затвора?

Юркунс отпи съвсем мъничко коняк, внимателно върна чашката на масата и продължително изгледа Андрей със светлите си ярки очи.

— Олег Петрович не беше нито маниак, нито убиец. Ето това искам да ви кажа. Когато го преместиха в нашата болница от „Белите стълбове“, той беше в много лошо състояние. Съществува такава формулировка: във връзка с липса на обществена опасност. В „Стълбовете“ са сметнали, че той вече не е опасен, тоест изгубил е активността си, интереса си към живота и може да бъде преместен в обикновена психиатрична болница. Като цяло те не са сгрешили. Олег Петрович наистина е изгубил активността си — в смисъл, че е престанал да крещи за своята невинност, вече просто не е имал сили да го прави. Но до последния си ден той се опитваше да си обясни какво все пак се е случило и защо са го осъдили за нещо, което не е извършил. Беше му трудно да се съсредоточи, започваше да разсъждава и много скоро се объркваше, забравяше хода на собствените си разсъждения. В резултат на псевдолечението паметта му бе сериозно нарушена, тоест той доста добре си спомняше някогашни събития, но щом стигнеше до някое логично умозаключение, само след десет минути го забравяше и съвсем се оплиташе. Аз го посъветвах да си записва. Той ме послуша, записваше мислите и спомените си, после губеше листовете или ги късаше и изхвърляше, защото се отчайваше. Смяташе, че нищо не излиза. Аз му занасях нова тетрадка, той пак записваше и отново късаше листовете и ги хвърляше.

— Почакайте… — На Андрей му се зави свят и той изведнъж си помисли, че щом дори неговите мисли, мисли на здрав човек, в стресова ситуация се разпръсват на всички страни, какво ли е ставало с човек, на когото дълги години са инжектирали психотропни препарати. — Почакайте, Лев Яковлевич, нищо не разбирам. От къде може да сте сигурен, че Олег Петрович не е извършил престъпленията, за които са го привлекли под отговорност? Да, вярвам, вие като опитен лекар сте могли да разберете, че отначало той е бил здрав — допускам го. Но от къде можете да знаете със сигурност, че е бил невинен?

— Добър въпрос. — Юркунс се усмихна с крайчеца на тънките си устни. — Ако е бил виновен, но психически здрав, защо са го пратили на принудително лечение, а не в затвор?

— Може да е симулирал, за да не понесе отговорността.

— И при това всеки ден да заявява, че е здрав. Каква е тази симулация? Сложили са му диагноза „шизофрения“, а когато попадна при мен, аз не видях нито един симптом, нито един признак за това заболяване. А шизофренията, драги ми Андрей Константинович, не се лекува, това не ви е алкохолизъм. Ще кажете, че Олег Петрович е бил в устойчива ремисия, затова не съм открил признаци на заболяването, а аз ще ви отговоря, че аз не бих струвал и пукната пара като лекар, ако не можех да различа болни в ремисия от здрави хора. Още от самото начало много се занимавах с баща ви… Впрочем извинете, виждам, че ви става неприятно, когато наричам Олег Петрович ваш баща. Добре, ще го наричам по собствено и бащино име.

— Благодаря — промърмори Андрей, за когото думите „баща ви“ наистина звучаха неприятно. — С всичките си болни ли се занимавате така внимателно?

— Естествено, че не. И далеч не за всички толкова дълго пазя в паметта си различни подробности. Между другото, и с Олег Петрович не беше нужно да се занимавам, за това си има лекуващи лекари. Но фамилното му име привлече вниманието ми.

— Защо?

— Е, вие не знаете, но всеки психиатър ще ви каже, че Личко е много известно име в нашата наука. Имаме класификация „според Личко“, определения „според Личко“, изобщо в психиатрията името е класика. И ми стана любопитно да видя болния, който носи същото име. Олег Петрович, както се казва, ме „зариби“ още от първия ни разговор. Известно време го наблюдавах лично, а после отмених всички предписания, оставих общоукрепващите препарати, витамините, стимулаторите за мозъчното кръвообращение… Впрочем тези подробности не са интересни за вас. Като лекар разбирах, че след лечението в „Белите стълбове“ той вече няма да се възстанови напълно, но се надявах, че поне малко мога да му помогна. Вие сте още много млад, драги, не знаете какъв беше животът в средата на осемдесетте, когато Олег Петрович попадна в нашата болница, и по какви правила се играеше тогава. Не можех нито да опровергая диагнозата, нито да я променя. Не смеех. Исках да продължа да работя и между другото… да живея. Диагнозата на Олег Петрович беше поставена в Института по съдебна психиатрия, а вие знаете ли какво е това? Разбира се, че не, от къде ще знаете! Ако бях дръзнал да поставя под съмнение тяхна диагноза, щеше да ме сполети приблизително участта на Олег Петрович. В Института по съдебна психиатрия в онези години поставяха диагнози на всички дисиденти и други неугодни на властите лица, за да им запушат устите. Там работеха блестящи учени, превъзходни диагностици, там имаше извънредно солидна научна база, но какво са можели да направят те, когато са получавали обаждане от високо място? Ни-щич-ко! Нареждали са им и те са поставяли диагноза, защото нашата тогавашна власт бе превърнала психиатрията в свое помощно наказателно средство. И всички ние бяхме заложници: и болните, и здравите, и самите лекари. Знаете ли какво стана с човека, който стреля по Горбачов?

— Не — учудено проточи Андрей. — Аз дори не си спомням подобен случай. Значи някой е стрелял по Горбачов?

— Боже мой, приятелю, колко сте млад! — весело възкликна Юркунс и кой знае защо, се разсмя. — Колко много неща от предишния ни живот не знаете! Да, по Горбачов веднъж стреляха на самия Червен площад, по време на манифестация, човек от тълпата. Всъщност не е могъл и да стреля, навреме са го обезвредили, успял е само да извади оръжието и да се прицели. И знаете ли какво направил Горбачов? Казал, че не иска този човек да лежи в затвора и ако трябва да го накажат, нека го изкарат душевноболен. Речено — сторено, командата отгоре е безпрекословна заповед. На бърза ръка скалъпили диагнозата и човекът прекарал пет години в заведение като моето. Наистина, лекували са го не толкова настървено като Олег Петрович — все пак времената вече бяха други, и този атентатор излязъл от болницата почти здрав.

— Но на кого е пречел Олег Петрович? Той е бил обикновен милиционер, оперативен работник, освен това съвсем млад… — стъписано каза Андрей. — Ако е бил дисидент, мама щеше да знае, а тя искрено го смята за убиец. Какво тогава…

— Именно, драги — Лев Яковлевич си наля още коняк и започна да отпива малки глътчици. — Какво тогава? Между другото Олег Петрович наистина не е бил дисидент, защото дори в най-ясните му часове и минути не съм чувал от него никакви подобни разсъждения или изказвания. Значи е имало нещо друго.

— Но какво, какво? Заради какви грехове може да тикнеш в лудницата един млад милиционер и да го доведеш до състояние на вегетиране? Той имаше ли някакви предположения? Каквито и да е, може и най-незначителни? Нали самият вие казахте, че много сте общували с него, сигурно е споделил с вас, ако е подозирал нещо.

— Там е работата, че нищо не подозираше. И после, как си представяте вие нашето общуване? Дълги вечерни разговори на чаша чай в тих кабинет — като нашия с вас сега ли?

Честно казано, Андрей, кой знае защо, си бе помислил точно това.

— Трябва да ви кажа, че един главен лекар има куп грижи. Само незапознатите хора смятат, че главният лекар е именно главен лекар, тоест най-най-добрият специалист в дадена болница. Може и така да се случи, но функцията на главния лекар не се състои в това най-добре от всички да поставя диагнози и да лекува, а в осигуряване функционирането на поверената му болница. Да не тече покривът, да не се запушват тоалетните, да са налице нужните лекарства в съответния асортимент. Вакантните места за лекари, сестри, санитари и санитарки да се заемат своевременно, продуктите да се докарват навреме, пожарната инспекция и санитарно-епидемиологичната инстанция да нямат претенции, пералнята да работи както трябва… Не е възможно да изброя всичко. И след работния ден, изпълнен с всичките тези грижи, някак не ти се иска и минута повече да останеш в кабинета. Иска ти се да се прибереш, да се преоблечеш, да вечеряш и да вземеш в ръце някоя мъдра книга. Да не разговаряш с никого. Жадуваш за тишина и мълчание. Ето защо разговорите ми с Олег Петрович ставаха предимно денем, най-често на двора, ако той седеше на някоя пейка и дишаше чист въздух, а аз, минавайки край него, имах десет-петнайсет свободни минути. В ръцете му винаги беше тетрадката, в която той се опитваше да записва мислите, спомените и разсъжденията си, и ако имах време, го молех да ми покаже една-две страници. Трябва да ви кажа, драги, че дори в писмен вид всичко бе доста несвързано, но две неща се повтаряха постоянно и аз ги запомних. Интересно ли ви е?

„Не — понечи да отговори Андрей. — Никак не ми е интересно какво е писал в своите тетрадки този психар. Трябва ми удостоверение, въз основа на което ще ми издадат смъртен акт, за да занеса този смъртен акт в посолството на САЩ и да получа виза, за да замина на петмесечен стаж там. Това е. Нищо друго не ми трябва и не ми е интересно. Дори Олег Петрович да не е бил луд, дори в края на краищата да не е бил и убиец, какво значение има това сега? За мен във всеки случай — никакво. Аз не съм Андрей Олегович Личко, аз съм Андрей Константинович Мусатов и изобщо не ме интересуват безсмислените драсканици на нещастния милиционер, когото по време на съветската власт са тикнали в лудницата и са тъпкали с лекарства до пълна деградация на личността. Не ме интересуват, не, не!“

Но вместо това, кой знае защо, той отговори:

— Разбира се, че ми е интересно, Лев Яковлевич.

Ала се оказа, че не е толкова лесно да измамиш доктор Юркунс. Оказа се, че той е прочел ненаказаните мисли на Андрей, защото се позасмя разочаровано:

— Не съм сигурен, драги. Струва ми се, че не ми казвате истината. Трагичната история на Олег Петрович, изглежда, ви е оставила равнодушен. Но въпреки всичко ще ви разкажа това, което възнамерявах — дори да не ви е нужно и интересно. Знае ли човек, може пък с времето вашето отношение към тази история да се промени и тогава онова, което ще ви разкажа, да ви бъде от полза. Та значи в писанията на Олег Петрович постоянно се повтаряха две фрази. Първата: „Ако знаех защо Лена постъпи така“. Или като вариант: „Не разбирам защо Лена направи това. Струва ми се, че ако разбера това, ще разбера и всичко останало“. И втората фраза: „Цялата работа е в Групата. Струва ми се, че това е единственото обяснение“. При това думата Група винаги беше написана с главна буква. Е, мисля, че това е всичко. Нямам какво друго да ви съобщя, Андрей Константинович. А вие, драги? Не искате ли да попитате нещо?

Този път отговорът „не искам“ дори не мина през ума на Андрей. Стана му интересно, както на човек му става интересно да дочете до края криминален роман, за да разбере кой все пак е престъпникът, макар че нито един от персонажите не буди ни най-малък интерес.

— А коя е тази Лена? И каква е тази група с главна буква? Вие знаете ли нещо за това? — попита той.

— За групата — нищо — разпери ръце Лев Яковлевич. — Колкото до Лена, имам някои съображения. Вие, разбира се, не знаете, но аз ще ви кажа: когато изпращат някой човек на принудително лечение в психиатрична болница, към медицинския му картон винаги прилагат копие от съдебното постановление.

— Е, това е ясно — сви рамене Мусатов. — Нали трябва да има документ, въз основа на който човекът е настанен в болница. Защо смятате, че не знам това?

— А знаете ли как изглежда този документ? — хитро присви очи Юркунс.

— Ами как да изглежда… Обикновен документ. Лист, официална бланка със съответните реквизити.

— Ох, боже мой! — Старият лекар отново избухна в смях. — Колко сте млад, драги, колко сте млад! Нима наистина смятате, че преди трийсет години животът е бил като днешния? Какви бланки? Какви реквизити? Освестете се, младежо! Представяте ли си поне приблизително принципите на деловодството в онези времена, когато у нас нямаше компютри, а ксероксите бяха голяма рядкост и всички до един се водеха на отчет в милицията, така че за да направиш копие на едно-единствено, никому ненужно листче, трябваше да получиш сто и петдесет разрешителни подписа и съгласия?

— Не разбирам какво общо има това — сърдито продума Андрей, който вече започваше да се дразни от безкрайните напомняния колко бил млад и неопитен.

Лев Яковлевич наля малко коняк в празната си чашка и започна замислено да я върти за дебелото късо столче.

— Не ми се сърдете — внезапно се усмихна той, — говоря за вашата младост толкова често не за да ви подкача или подразня, а само за да престанете най-сетне да бъркате миналото с настоящето. Това са различни епохи, принципно различни, и тук не са възможни никакви аналогии. За да разбере човек нещо от онзи живот, не е достатъчно да притежава остър аналитичен ум. Трябва да знае. В частност трябва да знае, че ако подсъдимият е признат за виновен и вменяем, съдът произнася присъда, а ако е виновен, но невменяем, какъвто е бил случаят с Олег Петрович, съдът излиза с постановление. Названията са различни и това е юридически оправдано — все пак в единия случай човекът е признат за престъпник, а онова, което е извършил — за престъпление, докато в другия случай човекът е признат за душевноболен, а онова, което е извършил, се нарича обществено-опасни действия на невменяем човек. Но същината е една и съща и тези документи изглеждат абсолютно еднакво. И в единия, и в другия се съдържа пълно описание на извършеното и са изложени доказателствата, включително и показанията на свидетелите, споменават се и имената на тези свидетели. Просто в самия край, в така наречената резолюционна част на документа, в единия случай се пише: „съдът осъжда“, а в другия — „съдът постановява“, това е цялата разлика.

— Е, и какво? — недоумяваше Андрей. — Какво отношение има това към нашия проблем?

— О, ето че вече го казахте: към нашия проблем. Това е прогрес. Ами ето какво. Винаги са нужни много копия на присъдите и решенията, по десет-дванайсет екземпляра, за да стигнат за всички инстанции и заинтересовани лица. А печатните машини, дори най-добрите, електрическите, правеха на обикновена хартия максимум пет екземпляра, от които само първите три се четяха добре, а последните два оставаха почти „слепи“. Ето защо всички присъди, решения и постановления се печатаха на цигарена хартия. Първият екземпляр, както е редно, се правеше на хубава хартия, а всички останали — на цигарена. Не знаехте ли?

— Не знаех — усмихна се Андрей. — И през ум не ми е минавало. Искате да кажете, че Олег Петрович е разполагал с присъдата?

— С постановлението — строго го поправи Юркунс. — Със съдебното постановление. Да, той притежаваше този документ. И още един екземпляр беше приложен към медицинския му картон, за да може лекарят във всеки момент да се запознае с него. Екземплярът на Олег Петрович естествено не се е запазил, неговите лични вещи след смъртта му бяха унищожени, тъй като никой не ги потърси. Обаче екземплярът, приложен към картона, се запази. И аз си позволих да го донеса тук, специално за вас.

— Защо? — намръщи се Андрей.

Никак не му се искаше да чете подробните описания на кървавите злодеяния на човека, станал негов биологичен баща. Стоп! Но нали Лев Яковлевич твърди, че не е имало никакви злодеяния… Тоест имало е, но те изобщо не са били извършени от Олег Личко.

— Ами прочетете го, ще ви бъде интересно.

— Не искам да чета за убийства на деца — рязко отговори Мусатов, — без значение кой ги е извършил в действителност. Аз съм човек с нормална психика, не мога да изпитвам удоволствие от подобна — да я наречем така — литература.

— Ами недейте да четете за убийствата. Обърнете внимание на доказателствената част. Цялото обвинение срещу Олег Петрович е било изградено върху свидетелските показания на една млада жена, която е твърдяла, че е видяла Личко близо до детската градина, от която впоследствие е изчезнало дете, и че Личко нещо дълго наблюдавал там и дори задавал на свидетелката въпроси за реда в тази градина, за възпитателите, за часовете на разходките и така нататък. Прочетете, прочетете. Тя разказва много интересни неща за Личко.

— За какво ми е да чета това? — тъпо се противопоставяше Андрей.

Той не искаше. Просто не искаше да се задълбочава в тази история, не искаше да чете описания на страшни престъпления, дори не искаше да взема в ръцете си листовете, на които беше написано всичко това. Не искаше да се приближава до Олег Петрович Личко, не искаше да скъсява дистанцията между себе си и този чужд, непознат човек.

— Ами защото там е посочено името на тази свидетелка.

Юркунс протегна ръка към окаченото на облегалката на съседния стол сако и извади от джоба му няколко листа цигарена хартия, сгънати на четири.

— Ето — разгъна листовете той и бързо ги прегледа, — моля: Е. В. Шляхтина. За съжаление тук има само инициали, пълното име не е посочено, но нали е с Е! Разбирате ли? Е! Елена!

— Или Екатерина — промърмори Андрей. — Или Елизавета, или Ефросиния. Или дори Евдокия.

— Възможно е — въздъхна Юркунс.

Той отново сгъна листовете на четири, но не ги прибра в сакото, остави ги на масата и както се стори на Андрей, дори сякаш ги побутна към гостенина.

— Всичко е възможно. И Екатерина, и Елизавета. Но е възможно и да е Елена. И е възможно именно нея, именно тази Елена Шляхтина, да е имал предвид Олег Петрович, когато до безкрай е записвал една и съща фраза: „Не разбирам защо Лена постъпи така“. Тя го е наклеветила. Дала е на следствието и пред съда лъжливи показания. И Олег Петрович не е разбирал защо. Нещо повече, те са се познавали, дори — ще си позволя да предположа — са се познавали добре. В противен случай той щеше да напише „Шляхтина“ или да я нарече по собствено и бащино име, като непознат, страничен човек. Разбирате ли? А той винаги в записките си я е наричал Лена. И тук става въпрос за едно от двете, драги мой: той е имал предвид или Елена Шляхтина, която е дала такива показания срещу него, или някоя друга Лена от своето обкръжение, затова е напълно възможно майка ви да е познавала тази Лена. Вие можете да я попитате, нали? И можете да намерите тази Лена и да й зададете редица въпроси, нали така?

— Мога — съгласи се Андрей. — Но защо? За какво ми е нужно това? Между другото, защо самият вие не попитахте Олег Петрович коя е тази Лена? Вие сте поощрявали опитите му да се ориентира и да установи истината, сам ми го казахте, а не сте му задали такъв прост въпрос. Защо?

— Защото, драги ми Андрей Константинович, на мен не ми трябваше да се ровя във всичко това. И не ми беше нужна истината. Какво щях да правя с нея? Да отида в прокуратурата и да искам преразглеждане на делото ли? На какво основание? На основание брътвежите на душевноболен човек с неотменена диагноза? Не забравяйте, всичко това ставаше преди деветдесет и първа година, когато властта на партията и на КГБ беше още много силна, а всеки психиатър в онези времена знаеше, че такива фалшиви диагнози не са били поставяни без тяхното пряко указание. Какво, да не би да съм враг на себе си? Аз не съм правозащитник, нито камикадзе, аз съм един стар лекар, който искаше спокойно да работи чак до смъртта си в своята тиха болница, на своята не чак толкова спокойна длъжност. И вие нямате право да ме упреквате.

— Не съм и възнамерявал — засрамено промълви Андрей, който в този момент осъзна колко малко знае наистина за онези времена, които условно се наричаха „при съветската власт“. — Съжалявам, че ви се е сторило така. Извинете, Лев Яковлевич.

— Извинен сте. — Юркунс махна с ръка, изразявайки нещо като великодушен жест. — Аз поощрявах Олег Петрович в опитите му да проумее нещата, защото за него това би имало добър терапевтичен ефект. Родителите му не пожелаха да го приберат вкъщи и аз разбирах, че му е съдено да живее сам. И той или щеше да се възстанови до степен да може да го изпишем и да го изпратим, както се казва, „в нищото“, за да живее самостоятелно, или нямаше да се възстанови и щеше да прекара в моята болница остатъка от живота си. А този остатък, ще си позволя да ви обърна внимание, беше твърде голям. Когато постъпи при нас, Олег Петрович още не бе навършил и четирийсет години. Не ми се искаше да мисля, че първоначално здрав човек ще прекара живота си така безрадостно. В своите опити да разбере какво се е случило той тренираше отслабналата си памет и логическото си мислене, наново се учеше да мисли свързано и ясно да излага мислите си и ако беше успял да възстанови хода на събитията, това щеше да означава, че може да живее самостоятелно. А на мен истината не ми беше нужна. Нещо повече, в онези времена тя щеше да бъде просто опасна за мен. Много знания — много тревоги, или казано по-простичко: по-малко знаеш — по-добре спиш. Доста по-късно, след смъртта на Олег Петрович, времената се промениха и истината вече не бе опасна за мен, но така си и остана ненужна. Възможно е сега да стане нужна на вас.

— Но за какво ми е?! — почти извика Андрей. — За какво ми е тази истина? Какво ще я правя? Каква полза ще имам от нея?

— Приятелю. — Юркунс протегна ръка и постави дланта си върху пръстите на Андрей. Ръката на лекаря беше суха и хладна. — Аз далеч не ви призовавам да правите журналистическо разследване, да търсите реабилитация за Олег Петрович Личко и да клеймите съветските порядки. Ако сте си помислили така, разбрали сте ме неправилно. Аз съм психиатър, а не правозащитник, впрочем това вече го казах. Ясно виждам, че истината е нужна именно на вас. Тя е нужна на майка ви. В края на краищата тя е необходима на покойните родители на Олег Петрович, които са си отишли от живота с мисълта, че са отгледали чудовище, които са прекарали последните години от живота си, изнемогвайки от срам. Строго погледнато, в крайна сметка са и умрели от срам. Да не мислите, че като сте престанали да се къпете по три пъти на ден, това означава, че въпросът е изчерпан за вас? Нищо подобно! Да можехте да си видите лицето, когато на няколко пъти си позволих да нарека Олег Петрович ваш баща. Ами вашето нежелание да вникнете в проблема, да изслушате моите доводи? Ами страхът ви пред ето тези хартийки? — Той посочи с кимване листовете със съдебното постановление. — Та вие дори се страхувате да ги докоснете. Не ги взехте в ръце, не ги прочетохте. Продължавате да се дистанцирате от човека, който ви е дал живот. Не желаете да си признаете, че във вас тече неговата кръв, това ви е крайно противно, то ви плаши, нервира ви. Външно сте преуспял, здрав млад човек, радвате се на благополучие, а вътре във вас ето вече трийсет години бушува ад, който вие грижливо криете не само от чужди хора, но и от самия себе си. Вие сте син на убиец, злодей, чудовище, маниак, убивал и насилвал малки деца. Във вените ви тече същата кръв. Вие сте биологично свързан с този кошмар. Подсъзнанието ви живее с това всяка минута, всяка секунда, и ако вие успешно криете тази адска война от външния свят, то не означава, че такава война не се води. Може да се прикрие, да, само че адът не свършва от това. Аз ви давам в ръцете оръжие, с чиято помощ този ад може да се прекрати. Нима самият вие не го искате? Нима не желаете да се убедите, че баща ви е честен и психически здрав човек, станал жертва на системата? Нима не искате да престанете да се срамувате от него?

— Искам — с пресъхнали устни тихо продума Андрей. — Но защо сте сигурен, че ще стане именно така? Ами ако се окаже, че той наистина е бил маниак убиец, а не жертва?

— Няма да се окаже — твърдо обеща Лев Яковлевич и леко стисна с хладната си длан пръстите на Андрей. — Аз съм абсолютно сигурен, че той не беше маниак, тоест нямаше психично заболяване. Можете да не се съмнявате в това. А ако се окаже, че наистина е извършил някакво престъпление, то със сигурност няма да е толкова страшно и отвратително, както е описано в съдебното постановление. И вие няма толкова да се срамувате и отвращавате от своя баща, от човека, когото майка ви е обичала и от когото ви е родила. След това вашият живот ще стане много по-лек, обещавам ви го.

Андрей чувстваше, че у него нараства някаква необяснима вътрешна съпротива. Беше му неприятно да слуша стария лекар, неприятно му беше раздразнението, което предизвикваха у него думите на Юркунс. Той не разбираше самия себе си и заради това се ядосваше още повече. Абе какво си въобразява това старо провинциално докторче? Че може ей така, само да пообщува с абсолютно непознат човек час-два, да изпие с него по чашка коняк и не щеш ли, да започне да се рови в душата му и да му обяснява каква била истината за тази душа? Глупости! Самоуверен шарлатанин. Как смее той да нарежда на него, на Андрей, какво да прави, за да стане животът му по-добър? Животът му си е дори много хубав и той все някак ще се оправи и без съвети.

И от къде на тоя доктор му е хрумнало, че Андрей постоянно мисли за биологичния си баща и се срамува от него? Ами че той изобщо не се сеща за него и чак до смъртта си нямаше да се сети, ако не беше този стаж, посолството и този идиотски смъртен акт, който трябва да намери на всяка цена. Ето утре ще вземе дубликата на смъртния акт, ще го занесе в посолството — и толкоз. И в живота на Андрей никога вече няма да съществува Олег Петрович Личко, както не го е имало и преди. И този въпрос няма какво повече да се обсъжда.

Той рязко издърпа пръстите си от ръката на Юркунс, като се престори, че иска да си налее коняк.

— Разбирам — неочаквано меко заговори лекарят, — думите ми може да ви се струват странни и неуместни. Вие искате да ми възразите, че и бездруго не мислите за баща си. В главата ви такива мисли изобщо не се мяркат и ви е абсолютно все едно какво се е случило с него на времето, защото този човек никога не е съществувал в живота ви, няма и да съществува.

Андрей го погледна смаяно и машинално изпи на екс коняка си.

— Аз ис…

— Искате, искате, нали виждам. Няма за къде да бързаме, нощта пред нас е дълга, така че чуйте какво ще ви кажа. Всеки човек има двама родители, все още никой не е отменил този природен закон. Дори при изкуственото оплождане, дори при използването на чужда сперма — пак по един или друг начин в процеса присъстват мъж и жена. Човечеството, драги, съществува толкова отдавна, че представата за задължителното присъствие на майка и баща е запечатана на генетично ниво и това не може да се промени по никакъв начин. А и не е необходимо. Нещо повече, човешкият ум е устроен така, че той във всичко търси аналогии със собствения си живот. Човек сам за себе си е център на вселената и в това няма нищо лошо. За всеки човек най-важното от всичко на света е самият той, неговите чувства, неговите потребности, неговите преживявания. Именно затова той съотнася всичко към себе си. И щом в заобикалящото го информационно поле се появят спомени за нечии родители, той моментално се сеща за своите собствени. Понякога осъзнато, понякога неосъзнато, но се сеща. Вървите по улицата и виждате мъж с малко момченце. Разбирате, че това са баща и син, и вашето подсъзнание автоматично съотнася видяното към собствения ви опит. Изниква образът на баща ви и веднага изплуват всички свързани с него емоции, макар че вие най-често дори не забелязвате, дори сте можели да не забележите този мъж с момченцето, вървели сте си замислен и не сте обърнали внимание, но окото ви ги е видяло и е изпратило към мозъка командата за обработка на информацията, а мозъкът бързо я е изпратил в подсъзнанието, тъй като съзнанието ви в този момент е заето с някакви важни размисли, пък и изобщо не обича да се занимава с баща ви. Е, щом не обича, така да бъде, само че за обработката на толкова необичана информация вие си имате подсъзнание, което не можете да управлявате, не можете да му нареждате и на него изобщо не му пука за вашите вкусове и пристрастия, то живее според собствените си разбирания, а не според вашите. Или ето друг пример: човек си гледа филм по телевизията и героят казва: „Какви вкусни пирожки, също както ги прави мама“. И човекът, който гледа филма, машинално си спомня своята майка и ако в спомените му също присъстват вкусни пирожки, той изпитва мигновено приятно чувство. А ако освен това майка му вече не е между живите, чувството може да бъде тъжно, човекът може дори да пролее някоя сълза. Ако пък майка му не е пекла никакви пирожки, чувството ще бъде обагрено с леко съжаление — сиреч, аз не съм изпитвал това. А ако с майка му са имали постоянно тежки конфликти, душата ще си спомни и за това и ще изпита известен емоционален дискомфорт. Мигновен, като леко убождане, човек дори няма да го усети. Нещо повече, той може и да не забележи, че в този момент си е спомнил за майка си. Но това е само на нивото на съзнанието. А на нивото на подсъзнанието се фиксира всичко, нищо не отминава безследно. И раничката от убожданията става все по-дълбока и по-дълбока, тя започва да гнои, да се възпалява, да се разширява. Образът на родителите и информацията за тях присъстват постоянно, тази информация е обширна, просто вие не сте свикнали да й обръщате внимание. Тя не е нужна на съзнанието ви, а вашето подсъзнание я приема цялата и как реагира?… Само не ми казвайте, че информацията за бащите вие свързвате с образа на втория съпруг на майка ви, който ви е осиновил, дал ви е фамилното си име и дори бащиното, възпитавал ви е и е станал ваш добър приятел. Всичко това е така, не споря, но на генетично ниво вие не можете да отричате, че имате и биологичен баща, когото толкова упорито наричате не роден, а биологичен. И всеки път, когато се сблъсквате в околния свят с образа или понятието „баща“, вашето подсъзнание го свързва не с втория ви баща, а именно с Олег Петрович Личко. В течение на тринайсет години, ден след ден, всеки час, всяка минута, вашето подсъзнание, улавяйки понятието „баща“, ви причинява болезнено убождане, защото вие знаете, че Личко е човек недостоен, ненормален, чудовище, и не искате да бъдете негов син. Срамувате се и ви е неприятно да се чувствате негов кръвен роднина. Опитвате да се защитите от това, като се преструвате, че Личко няма никакво отношение към вашия живот. Но ако се престорите, че един проблем не съществува, той няма да изчезне, просто ще се превърне в проблем, изтикан към дъното, а това е много по-опасно. Когато един проблем се вижда ясно, вие осъзнавате необходимостта да правите нещо с него, някак да се борите, а когато е изтикан надълбоко, не правите нищо, не се борите, не му се противопоставяте и той си живее на воля, пуска корени, разширява се, задълбочава се и един прекрасен ден изригва в живота ви в чудовищен вид. Докато проблемът е малък, за него се намира място във вашето подсъзнание, но разрасне ли се, става му тясно и той търси нови простори. А знаете ли къде ги намира? Отначало във вашето съзнание, после във вашето поведение. Той се появява в ужасяващ облик и започва да руши целия ви живот, вашата работа, кариера, отношенията ви с хората, с колегите, с роднините, с най-близките ви същества. А после той ще разруши отношенията ви със самия вас. Вие ще се превърнете в невротик, ще последва или алкохолизъм, или психоза. Как ви харесва подобна перспектива? Разберете, драги ми Андрей Константинович, душевният мир на човека зависи пряко от това дали той може да обича и уважава близките си. Родители, чиито деца са се оказали недостойни хора, никога не ще намерят душевно спокойствие, те са обречени на вътрешен конфликт, защото като родители не могат да не обичат децата си, но като личности, като индивиди, не могат да ги уважават. И този дисонанс разрушава живота им. Същото може да се каже и за децата. Човекът е генетично приспособен да обича родителите си и ако поради някакви причини не ги обича, не ги уважава, дори ги презира, тогава се поражда същият дисонанс, защото разсъдъкът влиза в конфликт с природата. Вие може хиляда пъти да ми повтаряте, че с вас не е така и всичко, което говоря, не се отнася за вас, че изобщо не мислите за Олег Петрович и не си спомняте за него, но аз няма да ви повярвам. Не защото ме лъжете, а просто защото не знаете. А аз знам. И ако искате да запазите душевното си здраве, възползвайте се от това, което ви разказах. Научете истината, изяснете си какво се е случило в действителност, за да може убожданията във вашето подсъзнание да станат по-малко болезнени или да изчезнат напълно. Сега не очаквам от вас положителен отговор, не ми е нужно незабавно потвърждение, че съм прав, защото и аз знам, че съм прав. Вие само помислете върху думите ми, вслушайте се по-внимателно в себе си, а после решете какво да правите.

Юркунс му постла в кабинета. Диванът се оказа наистина широк, но ужасно неудобен. Впрочем дори този диван да се беше оказал най-комфортният, Андрей едва ли щеше да заспи. Отначало не успя да заспи заради раздразнението, предизвикано от думите на стария лекар, и мислено търсеше аргументи, доказващи, че Лев Яковлевич греши. Но колкото повече аргументи намираше, толкова по-ясно, незнайно защо, усещаше слабостта на собствената си позиция.

След като се въртя на дивана докъм четири часа, Андрей не издържа и излезе в хола да запали цигара. Вратата към спалнята на Лев Яковлевич беше открехната и Андрей реши внимателно да я затвори, та димът да не безпокои стария непушач. Но едва се бе приближил до вратата, когато чу бодър глас:

— Какво, приятелю, не можете да заспите? Май раничката боли?

Андрей избъбри в отговор нещо неразбираемо, а си помисли: „Абе я си гледай работата!“. Изпуши три цигари една след друга, отиде в кухнята, изпи чаша чешмяна вода и отново легна в кабинета. Но сънят така и не го споходи.

На сутринта Юркунс му приготви закуска, състояща се от омлет със същите онези безвкусни кренвирши и силен, но блудкав чай, след което Андрей тръгна за отдела по гражданско състояние за смъртния акт, а вечерта вече летеше в самолет от Вологда за Москва. На другия ден щеше да занесе смъртния акт на Личко в посолството и през първите предстоящи почивни дни да замине за Петербург. Трябваше да поговори с майка си. Още не знаеше за какво точно, но чувстваше, че трябва непременно да поговори с нея.

* * *

Но в момента, когато тръгна за Петербург, Андрей Мусатов вече не бе толкова категорично уверен, че трябва да говори с майка си. Може би първо с Костя? Нали не се знаеше как ще приеме майка му цялата тази история — ами ако се притесни, ако й стане неприятно и така нататък… Не, наистина, по-добре да поговори първо с Костя, той познава майка му като самия себе си, разбира я като никой друг и ще може да му даде умен съвет.

От гарата Андрей отиде направо в университета, където Константин Викторович Мусатов преподаваше психология. След като провери в програмата, изложена в деканата, в коя аудитория Костя изнася лекция, Андрей се въоръжи с търпение, седна на един перваз близо до залата и зачака. За щастие не се наложи да чака твърде дълго, само двайсет и пет минути. Вратите на аудиторията се отвориха, в коридора се изсипа тълпа студенти, а след тях излезе Костя, заобиколен от десетина толкова хубави студентки, че Андрей чак очите го заболяха. Момичетата се взираха в лицето на своя професор с такава любов, че на Андрей му идеше да прихне, но се сдържа. Баба му, майката на майка му, често казваше: „Ксенечка, твоят съпруг има само един недостатък — прекалено е красив. Така че внимавай да не изгубиш всичките си приятелки“. Естествено всички разбираха, че това е просто мила шега. Но в шегата имаше частица истина, и то немалка частица. То се знае, с приятелките на Ксения Георгиевна всичко беше наред, но сума ти студентки, аспирантки, както и доценти и професори от женски пол, бяха луди по Константин Мусатов.

— Андрюша!

Мусатов забеляза сина си, махна му за поздрав и рязко зави към мястото, където седеше Андрей.

— Радвам се, че те виждам. А защо не си вкъщи? Бях сигурен, че си отспиваш след пътуването с влака.

— Здравей — усмихна се Андрей. — Вкъщи е скучно, вие с мама сте на работа, а аз не съм дошъл тук да спя, а да се видя с вас. Както забелязвам, все така си обграден с нежни цветенца.

— Андрюша, трябва да ме разбереш: това е чисто професионален дефект — разсмя се Константин Викторович. — Колко бих струвал като психолог, ако не можех да накарам глупавичка неопитна студентка да се влюби в мен? И после, има едно златно правило: когато е влюбен в преподавателя, студентът изучава предмета му много по-ефективно. Между другото, попитай който и да е психиатър, той ще ти каже, че лечението е доста по-успешно, ако болният е влюбен в своя лекар.

— Да, тъкмо заговорихме за психиатрите — внимателно поде Андрей. — Свободен ли си сега?

— Имам още два часа. Защо? Случило ли се е нещо? Защо заговори за психиатрите?

— Костя, трябва да поговорим. Нищо не се е случило, не се тревожи, просто имам проблем и ми е нужен съвет. Кога ще се освободиш?

— След два часа. Ще ме изчакаш или ще се видим вкъщи?

— Ще те изчакам — твърдо каза Андрей. — Сега ще отида някъде да хапна, защото се домъкнах тук направо от гарата, не съм се отбивал вкъщи.

Константин Викторович замислено го огледа, сякаш го виждаше за пръв път.

— Днес е петък — бавно изрече той. — Обикновено ти идваш в събота, когато и двамата с майка ти сме вкъщи. Трябва ли да разбирам, че имаш проблем, за който искаш да поговориш с мен, но за който не бива да знае майка ти?

— Не, не е така. Мисля, че мама трябва да знае, но имам нужда да поговоря за това първо с теб. Разбираш ли?

— Естествено. Макар и да е твърде загадъчно. Добре, сине, ще се видим след два часа.

Андрей никога не бе обичал петербургското влажно и пронизващо костите време между сезоните, но днес дори не забелязваше влажния лепкав вятър, нито ситния дъжд. Крачеше бавно по крайбрежната на Нева към едно заведение, за което знаеше, че отваря в осем сутринта и където правеха хубаво кафе, и се опитваше да обмисли предстоящия разговор с Костя. Как да му разкаже? Върху какво да постави акцентите? Всичко зависи от това какъв резултат иска да получи. „Но всъщност какво искаш ти, Андрей Константинович? — запита се той. — Може би искаш Костя да те разубеди, да ти каже, че това са пълни глупости, че това не може да бъде, защото не е възможно, че старият лекар от провинциалната психиатрична болница е абсолютен глупак и няма никакъв смисъл да разравяш миналото, а пък да травматизираш майка си — в никакъв случай? Така ли? Това ли искаш? Или искаш той да потвърди правотата на Юркунс, да добави към думите му собствени аргументи и да те убеди, че трябва непременно да се постараеш да си изясниш какво всъщност се е случило с Олег Петрович Личко, твоя биологичен баща? Искаш Костя само да те подкрепи в решението ти, което всъщност вече си взел? Или още не си взел решение и искаш Костя да ти помогне да го вземеш? Изясни се най-сетне, опитай се да бъдеш честен със самия себе си“.

Увлечен във вътрешния си монолог, Андрей не забелязваше как времето лети и едва не закъсня за срещата с Константин Викторович. Мусатов-старши вече го чакаше, седнал в паркираната близо до входа на факултетското здание бяла хонда.

— Е, добре ли закуси? — попита той, когато Андрей се качи в колата.

— Пих само кафе, вярно, три чаши. Защо?

— Тогава да отидем да обядваме някъде. Хем ще си поприказваме. Или предпочиташ първо да поговорим?

— Хайде първо да поговорим — решително каза Андрей.

Той подробно, без да изпуска нито една дреболия, разказа цялата епопея, свързана с търсенето на смъртния акт на Личко. И за пътуването си до Черемисино, и за разговора със съпрузите Перхурови, и за срещата с доктор Юркунс. Разказа и за своите колебания, за яда, който го бе обземал много често, докато бе слушал Лев Яковлевич, за объркването си, за онова, което му се бе видяло убедително в думите на стария психиатър, и за онова, в което се бе усъмнил. С една дума, разказа всичко, като внимателно подбираше изразите и се стараеше нищо да не изопачи и да не постави излишен акцент върху нещо.

Константин Викторович слушаше внимателно, нито веднъж не прекъсна Андрей, а после дълго мълча.

— Какъв съвет ти трябва? — попита най-сетне той. — Дали да кажеш на майка си? Или да се занимаваш ли с това изобщо?

— И едното, и другото. Но най-вече за мама, разбира се. Аз не мога да реша нужно ли е тя да знае за това или не.

— А самият ти как мислиш?

— Мисля, че не, не бива — твърдо заяви Андрей.

— Аргументи? — кратко попита Мусатов-старши.

— Разбираш ли, Костя, помислих си, че… С една дума, виж какво се получава: ако този Личко наистина не е бил виновен, а мама веднага е повярвала във вината му и се е отрекла от него и дори от родителите му, отрекла се е от целия си живот с него, зачеркнала го е не само от своя, но и от моя живот, тогава излиза, че го е предала. Вместо да не повярва във вината му и да търси истината, тя го е изоставила на произвола на съдбата. Докато смята, че Личко наистина е маниак убиец, тя се чувства права, а ако разбере, че всичко е било различно, как ще се почувства? Като предателка, която е изоставила близък човек в нещастието му?

— Разбрах доводите ти — кимна Константин Викторович. — Те са разумни. Но има и друга страна на медала и аз бих искал да я погледнеш. Както знаеш, хората, кой знае защо, никак не обичат да мамят доверието им. Просто ние, човеците, имаме такава странна особеност. Много болезнено реагираме на ситуации, в които човек, когото си представяме по определен начин, изведнъж се оказва съвсем различен. В такива случаи се чувстваме измамени. Най-често преставаме да общуваме с този човек, ако можем, разбира се, но чувството, че сме измамени, се оказва твърде болезнено и ни измъчва още дълги години. Знаеш ли защо? Когато един човек се оказва не такъв, какъвто сме си го представяли, ние можем колкото си искаме да говорим на глас, че той е измамил нашето доверие, но дълбоко в душата си — във въпросното подсъзнание, за което ти е говорил старият лекар — ние си повтаряме глупакът съм аз, не го разпознах, не го разгадах, аз съм слепец, слепец, аз съм идиот, аз нищо не разбирам от хора. Всъщност ние обвиняваме себе си, смятаме себе си за глупави и това ни е ужасно неприятно. Самообвинението и мислите за собствените ни недостатъци са едни от най-пагубните от гледна точка на душевното равновесие и дори — ако щеш, за психическото ни здраве. А сега си представи как в продължение на почти трийсет години се е чувствала майка ти, мислейки, че не е разпознала намиращия се редом с нея психически болен жесток детеубиец и насилник, не го е проумяла, нищо не е разбрала за него.

— Мисля, че се е чувствала зле — унило се съгласи Андрей, на когото такава постановка на въпроса някак не бе хрумвала. — Но все пак аз не разбирам кое е по-добре: да се чувстваш жертва на измама или предател, изоставил човек в труден момент на произвола на съдбата.

— Ами не е нужно и да го разбираш, защото всеки човек възприема това посвоему. На един е по-леко да се чувства предател, друг би предпочел да бъде измамен. За това няма рецепта.

— Но какво да правя тогава? — нетърпеливо попита Андрей. — Да кажа ли на мама или не?

— Непременно трябва да й кажеш — кимна Константин Викторович. — А нека майка ти сама да реши, сама да избере като каква да се чувства. Не е нужно да мислиш вместо нея, нито пък да правиш избора вместо нея.

— Тогава идва следващият въпрос: а аз какво да правя? Да речем, тя ще каже, че иска да знае истината, и тогава ние всички дружно ще се замислим как да се заемем с това. Ами ако тя не пожелае да се ровим? Ако ми забрани дори да мисля за това?

— Е, говориш глупости! — разсмя се Мусатов-старши. — Как може да ти забрани? Ти не си дете, ти си зрял трийсетгодишен мъж, я каква кариера направи, а и живееш в друг град, а не под маминото крило. Ще постъпиш така, както сам пожелаеш и сметнеш за необходимо. Друг е въпросът дали ще съобщиш на майка си за резултатите от търсенията си, но това вече ще зависи от нейната позиция. Ти самият какво искаш? Искаш ли да се ровиш в тази история, или не ти е интересно?

— Не знам — честно призна Андрей. — Не мога да преценя чувствата си. От една страна, разбира се, добре би било да престана да се смятам за син на маниак убиец, но от друга…

Замълча, търсейки думите, които се бяха дянали кой знае къде.

— От друга страна… — меко му подсказа Константин. — Е? Какви мисли се намират от другата ти страна?

— Не са мисли, а чувства. Не ги разбирам, не мога нито да ги обясня, нито да ги опиша. Някакъв вътрешен протест, знам ли. Когато мисля за това, всичко у мен се надига, бунтува се и крещи: не! не!!!

— Значи прав е бил твоят доктор Юркунс — замислено продума Мусатов-старши. — Боли те раничката. Боли те.

— Хайде, и ти започна. Какво сте ми заповтаряли — раничката, та раничката!

— Ето виждаш ли, повишаваш тон, дразниш се. Значи темата не ти е безразлична. Според мен, Андрюша, отговорът е еднозначен: човек трябва да се занимава с търсене на истината. И то далеч не защото истината е най-важна от всичко, това са глупости. Понякога тя наистина е по-важна, понякога няма никакво значение, а често е и просто вредна. Но в нашия случай все пак трябва да научиш истината за баща си — каквото и да мисли по въпроса твоята майка. Нужно е преди всичко на теб самия.

— Излиза, че всичките тези приказки за подсъзнанието…

— Да, да, сине, точно така. Всичко, което ти е казал твоят доктор, е отдавна известно и в психологията, и в психиатрията. А сега хайде да помислим как довечера да подхванем разговора с майка ти, така че да я разстроим възможно най-малко.

Те отидоха да обядват в скъп ресторант, градиха планове, изработваха стратегията на разговора, за да поднесат информацията на Ксения Георгиевна постепенно, като я подготвят за всеки нов обрат, та да не би — пази боже! — сърцето й да не издържи.

Но Ксения Георгиевна естествено се развълнува до немай-къде, смука валидол, слушайки сина си бледа, с избила на челото пот и синкави сенки около плътно стиснатите устни. Както и мъжът й, тя умееше да слуша, без да прекъсва събеседника, така че Андрей така и не успя да предугади каква ще бъде реакцията й до края. Какво ще каже? Ще поиска ли да научи истината или не?

След като изслуша разказа на сина си, тя стана от дивана, на който бе седяла през цялото време, и спокойно попита:

— Кой ще пие чай и кой — кафе?

— За мен кафе — бързо отговори Андрей.

— А за мен чайче, ако може — помоли Константин Викторович.

Ксения мълчаливо кимна и излезе от стаята.

— Не разбрах… — стъписано прошепна Андрей, загледан въпросително в Костя.

Той бе очаквал бурни емоции, може би вик или пък сълзи, какво ли не, само не и такова ледено спокойствие. Добре, ами валидолът, капчиците пот, пребледняването? Не, разказът на сина й определено не я бе оставил равнодушна. И изведнъж — някакъв си чай… И нито дума за това, което току-що бе чула.

— Трябва й време да помисли — също шепнешком отвърна Костя. — Какво, нима не познаваш майка си? Тя никога в живота си не е отговаряла веднага на сериозни въпроси.

— Но е толкова спокойна — учуди се Андрей.

— Ако не умееше да запазва спокойствие в най-екстремни ситуации, нямаше да остане толкова години на работа в училище.

След няколко минути Ксения Георгиевна внесе в стаята поднос с чашка кафе за сина си и две големи чаши с чай — за себе си и за мъжа си. Минаха още пет-шест минути, но тя така и не отпи от чая, седеше неподвижно, обхванала горещата чаша с длани. Кой знае защо, Андрей не можеше да откъсне очи от ръцете й, за пръв път сега забеляза по тях пигментни петна, неумолимите свидетелства за наближаващата старост. Наистина петната още едва се забелязваха, бяха бледи, та нали майка му далеч не бе стара…

— Костя, Андрюша — с глух глас подзе Ксения Георгиевна, — не знам как ще се отнесете към това, което ще кажа сега, но все пак ще го кажа, защото все някой ден това трябва да се направи… Най-сетне трябва да се каже. Аз много обичах Олег, първия си съпруг. Много го обичах. Смятах го за най-блестящия, най-добрия, най-умния човек. Възхищавах му се — на неговото трудолюбие, на ума му, на неговата образованост… Защото той страшно много четеше и страшно много знаеше. Винаги съм се чудила как може едно момче от провинциално градче да знае толкова повече от мен — столичното момиче. Нали разбирате, това е нашето столично високомерие… Аз не просто му се възхищавах, аз го боготворях. Той беше абсолютно необикновена личност, на никого не приличаше, имаше много своеобразно мислене, оригинална логика. Извинявай, Костя, никога преди не съм ти казвала това и предполагам, че ти е неприятно да го чуваш сега.

— Няма нищо — успокои жена си Мусатов-старши, — няма нищо, Ксюша, всичко е наред. Няма проблеми. Разказвай.

— Още от първия ден на познанството ни Олег ме помоли да му помагам по английски, искаше за превод най-трудните текстове. Не му беше нужна разговорна практика, той трупаше лексика и се учеше да чете научна литература. Намираше отнякъде научни книги на английски, предимно по специалността си, но после забелязах, че чете и много други неща. Интересуваше се дори от астрология. Тогава, през седемдесетте, това беше нещо безумно странно, нещо като сатанинските култове, та нали всички ние бяхме фанатизирани материалисти, възпитани в идеологията на научния атеизъм. — Ксения Георгиевна помълча известно време, загледана в чашата си, после отново заговори: — И ето че когато се случи всичко това… Когато арестуваха Олег, изпратиха го на съдебно-психиатрична експертиза, поставиха му диагноза и го признаха за невменяем, аз веднага повярвах. И неговата оригиналност, и своеобразието му, и невероятната му, дори нечовешка памет, и способността му да усвоява нови знания, и неговото увлечение по астрологията и някои други неща, които в онези времена се наричаха „буржоазни забежки“ и „капиталистически отживелици“… Всичко това пасваше на картината на една шизофренична личност. И аз повярвах. Не се оправдавам сега, искам да кажа нещо съвсем друго… — Тя тежко въздъхна и за пръв път, през цялото време на разговора вдигна очи към мъжа си и сина си. — Аз наистина много го обичах. И действително го боготворях. И ето, вече почти трийсет години живея с мисълта, че съм обожавала и боготворяла чудовище, убиец на деца. Срамувам се от своята любов. Отвращавам се от себе си. И днес изведнъж разбрах, че не мога повече. Не искам вече този срам. Уморена съм да се отвращавам от себе си. И ако има макар и най-малката надежда да се сложи край на всичко това, аз ви моля, скъпи мои, любими мои Андрюша и Костенка, нека го направим. Помогнете ми. Моля ви!

И тогава най-сетне се разплака. Много тихо и много горчиво. Сълзите се търкаляха по бузите й, стичаха се по брадичката й и капеха в чашата с чай.

— Мамо, соленият чай не е вкусен — опита да се пошегува Андрей и както се изразяваше Костя, да „понижи нивото на полемиката“.

Константин Викторович го погледна одобрително и едва забележимо му намигна.

И отново Андрей не можеше да заспи, макар че стаята беше неговата, а не чужда, а в съседната спяха майка му и Костя, а не чужд човек, и диванът беше неговият собствен удобен диван. Нима наистина този Личко е бил не чудовищен детеубиец, а талантлив, необикновен човек, когото майка му е обичала и боготворила? Нима той, Андрей Мусатов, може да намери основания да се гордее с баща си? Да не се срамува от него, а да го уважава? Ами ако старият лекар греши? Ако Личко действително е бил луд, ако наистина е убивал и насилвал малки деца? Андрей ще се заеме с изясняването на обстоятелствата, вече има приблизителна представа от къде да започне. А ако се разбере, че всичко е било точно така, както е написано на онези страшни листове цигарена хартия, които Лев Яковлевич Юркунс все пак го накара да вземе? Какво ще прави тогава с всичко това? Дали пък да не прави нищо, а да си каже: „Юркунс е прав, Олег Личко е напълно невинен, станала е чудовищна грешка, прекършила живота на няколко души“ — и по този начин да се успокои и да приключи въпроса. Дали да не постъпи така?

Той чу тихо шумолене, почти безшумни стъпки минаха покрай вратата на стаята му. Беше Костя, отиваше в кухнята. Андрей никога не бъркаше стъпките му с майчините, защото Костя носеше вкъщи чехли, а майка му не признаваше никакви чехли и обуваше само тънки платнени терлици, с които ходеше абсолютно безшумно. Андрей отметна одеялото, стана от дивана и тихо се измъкна от стаята.

— Ти какво така? — полугласно, за да не събуди майка си, попита той, когато видя Константин Викторович да седи неподвижно до масата в просторната кухня.

— Ами така… Нещо не ми се спи. Да пийнем чай, какво ще кажеш — предложи той.

— Да пийнем.

Андрей натисна копчето на електрическия чайник, извади чаши от бюфета.

— Какво реши? Ще се занимаваш ли с тази работа? — попита Константин Викторович.

— Не знам. Не мога да реша. Ако резултатът излезе положителен, ще бъде добре за всички. Ами ако се окаже отрицателен? Ако Юркунс греши?

— Тогава нищо няма да се промени — сви рамене Константин Викторович, — всичко ще остане, както си е. Какво губиш?

— Много неща. Надеждата. Докато още нищо не сме изяснили, можем просто да си кажем: Юркунс е прав, а Личко е невинен. А я си представи, че след това не ще можем да кажем така?

— Андрюша, Андрюша — опита да се усмихне Мусатов, — колко е характерно това за теб. Да си затвориш очите и да се престориш, че проблемът не съществува. Нали онзи лекар ти е обяснил за проблема, натикан на дълбокото, а ти не си си направил никакви изводи.

— Но тук въпросът е съвсем друг!

— Същият е, Андрюша, съвсем същият. Замислял ли си се някога, че открай време ме наричаш Костя, а не татко?

— А ти обиждаше ли се?

— Не, не става дума за това. Сега въпросът е защо не ме наричаше татко. Можеш ли да отговориш — защо?

— Защото знаех, че не си ми баща. Бях на девет години, когато ти влезе в нашето семейство. Вече всичко разбирах, знаех и от къде се вземат децата…

— Не, Андрюшенка, това го разправяй на себе си, не на мен. Ти пак тикаш проблема към дълбокото, вместо да се изправиш лице в лице срещу него. Ако едно дете иска да има баща като всички, ако му харесва избраникът на майка му, тогава няма нищо по-естествено от това да нарича този човек татко. Нещо повече, детето изпитва невероятна наслада, задето може да произнася на глас тази дума, обръщайки се към конкретния мъж. Ти си искал да имаш баща, това е предопределено на генетично ниво и старият психиатър ти е обяснил всичко по този въпрос. И аз ти харесвах, инак помежду ни нямаше да се установят отношенията, които имаме. Е, но защо никога не си ме наричал татко?

— Не знам — сви рамене Андрей, докато наливаше вряла вода в чашите, — не те наричах и толкова. Какво значение има?

— Огромно. Това означава, че още в детството си, още на твоите девет години, ти подсъзнателно си искал да наричаш татко само своя роден баща, биологичния. Онзи, от когото те е родила майка ти.

— Ама престани, Костя! Та какво съм можел да разбирам на девет години! Какво подсъзнание? От къде ще се вземе то у деветгодишно хлапе?

— Не говори глупости. Ти си превъзходен инженер, специалист по нефтени сонди, не споря, но по психология си — ще прощаваш — пълен профан. Дори е смешно да те слуша човек. Подсъзнанието се оформя дори преди съзнанието, в него е фиксирано всичко, което е ставало с теб още когато си се намирал в майчината утроба, това е доказано от науката. Фиксирана е и силната, страстна и нежна любов на майка ти към твоя баща, както и начинът, по който тя го е уважавала, боготворяла, нейното възхищение от него също е фиксирано там, макар че ти естествено не го осъзнаваш. Именно затова твоето подсъзнание не ти е позволявало да ме наричаш татко. Думата „татко“ е била предназначена само за него, за онзи другия, когото ти не си спомняш, защото си бил прекалено малък, когато той е изчезнал от живота ти. Няма го в паметта ти, но го има в твоето подсъзнание, защото си живял до него цяла година и половина. И той те е обичал, носил те е на ръце, целувал те е, приспивал те е, дундуркал те е, сменял ти е пелените. Онова, което са ти разказвали официално за баща ти, имам предвид, че си се родил от неузаконен брак, че той се е разделил с майка ти още преди да се родиш, не ти е давало основание да го мразиш. До седемнайсетата си година ти не беше чувал за него нищо лошо. За сметка на това в подсъзнанието ти стабилно се е запечатала и любовта на майка ти към баща ти, и неговата любов към нея, и неговата любов към теб.

— Говориш така, сякаш си стопроцентово сигурен, че той не е бил луд — прекъсна го Андрей. — Ами ако все пак е бил? Ако не е обичал мама, камо ли пък мен, защото човек който убива и насилва чужди деца, не може да обича своите собствени.

— Боже мой, каква глупост! Каква глупост! Хиляди, милиони убийци отнемат чужд живот, при което си остават любящи деца, съпрузи и родители, та това е азбучна истина! Но това е друга тема… — Мусатов тръсна глава. — Отклонихме се. Ето какво искам да ти кажа: на теб ти е нужен човек, когото можеш да наречеш баща. Ти през цялото време държа това място незаето, защото твоето подсъзнание е знаело: или Личко, или никой. С онзи багаж от информация, която имахме доскоро, някак не ти се е искало да наричаш Олег Личко баща, нали така?

— То се знае — избъбри Андрей, — никак не е приятно, нали?

— Твоето подсъзнание иска да каже: „Татко!“, при което да изпитва радост, гордост, щастие, любов. Разбираш ли? Това е нормално желание на нормален човек, заложено у нас от природата. Защото природата е предопределила да обичаме родителите си и ако поради някакви причини не можем да го правим, ние страдаме. Едни повече, други по-малко, едни явно, други скришом, но всички страдаме. Докато смяташ, че Олег Личко е убиец и насилник, ти не ще можеш да изпитваш никакви положителни емоции, наричайки го татко. Съгласен ли си?

— Ами…

— Но без да изясниш нещата, просто вярвайки на думите на доктор Юркунс, ти оставяш място за съмнения и пак няма да можеш да мислиш за Личко като за баща и да изпитваш радост и гордост от това. Нали го знаеш онзи стар виц: той ли е откраднал, от него ли са откраднали, ама имаше нещо такова. Ако се изясни, че докторът греши и Личко е бил престъпник, ти няма да се почувстваш по-зле, защото и бездруго живееш с тази мисъл вече много години. Но има шанс докторът да е прав. И тогава незаетото място ще се окаже запълнено. И всяко нещо ще намери мястото си, и ще стане така, както го иска природата. В душата ти ще се появи образът на баща, когото ти ще обичаш и уважаваш, па макар той да не е между живите. Имай предвид, делението на хората на живи и мъртви е функция на съзнанието. Подсъзнанието не приема това деление, на него му е все едно дали един човек е умрял, или е жив, то вижда образа и или се радва, или негодува. Ти имаш шанс да дадеш на душата си радост, от която си бил лишен трийсет години. Сега разбираш ли за какво говоря?

— Не съвсем. Трябва да помисля.

— Маминият син — ласкаво се позасмя Константин Викторович.

* * *

Андрей се върна в Москва в понеделник сутринта, от гарата отиде направо в службата, до обяд успя да направи в книжата всички възможни грешки, откри това към пет следобед, ядоса се, ритна кошчето за боклук до бюрото, после, мърморейки и пълзейки на колене, оправи всичко и седна да го преработи. Настроението му беше отвратително.

Към осем вечерта в кабинета му надникна ръководителят на службата по безопасност Болотов — възпълен, побелял и румен полковник от запаса на милицията, който имаше репутация на човек, който не се доверява на никого и на нищо не вярва.

— Охраната каза, че още работите — колкото можеше по-безразлично подхвърли той в пространството, като се постара да не срещне погледа на Андрей.

Болотов беше ръководител на службата по безопасност, а не просто началник на всички охранители, и бдително следеше да не изтичат от фирмата производствени тайни. Всеки сътрудник, останал в офиса след края на работния ден, автоматично си навличаше подозренията на Болотов в опит да изтегли и копира информация с користни цели. Андрей знаеше това и се отнасяше към него с разбиране.

— Сам съм си виновен — отвърна ядосано, — направих сума ти грешки, сега преработвам всичко наново. В отвратително настроение съм, главата ми е пълна с глупости, така че това ми се отрази на работата.

Болотов приближи и седна до съседното бюро, като се обърна така, че да вижда екрана на компютъра, на който работеше Андрей.

— Проблеми ли имате, Андрей Константинович?

— Проблеми — въздъхна той. — Между другото, може ли да се посъветвам с вас? Нужен ми е частен детектив, дали бихте ми препоръчали някого?

— Нещо свързано с личния ви живот ли? — хвърли му разбиращ поглед Болотов. — Дамата на сърцето ви причинява тревоги с поведението си? Или може би ви тормози бившата съпруга?

— Не, с бившата съпруга всичко е наред — усмихна се Андрей. — И с дамата на сърцето — също. Нужен ми е човек, който разбира от минали събития, и то доста отдавнашни. Средата на седемдесетте години. Сигурно трябва да се работи с архиви или нещо друго… С една дума, не знам.

— А може ли по-подробно?

— Имам съдебно постановление по едно дело, според което един човек е бил признат за невменяем и е бил изпратен на принудително лечение. Има обаче основания да се предполага, че една от свидетелките не е казала истината. Трябва да издиря тази жена и да науча за нея колкото може повече. Това възможно ли е?

— Защо не? — сви рамене Болотов. — Всичко е възможно, ако се действа правилно. Нужен ви е човек, който има достъп до архивите на съда. В архива се намира наказателното дело, в делото са всички протоколи от разпити, а във всеки протокол фигурират паспортните данни на свидетеля, неговата месторабота, адрес и много друга полезна информация. В кой съд се е гледало делото?

— В кой съд ли? Ха, един господ знае! — Андрей извади от джоба си сгънатите на четири листове, дадени му от Юркунс, разгъна ги и прегледа първата страница. — А, ето, тук е написано. В Московския градски съд.

— Напълно реално. Ако съдът не е бил московски, тогава щеше да е по-сложно, а тук ще ви подбера подходящ човек, ако сте готов да платите.

— Естествено — кимна Андрей. — Непременно трябва да си изясня тези неща, защото… нали виждате, това моето днес не е работа, а пълна излагация. Главата ми е ангажирана с глупости.

— Това толкова силно ли ви безпокои?

— Много силно.

— За някой ваш близък ли става дума?

Андрей помълча, преценявайки дали да каже на Болотов истината, или да измисли някаква правдоподобна лъжа. Реши да не лъже. Нямаше смисъл: ако Болотов го свърже със свой познат детектив, пак ще научи истината, но Андрей вече ще бъде за него лъжец и той повече няма да му има доверие. А това хубаво ли е — да изгубиш доверието на ръководителя на службата за безопасност във фирмата? После ще си имаш неприятности.

— Става дума за първия съпруг на майка ми.

Това беше чистата истина. Макар и не цялата.

— Ясно. Ще помисля какво можем да направим.

Андрей Мусатов приключи с оправянето на грешките към десет вечерта и преди да си тръгне от службата, звънна на Наташа.

— Ама къде си ти изобщо? — капризно проточи момичето. — Докога ще те чакам?

— Не е нужно да ме чакаш специално, на работа съм. А ти къде си?

— А аз между другото съм у вас. Седя тук като глупачка, а теб те няма.

— Защо не се обади, щях да ти кажа, че ще се прибера късно.

— Защото исках да бъде изненада.

„Не е нужно — каза си той мислено, — не ми трябват изненади. Достатъчно ми е това, което се случи. И ти засега не ми трябваш. Искам да си остана сам вкъщи. Къде да те дяна, съкровище мое?“

— Наталия, много съм уморен и едва ли ще бъда приятна компания. Още повече че прекарах нощта във влака, а нали знаеш, че не мога да спя във влак.

— Ами защо толкова упорито пътуваш с влак, а не със самолет? Не, аз просто не те разбирам. Със самолет е много по-бързо, пък и ще спиш нормално.

Вероятно със самолет наистина щеше да е по-добре, но Андрей беше свикнал да пътува от Москва до Питер и обратно с влак. Най-вече защото питерският апартамент, в който се бяха преместили преди тринайсет години, се намираше на улица „Въстание“, точно срещу Московската гара, и беше толкова съблазнително, щом слезеш от вагона, след седем минути да се озовеш вкъщи! А докато стигнеш у дома от Пулково… А и в Москва до Шереметево не му беше близо.

— Постъпвам, както ми е удобно — отговори хладно.

— Значи ти е удобно да не спиш цяла нощ, та после да се чувстваш скапан и да ми развалиш настроението — уточни Наташа.

— Не съм искал да ти развалям настроението…

— Аха, и изобщо не си искал да се видиш с мен днес — ядосано завърши тя. — Ами тогава да си тръгвам, това ли искаш да кажеш?

„Върви си — каза й наум Андрей. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. Тази вечер нямам никакво желание да общувам с когото и да било. Да, когато се прибера след половин час — вече да те няма там“.

— Е, защо говориш така — каза помирително на глас. — Просто днес наистина не ставам за веселба. Ако си готова да ме търпиш такъв, ще се радвам да те видя.

— Изобщо не съм готова. Ти ми развали цялата вечер. Можех да я прекарам много по-интересно.

— Ами прекарай я, все още имаш възможност да оправиш нещата. Аз не се нуждая от лечение, нали така?

Когато разговаряш по стационарен телефон, винаги се чува, когато събеседникът ти яростно трясва слушалката. Мобилната връзка не дава такива прекрасни възможности и натискането на копчето довежда до абсолютно еднакви акустични резултати, независимо какви клокочещи емоции изпитваш, така че Андрей можеше само да се досеща какво е било настроението на приятелката му в момента на приключването на разговора. Вероятно тя все пак много се беше обидила, защото след трийсет и пет минути, когато той влезе в апартамента си на Ленински проспект, там нямаше никого. Нещо повече, Наташа май бе решила да се обиди сериозно и задълго, вероятно за около две седмици: от банята бяха изчезнали четката й за зъби, бурканчетата с крем и белият копринен пеньоар. Колкото и време да бе прекарала този ден в жилището на Андрей, тя не беше купила продукти, нито бе приготвила вечеря, навярно разчитайки, че след работа той ще я заведе на ресторант.

Той равнодушно огледа съдържанието на хладилника, като същевременно се съсредоточи, за да прецени дали е достатъчно гладен, за да се захваща с приготвянето на нещо сериозно, или може да мине със сандвич и чай. В хладилника имаше кашкавал и масло, но не и хляб в шкафа, така че номера със сандвича май нямаше да мине. За сметка на това в същия този шкаф той откри разнообразни, според него неставащи за ядене продукти — трици и други съдържащи целулоза, купувани от Наташа, която имаше трепетно отношение към всякакви идеи за пречистване на организма, и макарони „Макфа“, които той предпочиташе и можеше да яде по всяко време на денонощието.

Младостта на Андрей Мусатов бе минала на границата на осемдесетте и деветдесетте години, когато неговият израстващ организъм постоянно се нуждаеше от солидна храна, а щандовете на магазините можеха да задоволят с асортимента си само хора, които спазваха полугладна диета. Но макарони можеха да се купят винаги, така че в домакинството на Ксения Георгиевна момчето се научи да ги обича и употребява във всякакъв вид: с масло, със захар, с кашкавал, с кьопоолу, със задушени домати, с извара и дори със сос, който той правеше от концентрирани бульони. След години, когато вече имаше изобилие от продукти, той остана верен на любовта си към макароните, методично изпробва всички видове и спря окончателния си избор на „Макфа“. Андрей обичаше, особено когато беше в лошо настроение, да хапне добре преди лягане и обикновено сутринта, заставайки на кантара, ясно виждаше резултатите от преяждането на нервна почва, но кой знае защо, след две-три солидни порции макарони не се случваше нищо особено. Дали собствената му обмяна на веществата притежаваше тази особеност, дали пък я имаше този вид макарони — той не знаеше, но се радваше, че може неконтролируемо и с удоволствие да се тъпче късно вечер. В тези макарони го привличаше и друго: те не се разваряваха, колкото и да ги вариш, а това има значение за мъж, който не умее, както правят много жени, да стои над котлона и изобщо да се мотае с часове в кухнята. Той слагаше тенджерата на котлона и отиваше в хола, където се заплесваше в някоя книга, телефонен разговор или телевизионно предаване, а понякога и в размисли за геополитическите проблеми и световната икономика. Бившата му съпруга с която Андрей се бе развел преди година, ужасно се ядосваше от тази неразбираема за нея негова обич към макароните от определен вид, защото купуваше продуктите винаги набързо и припряно, без да гледа етикетите, а той отказваше да яде макарони от друга марка и сърдито мърмореше — в смисъл толкова ли й е трудно да запомни, че той обича „Макфа“… По принцип Андрей Мусатов не беше много капризен, ядеше каквото му дадат и пиеше каквото му налеят, относителната финансова свобода го бе споходила преди няколко години, а преди това той, както повечето хора, броеше рублите, умееше да пести и се задоволяваше с малко. Но имаше неща, към които изпитваше стабилна привързаност и нямаше намерение да й изневерява: трябваше ли да се придвижва между Москва и Санкт Петербург, правеше го само с влак; използваше ли бележници, техните листове трябваше да бъдат само карирани, а не чисто бели или с широки редове; купуваше ли макарони, те бяха само от любимия му вид. Нямаше никакви други принципни предпочитания.

След като огледа асортимента на продуктите, Андрей решително извади пакет от любимите си макарони и сложи на печката тенджера с вода. Докато вечерята се готвеше, той се преоблече и дори успя с половин ухо да чуе вечерните новини. Лапайки лакомо макароните с масло и кашкавал, той по навик се потопи първо в спомените си за детството, после в мисли за майка си, които напълно естествено го доведоха (за кой ли път през този ден!) до мислите за Олег Петрович Личко. Костя е прав, трябва да се постарае да си изясни кое как е било и да приключи въпроса окончателно. Да се надяваме, че Болотов ще намери кадърен специалист, който ще може да помогне.

Той вече спеше дълбоко, когато се обади Наташа. Има такива жени, които колкото са по-обидени, толкова по-често и неуместно ти се обаждат по телефона. Ако се съдеше по музиката и оживените гласове, които се чуваха, тя „потушаваше“ обидата си на място далеч не тихо и скучно.

— Искам да те успокоя, та да не се тревожиш за мен — заяви тя предизвикателно, — прекарвам си чудесно.

— Радвам се за теб — сънено промърмори Андрей. — Бъди добро момиче, дръж се прилично, не разговаряй с чужди мъже и ако обичаш, остави ме да поспя.

След като разговорът приключи, той със затворени очи напипа шнура на телефона и с ловко движение го дръпна от апарата. После протегна ръка към мобилния телефон на нощното шкафче и също без да го поглежда, натисна копчето за изключване. Защо, защо всички красиви момичета са толкова своенравни?

* * *

— Фамилното му име е Пинчук, можете да го наричате Виктор Албертович, ето телефоните — с тези думи Болотов сложи пред Андрей твърдия правоъгълник на визитната картичка. — Очаква да му се обадите. Аз говорих с него, обясних му проблема ви, готов е да се заеме с него. Сам ще ви каже тарифата си.

— Благодаря.

Информацията на визитката беше минимална — само името, фамилията, електронният адрес и два телефонни номера. Нито име на агенция, нито адрес на офис. Скромничко. Но на Андрей му беше все едно, този Пинчук с изисканото бащино име можеше да бъде дори самоук единак, стига да му свършеше работа.

Той набра номера на единия от посочените телефони, обади се съвсем млад женски глас, който съобщи, че в момента Виктор Албертович отсъства, но може да бъде намерен на мобилния си телефон. Андрей определи говорещата като момиче на деветнайсет-двайсет години и скептично си помисли, че Болотов му е намерил специалист най-малкото съмнителен. Щом има толкова млада приятелка или дори съпруга, тогава или самият той е още хлапак с жълто около устата и едва ли има нужните умения, или е сладострастник на средна възраст, който съживява уморената си и често непослушна плът със свежи младички тела, което никак не го издигаше в очите на Мусатов. Кой знае защо, и през ум не му мина, че момичето може да е дъщеря на Виктор Албертович Пинчук. А беше точно така.

Разбраха се да се срещнат в тихо ресторантче на Булевардното колело. Пинчук бе отишъл малко по-рано и когато Андрей приближи до масата, вече с явно удоволствие отпиваше тъмна бира от висока халба. Нисичък, пълен, с редки косици и огромна брадавица до дясната ноздра, Пинчук незнайно защо пробуди у Андрей асоциация с някакъв мошеник, така че в първия момент дори помисли да се откаже от услугите му. В смисъл, извинете, но обстоятелствата се промениха, не се нуждая от нищо, не ми се сърдете, че ви обезпокоих напразно. Но навикът му да довежда нещата докрай надви и той реши като начало поне да поговори с частния детектив, препоръчан му от Болотов.

Андрей разказва дълго и обстойно, а Виктор Албертович слушаше и от време на време си записваше нещо в дебел бележник с кожена подвързия.

— Копието на постановлението у вас ли е? — попита той, когато Андрей свърши.

— Да. — Мусатов му подаде тънките, вече доста похабени листове. — Наистина се чете доста трудно.

— Нищо — позасмя се Пинчук. — Свикнал съм. — И като улови учудения поглед на Андрей, поясни: — Аз не съм бивш милиционер, а адвокат. И навремето съм прочел безброй точно такива присъди и постановления на цигарена хартия. Ако позволите, ще го прегледам набързо.

— Да, разбира се — кимна Андрей, все още недоумявайки.

Как смята „набързо да прегледа“ такъв „сляп“ екземпляр, когато там всяка дума трябва да се разчита едва ли не буква по буква? За трийсет години мастилото от синьото индиго гадно се бе изтрило и избеляло, действително нечия грижлива ръка внимателно бе повтаряла особено нечетливите думи и дори цели фрази с химикалка по контура на буквите, но въпреки това бяха нужни големи усилия, за да се прочете текстът. Но за бившия адвокат Пинчук това очевидно беше обичайна работа, във всеки случай само след десетина минути той остави листовете на масата пред себе си и отново се зае с бирата.

— Ясно — каза той. — Имам към вас два въпроса. Първият: с какви срокове за изпълнение на работата разполагам? И вторият: с какви средства за заплащане на труда ми разполагате вие?

— Не е спешно. След две седмици летя за Щатите и ще остана там пет месеца, тоест до края на октомври и без това няма да съм в Москва. Да речем… ако срокът е краят на октомври колко ще ми струва?

— Ако е до края на октомври, няма да е скъпо — разсмя се Пинчук. — Колкото по-кратки са сроковете, толкова по-скъпо излиза, това е естествено, а щом срокът е толкова дълъг, е значително по-евтино.

Той каза сумата, която се видя на Андрей напълно приемлива.

— И какво ще получа аз срещу тези пари?

— Срещу тези пари ще получите всички сведения, които е възможно да се съберат за свидетелката Шляхтина, както и списък на лицата, притежаващи някаква информация във връзка с въпросното дело, техните имена, адреси, телефони, месторабота и така нататък. Освен това срещу тези пари ще получите моята собствена аналитична справка, написана според резултатите от проучването на материалите от архивното наказателно дело. Ако искате още нещо, кажете сега, за да нямаме недоразумения по-късно.

— Честно казано, не знам какво друго мога да искам — призна Андрей. — Нямам опит в подобни неща, дори още не мога да си представя какви сведения са ми наистина необходими и какви изобщо няма да ми свършат работа.

— Тогава ще трябва да се доверите на моя собствен опит.

— Вършили ли сте вече подобна работа за някого?

— Дори по-често, отколкото можете да си представите — уклончиво отговори Виктор Албертович и прибра очилата си за четене в скъп калъф „Роденщок“. — Несправедливост в правосъдието е съществувала винаги, просто не при всички режими има възможност да я разобличиш. При предишния режим нямаше такава възможност, затова пък сега огромен брой хора се опитват да възстановят справедливостта, нарушена преди много години. Моля да ме извините. — Той придърпа сметката, донесена от сервитьора. — Сам ще си платя бирата.

Андрей мълчаливо кимна и остави на масата парите за трите чашки кафе, които бе изпил. Разбраха се да се видят на другия ден, Пинчук да донесе договора за извършване на услугата, а Мусатов — първата част от договорената сума за неговата работа.

След две седмици Андрей Мусатов отлетя за САЩ. Преди отпътуването му имаше много суетня, консултации, подготвителни работи, освен това той всяка вечер ходеше на ускорени курсове по английски за напреднали, за да упражнява разговорния си език, и чак в самолета си спомни, че Наташа още му се сърди. Виж ти, вместо планираните от него две седмици сръдня, обидата й се бе проточила почти цял месец. А може би беше за добро? Пет месеца са доста дълъг период и когато той се върне, ще може да започне нов етап в личния си живот. Защото, щом направи такава дандания, задето го била чакала само една вечер, Наташа определено не би го чакала цели пет месеца.

Към следващата част или към съдържанието

Александра Маринина Капан за мишки (2)

Метаданни

Данни

Капан за мишки

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 1

Александра Маринина
Капан за мишки (2)