Агата Кристи
Съдружници срещу престъплението (5)

Глава 5
Приключението със зловещия непознат

— Какъв ужасно скучен ден — заяви Томи и се прозя широко.

— Вече е почти време за чай — отбеляза Тапънс и също се прозя.

В Международната детективска агенция работата не вървеше с оживени темпове. Нетърпеливо очакваното писмо от търговеца на колбаси не беше пристигнало, а истински криминални случаи не се задаваха.

Албърт, който играеше ролята на разсилен, влезе със запечатан пакет и го остави на масата.

— „Мистерията на запечатания пакет“ — промърмори Томи. — Какво съдържаше? Не бяха ли прочутите перли на руската велика херцогиня? Или беше адска машина, предопределена да взриви „Брилянтните детективи на Блънт“?

— Всъщност — отвърна Тапънс, разкъсвайки опаковката на пакета, — това е моят сватбен подарък за Франсис Хавиланд. Доста е хубав, нали?

Томи взе тънката сребърна табакера от протегнатата й ръка, забеляза посвещението, гравирано със собствения й почерк — „На Франсис от Тапънс“, отвори и затвори табакерата и кимна одобрително.

— Наистина си пръскаш парите, Тапънс — отбеляза той. — И аз бих искал една такава, само че златна, за рождения си ден другия месец. Глупаво е да пожертваш такова нещо за Франсис Хавиланд, който винаги е бил и винаги ще си остане един от най-съвършените глупаци, които Бог някога е създавал!

— Забравяш, че му бях шофьор през войната, когато беше генерал. О, доброто старо време.

— Добро време — съгласи се Томи. — Спомням си, че в болницата красиви жени идваха да ми стиснат ръката. Но аз не им изпращам на всички сватбени подаръци. Не вярвам булката да се зарадва кой знае колко на този твой подарък, Тапънс.

— Хубава е, пък и е тънка, за да се събира в джоба, нали? — попита Тапънс, без да обръща внимание на забележките му.

Томи я пъхна в собствения си джоб.

— Точно по мярка — заяви одобрително той. — А, ето го и Албърт със следобедната поща. Много е вероятно херцогинята на Пъртшир да ни умолява да открием нейния награден пекинез.

Разпределиха писмата заедно. Изведнъж Томи продължително подсвирна и задържа едно от тях в ръка.

— Синьо писмо с руска марка. Спомняш ли си какво каза шефът? Трябваше да внимаваме за такива писма.

— Колко вълнуващо — каза Тапънс. — Най-после нещо се случи. Отвори го и виж дали съдържанието му съвпада с очакваното. Продавач на колбаси, така ли беше? Момент. Ще ни трябва малко мляко за чая. Забравили са да ни го оставят тази сутрин. Ще изпратя Албърт да донесе.

Тя се върна от преддверието, след като изпрати Албърт с поръчката, и завари Томи да държи в ръка синия лист хартия.

— Точно както си мислехме, Тапънс — забеляза той. — Почти дума по дума каквото каза шефът.

Тапънс взе писмото и го прочете.

Беше съставено внимателно на високопарен английски. В него се твърдеше, че е от някой си Григор Феодорски, който искал да научи някакви новини за съпругата си. От Международната детективска агенция се искаше да не пести разходи и да направи всичко възможно, за да я открие. Самият Феодорски в момента не можел да напусне Русия поради криза в търговията със свинско месо.

— Чудя се какво ли означава всъщност — замислено произнесе Тапънс, приглаждайки листа на масата пред себе си.

— Някакъв код, предполагам — отвърна Томи. — Това не е наша работа. Нашата работа е да го предадем на шефа при първа възможност. Най-добре провери, като отлепиш марката на пара и видиш дали под нея е числото 16.

— Добре — съгласи се Тапънс. — Но ми се струва…

Тя изведнъж замълча, и Томи, изненадан от внезапната пауза, погледна нагоре и видя набита мъжка фигура, изпълваща рамката на вратата.

Неочакваният посетител беше човек с внушителна външност, с квадратно телосложение, кръгла глава и могъща челюст. Трябва да беше около четиридесет и пет годишен.

— Дължа ви извинение — започна непознатият, като влезе в стаята с шапка в ръка. — Преддверието беше празно, а тази врата беше отворена, така че си позволих да нахълтам. Това е Международната детективска агенция на Блънт, нали?

— Точно така.

— А вие сигурно сте мистър Блънт? Мистър Теодор Блънт?

— Аз съм мистър Блънт. Искате да се посъветвате с мен? Това е секретарката ми, мис Робинсън.

Тапънс грациозно наклони глава, но продължи внимателно да проучва непознатия през спуснатите си мигли. Чудеше се колко време е стоял той на вратата, колко е видял и чул. От вниманието й не убягна, че, докато говореше с Томи, погледът му непрекъснато се връщаше към синия лист в ръката й.

Гласът на Томи, остър и предупредителен, я върна към реалността.

— Мис Робинсън, моля, водете си бележки. А сега, сър, ще бъдете ли така любезен да изложите пред нас въпроса, по който искате моя съвет?

Тапънс протегна ръка към бележника и молива.

Едрият мъж започна с доста груб глас:

— Казвам се Бауър. Доктор Чарлз Бауър. Живея в Хампстед, където имам частна практика. Дойдох при вас, мистър Блънт, защото някои странни неща се случиха в последно време.

— Да, доктор Бауър?

— Два пъти в течение на последната седмица получавах спешни повиквания по телефона и в двата случая повикванията се оказаха лъжливи. Първия път си помислих, че това е някаква лоша шега, но при връщането си втория път открих, че някои от личните ми документи са били размествани, и сега смятам, че същото се е случило и първия път. След изчерпателен оглед стигнах до заключението, че цялото ми бюро е било старателно претърсено и различните документи са били върнати небрежно в бързината.

Доктор Бауър замълча и се взря в Томи.

— Е, мистър Блънт?

— Да, доктор Бауър — отвърна младият мъж с усмивка.

— Какво мислите за това?

— Е, първо бих искал да знам фактите. Какво държите в бюрото си?

— Личната си документация.

— Точно така. А сега, от какво се състои тази лична документация? Каква ценност би могла да представлява тя за обикновения крадец… или за някое определено лице?

— Според мен за обикновен крадец тя изобщо не би представлявала ценност, но бележките ми върху някои наистина непроучени алкалоиди биха представлявали интерес за всеки, за всеки който е осведомен. Проучвам тези въпроси през последните няколко години. Тези алкалоиди са смъртоносни вирулентни отрови, при това почти неоткриваеми в организма. Не дават нито една от типичните за алкалоидите реакции.

— В такъв случай тази тайна би струвала пари?

— За безскрупулни лица — да.

— И кого подозирате?

Докторът сви широките си рамене.

— Доколкото знам, никой не е нахлувал насилствено в къщата отвън. Това като че ли означава, че го е направил някой от обитателите на дома ми, и все пак не мога да повярвам… — Той внезапно спря. После с много сериозен глас продължи: — Мистър Блънт, трябва безрезервно да се оставя в ръцете ви. Не се осмелявам да отида в полицията по този въпрос. В тримата си прислужници съм почти напълно сигурен. Те ми служат дълго и вярно. Все пак човек никога не знае. После — с мен живеят двамата ми племенници, Бъртрам и Хенри. Хенри е добро момче, много добро момче… Никога не ми е причинявал никакви притеснения, прекрасен, работлив млад човек. Бъртрам обаче за съжаление, е доста различен — невъзпитан, екстравагантен и мързелив.

— Разбирам — замислено промълви Томи. — Подозирате, че племенникът ви Бъртрам е замесен в тази работа. Но аз не съм съгласен с вас. Подозирам доброто момче, Хенри.

— Но защо?

— Традиция. Прецедент. — Томи безгрижно махна с ръка. — Според моя опит подозрителните герои винаги са невинни и обратно, драги господине. Да, определено подозирам Хенри.

— Извинете, мистър Блънт — намеси се почтително Тапънс. — Да разбирам ли от това, което каза доктор Бауър, че тези бележки върху… непроучени алкалоиди… той държи в бюрото си заедно с останалите документи?

— Държа ги в бюрото, драга госпожице, но в тайно чекмедже, чието местоположение е известно само на мен. Затова досега са убягвали от търсенето.

— И какво точно искате да предприема, доктор Бауър? — попита Томи. — Очаквате ли ново претърсване?

— Да, мистър Блънт. Имам всички основания да го очаквам. Този следобед получих телеграма от един свой пациент, който изпратих в Бърнмът преди няколко седмици. Телеграмата твърди, че пациентът ми е в критично състояние и ме моли да отида там веднага. Обзет от подозрение поради събитията, за които ви разказах, аз лично изпратих телеграма с предплащане на въпросния пациент и установих, че той е в добро здраве и не ме е викал. Хрумна ми, че, ако се престоря, че съм се хванал на уловката и надлежно замина за Бърнмът, ще имаме възможност да хванем злодеите на местопрестъплението. Те или той несъмнено ще чакат, докато всички в къщата си легнат, преди да започнат операцията. Предлагам ви да се срещнем пред моята къща в единадесет часа тази вечер и да разследваме случая заедно.

— Всъщност вие се надявате да ги хванете на местопрестъплението. — Томи замислено почука по масата с един нож за разрязване на хартия. — Планът ви изглежда отличен, доктор Бауър. Не мога да предвидя никаква засечка в него. Да видим сега, адресът ви е…

— Ларчис, Алеята на палача. Страхувам се, че е доста усамотена местност. Но имаме прекрасен изглед към пустошта.

— Сигурно — предположи Томи.

Посетителят се изправи.

— Значи да ви очаквам тази вечер, мистър Блънт. Пред Ларчис в… да кажем, единадесет без пет — за по-голяма сигурност?

— Разбира се. В единадесет без пет. Приятен ден, доктор Бауър.

Томи се изправи, натисна бутона на звънеца върху бюрото си, и Албърт се появи, за да изпрати клиента. Докторът излезе със забележимо накуцване, но въпреки това могъщата му физика беше впечатляваща.

— Неприятен клиент — промърмори Томи под носа си. — Е, Тапънс, момичето ми, какво мислиш за това?

— Ще ти го кажа с две думи — отвърна Тапънс. — Куция крак!

— Какво?

— Казах „Куция крак“! Моето проучване на класиката не е било напразно. Томи, цялата работа е нагласена. Непроучени алкалоиди ли?! Никога не съм чувала по-неправдоподобна история.

— Дори аз не я намирам за много убедителна — призна съпругът й.

— Видя ли го как гледаше писмото? Томи, той е от бандата. Научили са, че ти не си истинският мистър Блънт, и са тръгнали по петите ни.

— В такъв случай — заяви Томи, като отвори крилото на полицата и обгърна редиците от книги с признателен поглед, — лесно е да изберем своята роля. Ние сме братята Оукууд! А аз съм Дезмънд — добави сериозно той.

Тапънс сви рамене.

— Добре. Да бъде твоето. Нямам нищо против да съм Франсис. Франсис е много по-интелигентен от брат си. Дезмънд винаги забърква разни каши, а Франсис се явява преоблечен като градинар или нещо такова в последния момент и спасява положението.

— О! — възкликна Томи. — Но от мен ще излезе идеален Дезмънд. Когато пристигна в Ларчис…

Тапънс го прекъсна безцеремонно.

— Нали няма да ходиш в Хампстед довечера?

— Защо не?

— Да влезеш в капана със затворени очи!

— Не, моето момиче, да вляза в капана с отворени очи. Има голяма разлика. Мисля, че нашият приятел, доктор Бауър, ще бъде малко изненадан.

— Не ми харесва тази работа — заяви Тапънс. — Знаеш какво се случва, когато Дезмънд не се подчини на нарежданията на шефа и действа на своя глава. Нашите нареждания бяха доста ясни. Да препращаме писмата веднага и да докладваме незабавно за всичко, което се случи.

— Не си го разбрала много добре — отвърна Томи. — Трябва да докладваме незабавно, ако дойде някой и спомене числото 16. Досега никой не го е направил.

— Извърташ — обвини го Тапънс.

— Нищо подобно. Ще ми се да направя нещо сам. Скъпа моя Тапънс, ще се справя. Ще отида въоръжен до зъби. Цялата работа е там, че ще бъда нащрек, а те няма да знаят. Шефът ще ме потупа по рамото за добрата ми работа тази нощ.

— Е, тази работа не ми харесва — продължи Тапънс. — Онзи е силен като горила.

— О! — възкликна Томи. — Но помисли си само за моя автоматичен пистолет.

Вратата на преддверието се отвори и се появи Албърт. Като затвори вратата след себе си, той се приближи към тях с плик за писмо в ръка.

— Един господин иска да ви види — каза той. — Когато започнах с обичайния номер, че сте зает със Скотланд Ярд, той ми каза, че знае всичко за това. Каза, че самият той идва от Скотланд Ярд! Написа нещо на една визитна картичка и я запечата в този плик.

Томи взе плика и го отвори. Когато прочете картичката, по лицето му премина внезапна усмивка.

— Този джентълмен се е забавлявал за твоя сметка, като е казал истината, Албърт — отбеляза той. — Доведи го вътре.

Той подаде картичката на Тапънс. На нея пишеше „Детектив — инспектор Даймчърч“, а отстрани беше дописано с молив „Приятел на Мариът“.

След минута детективът от Скотланд Ярд влезе в кантората. На вид инспектор Даймчърч беше от същия тип като инспектор Мариът — нисък и набит, с хитър поглед.

— Добър ден — поздрави оживено детективът. — Мариът замина в Южен Уелс, но преди това ме помоли да ви наглеждам — вас двамата и цялото предприятие. О, да, сър — продължи той, когато Томи се опита да го прекъсне, — знаем всичко. Но това не е нашият отдел и не се намесваме. Обаче напоследък някой се е досетил за факта, че не всичко е така, както изглежда. Този следобед ви е посетил един господин. Не знам с какво име се е представил, не знам също и какво е истинското му име. Но знам някои други неща за него. Достатъчно, за да искам да науча повече. Прав ли ще бъда, ако предположа, че си е определил среща с вас на някакво определено място тази вечер?

— Точно така.

— Така си и мислех. На Уестърхам Роуд номер 16, Финсбъри Парк — така ли беше?

— Тук грешите — усмихна се Томи. — Напълно грешите. Имението Ларчис в Хампстед.

Даймчърч изглеждаше сериозно стреснат. Явно не беше очаквал точно това.

— Не разбирам — промърмори той. — Трябва да е ново леговище. Имението Ларчис в Хампстед ли казахте?

— Да. Трябва да се срещна с него там в единадесет часа тази вечер.

— Не ходете там, господине.

— Видя ли! — възкликна Тапънс.

Томи се изчерви.

— Ако си мислите, инспекторе… — започна разгорещено той.

Но инспекторът вдигна ръка в успокоителен жест.

— Ще ви кажа какво мисля, мистър Блънт. Знам къде трябва да бъдете в единадесет часа тази вечер. Тук, в тази кантора.

— Какво?! — извика удивена Тапънс.

— Тук, в тази кантора. Няма значение откъде знам… отделите се застъпват понякога… но вие сте получили едно от онези прочути „сини“ писма днес. Старият… еди-кой си… се занимава с това. Примамва ви в Хампстед, за да е сигурен, че няма да му пречите, и влиза тук през нощта, когато цялата сграда е празна и може да претърси наоколо на спокойствие.

— Но защо ще си мисли, че писмото е тук? Сигурно знае, че ще го взема със себе си, или че вече съм го предал.

— Извинете ме, сър, но няма откъде да знае. Може да се е добрал до факта, че вие не сте истинският мистър Блънт, но сигурно си мисли, че сте добросъвестен джентълмен, който е купил предприятието. В такъв случай писмото би било част от обичайната делова кореспонденция и ще бъде прибрано при останалите.

— Разбирам — промълви Тапънс.

— И точно това трябва да го оставим да си мисли. Ще го хванем на местопрестъплението тук довечера.

— Значи такъв е планът?

— Да. Такъв шанс не е за изпускане. Между другото колко е часът? Шест. Кога обикновено си тръгвате оттук, сър?

— Около шест.

— Трябва да изглежда, че си тръгвате от работа, както обикновено. Всъщност ще се промъкнем обратно тук, веднага щом е възможно. Не вярвам да дойдат преди около единадесет, но, разбира се, не е изключено. Ако ме извините, ще изляза да огледам наоколо и да видя дали някой наблюдава кантората.

Даймчърч излезе и Томи започна спор с Тапънс. Спорът продължи известно време. Беше разгорещен и саркастичен. Накрая Тапънс внезапно капитулира.

— Добре — каза тя. — Предавам се. Ще отида в къщи и ще седя там като добро момиченце, докато ти нападаш мошеници и се шляеш с детективи. Но почакай, млади човече! Ще се разплатя с теб за това, че ме лишаваш от забавления.

В този момент се върна Даймчърч.

— Теренът изглежда чист — обяви той. — Но човек никога не знае. Най-добре да се престорите, че си тръгвате, както обикновено. Няма да продължат да наблюдават кантората, щом веднъж си тръгнете.

Томи повика Албърт и го инструктира да заключи.

След това четиримата отидоха в близкия гараж, където обикновено оставяха колата. Тапънс шофираше, а Албърт седеше до нея. Томи и детективът седяха отзад.

Задържа ги улично задръстване. Тапънс погледна през рамо и кимна. Томи и детективът отвориха дясната задна врата и излязоха по средата на Оксфорд Стрийт. След една-две минути Тапънс продължи нататък.