Агата Кристи
Съдружници срещу престъплението (3)

Глава 3
Аферата с розовата перла

— Какво, за Бога, правиш? — поиска да узнае Тапънс, когато влезе в светая светих на Международната детективска агенция (мото: „Блестящите детективи на Блънт“) и откри своя стопанин и господар проснат на пода сред море от книги.

Томи се изправи на крака.

— Опитвах се да подредя тези книги на горния рафт на онази етажерка — оплака се той. — И проклетият стол рухна.

— Какви са те между другото? — попита Тапънс, като вдигна един том. — „Баскервилското куче“. Не бих имала нищо против да я прочета отново някой път.

— Разбираш ли идеята ми? — попита Томи, изтупвайки се внимателно от праха. — Половин час с великите майстори — нещо такова. Разбираш ли, Тапънс, не мога да се освободя от чувството, че ние сме повече или по-малко аматьори в тази работа. Разбира се, ние винаги ще бъдем аматьори в известен смисъл, но няма да ни навреди малко подобрение на техниката, така да се каже. Тези книги са детективски романи от водещите автори в бранша. Възнамерявам да опитам различни стилове и да сравня резултатите.

— Хм, често се чудя как тези детективи биха се справили в реалния живот — отвърна Тапънс и вдигна друг том. — Ще срещнеш трудности като Торндайк. Нямаш медицински опит, още по-малко юридически. Освен това, според мен, науката никога не е била силната ти страна.

— Вероятно е така — съгласи се Томи. — Но, във всеки случай, си купих много хубав фотоапарат. Ще снимам отпечатъци от стъпки, ще увеличавам негативи, и така нататък. А сега, mon ami, използвай малките си сиви клетки — какво ти говори това? — Той посочи най-ниския рафт на етажерката, на който имаше един малко футуристичен халат, един турски пантоф и цигулка.

— Очевидно, драги ми Уотсън! — издекламира Тапънс.

— Точно така — каза Томи. — Духът на Шерлок Холмс.

Той взе цигулката и небрежно прокара лъка по струните, което накара Тапънс да нададе отчаян вопъл.

В този момент звънецът на бюрото избръмча — знак, че в преддверието е влязъл клиент и младият Албърт го задържа на приказка.

Томи бързо остави цигулката на рафта и подритна книгите зад бюрото.

— Не че трябва да бързаме чак толкова — отбеляза той. — Албърт ще ги занимава с историята за моята заетост в телефонен разговор със Скотланд Ярд. Иди в стаята си и започни да пишеш на машината, Тапънс. Така кантората изглежда заета с активна дейност. Не, май е по-добре да си ми под ръка и да водиш бележки под моя диктовка. Да погледнем, преди да поръчаме на Албърт да ни изпрати жертвата.

Приближиха се до шпионката, която беше изкусно разположена така, че да открива изглед към предното помещение.

Клиентът беше младо момиче, на възраст горе-долу колкото Тапънс, висока и мургава, с доста изпито лице и презрителен поглед.

— Облечена е евтино и екстравагантно — отбеляза Тапънс. — Повикай я да влезе, Томи.

В следващия момент момичето се ръкуваше с прочутия мистър Блънт, докато Тапънс седеше до тях със скромно наведени очи и с бележник и молив в ръка.

— Доверената ми секретарка, мисис Робинсън — махна с ръка мистър Блънт. — Можете да говорите спокойно пред нея.

После се облегна за миг назад, притвори очи и с уморен тон отбеляза:

— Сигурно автобусът, с който сте дошли, е бил препълнен по това време на деня.

— Дойдох с такси — отвърна момичето.

— О! — възкликна Томи разочарован. Очите му се спряха въпросително върху синия автобусен билет, който се подаваше от ръкавицата й. Погледът на момичето проследи неговия. Тя се усмихна и извади билета.

— Това ли имате предвид? Намерих го на паважа. Детето на едно съседско семейство ги събира.

Тапънс се изкашля и Томи й хвърли убийствен поглед.

— Да се заемем с работата — продължи бързо той. — Значи се нуждаете от нашите услуги, мис…

— Казвам се Кингстън Брус — отвърна момичето. — Живеем в Уимбълдън. Снощи една дама, която ни гостува, загуби ценна розова перла. Мистър Сейнт Винсънт също вечеряше с нас и по време на вечерята случайно спомена вашата фирма. Майка ми ме изпрати тази сутрин при вас, за да ви помоля да се заемете с този случай.

Момичето говореше навъсено, почти сърдито. Беше ясно като бял ден, че тя и майка й не са били на едно мнение по въпроса. Тя беше тук против волята си.

— Разбирам — каза Томи, леко озадачен. — Не сте ли се обаждали в полицията?

— Не — отговори мис Кингстън Брус. — Би било смешно да се обаждаме в полицията и после да открием, че глупавото нещо се е търкулнало под камината, или нещо такова.

— О! — възкликна Томи. — Значи, в крайна сметка, бижуто може просто да е загубено?

Мис Кингстън Брус сви рамене.

— Хората вдигат толкова шум за нищо — промърмори тя.

Томи прочисти гърлото си.

— Наистина — каза той неуверено. — В момента съм изключително зает…

— Разбирам ви — откликна момичето, ставайки на крака. В погледа й проблесна бърза искра на задоволство, която Тапънс не пропусна да забележи.

— Но въпреки това — продължи Томи — мисля, че ще успея да отскоча до Уимбълдън. Ще ми дадете ли адреса, моля?

— Имението Лорълс, Еджуърт Роуд.

— Мис Робинсън, моля, запишете.

Мис Кингстън Брус се поколеба. После каза малко троснато:

— Значи ще ви очакваме. Приятен ден.

— Странно момиче — отбеляза Томи, след като тя си тръгна. — Нещо не мога да я разбера.

— Чудя се дали самата тя не е откраднала украшението — рече замислено Тапънс. — Хайде, Томи, да оставим тези книги, да вземем колата и да отидем дотам. Между другото кой ще бъдеш този път? Пак ли Шерлок Холмс?

— Мисля, че ми трябва още практика — каза Томи. — Малко сгафих с онзи автобусен билет, нали?

— Така си беше — съгласи се Тапънс. — На твое място нямаше да прекалявам с момичето. Наежена е и боде като игла. Пък и е нещастна, бедното дяволче.

— Предполагам, че вече си узнала всичко за нея само по формата на носа й — промърмори саркастично Томи.

— Ще ти кажа какво според мен ще открием в Лорълс — каза невъзмутимо Тапънс. — Семейство сноби, които много обичат да се движат във висшето общество. Бащата, ако има такъв, със сигурност има военен чин. Момичето започва да води техния начин на живот и се презира за това.

Томи хвърли последен поглед на книгите, вече спретнато подредени на полицата.

— Мисля, че днес ще бъда Торндайк — рече отнесено той.

— Не бих предположила, че в този случай има нещо медицинско-правно — отбеляза Тапънс.

— Вероятно няма — съгласи се Томи. — Но направо умирам да използувам новия си фотоапарат! Той би трябвало да има най-прекрасния обектив, който някога е създаван.

— Знам ги тия обективи — каза Тапънс. — Докато нагласиш блендата, изчислиш експонирането и наглеждаш светломера, направо се побъркваш и закопняваш за едно обикновено „брауни“.

— Човек може да се задоволи с обикновено „брауни“, само ако е напълно лишен от амбиции.

— Е, обзалагам се, че ще получа с него по-добри резултати от теб.

Томи пренебрегна предизвикателството.

— Трябва да си купя комплекта „Приятелят на пушача“ — каза със съжаление той. — Чудя се откъде се купуват?

— Затова пък имаш патентования тирбушон, който леля Араминта ти подари миналата Коледа — напомни му услужливо Тапънс.

— Наистина — отвърна Томи. — На времето ми се видя любопитна машинка. Пък и доста забавен подарък от страна на една леля, която е толкова строга въздържателка.

— Аз — заяви Тапънс — ще бъда Полтън.

Томи я изгледа снизходително.

— Истински Полтън. Ти дори не можеш да започнеш някое от нещата, които той умее.

— О, мога — възрази Тапънс. — Мога да потривам ръце, когато съм доволна. Това е достатъчно за начало. Надявам се, че ще вземаш гипсови отпечатъци от стъпки?

Томи замълча. Взеха тирбушона, отидоха в гаража, изкараха колата и тръгнаха за Уимбълдън.

„Лорълс“ беше голяма къща, с множество пристройки и кулички. Изглеждаше прясно боядисана и беше заобиколена със спретнати цветни лехи, пълни с алени гераниуми.

Висок мъж с късо подстригани бели мустаци и пресилено воинска стойка отвори вратата, преди Томи да има време да позвъни.

— Очаквах ви — обясни суетливо той. — Мистър Блънт, нали? Аз съм полковник Кингстън Брус. Заповядайте в кабинета ми. — Той ги въведе в малка стая в задната част на къщата. — Младият Сейнт Винсънт ми разказа прекрасни неща за вашата фирма. Аз също забелязах обявата ви. Тези ваши гарантирани двадесет и четири часови услуги са прекрасна идея. Точно това ми трябва.

Вътрешно анатемосвайки Тапънс за безотговорността й да изобрети този блестящ детайл, Томи отвърна:

— Точно така, полковник.

— Цялата история е извънредно потискаща, сър, извънредно потискаща.

— Може би ще бъдете така любезен да ми разкажете подробностите — подкани го Томи със сянка на нетърпение.

— О, да, веднага. В момента ни гостува една стара и много скъпа наша приятелка, лейди Лора Бартън. Дъщеря на покойния граф Кароуей. Настоящият граф, нейният брат, изнесе впечатляваща реч в Камарата на лордовете онзи ден. Както казах, тя ни е стара и скъпа приятелка. Едни мои приятели, американци, които наскоро пристигнаха, семейство Хамилтън Бетс, много искаха да се запознаят с нея. „Нищо по-лесно — казах. — Тя ми гостува в момента. Елате за уикенда.“ Знаете какви са американците, щом стане дума за титли, мистър Блънт.

— А понякога не само американците, полковник Кингстън Брус.

— Уви! Точно така е, сър. Нищо не мразя повече от снобите. Е, както казвах, семейство Бетс пристигнаха за уикенда. Снощи докато играехме бридж, закопчалката на обицата на мисис Хамилтън Бетс се счупи. Затова тя я свали и я остави на една малка масичка, като смяташе да я вземе със себе си, когато се качи горе. Но я забрави. Трябва да обясня, мистър Блънт, че обицата се състоеше от два малки диаманта и голяма розова перла между тях. Обицата беше намерена тази сутрин, там, където мисис Бетс я беше оставила, но перлата, невероятно скъпа перла, беше откъртена.

— Кой откри обицата?

— Чистачката, Гладис Хил.

— Имате ли причини да я подозирате?

— Тя е при нас от няколко години и винаги сме я смятали за напълно почтена. Но, разбира се, човек никога не знае…

— Точно така. Бихте ли описали персонала си, а също така ще ми кажете ли кой присъстваше на вечерята снощи?

— Първо, готвачката. Тя е при нас само от два месеца, но не би имала случай да се приближи до трапезарията. Същото се отнася и до помощничката й. После, камериерката Алис Къмингс. Тя също е при нас от няколко години. И личната прислужница на лейди Лора, разбира се. Тя е французойка.

Полковник Кингстън Брус наблегна силно на последните думи. Томи, без да се впечатли особено от разкритието за националността на прислужницата, продължи:

— Така. А компанията за вечеря?

— Мистър и мисис Бетс, самите ние — жена ми и дъщеря ми — и лейди Лора. Младият Сейнт Винсънт също вечеряше с нас, а мистър Рени се отби за малко след вечеря.

— Кой е мистър Рени?

— Много противен човек, краен социалист. Хубавец, наистина и с една особена способност да убеждава. Но няма да скрия от вас, че не бих му се доверил за нищо на света. Опасен човек.

— Всъщност мистър Рени ли подозирате? — попита сухо Томи.

— Да, мистър Блънт. Сигурен съм, че при неговите възгледи той няма никакви принципи. Какво може да е било по-просто за него от това тихо да измъкне перлата, докато ние бяхме напълно погълнати в играта? Имаше няколко завладяващи момента — спомням си една реконтра при игра на без коз, а също и неприятен спор, когато жена ми, за съжаление, пропусна да отговори на боята.

— Така. Бих искал да знам само още едно: какво мисли мисис Бетс за случилото се?

— Пожела да повикам полицията — отвърна неохотно полковник Кингстън Брус. — След като претърсихме навсякъде, в случай, че перлата просто е изпаднала.

— Но вие я разубедихте?

— Нямах никакво желание работата да се разчуе. Жена ми и дъщеря ми ме подкрепиха. Тогава жена ми си спомни как младият Сейнт Винсънт говореше за вашата фирма по време на вечерята снощи — и за вашите специални двадесет и четири часови услуги.

— Да — каза Томи с натежало сърце.

— Казахме си, поне няма да навреди. Ако повикаме полицията утре, може да се предположи, че сме смятали бижуто само за изгубено и сме го търсили. Между другото на никого не е разрешено да напуска къщата тази сутрин.

— Освен дъщеря ви, разбира се — вмъкна Тапънс, която проговори за пръв път.

— Освен дъщеря ми — съгласи се полковникът. — Тя веднага пожела да отиде веднага при вас и да ви изложи случая.

Томи се надигна.

— Ще направим всичко възможно да останете доволен, полковник — обеща той. — Бих искал да видя трапезарията и масата, на която е била оставена обицата. Бих искал също да задам няколко въпроса на мисис Бетс. След това ще разпитам прислужниците или по-скоро моята асистентка, мис Робинсън, ще го направи.

Той почувства как куражът му се разклаща пред ужаса да се разпитват прислужниците.

Полковник Кингстън Брус блъсна вратата и ги поведе през хола. В това време до тях през отворената врата на стаята, към която се приближаваха, ясно се чу една забележка. Изрече я гласът на момичето, което беше дошло при тях тази сутрин.

— Прекрасно знаеш, майко — каза тя, — че тя наистина отнесе една лъжичка в маншона си.

В следващия момент бяха представени на мисис Кингстън Брус, нажалена дама с вяли движения. Мис Кингстън Брус отбеляза присъствието им с леко кимване. Лицето й беше по-нацупено от всякога.

Мисис Кингстън Брус беше словоохотлива.

— … но знам кой според мен я е взел — завърши тя. — Онзи ужасен млад социалист. Той обича руснаците и германците и мрази англичаните. Какво друго може да се очаква от него?

— Не я е докосвал — заяви мис Кингстън Брус яростно. — Наблюдавах го през цялото време. Не бих могла да пропусна подобно нещо.

Тя ги погледна предизвикателно с вдигната брадичка.

Томи отклони темата, като помоли за разговор с мисис Бетс. Когато мисис Кингстън Брус излезе, придружена от съпруга и дъщеря си, за да открие мисис Бетс, той подсвирна замислено.

— Чудя се — каза тихо — коя ли е тази, която е носела лъжичка в маншона си?

— Точно за това си мисля и аз — отвърна Тапънс.

Мисис Бетс, следвана от съпруга си, нахлу в стаята. Беше едра жена, а гласът й звучеше решително. Мистър Хамилтън Бетс изглеждаше покорен и явно страдаше от лошо храносмилане.

— Както разбирам, мистър Блънт, вие сте частен детектив, и то от тези, които придвижват нещата с високи темпове?

— Темпо — заяви Томи — е другото ми име, мисис Бетс. Позволете да ви задам няколко въпроса.

След това нещата се развиха бързо. Показаха на Томи повредената обица, масата, на която беше стояла, и мистър Бетс излезе от мълчанието си, за да спомене цената (в долари) на откраднатата перла.

И все пак Томи почувства с раздразнение, че не напредва.

— Мисля, че това е достатъчно — каза накрая той. — Мис Робинсън, ще бъдете ли така любезна да ми донесете специалния фотоапарат от хола?

Мис Робинсън се подчини.

— Едно мое малко изобретение — обясни Томи. — На вид, както виждате, е също като обикновен фотоапарат.

Изпита леко задоволство да види, че семейство Бетс са впечатлени.

Той фотографира обицата, масата, на която е била, и направи няколко общи снимки на помещенията. После „мис Робинсън“ беше изпратена да разпита прислужниците и при вида на нетърпеливото очакване по лицата на полковник Кингстън Брус и мисис Бетс, Томи се почувства призван да каже няколко авторитетни думи.

— Положението се свежда до следното — каза той. — Или перлата е още в къщата, или вече не е в къщата.

— Точно така — съгласи се полковникът, може би с повече уважение, отколкото внушаваше репликата.

— Ако не е в къщата, може да е навсякъде. Но ако е в къщата, непременно трябва да е скрита някъде…

— И трябва да се направи претърсване — намеси се полковник Кингстън Брус. — Точно така. Давам ви карт бланш, мистър Блънт. Претърсете къщата от тавана до мазето.

— О, Чарлз! — измърмори мисис Кингстън Брус плачливо, — мислиш ли, че е препоръчително? На прислужниците никак няма да им хареса. Сигурна съм, че ще напуснат.

— Ще претърсим техните стаи най-накрая — обеща Томи с успокоителен тон. — Крадецът със сигурност е скрил украшението на най-невероятното място.

— Мисля, че съм чел нещо подобно — съгласи се полковникът.

— Точно така — отвърна Томи. — Сигурно си спомняте делото Рекс и Бейли, което създаде прецедент.

— О… да — каза с озадачен вид полковникът.

— Е, най-невероятното място е апартаментът на мисис Бетс — продължи Томи.

— Боже! Нали би било много умно? — възкликна мисис Бетс с възхищение.

Без повече суетене тя го заведе горе в стаята си, където Томи още веднъж използува специалния фотоапарат.

Тапънс се присъедини към него там.

— Надявам се, мисис Бетс, че нямате възражения моята асистентка да прегледа гардероба ви?

— О, не. Имате ли още нужда от мен?

Томи я увери, че няма защо да я задържат и мисис Бетс излезе.

— Можем да продължим да блъфираме, колкото си искаме — заяви Томи. — Но лично аз не вярвам, че имаме и най-малкия шанс да открием тази перла. Проклета да си, ти и твоите двадесет и четири часови фокуси, Тапънс.

— Слушай — прекъсна го тя. — Сигурна съм, че прислужниците не са замесени, но успях да измъкна нещо от французойката. Изглежда, когато лейди Лора е гостувала тук преди година, е отишла на чай с някакви приятели на семейство Кингстън Брус. Когато се прибрала, от маншона й изпаднала чаена лъжичка. Всички решили, че е паднала там случайно. Но като стана дума за подобни кражби, научих много повече. Лейди Лора винаги гостува на хората. Доколкото разбирам, тя няма пукната пара и търси удобни местенца при хора, за които титлата още значи нещо. Може да е съвпадение, а може и да е нещо повече, но пет различни кражби със сигурност са станали, докато тя е гостувала в различни домове. Понякога са изчезвали дребни неща, друг път — ценни бижута.

— О! — възкликна Томи и подсвирна продължително. — Къде е стаята на старата птичка, знаеш ли?

— От отсрещната страна на коридора.

— Тогава мисля, всъщност, сигурен съм, че трябва просто да се вмъкнем отсреща и да поразгледаме.

Вратата на отсрещната стая беше открехната. Беше обширен апартамент с бели емайлирани мебели и розовочервени пердета. Вътрешна врата водеше към баня. На вратата й се появи слабо, мургаво и много спретнато облечено момиче.

Тапънс прекъсна удивеното възклицание на момичето.

— Това е Елиз, мистър Блънт — каза учтиво тя. — Камериерката на лейди Лора.

Томи пристъпи през прага на банята и вътрешно одобри великолепното й, модерно обзавеждане. Зае се да разпръсне силното подозрение, изписано върху лицето на младата французойка.

— Значи изпълнявате задълженията си, мадмоазел Елиз?

— Да, мосю. Почиствам банята на милейди.

— Е, може би ще ми помогнете да направя няколко снимки. Нося специален фотоапарат и фотографирам всички стаи в къщата.

Прекъсна го внезапното затръшване на междинната врата към спалнята зад него. Елиз подскочи при звука.

— Какво стана?

— Сигурно от вятъра — предположи Тапънс.

— Да влезем в другата стая — каза Томи.

Елиз отиде да им отвори вратата, но дръжката на вратата се въртеше напразно.

— Какво става? — остро попита Томи.

— О, мосю, някой трябва да я е заключил от другата страна.

Тя взе една хавлиена кърпа и опита отново. Но този път дръжката на вратата се завъртя съвсем лесно и вратата се отвори широко.

— Ама че странно. Сигурно е заяла — обясни Елиз.

В спалнята нямаше никой.

Томи нагласи апарата си. Тапънс и Елиз работеха под неговите наставления. Но погледът му отново и отново се връщаше към междинната врата.

— Чудя се — процеди той през зъби — чудя се защо заяде тази врата?

Той я изпита, като я отвори и затвори няколко пъти. Прилягаше идеално.

— Още една снимка — въздъхна той. — Ще дръпнете ли онова розово перде, мадмоазел Елиз? Благодаря. Задръжте го така.

Чу се познатото щракване. Той подаде на Елиз да подържи една стъклена плака, отстъпи триножника на Тапънс, после внимателно зареди и затвори апарата.

Измисли някакво просто извинение, за да се отърве от Елиз, и веднага щом тя излезе от стаята, той сграбчи Тапънс и заговори бързо:

— Виж сега, имам една идея. Можеш ли да постоиш тук? Претърсването на всички стаи ще отнеме известно време. Опитай се да разпиташ старата птичка, лейди Лора, но не я паникьосвай. Кажи й, че подозираме чистачката. Но каквото и да правиш, не й позволявай да напуска къщата. Излизам с колата. Ще се върна веднага щом мога.

— Добре — съгласи се Тапънс. — Но не бъди така самоуверен. Забрави едно нещо. Момичето. Има нещо странно в това момиче. Слушай, разбрах кога е излязла от къщата тази сутрин. Трябвали са й два часа, за да стигне до нашата кантора. Това е абсурд. Къде е ходила, преди да дойде при нас?

— Тук има нещо — призна съпругът й. — Е, върви по твоите следи, но не оставяй лейди Лора да напуска къщата. Какво е това?

Острият му слух долови тихо шумолене откъм площадката на стълбището. Той се хвърли към вратата, но никой не се виждаше наоколо.

— Е, довиждане — каза той. — Ще се върна веднага щом мога.