Александра Маринина
Капан за мишки (5)

Глава 4

— Не обичам есента — тежко проточи Даря и лениво измуши изпод одеялото тънката си мургава ръка с ярък маникюр. — Такава скука е…

— Скучно ти е, защото нямаме работа, а не защото е есен — също тъй лениво й възрази легналият до нея мъж. — Радвай се на тази пауза, почивай си, наслаждавай се на живота.

— Че на какво да се наслаждавам? — капризно отвърна тя.

— Ако искаш, ще отидем някъде, където е топло и можем да се къпем. Например в Обединените арабски емирства. Или в Европа, ще ти устроим един хубав шопинг. А и тук, в Москва, можем да намерим развлечения, стига да имаш желание.

— Иии, стига! — Даря скри ръката си обратно под одеялото и този път измуши крака си. — Трябва ми драйв^[1], хазарт, всичко да ври и кипи, нищо да не излиза — и да рухвам в бездната на отчаянието, а после да озверявам, да започвам да троша всичко наоколо — и хоп, всичко да се получи, да изляза победител. Ето това обичам, а не някакъв си шопинг.

— Да излезеш победител, а? — скептично присви очи мъжът.

— Е, не просто аз. Ние с теб. Ние да сме победители. Не се заяждай.

— И не ми говори, че не обичаш шопинга — кой, ако не аз, е бил свидетел на твоите безумства по бутиците. Особено в Париж.

— Това е друго, Димка, съвсем друго. Шопингът след успешно проведена операция е нещо като награда, като заслужена почивка. А да харча пари за дрешки и други глупости просто от скука — не, това не ме вълнува. След последния ни рейд аз се възнаградих по достойнство, а сега вече две седмици се излежаваме. Защо не потърсим нещо сами? Още от лятото съм хвърлила око на една фирмичка, тя ще се предаде лесно — няма да има проблеми, и ако ти намериш купувач…

— Дашка, кротувай. — Дима тежко се обърна на другия си хълбок, за да вижда лицето й. — Нямам сили, остави ме да си почина. Нека поне се наспим като хората.

— Ама докога ще спим бе, човек! — възмути се тя. — Вече две седмици само спим и ядем, спим и ядем, писна ми. Времето си върви, а ние не печелим пари.

Пари… Дима, който по принцип не беше склонен към сантименти, изпита остър пристъп на жал към своята приятелка-колежка-партньорка. Той знаеше, че Даря никога не е била нито алчна, нито свидлива, просто животът й се бе подредил по този начин. Случва се и така — всички нещастия да се струпат върху една и съща глава. Цялото й детство и младост бяха преминали под два знака: нищета и болести. В семейството й бяха боледували всички, освен самата нея, и то бяха боледували тежко. Баби, дядовци, родители, по-малката й сестра — и за всички се бе налагало да се грижи тя, да изнася гърнетата на старците и да ги храни с лъжичка. Първо майката на Даря, а после и баща й бяха останали инвалиди, и то такива, че не можеха да работят, а живееха от инвалидните си пенсии. Брояха копейките, едва свързваха двата края за храна и лекарства, а за що-годе прилично облекло на момичетата и дума не можеше да става. Даша добре си спомняше своето постоянно раздразнение, умора, срама заради старомодния си вид. Всичко това постепенно прерасна в омраза към семейството, което само боледуваше и нищо не печелеше. Когато порасна и започна добре да припечелва, тя си постави цел: да спечели толкова пари, че да й стигнат за дълъг живот, до дълбока старост, при добро здраве, и от никого да не зависи. Ако трябва, ще си намери добра болногледачка, но никога няма да моли децата си или други роднини да се грижат за нея, за да не я намразят по същия начин и да не очакват скришом смъртта й. Трябваха й пари, много пари, и тя ги печелеше фанатично, почти в изстъпление, без да знае умора и да иска почивка. Ето защо принудителното прекъсване в работата тя приемаше почти като катастрофа.

Дмитрий Найдьонов и Даря Брайко бяха любовници от дълги години и също толкова отдавнашни партньори. Зад гърба на всеки от тях бе останал по някой и друг не съвсем сполучлив брак. Даря бе имала цели два, затова пък Дима си имаше момченце. Ето вече близо четири години те бяха заедно и заедно печелеха парите си, като помагаха на едни фирми да поглъщат други. Това, с което се занимаваха, носеше официалното название „рейдърство“. Естествено вършеха тази работа не сами двамата, напротив. Разполагаха с ловки юристи, опитни икономисти, чевръсти специалисти по преговори и зъбати пиари. А за себе си Дмитрий и Даря бяха оставили стратегическото и тактическото планиране, непрестанния контрол над всяка стъпка в операцията, над всяко взето решение и — най-важното в тяхната работа — търсенето на възложители. Тяхната рейдърска фирма не беше толкова известна, че възложителите да чакат на опашка, така че трябваше да търсят желаещи да „излапат“ чуждо предприятие, и то да го правят така, че тези желаещи да им се доверят.

— Я да видя какво си намерила — каза Дмитрий, стана от леглото и си наметна халата.

Включи компютъра и влезе в интернет.

— Провери пощата — чу се приглушеният глас на Даша, която говореше, свряла нос във възглавницата.

Дима защрака с мишката и след малко учудено подсвирна:

— Пророчица излезе, Дашка! Имаме клиент.

Даря скочи от леглото като пружина, а след минута, увита в одеялото, вече стоеше до Дима пред компютъра.

— Покажи ми!

— Ами ето, чети. Или да ти го разпечатам?

— Не, ще го прочета на екрана.

Тя бързо хвърли поглед върху няколкото реда, после ги прочете втори път, вече по-бавно.

— Ама това е посредник — промърмори разочаровано или може би ядосано.

— Е, какво значение има това за нас? Работата е една и съща.

— Но ние не знаем кой възлага работата. Аз не обичам така.

— Чакай, Дашуня, не се ядосвай. Никой не крие от теб възложителя, просто е глупаво още в първото писмо да си разкрият всички карти. Авторът на писмото е посредник, неговата задача е да намери рейдъри за своя довереник, тоест засега той ни предлага работата, която ние може и да не приемем. Защо трябва да ни дава излишна информация? Виж, ако се съгласим, тогава той ще ни каже всичко. Е де, Дашка, защо не се радваш? Та ти току-що хленчеше и страдаше, че седиш без работа. Ето ти работа сега.

— Лошо е, той дори не се е подписал — упорстваше Даря. — Не е посочил и кого ще „кошмарим“. Тъмна личност.

— Дашуня, такъв е нашият бизнес — търпеливо я увещаваше Дима. — Той самият е тъмен, а който знае много, бързо остарява, това е стара истина. Искаш ли да се обадя на Матвей, той да провери адреса?

— Обади му се — кимна тя. — А аз междувременно ще сготвя нещо.

Успокоена, тя отиде в кухнята. В техния екип, освен останалите, беше и изключителният хакер Матвей, който с удоволствие изпълняваше и най-сложните задачи по разбиване на компютърната база на предприятия, по които те работеха в момента, но не се гнусеше и от простички задачи, каквато смяташе да му възложи сега Дмитрий Найдьонов: да провери на кого принадлежи електронният адрес, от който бе пристигнало писмото без подпис.

В периоди на застой или лошо настроение Даря напълно губеше апетит, но започнеха ли работа, поглъщаше храна като обезумяла слоница. Като гледаше нейната тънка, крехка фигурка, човек просто не би могъл да предположи, че тя побира в себе си такова количество храна, а най-важното — беше абсолютно непонятно къде побира всичко това, защото тя като че ли никога не напълняваше. Впрочем трябва да отбележим, че в периодите, когато губеше апетит и ядеше малко, сякаш по задължение, тя и не отслабваше. Човек имаше чувството, че тялото на Даря Брайко съществува някак съвсем отделно от храносмилателните и обменните процеси, протичащи в него.

Дима възложи работата на Матвей и влезе в банята. Вече свеж, грижливо избръснат, с мокра коса, той се появи в кухнята точно в момента, когато в два тигана се допържваха две свински пържоли с невероятни размери, а в трети — вече покрили се със златна коричка пържени картофи. Дима отдавна бе престанал да се учудва на още една смайваща дарба на неговата любовница: тя готвеше феноменално бързо, при това не в ущърб на качеството. Всичко пееше в ръцете й, всичко ставаше сякаш от само себе си. Вземеше ли в едната ръка нож, а в другата — картоф, обеленото жълтеникаво кореноплодно след секунда по вълшебен начин се озоваваше в паницата с вода.

Огромната пържола, придружена от купчина пържени картофи, беше недвусмислен знак.

— Значи ще работим? — доволен, попита Дима.

— Ха, че как! Разбира се.

— Ами нещо ми се беше сторило, че се съмняваш…

— А! — Даря махна с ръка, стиснала ножа. — Съмненията са си съмнения, а работата — работа. Никакви съмнения не могат да ми попречат да работя и да печеля. Просто съмненията, ако се породят, трябва да се разпръскват и това става допълнителна точка в нашите планове — това е всичко. Глупаво е да отказваш работа, ако нещо не разбираш. Щом не разбираш — събери информация и разбери.

Матвей се обади точно в момента, когато те дояждаха последните картофчета, като ги топяха в кетчуп.

— Ето на! — Дима затвори телефона и весело погледна Даша. — Писмото е дошло от банка „Руски кредит“, а по-точно — от тяхното управление по икономическа безопасност.

— Супер! — радостно възкликна тя. — Тогава няма проблеми. Започваме.

— Може би първо ще пийнем кафенце? — с усмивка попита той.

— Ще пийнем, то се знае. Аз ще го сваря, а ти отивай да напишеш отговора. Хайде върви де, Димуля, не губи време.

* * *

След срещата с онзи Андрей Мусатов в дома на писателката Истомина минаха почти две седмици и покрай грижите на ежедневната си работа аз дори не си спомнях за този странен гостенин. Моята задача е да не допусна жителите на моя район да попаднат в лапите на мошеници и бандити, а тъй като Мусатов не приличаше нито на едните, нито на другите, се успокоих. Спокойствието ми обаче не трая дълго.

От известието за гибелта на един служител от нашето окръжно управление изпаднах в шок. Не се познавах с него отблизо, но бях сигурен, че този усмихнат енергичен човек живее в пълно съгласие и със себе си, и с околния свят. Във всеки случай, външно той правеше точно такова впечатление. И изведнъж… Не загинал при изпълнение на служебния си дълг, а се застрелял в работния си кабинет. Или все пак е загинал, тоест бил е застрелян?

То се знае, в управлението се вдигна голяма шумотевица, пристигнаха следователи и се захванаха да тормозят всекиго от нас: не сме ли забелязали нещо странно в поведението му, дали е имало някакви изказвания или настроения, които да подсказват за тежка депресия… все в този дух. Докато слушах въпросите и добросъвестно отговарях на тях, аз изпитвах някакво вътрешно неудобство — дребно, но натрапчиво, сякаш през устата ми е влетяла мушица и сега се мята из хранопровода или трахеята ми.

Когато схванах каква е тази мушица, аз се обадих по телефона на Истомина и я попитах дали Мусатов й е оставил своите координати.

— Разбира се — учуди се Мая Виталевна, — нали ме помоли да му се обадя, ако си спомня още нещо.

— Но вие още не сте си спомнили.

— Засега не.

— А ще ми дадете ли телефона му?

Истомина ми продиктува номера и аз веднага се обадих на Андрей. Беше разгарът на работния ден, затова не усуквах много.

— Имам една идея. Дори две. Ако ви е интересно, можем да се срещнем — съобщих кратко, след като се представих и се убедих, че Мусатов, неизвестно защо, прекрасно си ме спомня. Виж го ти, аз пък почти го бях забравил.

— Мога да дойда, където кажете — с готовност отговори той.

— Имате ли нещо против котките? Например алергия или просто неприязън?

— Не, не, обичам животните, всякакви животни.

— Тогава да се видим в моя дом — предложих аз. — Запишете си адреса.

До края на работния ден оставаха още четири часа, а аз вече така се бях скапал, че бях готов да падна и да заспя направо в кабинета си, ето защо перспективата да прекарам вечерта на обществено място, и то облечен в униформа, ме хвърляше в ужас. Искаше ми се да се преоблека в домашни дрехи, да пийна нещо и да се отпусна — все пак разпитите по дело за евентуално самоубийство ужасно разклащат психиката. Виж, непосредствената близост на моите любими котараци и котки много ми помага да възстановя въпросната разклатена психика. С една дума, искаше ми се по-скоро да споделя съображенията си с Мусатов, но същевременно ужасно ми се прибираше вкъщи.

Мусатов, който пристигна точно в определеното време, веднага отвори куфарчето си и извади бутилка хубаво уиски. Точен мъж, възпитан. Аз, на свой ред, любезно му предложих да сподели скромната ми трапеза, състояща се от леко препечена шунка и пресни зеленчуци. Днес просто нямах сили да напазарувам и вечерях с това, което бе останало в хладилника след обилната ми закуска. Както можете да се досетите, не бе останало много.

— А къде е котката ви? — Андрей се оглеждаше наоколо в търсене на обещаното животно.

Наивник, мисли си, че звярът ми е един. Нищо, ще му дойде времето и ще научи.

— Крие се — отговорих уклончиво, без да навлизам в количествените характеристики на моята менажерия, а вместо това бързо сервирах масата в хола. — Страхува се от външни хора. Сега ще й замирише на шунка и ще довтаса.

— Аз пък съм чувал, че на котките не бива да се дава от храната на стопаните им.

— Не бива — съгласих се аз. — Но котките не знаят това и си искат, ако им е вкусно.

— И вие какво, не им давате? — недоверчиво попита той.

— Давам, и още как — позасмях се аз. — Сърцето ми не е от камък. Но по мъничко, и то не от всичко. Само кашкавал и варено пиле.

Донесох от кухнята вечерята, изпихме по една чашка и пристъпихме към храненето.

Първи, както обикновено, пристигна Ринго, който смяташе, че като старши не му подобава да се страхува прекалено дълго, това подронва репутацията му на ръководител.

— Майчице! — ахна Андрей, когато видя големия осемкилограмов котарак с костенурска окраска. — Какъв красавец! Сибирски ли е?

— Именно — с голямо удоволствие потвърдих аз.

Първо, всеки стопанин се разнежва, когато някой се възхищава на животното му. И второ, хареса ми, че моят гостенин разбира от породи. Наш човек.

Ринго погледна косо гостенина и изразително седна до моя стол, отдясно. Отдавна знаеше, че ако му давам нещо от масата, правя го с дясната ръка. Престорих се, че не съм разбрал намека. Ринго измяука. Лапнах късче топла шунка и резенче домат. Ринго застана на задни лапи, а с предната се опита да ме дръпне за ръкава на жилетката. Аз нахално налях по втора чашка.

— Той проси — забеляза Андрей.

— Виждам — хладнокръвно съобщих аз. — Котките не бива да ядат свинско.

— Не ви ли е жал? Аз нямаше да издържа.

— Жал ми е. Но когато животните боледуват, също ми е жал. Не обръщайте внимание, Андрей. Ринго прекрасно знае, че няма да му дадем шунка, проси така, за всеки случай: може пък случайно да се замисля и както съм разсеян, да му хвърля парченце. Хайде да минем на въпроса.

Ринго тутакси се обиди, изфуча и отиде в другата стая. Ей богу, понякога се създава впечатление, че котките разбират човешкия говор. Като разумен притежател на котки аз знам, че те не разбират кой знае колко, а реагират само на интонациите на похвала или недоволство и на няколко познати думи, но нямат способността да разбират сложни изречения. Като опитен притежател на котки обаче знам със сигурност, че доста често поведенческите прояви у домашните животни съвпадат със смисъла на думите, които хората произнасят, и именно това ни кара да мислим, че те разбират какво казваме. Но защо съвпадат толкова често — това е въпросът.

— Андрей, знаете ли какво си помислих? Щом вашата Елена Шляхтина се е самоубила, трябва да има материали по делото, възбудено във връзка с откриването на група и прекратено при липса на състав на престъпление. Тоест намерили са тялото, започнало е следствие, с цел да се изясни какъв е случаят — убийство или самоубийство, извършили са редица действия, разпитали са маса народ, направили са най-различни експертизи и са установили, че Елена Шляхтина сама е скочила от покрива на блока. Разбирате ли?

— Не — погледна ме той от упор, без да мига. — Искате да кажете, че всъщност това е било убийство?

— За бога, нищо подобно! Какво убийство? Какво общо има тук убийството? Искам да кажа, че някъде в архивите се намира това прекратено дело и в него са налице показанията на хората, с които тогава са работили следователят и оперативните работници. Тоест там са назовани хора, които са познавали вашата Шляхтина, които са можели да кажат нещо за нея. Сега разбрахте ли?

Мусатов ме гледаше объркано, сякаш току-що му бях показал фокус.

— А на мен и през ум не ми мина… Виж ти, колко било просто.

— Е, и на мен не ми мина през ума веднага — признах си честно аз. — Минаха почти две седмици, докато се сетя. Трябва да търсите човек, който има достъп до архивите.

— Ами че аз имам такъв! — радостно възкликна Мусатов.

— Кой?

— Ами човек, който има достъп до архивите. Нали той прегледа по моя молба делото на Личко, за да намери Шляхтина.

— Чакайте, Андрей. — За съжаление, бях принуден да охладя възбудата му. — Личко е бил осъден и неговото дело се намира в архива на съда. А делото за откриването на трупа на Шляхтина е било прекратено в стадия на предварителното следствие и следователно се намира не в съдебния архив, а в архива на прокуратурата. Впрочем възможно е да се намира и в архива на Градското управление на вътрешните работи. Поговорете със своя познат, той може да има връзки и в тези два архива. А пък ако няма, тогава ще трябва да търсите вие лично. Това е първата ми идея, но имам и втора.

Андрей сякаш малко се разстрои, когато чу, че неговият познат, който имал достъп до съдебните архиви, може да се окаже безполезен, но когато чу за втората ми идея, се поободри.

— Помислих си, че вие търсите сведения за Елена Шляхтина откъм страната на самата Елена. Но нали в тази история е имало и втора страна. Може би има смисъл да потърсите там. А?

— Нещо не разбирам…

— Хайде да пийнем още малко — предложих аз.

— На мен май ми стига, тепърва трябва да пътувам до вкъщи.

Приех това с разбиране и налях уиски само в своята чаша. Човек, който се старае да не се напие, преди да седне зад волана, винаги буди уважение у мен.

— Ето вижте. Шляхтина е дала показания, уличаващи Личко в извършване на престъпление, нали?

— Да.

— А Личко после постоянно е повтарял: „Защо Лена постъпи така?“ или „Защо Лена направи това?“. Тоест той се е познавал с нея още преди съда, тя не е била случайна свидетелка, която е минавала покрай местопрестъплението и е видяла нещо. Но ако за това познанство не знаят хората, свързани с Елена, за него може да знаят други хора. Хора, които са контактували с Личко.

Стараех се да бъда максимално точен в изразите си, защото още по време на разговора в дома на Истомина бях видял колко болезнено реагира Андрей Мусатов, когато наричат Личко негов баща.

— Искате да кажете, че трябва да поговоря с колеги на Личко?

— Преди всичко трябва да поговорите с майка си — колкото бе възможно по-меко казах аз. — Помолете я да си припомни всички приятели и познати на мъжа й, включително и колеги. Сред тях сигурно ще се намери някой, който е бил по-близък с него и може да е знаел за познанството на Личко с млада красива жена.

— И за какво ще ми е това? — Андрей се намръщи. — Аз и бездруго не се съмнявам, че са се познавали. Какво ще ми даде още едно потвърждение на този факт?

— Вие не разбирате. — Бях търпелив като учител на умствено изостанали. — Да речем, че имате приятелка, дама на сърцето, а също и близък приятел. Запознавате ги, това е естествено. Или не ги запознавате, но често говорите на приятеля си за нея. Например, че тя е заминала при леля си във Волгоград или че посещава някакви курсове, или че има приятелка Маша, просто непоносимо същество, което с часове говори по телефона и тормози вашето момиче с какви ли не глупости, като ви пречи да се отдавате на интимни радости. Бихте разказали такива неща на приятеля си, нали? Защо не? Това е нормално.

— Е, общо взето, да — съгласи се той. — Нормално е.

— И когато ние отидем при този ваш приятел и го попитаме какво знае той за вашето момиче, той ни разказва, че тя е посещавала някакви курсове, че има леля във Волгоград, а в Москва има шантава приятелка на име Маша. След което ние намираме във Волгоград лелята, а в Москва — курсовете и Маша, и им задаваме вече напълно конкретни въпроси за вашата приятелка. Хората, които са знаели за познанството на Личко и Шляхтина, може да знаят нещо за самата Шляхтина — или нещо за живота й, или за други нейни познати. Тук важното е да се намери краят на нишката, който можем да дръпнем. Засега вие нямате в ръцете си този край, във всеки случай издирванията откъм страната на самата Шляхтина не ви дадоха резултат. Защо тогава да не се опитате да го потърсите откъм страната на Личко? Какво ще загубите?

Разговаряхме още час и аз през цялото време със страх очаквах, че Мусатов може да прецени моето съчувствие към съдбата му като намек за желание да сътруднича и да ми направи конкретно предложение. Тогава трябваше да отказвам, а той можеше да ми предложи пари, след което аз трябваше да му обясня, че не ми е интересно да се занимавам с неговите археологически издирвания, а парите си печеля по съвсем друг начин, много по-приятен. Тогава той щеше да се обиди и да си тръгне, а аз щях да се чувствам виновен, с една дума — нищо добро. И защо ли като някой глупак се набърках в тази работа? Е, отначало както и да е — Мая ме помоли да отида и да поседя там, но защо се намесих днес? Какво, аз ли съм най-услужливият милиционер на света? Човекът си има проблем, нека си го решава, какво общо имам аз? От къде на къде? Очевидно трите дни, запълнени от край до край с приказки за самоубийството на колегата ни, съвсем ме бяха извадили от релси.

Но за мое огромно облекчение Мусатов нищо не ми предложи и за нищо не ме помоли, само ми благодареше и грижливо си записваше моите шантави идеи. В частност го посъветвах хубавичко да поразсъждава, да осмисли собствения си житейски опит и да състави за Мая Виталевна кратък въпросник, който би й помогнал да опресни спомените си за Елена Шляхтина. Например дали са ходили заедно на кино или театър? Или пък на изложби, концерти, литературни четения? Не са ли срещали по тези места познати или на Мая, или на самата Лена? Дали Мая не я е запознала с някого?

Истомина заяви, че с Шляхтина не са имали общи познати, но обикновено под общи познати ние разбираме хора, с които общуваме сравнително редовно. Ако аз вървя по улицата с някого, срещна познат и представя познатите си един на друг, след което ние приятно побъбрим пет минути и се разделим, на мен и през ум няма да ми мине да смятам тези хора за „общи познати“. Да, назовал съм имената им, те са си подали ръка и така всичко е приключило. Те няма да се срещнат никога повече. Но тук ние, хората, правим голяма грешка. Защо смятаме, че те никога няма да се срещнат? Като нищо може да се срещнат и да се познаят, а после да се виждат, без да ми казват за това. Колко пъти се е случвало… Една моя приятелка се омъжи за един такъв мой приятел, с когото се срещнахме случайно на излизане от някакъв ресторант. Научих, че са станали близки, едва когато получих поканата им за сватба.

Нямаше да е лошо също Мая Виталевна да си спомни дали някой е идвал в дома й в дните, когато при нея е живеела Лена. Ако е идвал, как тя е представяла Лена, как са общували с госта или гостенката. Тези хора също може по-късно да са срещнали някъде Шляхтина, да са се заприказвали и… така нататък.

Измислих още няколко начина, които биха могли да улеснят както процеса на припомнянето, така и издирването на точно онези краища на нишката, които бихме могли да дръпнем. Едни краища несъмнено щяха да се скъсат веднага, други — малко по-късно, но щяха да се намерят и такива, които можеха да размотаят цялата макара. Или цялото кълбо, както ви е по-удобно.

Трябва да отбележа, че моите зверчета проявиха неприсъща за тях деликатност, съчетана с безстрашие. Вероятно Ринго им бе съобщил, че гостенинът не е страшен, не посяга с ръце и не досажда с глупости, тоест не се опитва да гали и мачка, освен това определено не е котешки доктор, защото не мирише на лекарства. А шунка не дават. Пръв подаде любопитния си нос Айсор, но тъй като той е черен и надничаше от неосветения коридор, Мусатов не го забеляза. После събраха смелост и останалите — светото семейство в състав Приятел, Арина и Карма. Но никой не пристъпи прага на стаята. Мълчаливо се настаниха в отвора на вратата в еднакви пози, като поставиха предните си лапички в трета позиция (така твърди Светка, а тъй като тя се е занимавала с балет, аз й вярвам), и зачакаха кога ще ги забележим и ще припаднем от тяхната неземна красота. Нито един звяр не дойде при масата и не поиска месо. Може Андрей да им бе харесал и те искаха да се покажат възпитани пред него, а може би все пак изпитваха боязън и бяха предпочели да не се приближават. Специално старият Ринго няма страх от нищо и от никого, стане ли нужда, използва тежестта си, но останалите ми дечица са по-дребни и по-плашливи.

Когато Андрей видя цялата ми сюрия, първо изпадна в шок, после, кой знае защо, дълго се киска, сетне произнесе една възхитена тирада, която ме задоволи напълно. Определи безпогрешно и породата на светото семейство — американски екзот, поколеба се само относно Айсор. Казах му, че и аз не знам точно каква порода е той, защото беше подхвърлен — може би бенгалец, може би руска късокосместа, а най-вероятно — смес от едното и другото с нещо трето, например с бомбайска котка.

— Разбирате от котки — казах.

— Не много. Жена ми беше любителка и докато живяхме заедно, цялата къща бе препълнена с книги за котки, илюстровани енциклопедии и справочници. Така че съм придобил знанията си по неволя. А собствен опит нямам, никога не сме държали котки вкъщи. Само кучета, и то отдавна.

На сбогуване дадох на Мусатов визитната си картичка — и аз не знам защо. Та нали нямах намерение да се набърквам в неговия случай и не исках да участвам дори частично, и то не защото по някакви причини ми е неприятно, просто това не ми е интересно, имам си сума ти други служебни грижи. Но си помислих, че щом пръв съм проявил инициатива и съм подсказал някои идеи, така съм му дал право да се обръща към мен поне с въпроси. Както е казал Малкият принц, ние сме отговорни за онези, които сме опитомили. Като протягаме ръка за помощ, ние сякаш даваме на отсрещните да разберат, че сме готови да помагаме и занапред. С една дума, сложни работи…

* * *

Вячеслав Антонович Ситников не можеше да понася да закъснява. За където и да било. За работа, за приятелски срещи, камо ли пък за срещи с жени. Да се появи в определеното време, точно на минутата, беше негова страст, с която Ситников се гордееше от младини. Наистина, във времената на неговата комсомолска и партийна младост в това нямаше нищо сложно, тъй като колите по пътищата бяха къде-къде по-малко и задръстванията бяха рядкост, но и сега, в епохата на тоталната автомобилизация, той съумяваше да не отстъпва от отдавна установеното свое правило.

И днес той се прибра вкъщи точно в часа, който бе обещал: осем и половина вечерта. На десетина метра от входа видя колата на Олеся — тъмнозелена мазда. Докато прибираше пощата от кутията, чу сладникавия глас на портиерката:

— А Олесенка вече се прибра, чака ви за вечеря.

Застанал с гръб към любопитната и всезнаеща женица, Ситников гнусливо се намръщи, но когато се обърна, лицето му беше приятно във всяко отношение.

— Вие знаете дори за вечерята, така ли, Тамара Ивановна?

— Ами тя домъкна две чанти продукти. За кого друг, ако не за вас?

— За мен, за мен са били — снизходително се усмихна той и тръгна към асансьора.

— Добра снаха имате, грижовна — продължи да бъбри портиерката след него. — Откак погребахте Олга Павловна, не ви оставя сам…

Тя май се канеше да развие мисълта си, но вратата на асансьора се затръшна и Ситников с облекчение разкърши рамене. Олеся — съпругата на сина му Григорий, идваше тук, без да се крие, Ситников не превръщаше посещенията й в тайна нито за съседите, нито за собствения си син. Какво особено има в това, че грижовната снаха навестява овдовелия си свекър, пазарува му, готви, разтребва жилището? Това не само е естествено, но и във всяко отношение похвално. Няма Гриша да готви на баща си я! Още повече че синът е много зает с бизнеса си, а неговата млада съпруга не работи никъде и има повече от достатъчно време да се грижи и за съпруга, и за свекъра си.

Олеся го посрещна с грейнала усмивка и страстна целувка.

— Сядай бързо на масата, всичко съм приготвила. Ау, Слава, колко ми харесва, че винаги се прибираш навреме! Толкова е лесно да ти готвя вечерята — мога да пресметна времето си до минутата и да ти я поднеса топла-топла!

— Днес повечко ли ще останеш? — попита той, докато събличаше скъпия си кашмирен балтон.

— Повечко. — Тя отново щастливо се усмихна. — Гриша тръгна с приятелчета на баня, ще откарат до късно през нощта.

Вячеслав Антонович неодобрително поклати глава:

— Пак ли ще се прибере пиян? Знам ги аз тези бани с приятелчета.

— Това се нарича „леко на градус“ — разсмя се тя. — Аз нямам нищо против. Хайде, хайде да сядаме на масата по-скоро, толкова съм се затъжила за теб.

„Затъжила съм се“ се отнасяше естествено не за вечерята, а за онова, което щеше да става после.

Онова, което ставаше „после“, възхищаваше и същевременно плашеше Ситников, отпускаше го и в същото време го напрягаше. Той безумно обичаше Олеся, обичаше я така, както май не бе обичал никоя друга в живота си. През всичките пет години, откакто бяха заедно, така и не беше свикнал с тази любов, както не бе свикнал и с факта, че Олеся му отговаряше с взаимност. Целият ужас на положението се състоеше в обстоятелството, че той не й вярваше. Ей така някак. Страстно я обичаше, постоянно получаваше потвърждения за ответното й чувство, но не й вярваше. Сигурно това беше просто навик: на никого да не вярва.

Прегръщаше я — и не й вярваше, целуваше я — и не й вярваше, прекарваше дълги часове с нея в леглото, а понякога, когато ситуацията позволяваше — и цели нощи, пиеше кафето, което тя му носеше в леглото, лежеше с нея в пенливата вана, водеше я в извънградския клуб да яздят, ходеше с нея в казиното, слушаше любовните й думи — и не й вярваше. Вероятно именно за да притъпи това недоверие, се държеше с нея като диктатор, на когото е невъзможно да не се подчиниш.

… Преди пет години той за пръв път отиде на курорт сам. На жена му бяха открили рак, бяха казали, че е безнадеждно и че тя ще боледува дълго, бяха й предписали някакво поддържащо лечение, което нямаше да я спаси от рака, но поне донякъде щеше да облекчи живота й. Олга Павловна не изискваше повишено внимание към нея и сама настояваше мъжът й да отиде на Алпите да покара ски, както той правеше вече няколко години поред. Движението, притокът на адреналин, чистият прекрасен въздух и здравият сън го зареждаха със здраве и сила за цяла година работа. Вячеслав Антонович остави Олга на грижите на сина си и една самотна роднина и замина за Гармиш-Партенкирхен, любимия си баварски ски курорт.

През първите три дни, освободил ума си от всякакви мисли, той се наслаждаваше на стръмните склонове, изкачваше се на Цугшпице и се стараеше да попие в себе си цялата заобикаляща го белота и синева. На четвъртия ден срещна Олеся.

Този ден беше решил да се качи на Хаусберг, да покара на най-умерените, „червени“ писти и повечко да поседи в някое ресторантче на открито, да се попече и да почете. Носеше си някаква увлекателна книга, беше я отворил предната вечер и едва я бе оставил, а сега нямаше търпение да научи какво ще стане по-нататък, но и не му се искаше да жертва ските. Реши да съчетае двете удоволствия, пъхна книгата в сака, паркира взетата под наем кола на огромния паркинг пред лифта, смени маратонките с тежки обувки за ски, купи си билет и пое нагоре.

Слезе от лифта и веднага изпита познатата заливаща те радост от пружиниращия бяло-синкав простор, изпълнен с въздух, който може да се пие като вода. Беше съвсем рано, малко след девет, и горе все още имаше малко хора. Ситников разчиташе да се попързаля, докато няма навалица, а след час — час и половина да се настани до една от поставените направо на снега дълги дървени маси, да поиска чай с апфелщрудел — топъл ябълков сладкиш със сладолед и разбита сметана, да отвори книгата и да се наслади на увлекателния сюжет.

Сложи ските и леко се заплъзга към ресторанта, където имаше заключващи се шкафчета, в които човек можеше да си остави сака. На минаване покрай медицинския пункт забеляза момиче, седнало на пейка. Яркочервеният му екип беше разкопчан и частично съблечен, на освободената ръка имаше гипсова превръзка. Лицето на момичето беше бледо и разстроено, в очите му блестяха гневни сълзи. Вячеслав Антонович разбра, че тя сигурно е дошла с първия лифт, който започва да работи в осем и половина, успяла е да се спусне веднъж и е наранила ръката си. „Горкичката — със съчувствена усмивка си помисли той, — сигурно е начинаеща, нарочно се е качила толкова рано, за да се попързаля, докато склоновете са празни, и веднага е паднала“. И едва по-късно почувства как нещо вътре в него се сви и избухна с такава сила, че от очите му едва не бликнаха сълзи. Ужасно му дожаля за това момиче, което седеше в тъжна и ядосана самота, и му се дощя да й каже нещо утешително. Ситников дори не се замисли на какъв език ще й го каже — той моментално и безпогрешно разпознаваше съотечествениците си. Момичето с червения клин несъмнено беше рускиня.

Едва по-късно, когато седяха заедно в ресторанта, подложили лица на слънцето, той я огледа както трябва. Да, красива беше, но такива хубавици в Москва колкото щеш. И все пак у тази имаше нещо, което накара Вячеслав Антонович да заговори с нея не само за времето и за неудобствата, свързани с травмата на ръката й. Олеся дошла в Гармиш с приятеля си, била на двайсет и две години и почивката на ски курорт — едно далеч не евтино удоволствие, й се сторила главозамайващо забавление. Щяло да има какво да разказва на момичетата. Вземала уроци по ски в Подмосковието, на истинска планина била за пръв път, карала ски лошо, но това както и да е, на всеки склон било пълно с начинаещи и изобщо не било срамно да изглеждаш тромав, плашлив и несръчен. По-лошо било друго. Приятелят й, макар че си донесъл собствени ски (казал, че да вземаш под наем било плебейско), хич не бързал да се пързаля. Първия ден заявил, че трябва да се наспят хубаво, а на втория й обяснил, че се бил разбрал с някакви живеещи в Мюнхен приятели московчани да почиват заедно, а тази почивка се състояла в киснене по цели дни по барове и ресторанти, в наливане с бира и дегустиране на местната кухня. Олеся не обичала бира, а още повече не обичала миризмата на мъж, препил с бира, както и пиянско хъркане на съседната възглавница. Тя търпяла това цяла седмица, прекарвала времето си с всички, усмихвала се и се стараела да бъде дружелюбна, след което зарязала своя бирен любовник и решила да се качи на Хаусберг самостоятелно. Ситников добре усещаше времето, вътрешният му часовник отмерваше минутите безпогрешно, така че се оказа прав: Олеся наистина се бе качила с първия лифт и беше паднала още при първото спускане.

Вячеслав Антонович знаеше, че за своите петдесет и две години изглежда просто прекрасно — младолик, строен, с гъста коса и широки рамене, а освен това знаеше, че няма да му коства никакво усилие да запази за себе си това момиче за оставащите дни. Тя беше умна, умерено цинична и много трезва и Ситников съзря у нея сродна душа. Всичко беше прекрасно: разговорите им, кафето, греяното червено вино за Олеся, бързият умел флирт, стремителен и праволинеен (защото всеки беше напълно наясно какво иска), така че в момента, когато слязоха заедно и спряха пред колата на Ситников, оставаше само да обсъдят подробностите.

— В кой хотел живееш? — попита той.

— В „Ротер Хане“.

— Прекрасно. Аз пък съм в „Партенкирхнер Хоф“, само на две минути пеша. Държа апартамент — хол и спалня с легло за двама, така че трябва само да доплатим за твоите закуски. Ще можеш ли да събереш багажа си сама, или да дойда да ти помогна?

— Искаш да зарежа кавалера си и да се преместя при теб, така ли?

— И ти го искаш — уверено и спокойно отговори Вячеслав Антонович. — Имаш избор: да се мотаеш по бирарии и да слушаш нощем пиянско хъркане или да идваш с мен на пистата и да обядваш в тихи изискани ресторанти. Вярно, не можеш да се пързаляш заради ръката, но нали да седиш на чист въздух и да се печеш е по-приятно, отколкото да киснеш в някоя кръчма. Ако искаш, може да се разходим до Мюнхен или да прескочим до Австрия или Франция. Не мога да ти обещая предварително сексът с мен да е по-добър, отколкото с твоя приятел, но всичко останало определено ще е по-прилично. И между другото, аз не хъркам.

— Какво ще ти дължа за това? Освен парите за закуските естествено.

Хареса му нейният делови подход.

— Закуските ти ще платя аз. Нека прекараме заедно времето до края на моя отпуск, а после ще видим.

Олеся почти не се колеба.

— Добре — кимна тя. — Ще ме закараш до моя хотел, аз ще се кача, ще си приготвя куфара и ще оставя бележка. Това ще ми отнеме двайсетина минути. Ще ме почакаш ли? Или трябва да дойда до хотела ти пеш?

Ситников мълчаливо й помогна да се качи в колата, закара я до хотела, учуди се, когато тя помоли да й помогне да свалят от горния багажник калъфа със ските.

— Защо? Ще те взема с всичкия ти багаж. Или смяташ пак да се връщаш тук?

— Ските са под наем. Нека тоя глупак да ги върне сам. Помогни ми да ги завлечем до гардероба.

Вячеслав Антонович подхвана калъфа и закрачи след Олеся, която му показваше пътя към сутерена, където клиентите на хотела трябваше да държат ските си. В добрите хотели не беше разрешено ските да се качват по стаите.

Той се върна в колата, а след двайсетина минути слезе и Олеся с малък куфар на колелца.

Още два дни Ситников живя с пълната увереност, че „сполучливо си е хванал мацка за курорта“. На третата нощ се случи нещо неочаквано. Олеся някак непохватно се обърна насън, опря се на болната си ръка и застена. Вячеслав Антонович, който спеше леко, веднага се събуди и се хвана, че мисли: „По-добре да ме болеше мен, а не нея“. Помисли си го и след секунда се уплаши. Какви са пък тези мисли? От къде се взеха? „Да не би да си се влюбил, драги?“ — каза си ехидно и се опита да заспи отново. Но не можа да мигне. Изпитваше болезнена нежност към момичето до себе си — толкова силна и разтапяща всичко вътре в него, че Ситников се чувстваше като безформена безкостна медуза.

Сутрин ходеха по склоновете, а следобед Ситников я развеждаше из града, пиеха кафе с чудни десерти в сладкарницата на Банхофщрасе. Олеся изпитваше опасения от баварската кухня, ястията й изглеждаха прекалено изобилни и калорични, затова за вечеря отиваха в елегантното ресторантче „Ел Греко“, където тихо звучеше гръцка музика. Младите симпатични гръцки сервитьори приветливо се усмихваха и им поднасяха вкусна и достатъчно диетична средиземноморска храна: печени на грил зеленчуци, риба, агнешки ребърца и сос „цацики“, в който Олеся просто се влюби. Тя усърдно учеше гръцките думи, отпечатани на салфетките, и след няколко дни смело изричаше „калимера“, когато влизаше в ресторанта, и „то логариазмо“, когато трябваше да поискат сметката, както и „паракало“ и „евхаристо“, което означаваше „моля“ и „благодаря“. След вечеря отново се разхождаха, наслаждавайки се на тихо сипещия се сняг, и вече накрая, на прибиране в хотела, изпиваха в бара по чаша червено вино. Ситников, който се грижеше за формата си, не си позволяваше друг алкохол по време на почивката. Олеся също нямаше влечение към концентратите.

Веднъж той й показа комплекс от мрачни сиви сгради и й обясни, че това е център за подготовка на специалните части на НАТО, а по-рано тук се е намирала натовската разузнавателна школа. Именно за нея бе говорил Михаил Тулев, героят на Георгий Жонов във филма за резидента. Тази информация остави Олеся абсолютно равнодушна, от което Вячеслав Антонович си направи извода, че дори да бе гледала филма, сигурно бе само веднъж и не си го спомняше добре. В този момент особено остро почувства трийсетте години, които ги деляха.

Ситников постоянно очакваше, че един прекрасен ден те ще се сблъскат с Олесиния приятел и непременно ще последва някаква грозна сцена. Градът беше малък, всички туристи се тъпчеха из едни и същи улички и срещата му изглеждаше неизбежна. Но кой знае защо, тя им се размина. Сигурно този тип наистина прекарваше цялото си време в компанията на безброй халби бира, а може и да бе напуснал Гармиш. Във всеки случай маршрутите им нито веднъж не се пресякоха, макар че и двата хотела се намираха близо до гарата, на около триста метра един от друг. Най-учудващото беше, че той дори не се опита да намери Олеся по мобилния й телефон. Вячеслав Антонович дълго се диви на този факт, после я попита.

— Ами изключила съм си мобилния, та да не ме тормози — равнодушно отвърна момичето. — Пък и му оставих напълно ясна бележка. Трябва да си пълен идиот, та след нея да се опитваш да ме намериш.

Вячеслав Антонович, който не забравяше обещанията си, я попита кога иска да отидат до Австрия или Франция, на което Олеся отговори, че и тук се чувства добре и изобщо не е почитателка на екскурзиите и дългите автомобилни преходи. Но ако той не се е отказал, би прескочила до Мюнхен. Първо, защото е близо, само на осемдесет километра по хубав аутобан, и второ, ще й бъде интересно да зърне прочутата катедрала, в която на пода са отпечатани следите на дявола.

Отидоха до Мюнхен не само за да се разходят и да видят катедралата, но и за да сменят в агенцията на „Аерофлот“ билета на Олеся. Оказа се, че е за икономична класа, и то от най-евтините, и дори не може да се върне. С него може само да се лети, а ако не — да го изхвърлиш. Освен това тя трябваше да отлети два дни преди Ситников, което никак не му допадна. Той купи на момичето билет бизнес класа за своя полет. Разбира се, спокойно можеше да я пусне и два дни да остане сам, но кой знае защо не успя да го направи и това се превърна във второ звънче за Вячеслав Антонович. „Ама какво се вкопчих в тези два дни? Голяма работа, някакви си два дни! И билетът е скъп. Човек би помислил, че не мога да я видя в Москва. Глупост някаква“ — повтаряше си той, докато се носеше със ските по стръмните склонове. Още тогава започна да разбира, че изобщо не е в състояние да се раздели с Олеся.

Решението дойде внезапно, когато вече пиеха кафе на мюнхенското летище.

— Искам ти винаги да бъдеш с мен. Но аз съм женен, съпругата ми е тежко болна, умира. Колко ще продължи това — не се знае, може да е година, а може да станат и пет. Не мога да я оставя.

— Разбирам — тихо каза Олеся. — Но ако искаш, аз ще те чакам. Искаш ли?

— Не. — Той каза това толкова рязко, че момичето трепна.

— Защо?

— Не искам някой да чака смъртта на жена ми. Това е жестоко. А не мога да ти предложа просто ролята на моя любовница.

— Защо? Аз нямам нищо против.

— Не, моето момиче, така не съм съгласен — позасмя се Ситников. — Повярвай ми, знам как става. Отначало сме луди един по друг, после ти започваш да капризничиш, защото не мога да прекарвам с теб отпуски, почивни дни и празници, не мога да ходя с теб вечер по ресторанти, клубове и където там ходят младите жени. Ще се срещаме тайно, като през цялото време ще изпитваме страх, че някой ще научи, някой ще ни види. Ти ще започнеш да се дразниш, аз ще започна да се уморявам от твоите претенции, а после ти ще кажеш, че искаш нормално семейство и дете, родено в законен брак. И аз няма да мога да ти възразя. Няма да мога да те задържа. Няма да имам в ръцете си нито един коз. Ето така става всичко — винаги. И то ще започне не след десет, а само след половин година.

— И какво предлагаш? Да се разделим още сега?

Тя вдигна глава и погледна Ситников в очите.

— Не искам да се разделям с теб — бавно изрече той, без да отмества поглед. — Затова ще се омъжиш за сина ми.

— Какво?!

— Ще се омъжиш за моя син — повтори той, като леко повиши тон. — И ще останеш в моето семейство. Ще имаш съпруг, ще можеш да родиш дете в брак. И ще имаш мен. И ние ще можем да се срещаме напълно открито, без да се крием от никого, защото ще бъдем едно семейство. Ще се виждаме пред очите на всички и на абсолютно законно основание. Няма да е нужно да си звъним по телефона и да дишаме в слушалката или да измисляме несъществуващи хора, които уж са набрали грешен номер. Няма да е нужно да наемаме жилище или да молим за ключове познати, които в удобен момент заминават на вилата си. Всичко това е отвратително, примитивно и изтъркано донемайкъде. Аз намерих нов, неизползван от никого начин да запазя до себе си жената, която ми е скъпа. И никой никога няма да се досети какво става в действителност.

— Ловко се разпореди с моята съдба.

— Направи нещо по-добро, ако можеш. Е? Слушам твоите предложения. При това не забравяй, че моят син не е глупав човек, привлекателен е и успешно се занимава с бизнес. Тоест има пари. Не милиони наистина, но напълно достатъчно.

— Ти си толкова сигурен, че той ще поиска да се ожени за мен — промърмори Олеся, отпивайки от кафето си. — Ами ако не поиска? И изобщо как е той на любовния фронт? Има ли си постоянна приятелка?

— Това няма значение. Той ще се ожени за жената, която аз му посоча. Твоята задача е да се запознаеш с него и да направиш така, че да те представи на родителите си. Всичко останало остави на мен. След една седмица, най-много след две той ще смята, че никога не би намерил по-добра съпруга от теб.

— О, да, ти определено имаш дарба да убеждаваш. — Олеся допи кафето си и наля в чашата си вода от бутилката. — Мен ме омая за пет минути.

— И то при положение, че изобщо не те познавах — добави с усмивка Ситников. — А пък на сина си познавам и кътните зъби.

Той напрегнато чакаше какво ще каже тя. Ако започнеше да отказва, да се възмущава или да изрича тъпи клишета от рода на: нима не му е жал със собствените си ръце да даде любимата си жена на друг мъж; ако кажеше нещо от този род — значи се бе излъгал в нея, не бе разбрал нещо, не бе разчел, не бе усетил. А ако беше така, значи те не бяха сродни души, нищо подобно, и тогава можеше да става каквото ще, нямаше да му е жал. Момичета, красиви като нея, той лесно можеше да си намери за дву- тримесечни наслади.

— Бих искала да разбера какво рискувам — бавно проговори Олеся и Вячеслав Антонович облекчено си пое дъх.

Не беше сгрешил за това момиче. Тя беше същата като него. И с нея щеше да се чувства леко и комфортно.

— Нищо — весело отговори той, като се отпусна и запали цигара. — Не рискуваш абсолютно нищо. Щом нашите отношения се изчерпят или започнат да ти тежат, веднага ще се разведеш със сина ми и ще напуснеш семейството. Аз ще те пусна.

— Ами ако се роди дете? При наличието на дете бракоразводният процес ще се проточи заради разни ненужни затруднения, включително морални. А за какво са ми излишни затруднения?

Хареса му, че тя — макар и толкова млада — вече умее да разсъждава не само тактически, но и стратегически.

— Дете няма да има, докато аз не разреша — отсече Ситников.

Тя учудено повдигна своите красиво очертани вежди.

— Тоест?

— За това ще поговорим по-късно, ако ти изразиш твърдо съгласието си. Защото детето не е въпрос на утрешния ден, надявам се?

— Добре. Ще поговорим за това по-късно.

— Значи си съгласна?

— Дай ми време поне докато стигнем в Москва — помоли Олеся. — Не обичам прибързаните решения, още повече такива нестандартни.

В Москва Ситников имаше поръчано прехвърляне и се зарадва, че не се бе разбрал със сина си той да го посрещне с кола. Сега щеше да има възможност да закара Олеся до дома й.

Той нищо не попита. Защо? Ако реши, сама ще му каже, а премълчи ли — значи отказва. Колата спря пред нейния вход, Вячеслав Антонович извади куфара й и го понесе към асансьора.

— Ето моя телефон — спокойно каза Олеся и му подаде малко листче, в което Ситников позна сметката от ресторанта на мюнхенското летище. — Това е номерът на мобилния.

— Аз ли трябва да ти се обадя? — попита той хладно.

— Ами как иначе ще науча къде и кога ходи синът ти? Не съм екстрасенс.

Той я целуна нежно и грижовно. Между тях всичко бе решено. Останалото беше само въпрос на време.

Запознаването между прелестното младо момиче Олеся и Григорий Ситников се състоя само след седмица. Вячеслав Антонович уреди всичко доста ловко, тоест на мероприятието присъстваше и самият той с жена си — Олга Павловна, която по това време се чувстваше доста добре и можеше да излиза. Щом забеляза, че синът му разговаря с Олеся, той веднага отиде при тях и помоли Гриша да го представи. Ситников винаги умееше да прави онова, което му бе нужно, притежаваше не само дарбата да убеждава, но и способността да преценява хората — техните мисли, реакции и подбуди — и да насочва практически всяка ситуация в своя полза. Без тези си умения едва ли щеше да направи успешна административна кариера. След още половин час Олеся бе представена на Олга Павловна, а към края на светското събиране те вече седяха на една маса и весело крояха планове за следващия уикенд. За шишчета на вилата бе още раничко, все пак беше едва краят на март, но спокойно можеха да отидат в извънградския клуб по езда. Олеся смутено призна, че не умее да язди, но цял живот е мечтала да се научи, Гриша снизходително се усмихна и каза, че няма нищо сложно, а инструкторите в клуба са много добри.

Към края на седмицата Олга Павловна отново се почувства слаба и страшно й домъчня, че не може да отиде в клуба. Естествено тя не възнамеряваше да язди, но й се искаше просто да поседи на чист въздух с чаша чай и книга в ръка. Но не можеше да направи дори това.

— Славочка, ти непременно иди — уговаряше тя мъжа си.

— И да те оставя вкъщи сама? — Той умело изиграваше негодувание, разбирайки, че всичко върви по съставения от самия него план. Да, беше се постарал Олга да каже именно това. Три дни се бе старал.

— Че какво ще ми стане? Ще полежа, ще почета, ще погледам телевизия. А ти непременно трябва да отидеш, чуваш ли?

— Не разбирам защо.

— Е, че как, Славочка? Трябва да наглеждаш Гриша, да не направи някоя глупост. Вече три дни ти говоря, че Олеся е тази, която му трябва, а всичките онези негови глупачки, с които той постоянно се свързва и после ги зарязва, не могат и да се сравняват с нея. У нея има нещо изискано, вътрешно достойнство, тя е доста умна, умее да се държи. Ако Гришка я изтърве — ще бъде катастрофа. Непременно иди и внимавай всичко да върви както трябва. В никакъв случай не ги оставяй да се скарат. Защото аз го знам Гриша, кавгаджия е, не умее да се въздържа, не му ли допадне нещо — веднага вдига скандал.

Това беше истина, характерът на Ситников-младши далеч не бе приятен, така че такава тънка работа като сватосването трябваше да се следи изкъсо. Разбира се, Вячеслав Антонович отиде в клуба.

На другия ден Олга Павловна, въпреки че се чувстваше зле, започна планомерно да атакува сина си. Първата й работа бе да ги покани с Олеся на вечеря и цялата вечер внимателно наблюдава кандидатката за снаха. Момичето бе на висота, невъзможно беше да се заяде нито с говора й, нито с обноските, нито с израза на лицето. Вячеслав Антонович повече си мълчеше, пушеше и гледаше настрани, като с целия си вид показваше, че е незаинтересовано лице. Както реши синът му — така ще бъде. Докато Олга Павловна се възползва докрай от влиянието си върху сина си и ето че след един месец Гриша й каза:

— Е, майко, щом Олеся толкова ти харесва, може пък да се оженя за нея, а? Поне ще бъда спокоен за отношенията помежду ви. Защото нали знаеш, тези кавги между снахи и свекърви… Вечно се получава някаква драма.

Те подадоха заявление и започнаха да се готвят за сватбата. Григорий замина на преговори в Нефтеюганск, където започваше някакво крупно строителство, така че изглеждаше напълно естествено, когато Олеся трябваше да обикаля магазините в търсене на аксесоари за сватбения тоалет, да я вози Вячеслав Антонович. Нали момичето нямаше собствена кола.

Това беше първата им среща насаме след пристигането им от Германия.

— Доволен ли си от мен? — попита Олеся. — Или нещо не е наред?

— Ти си ми умница. — Ситников прегърна момичето, притисна го до себе си. — Всичко върви както трябва. Още малко — и ще станем едно семейство и ще можем да се виждаме без проблеми.

— Мислех, че вече сме едно семейство от момента, когато станах официална годеница на сина ти.

— Потърпи мъничко. — Той я целуна по главата, после по челото, по устните. — Не бива да си навличаме излишни подозрения. Нали знаеш, че сватбите често се развалят заради дреболии? Моят син е човек избухлив, темпераментът му е холеричен, не дай си боже да заподозре нещо, ще започне да те ревнува и като нищо ще ти избяга. Ние с теб не искаме това.

— Не го искаме. Но аз мислех, че поне днес… Има едно място, където можем да отидем, уговорила съм се.

Той събра цялата си воля, за да не се съгласи. Ох, колко му се искаше да отиде! Да забрави за всичко, да я притисне до себе си, да слуша стоновете й и после нежно да гали нейната влажна от избилата пот кожа. Но не! Твърде дълго е живял на този свят, твърде добре знае какви непредвидени случайности понякога прекършват човешки съдби дори тогава, когато ти се струва, че всичко е изпипано до последната дреболия.

— Хайде да потърпим, моето момиче — ласкаво каза Вячеслав Антонович. — Струва си.

Той се страхуваше, че Олеся ще се обиди, но не стана нищо подобно. Момичето го гледаше сериозно, внимателно, но не обидено.

— Знам за какво искаш да ме попиташ, но не го правиш — каза тя изведнъж.

— За какво?

— За твоя син. Нали разбираш, че ние вече отдавна…

— Не желая да слушам за това — рязко я прекъсна Ситников.

— Може би — замислено каза Олеся — не желаеш да слушаш, но искаш да знаеш. Или аз изобщо не съм в състояние да те разбера.

Той трепна. Сякаш отвратителните призраци на миналото си пробиха път през стъклата на автомобила и го обградиха. Той не искаше да си спомня за това, изпитваше страх.

— Искаш да знаеш кой от вас е по-добър, ти или той — продължи междувременно Олеся. — И искаш да знаеш какво чувствам, когато си лягам с него. Ти си по-добър. Синът ти твърде много обича пиенето, а това поражда доста проблеми. Когато спя с него, аз върша работа, която ще бъде заплатена съответно, затова се старая да я върша добре. Изобщо аз съм човек изключително добросъвестен и правя всичко както трябва.

Призраците отстъпиха и на Ситников му олекна. Тя просто се опитва да го ухапе като отмъщение, задето не се съгласи да отиде с нея в някакъв апартамент, това е. Обикновен женски каприз.

Те дълго обикаляха магазините и търсиха обувки в нужния цвят и строго определен модел, после избираха обеци, гривна и украшение за коса, което също трябваше да бъде златно или поне позлатено. Този ден двамата повече не се върнаха към разговора за интимните им взаимоотношения.

Сватбата се състоя в началото на юни, а в края на месеца Ситников разбра, че е планирал всичко правилно и замисълът му оправдава очакванията. През лятото те с Олга Павловна винаги се местеха на вилата. Така стана и тази година, но с тази разлика, че Олга отново влезе в болница, а Гриша замина да открива филиал на фирмата в Челябинск и изпрати младата си съпруга на вилата на родителите си, за да не скучае сама в градските жеги. Вячеслав Антонович и Олеся останаха сами. Разбира се, всеки ден той ходеше на работа, вечер седяха на верандата, пред очите на съседите, дълго пиеха чай и гледаха малкия телевизор, а онова, което ставаше, щом настъпеше нощта, не можеше да проконтролира никой. И никой нямаше и най-малки основания да заподозре нещо.

Олга Павловна се мъчи със своята болест още година и половина. И всички приеха като повече от естествено младата снаха да се грижи за овдовелия си свекър, да го посещава няколко пъти в седмицата, да разтребва жилището, да готви, да му глади ризите, да носи бельото в пералнята, а дрехите — на химическо чистене. В очите на съседи и приятели Ситникови открай време бяха задружно семейство, в което всички се обичаха и се грижеха един за друг, така че поведението на снахата напълно се вписваше в общия семеен модел. А освен това всички знаеха, че съпругата на Гриша не работи, а и защо беше нужно — с такъв съпруг. Затова пък Гриша й подари кола, така че на нея не й беше трудно да се грижи както за мъжа си, така и за свекър си. Нещо повече, необходимостта да наглежда двама отделно живеещи мъже някак от само себе си отхвърляше въпроса за работа за Олеся. Че кога да работи? Няма време.

Въпросът за дете повдигна самият Вячеслав Антонович скоро след сватбата, точно когато живееха двамата с Олеся на вилата.

— Да не си посмяла да забременееш — безапелационно заяви той една нощ, докато се изтягаше в леглото, разнежен след бурните ласки.

— Какво, никога ли? — лениво попита Олеся.

— Само когато аз кажа, че може.

— А кога ще може?

— Ти какво, да не би да бързаш да станеш майка? — Той се надигна на лакът и я погледна недоверчиво. — Нещо не ми се вярва.

— За никъде не бързам, но искам да знам кое в живота ми от какво зависи.

Отговорът му хареса. Не, не беше сбъркал със своето момиче, не беше сбъркал. Тя дори бе по-добра, отколкото си бе помислил през първите дни на познанството им, защото се оказа, че прилича на него самия много повече, отколкото му се бе сторило в началото. На него и на онази, другата, за която му беше толкова болно и страшно да си спомня.

— Помниш ли пиесата „Любов под брястовете“? — попита той, очаквайки впрочем, че Олеся ще отговори отрицателно. Тя добре се ориентираше в съвременността, но за неща, случили се преди раждането й, проявяваше невероятно невежество — къде ти ще знае за пиеса, поставяна преди половин век в театрите по цял свят.

Разбира се, тя отговори, че не само не я помни, но и никога не е чувала за тази пиеса.

— Виж сега, моето момиче, в тази пиеса има един баща, неговата млада съпруга и син от неговия предишен брак. Младата съпруга се влюбва в сина на мъжа си, а когато ражда дете, изобщо не се знае чие е то и какво се пада на двамата: дали е син на съпруга й и съответно брат на любовника й, или е син на младия й любовник и съответно внук на мъжа й. Аз не искам да изпадна в същото идиотско положение с детето, което ще родиш. За нищо не те питам, но мога да предположа, че редовно спиш със сина ми, както е редно за млада жена, която наскоро се е омъжила. И ако забременееш, никой няма да знае чие е детето. Нито ти, нито аз. А на мен това не ми харесва. Искам да знам със сигурност, че детето ще е мое, а не на Гриша.

— Но, Слава, има безброй начини… Нали знаеш, Гриша често, меко казано, е пийнал и на мен нищо не ми коства да го отбягвам цяла седмица или дори две. Той поначало не е кой знае какъв…

— Престани! Не искам да обсъждаме интимната страна на отношенията ти с моя син. Това не ме засяга.

— А какво тогава обсъждаме в момента? — хладно попита тя.

— Обсъждаме перспективите за твоето майчинство. Първо, като начало трябва да преживееш с мъжа си достатъчно време, за да се убедиш, че бракът ви е стабилен и Гриша няма да те зареже в близко време. Не бих искал да останеш сама с дете. Разбира се, няма да изпитваш материални затруднения — аз ще се погрижа за това, — но от морална гледна точка не е много хубаво. Съгласна ли си?

— Да речем — предпазливо отвърна тя. — Вярно, моралът ти е остарял, но аз съм готова да се съобразявам с него. И какво е „второ“?

— Второ, човек създава деца, когато финансовата му база е достатъчно стабилна. Гришка естествено си мисли, че вече е хванал господ за брадата и по-солиден от него е само Рокфелер, но повярвай ми, малката, неговото положение все още е твърде нестабилно. Ще ти позволя да родиш едва когато вече няма да се тревожа за финансовите дела на моя син.

— Убедително — усмихна се Олеся. — По-нататък?

— А по-нататък, мила моя, щом първите две условия са налице, ще трябва да изчакаме момент, когато Гриша няма да бъде в Москва достатъчно дълго. Аз трябва да съм абсолютно сигурен, че спиш само с мен.

— Няма да стане, Славочка. Ако Гриша отсъства дълго време, тогава началото на бременността и терминът за раждането няма да съвпадат. Той ще пресметне и ще се сети, че детето не е от него.

Ситников хитро присви очи.

— Ами ще го излъжеш! Милиони жени го правят и им се разминава.

Тя седна в леглото, наметна тънкия хавлиен халат и се обърна така, че да вижда лицето му.

— Слава — каза му много сериозно, — ако се съглася да излъжа Гриша по този начин, ти постоянно ще си мислиш дали не съм излъгала и теб. Хайде, помисли хубаво — нали ще става дума за две-три седмици, така че ти пак ще се съмняваш кого мамя, в чия полза лъжа — в твоя или в негова. Та нали е ясно, че преди той да замине, ние няма да спим в леглото като добри съседи. Представи си, че точно в този момент зачена?

— Ще се пазиш, но така, че той да не знае. Ще изпиеш някакви таблетки, сега има каквито щеш.

— А ти как ще провериш? Аз ще ти кажа, че съм пила таблетки, а ти ще се съмняваш — може пък да съм те излъгала. Слава, аз много добре те познавам — та ти не вярваш на никого. Дори на мен.

— Какво говориш, момичето ми, на теб ти вярвам — каза той колкото се може по-топло. — Ти си може би единственото същество на този свят, на което вярвам безпрекословно.

Но това не беше вярно. Той наистина не вярваше на никого, на Олеся също, и двамата го знаеха.

— Значи ще изчакаме момента, когато след заминаването на Гриша ще получим безспорно доказателство, че не си бременна.

— Но това е…

— Да, знам. Това не може да стане при всяка негова командировка. А и да стане, няма как да бъдем сигурни, че нашата близост през този период ще завърши с бременност. Това може да се проточи много дълго. Но ще го направим така и само така. Разбра ли ме?

— Общо взето съм схватлива — равнодушно отговори Олеся и не се разбра дали подобна перспектива й харесва или не. — При всяко положение сега е рано да говорим за това, нали трябва да се изпълнят първите ти условия, а това може да се проточи дълго.

— Правилно — с облекчение каза Ситников и целуна своята млада снаха любовница.

Този път разговорът за детето приключи така, но го подновиха отново година и половина по-късно, след смъртта на Олга Павловна.

— Слава, а какво ще стане, ако напусна Гриша и се съберем с теб? — попита веднъж Олеся, — Ако се разведа с него и се омъжа за теб? А?

— И през ум да не ти минава — категорично заяви Вячеслав Антонович.

— Защо? Сега ти си свободен. Защо тогава да не го направим?

— Защото може да изгубя сина си. Мислиш ли, че ще ми прости, ако му отнема съпругата?

— Няма да ти прости — веднага се съгласи тя. — Друг може би щеше да го преглътне, но не и Гриша. Значи всичко ще си остане, както преди?

— Не разбирам какво не ти харесва — сви рамене Ситников. — Имаш положение на омъжена жена, съпруг бизнесмен, млад, привлекателен. Живееш в много по-хубав от моя апартамент, имаш всичко, каквото пожелаеш, караш хубава кола, носиш скъпи дрехи. Аз не мога да ти осигуря същия стандарт, какъвто ти осигурява синът ми, защото съм само държавен служител. Вярно — високоплатен, да — със солидни странични доходи, но те при всяко положение не са толкова високи, колкото са тези на Гриша. Имаш любовник, не толкова богат, колкото мъжа ти, но който е луд по теб и с когото се срещаш през ден, а понякога и всеки ден. При това не е нужно да увърташ и хитруваш, за да измамиш мъжа си и да скриеш някоя любовна среща, живееш спокойно и не похабяваш нервните си клетки. Какво не ти харесва в този живот?

— Прав си, Слава, този живот няма недостатъци. Той можеше да бъде по-хубав само ако не беше побързал да ме омъжиш за сина си.

— Не исках да чакаш смъртта на Олга.

— Естествено, разбирам. И е добре, че не я чаках. Съвестта ми е чиста. Просто е жалко, че стана така.

— Не можеше да стане другояче — уверено отговори Ситников. — Или чакаш жена ми да умре и аз да мога да се оженя за теб, намирайки се в положението на тайна любовница, и то неопределено дълго време; или влизаш в семейството и ние с теб се срещаме открито и без опасения. Съвършено очевидно е, че вторият вариант от всяка гледна точка превъзхожда първия. А трети вариант изобщо не съществува.

— Но защо? — меко възрази Олеся. — Имахме и трети вариант.

— Какъв? — напрегна се той.

— Можехме да се разделим веднага след като се върнахме от Гармиш. Това не е ли вариант?

— И какво, щеше ли да ти допадне такъв вариант?

— На мен — не. Но като нищо можеше да допадне на теб.

Да допадне на него? Ситников изведнъж си спомни как пътуваха с колата от летището и как той чакаше какво ще каже тя в отговор на предложението му, и колко беше щастлив, когато Олеся се съгласи. Спомни си как после се прибираше и мислеше, че му е абсолютно невъзможно да се раздели с това момиче, което мисли и чувства също като него. Няма никакво значение, че е по-млада с цели трийсет години. Да, тя по-малко неща е виждала и преживяла, има незначителен житейски опит, но въпреки това е като него. Те имат сродни души, във вените им тече една кръв. Следователно трябва да бъдат заедно.

Така бе размишлявал Вячеслав Антонович след завръщането си от Германия, така бе продължил да мисли и по-късно.

— Не — твърдо отговори той, — нямаше да ми допадне. Разбира се, мога да живея без теб, но не искам.

Минаха още три години и половина. През юни Григорий и Олеся отпразнуваха петгодишнината от сватбата си и Ситников можеше да констатира, че бракът на сина му е достатъчно стабилен. Във всеки случай, нито веднъж през тези пет години между младите съпрузи не се бе случвало нищо, което би могло да се квалифицира като криза. Без скандали или дори сериозни кавги, без опити да се разделят, придружени от стягане на куфари и затръшване на врати, без дори най-малки признаци на изневяра от страна на Гриша, макар че такива изневери несъмнено бе имало. Вячеслав Антонович разбираше, че за около деветдесет и пет процента от цялото това благополучие заслугата беше само на Олеся: тя търпеше изцепките на мъжа си, който имаше избухлив темперамент и крайно невъздържан език, никога не му се караше за прекаляването с алкохола и не предявяваше изисквания към интензивността на секса помежду им. Дори да забелязваше някои дреболии, говорещи за изневяра от страна на Гриша, тя мълчеше и нито с поглед, нито с жест не проявяваше недоволство. Защо беше нужно? Разпаднеше ли се този брак, тя щеше да изгуби възможността спокойно да се среща със свекъра си.

Вячеслав Антонович искаше да направи своята Олеся щастлива и бе твърдо уверен, че знае как да го постигне. Да, тя вече пет години живееше с необичан съпруг; да, вече двайсет и седем годишна, още нямаше деца; да, синът му беше женен за жена, която нито ден не му бе оставала вярна и която мълчаливо търпеше дребните и по-сериозни изневери на съпруга си — всичко това само защото така го бе измислил и решил в името на собственото си удобство той — Вячеслав Антонович Ситников. Но на него не му беше присъщо чувството за вина. Затова пък притежаваше чувството за цел, както и неукротимата енергия и цинизма на нестандартното мислене.

* * *

За срещата с посредника Дмитрий Найдьонов тръгна заедно с Даша. И двамата знаеха, че тя не е силна в преговорите и е по-добре да си мълчи. Тя не умееше да задава неудобни въпроси и изобщо не я биваше да се пазари, но не защото беше глупава или нещо не разбираше, а само защото прекрасно умееше да върши своята работа, но нямаше способността да се държи правилно с хората, които й възлагаха тази работа. Въпрос на природни дадености. Дима пък притежаваше тези дарби. За сметка на това тя схващаше нещата много по-бързо от партньора си и ако по време на разговора с възложителя възникнеше необходимост нещо да се уточни предварително или да се изяснят някои стратегически въпроси, Даря беше незаменима.

Посредникът, който беше ръководител на службата за икономическа безопасност на банка „Руски кредит“, се оказа набит мъж на възраст и с кръгла глава, еднакво широк в раменете и в талията, бодър и сякаш дори весел. Представи се като Юрий Петрович.

Бързо уговориха финансовата страна на сътрудничеството — тарифите бяха стандартни и отдавна известни на всички. Юрий Петрович наистина бе само посредник и отказа да назове възложителя, но Дмитрий и Даря не се съмняваха, че съсипаното от тях предприятие на име „Баунет“ ще бъде купено евтино именно от банката, в която работеше Юрий Петрович. Беше поставен напълно приемлив срок — два месеца. Тоест без паника, всичко можеше да се върши бавно и внимателно.

Тъй като ставаше дума за открито акционерно дружество, създадено на базата на бивше съветско предприятие, приватизирано навремето с участието на трудовия колектив, стратегията бе добре отработена и не предполагаше никакви неприятни изненади. От човека, който държи регистъра, се купува списъкът на притежателите на акции и се започва работа с миноритарните акционери — с примамки или лека измама те биват подтикнати да продадат своите и бездруго евтини акции буквално за копейки. Същевременно се избират неколцина акционери, живеещи в онези региони на страната, където Дмитрий разполага със солидни връзки в съдилищата, та в нужния момент те да осигурят издаването на нужното съдебно решение по иска на въпросния миноритарен акционер спрямо неговата фирма. С една дума, всичко е известно, всички пътеки са отъпкани, а Юрий Петрович дори им подхвърли допълнителна информация, която щеше да помогне по-бързо и по-лесно да бъдат придумани миноритарните акционери, ако започнат да се опъват.

След срещата с посредника Дима и Даша отидоха да вечерят в ресторант, за да отпразнуват началото на новата работа.

— Много съмнителен е тоя квадратен Петрович — уверено избъбри Даря, въодушевено нагъвайки блини със солена риба. — Обаче стопроцентово работи за своята банка.

— Тъй да бъде — равнодушно отговори Дима. — Нас какво ни засяга?

— Нищо — съгласи се тя. — Вади бележника, ще съставим списък на екипа.

При различни стратегии те привличаха към работата различни хора. Ако стратегията предполагаше консолидиране на масив акции, основната работа се водеше с крупни акционери, които обикновено влизаха в ръководството на фирмата. В такъв случай трябваше да разполагат със солидни компромати срещу всекиго, та в случай на нужда да го притиснат, и тогава наемаха хора с връзки в правоохранителните органи, както и компютърния спец Матвей, който можеше да разбие всяка защита и да надникне във всеки компютър. Ако пък основната работа се водеше с миноритарни акционери, тогава им трябваха съвсем други хора.

До края на вечерята Дмитрий Найдьонов и Даря Брайко обсъдиха общия план на работата, получиха по телефона отчета на Матвей, когото бяха помолили да потърси информация за фирма „Баунет“, и стигнаха до извода, че не се очакват никакви затруднения при изпълнението на тази задача.