Агата Кристи
Съдружници срещу престъплението (2)

Глава 2
Следобеден чай

Мистър и мисис Бересфорд се настаниха в канцеларията на Международната детективска агенция няколко дни по-късно. Беше на втория етаж на една поолющена сграда в Блумсбъри. В малкото предно помещение Албърт изостави ролята на иконом от Лонг Айлънд и я смени с тази на момче за поръчки, роля, която играеше съвършено. Хартиена кесия със сладки, изцапани с мастило пръсти и рошава глава, беше неговата представа за новия образ.

От предното помещение две врати водеха към вътрешните стаи. На едната врата беше изписано „Канцелария“. На другата — „Кабинет“. Зад последната имаше малка, уютна стая, мебелирана с огромно бюро, купища старателно надписани папки — всичките празни, и няколко солидни, тапицирани с кожа столове. Зад бюрото седеше фалшивият мистър Блънт и се опитваше да изглежда, като че ли цял живот е управлявал детективска агенция. Разбира се, до лакътя му имаше телефон. Двамата с Тапънс бяха репетирали няколко подходящи телефонни ефекти. Албърт също беше инструктиран.

В съседната стая се настани Тапънс, заедно с една пишеща машина, необходимите маси и столове, не така луксозни като онези в стаята на големия шеф, и газов котлон за приготвяне на чай.

Всъщност не липсваше нищо освен клиенти.

Тапънс, обзета от първия екстаз на посвещението, беше изпълнена със светли надежди.

— Ще бъде направо прекрасно — обяви тя. — Ще залавяме убийци, ще откриваме изчезнали семейни бижута, ще издирваме изчезнали хора и ще разкриваме злоупотреби.

Тук Томи се почувства длъжен да поохлади възторга й.

— Успокой се, Тапънс, и се опитай да забравиш евтините романчета, които имаш навика да четеш. Нашата клиентела, ако изобщо имаме клиентела, ще се състои само от съпрузи, които искат да следим жените им, и от жени, които искат да следим съпрузите им. Доказателствата за развод са единствената работа на частните детективи.

— Уф! — възкликна Тапънс, като сбърчи недоволно нос. — Няма да се докосваме до случаи на бракоразводни дела. Трябва да издигнем престижа на новата си професия.

— Даа — проточи Томи със съмнение.

И сега, седмица след нанасянето си, те сравняваха бележките си доста обезкуражено.

— Три побъркани жени, чиито съпрузи изчезват през уикенда — въздъхна Томи. — Някой идвал ли е, докато обядвах?

— Един дебел старец с шавлива жена — въздъхна тъжно Тапънс. — От години чета във вестниците, че разводите тревожно нарастват, но някак си не бях го осъзнавала до тази седмица. Омръзна ми до смърт да повтарям: „Не се занимаваме с разводи“.

— Вече го включихме в обявата — напомни й Томи. — Така че няма да е толкова зле.

— Сигурна съм, че обявата ни е много изкушаваща — продължи меланхолично Тапънс. — Но, както и да е, няма да се откажа. Ако трябва, самата аз ще извърша престъпление, а ти ще го разследваш.

— И това какво ще помогне? Помисли само за чувствата ми, когато нежно се сбогувам с теб на Боу Стрийт или беше на Вайн Стрийт?

— Мечтаеш си за ергенските времена — укори го Тапънс.

— Олд Бейли, криминалния съд, това имах предвид — отвърна Томи.

— Е — заяви Тапънс, — трябва да се направи нещо. Ето ни тук, преливащи от талант, без никакъв шанс да го проявим.

— Харесвам радостния ти оптимизъм, Тапънс. Ти, като че ли, не се съмняваш, че имаш талант, който да проявиш.

— Разбира се — потвърди Тапънс с широко отворени очи.

— И все пак нямаш никакви познания на експерт.

— Е, чела съм всички детективски романи, публикувани през последните десет години.

— И аз — каза Томи. — Но имам чувството, че това няма да ни помогне много.

— Винаги си бил песимист, Томи. Вярата в собствените сили е нещо много важно.

— Е, ти притежаваш достатъчно от нея — отбеляза Томи.

— Разбира се, в детективските романи е лесно — продължи замислено Тапънс, — тъй като се пишат отзад напред. Искам да кажа, че ако знаеш развръзката, можеш да си нагласиш уликите. Чудя се обаче…

Тя замълча, смръщвайки вежди.

— Да? — подкани я Томи.

— Имам нещо като идея — отвърна Тапънс. — Все още не се е дооформила, но съм близо до нея. — Тя стана решително. — Мисля, че ще отида да си купя онази шапка, за която ти казах.

— О, Боже! — възкликна Томи. — Още една шапка!

— Много е хубава — заяви с достойнство Тапънс и излезе с решително изражение на лицето.

Един-два пъти през следващите дни Томи любопитно я подсещаше за идеята. Тапънс само поклащаше глава и му казваше да й даде време.

И после в една прекрасна сутрин дойде първият клиент и всичко друго беше забравено.

На външната врата на кантората се почука. Албърт, който тъкмо беше поставил между устните си един кисел бонбон, изрева нечленоразделно: „Влез“. После глътна киселия бонбон от изненада и радост. Защото случаят наистина изглеждаше обещаващ.

Висок млад мъж, изискано и красиво облечен, стоеше колебливо на вратата.

„Конте — от главата до петите“ — каза си Албърт. Преценката му по тези въпроси беше доста точна.

Младият мъж беше около двадесет и четири годишен, имаше красиво сресана назад коса, леки розови кръгове около очите и беше практически без брадичка.

Изпаднал в екстаз, Албърт натисна един бутон под бюрото си и почти незабавно откъм канцеларията се чу внезапна канонада от машинопис. Тапънс се беше втурнала към своя пост. Целта на тази бясна производствена дейност беше да притесни още повече посетителя.

— Гледай ти… — отбеляза той. — Това ли е онази… детективска агенция… „Блестящите детективи на Блънт“? Нещо такова, нали? А?

— Може би искате, сър, да говорите със самия мистър Блънт? — поинтересува се Албърт, с намек на съмнение, че това би могло да се уреди.

— Е… да, приятелче, това ми беше идеята. Може ли да стане?

— Предполагам, че имате час?

Посетителят изглеждаше все по-притеснен.

— Страхувам се, че нямам.

— Винаги е по-добре, сър, първо да се обадите по телефона. Мистър Блънт е толкова зает. В момента говори по телефона. Обадиха се от Скотланд Ярд за консултация.

Това направи нужното впечатление на младия мъж.

Албърт понижи глас и сподели свойски:

— Сериозна кражба на документи от правителствено учреждение. Искат мистър Блънт да се заеме със случая.

— О, така ли? Гледай ти. Този Блънт трябва да е голяма работа.

— Шефът, сър — отвърна Албърт, — е върхът.

Младият мъж седна на един стол в пълно неведение относно факта, че е наблюдаван с напрегнато внимание от два чифта очи, взиращи се през умело прикрити шпионки — тези на Тапънс, в паузите между яростното тракане на машината, и тези на Томи, който изчакваше подходящия момент.

След малко на бюрото на Албърт се разнесе яростен звън.

— Шефът вече е свободен. Ще проверя дали може да ви приеме — заяви Албърт и изчезна през вратата с надпис „Кабинет“. Върна се светкавично и каза: — Бихте ли ме последвали, сър?

Посетителят беше въведен в кабинета и един приятен червенокос млад мъж с оживен и уверен вид се изправи, за да го поздрави.

— Седнете. Пожелали сте да се посъветвате с мен. Аз съм мистър Блънт.

— О, така ли? Гледай ти. Бих казал, че сте ужасно млад.

— Времето на старците свърши — махна с ръка Томи. — Кой започна войната? Старците. Кой е отговорен за сегашната безработица? Старците. Кой е отговорен за всички злини, които станаха? Отново казвам — Старците!

— Сигурно сте прав — отвърна клиентът. — Познавам един младеж, който е поет… поне така казва… и той винаги говори в същия дух.

— Нека ви уведомя, сър, че нито един човек от моя високо квалифициран персонал не е над двадесет и пет. Такава е истината.

Тъй като високо квалифицираният персонал се състоеше от Тапънс и Албърт, твърдението беше вярно.

— А сега, фактите — продължи мистър Блънт.

— Искам да откриете една изчезнала личност — промълви младият мъж.

— Ясно. Ще ме запознаете ли с подробностите?

— Е, разбирате ли, доста е сложно. Искам да кажа, ужасно деликатна работа. Тя може да се вбеси. Искам да кажа… о, толкова е трудно за обясняване.

Той погледна безпомощно Томи. Томи почувства раздразнение. Тъкмо смяташе да излезе за обяд, а усещаше, че измъкването на фактите от този клиент ще бъде дълга и тягостна работа.

— По своя воля ли изчезна тя, или подозирате отвличане? — поинтересува се сухо той.

— Не знам — отвърна младият мъж. — Нищо не знам.

Томи посегна за бележник и молив.

— Първо, ще ми кажете ли името си? Момчето в приемната е инструктирано никога да не пита клиентите за имената им. Така консултациите остават напълно поверителни.

— О! Вярно — съгласи се младият мъж. — Много добра идея. Казвам се… ъъъ… казвам се Смит.

— А, не! — възкликна Томи. — Истинското, моля.

Посетителят го изгледа със страхопочитание.

— Сейнт Винсънт — каза той. — Лорънс Сейнт Винсънт.

— Странно — започна Томи, — колко малко са хората, които наистина се казват Смит. Лично аз не познавам никого на име Смит. Но от всеки десет души, които желаят да премълчат истинското си име, девет казват „Смит“. Пиша монография по въпроса.

В този момент един звънец на бюрото му дискретно измърка. Това означаваше, че Тапънс иска да поеме нещата. Томи, който държеше на обяда си и не изпитваше особена симпатия към мистър Сейнт Винсънт, беше доволен да предаде кормилото.

— Извинете — рече той и вдигна телефона.

Лицето му се промени рязко на няколко пъти — изненада, смайване, леко възгордяване.

— Не може да бъде — каза той в слушалката. — Самият министър-председател? Разбира се, в такъв случай ще дойда веднага. — Остави слушалката и се обърна към клиента си: — Сър, трябва да ви помоля да ме извините. Спешно повикване. Ако изложите фактите по случая пред моята доверена секретарка, тя ще ги запише. — Прекоси стаята и отвори междинната врата. — Мис Робинсън.

Тапънс влезе, много спретната и сериозна, с гладко вчесана черна коса, колосана яка и маншети. Томи ги представи един на друг и излезе.

— Една дама, от която се интересувате, мистър Сейнт Винсънт, както разбирам, е изчезнала — каза тихо Тапънс, като седна и взе бележника и молива на мистър Блънт. — Дамата млада ли е?

— О, доста — отвърна Сейнт Винсънт. — Млада… и… и… страшно привлекателна, така да се каже.

Лицето на Тапънс стана сериозно.

— О, Боже — промърмори тя. — Надявам се, че…

— Нали не мислите, че наистина й се е случило нещо? — попита мистър Сейнт Винсънт с жива загриженост.

— Е, нека да се надяваме на най-доброто — отвърна Тапънс с фалшив оптимизъм, който ужасно потисна мистър Сейнт Винсънт.

— О! Вижте, мис Робинсън. Казвам ви, трябва да направите нещо. Не щадете разходите. За нищо на света не бих оставил косъм да падне от главата й. Вие ми изглеждате така добронамерена, че мога поверително да споделя с вас — просто боготворя земята, върху която стъпва това момиче. Тя е върхът, абсолютният връх.

— Моля, кажете ми името й и всичко за нея.

— Казва се Джанет. Не знам второто й име. Работи в един магазин за шапки, на мадам Вайълет на Брук Стрийт, но е много почтено момиче. Отрязвала ме е безброй пъти… отидох там вчера… чаках я да излезе. Всички други излязоха, но не и тя. Тогава разбрах, че тази сутрин изобщо не е идвала на работа и не се е обадила… старата мадам беше побесняла. Взех адреса на хазяите й и отидох там. Не се беше прибирала предишната нощ и те не знаеха къде е. Направо полудях. Мислех да отида в полицията. Но знаех, че това ще разяри Джанет, ако наистина е добре и е изчезнала по своя воля. Тогава си спомних, че самата тя ми посочи вашата обява един ден във вестника и ми каза, че една от жените, които са идвали да си купуват шапки, направо се заклела във вашата надеждност и дискретност, и така нататък. Затова дотичах веднага тук.

— Разбирам — каза Тапънс. — Какъв е адресът на хазяите й?

Младият мъж й го продиктува.

— Мисля, че това е всичко — отбеляза замислено Тапънс. — Да разбирам ли, че сте сгоден за тази млада дама?

Лицето на мистър Сейнт Винсънт стана тухленочервено.

— Е, не… не точно. Не съм й казвал още нищо. Но мога да ви уверя, че ще й предложа да се омъжи за мен веднага щом я видя… ако изобщо някога я видя отново.

Тапънс остави бележника си.

— Бихте ли желали да използувате нашите специални двадесет и четири часови услуги? — попита делово тя.

— Какво е това?

— Таксата е удвоена, но насочваме целия си наличен персонал по случая. Мистър Сейнт Винсънт, ако дамата е жива, ще мога да ви кажа къде е утре по това време.

— Какво? Гледай ти! Чудесно!

— Наемаме само експерти и резултатите са гарантирани — отвърна сухо Тапънс.

— Я виж ти. Трябва да имате най-страхотния персонал.

— Да, така е — потвърди Тапънс. — Между другото не сте ми дали описание на младата дама.

— Тя има най-прекрасната коса, златиста, но много наситено златно, като огнен залез. Нали разбирате, до скоро никога не бях забелязвал такива неща като залезите. И поезията също, в нея има толкова романтика, колкото никога не съм предполагал.

— Червена коса — каза безстрастно Тапънс, докато записваше. — Колко е висока дамата според вас?

— О, височка е и има поразителни очи. Тъмносини, мисля. И е една такава решителна. Доста изкъсо те държи понякога.

Тапънс записа още няколко думи. После затвори бележника и стана.

— Ако наминете утре към два часа, мисля, че ще имаме някакви новини за вас — каза тя. — Приятен ден, мистър Сейнт Винсънт.

Когато Томи се върна, Тапънс тъкмо се консултираше със справочника на Дебрет.

— Вече научих всички подробности — рече лаконично тя. — Лорънс Сейнт Винсънт е племенник и наследник на графа на Шеритън. Ако се справим с този случай, ще получим известност в най-висшите кръгове.

Томи прегледа записките в бележника и попита:

— Какво според теб се е случило с момичето?

— Мисля, че е избягала — заяви Тапънс. — Вслушала се е в гласа на сърцето си… усетила е, че обича твърде много този млад човек, за да има покой.

Томи я погледна със съмнение.

— Знам, че така става в книгите, но никога не съм чувал някое момиче да го е правило в реалния живот — възрази той.

— Така ли? — учуди се Тапънс. — Е, сигурно си прав. Но се осмелявам да кажа, че Лорънс Сейнт Винсънт би се хванал на подобна сантиментална измислица. В момента е изпълнен с романтика. Между другото гарантирах му резултати до двадесет и четири часа — нашите специални услуги.

— Тапънс… по дяволите, какво те накара да го направиш?

— Идеята просто ми хрумна. Стори ми се, че звучи доста добре. Ти не се притеснявай. Остави на мама. Мама знае най-добре.

Тя излезе, оставяйки Томи изпълнен с дълбоко недоволство.

Не след дълго той стана, въздъхна и излезе, за да направи, каквото можеше да се направи, проклинайки прекалено развитото въображение на Тапънс.

Когато се върна уморен и изтерзан в четири и половина, завари Тапънс да изважда пакет бисквити от скривалището им в една от папките.

— Изглеждаш напрегнат и притеснен — отбеляза тя. — Какво си правил?

Томи изръмжа.

— Обикалях болниците с описанието на онова момиче.

— Нали ти казах да оставиш случая на мен? — възкликна Тапънс.

— Не можеш да откриеш сама момичето до два часа утре.

— Мога — и нещо повече, направих го!

— Направила си го? Какво искаш да кажеш?

— Проста задача, Уотсън, наистина много проста.

— Къде е тя?

— Е, ранната школовка си личи — разсмя се Тапънс. — Един чайник, газов котлон и половин паунд чай и резултатът е налице. Слушай сега — продължи тихо Тапънс — от мадам Вайълет си купувам шапките. Онзи ден между момичетата там се натъкнах на една стара приятелка от болницата. След войната тя се отказа от работата си като медицинска сестра и откри магазин за шапки. Когато фалира, постъпи на работа при мадам Вайълет. Ние двете уредихме всичко. Тя трябваше добре да втълпи обявата ни в главата на младия Сейнт Винсънт, а после да изчезне. Чудесната ефективност на „Блестящите детективи на Блънт“. Популярност за нас и необходимият стимул за младия Сейнт Винсънт, за да го накара най-после да й направи предложение. Джанет вече се беше отчаяла да го чака.

— Тапънс! — възкликна Томи. — Ти просто ме смайваш! Тази е най-неморалната история, която някога съм чувал. Подбуждаш и подстрекаваш този млад мъж да се ожени извън своята класа…

— Глупости — отсече Тапънс. — Джанет е прекрасно момиче и странното е, че наистина обожава този мекушав млад мъж. От пръв поглед се вижда от какво има нужда неговото семейство. Малко силна червена кръв. Джанет е най-подходящата. Ще се грижи за него като майка, ще замести коктейлите и нощните заведения и ще го накара да води добрия, здрав живот на провинциален джентълмен. Ела да се запознаеш с нея.

Тапънс отвори вратата на съседната стая и Томи я последва.

Високо момиче с прекрасна червеникаво-кестенява коса и приятно лице остави вдигащия пара чайник, който държеше, и се обърна с усмивка, разкриваща ред равни бели зъби.

— Надявам се, че ще ми простите, сестра Коули, мисис Бересфорд, искам да кажа. Помислих си, че сигурно самата вие няма да имате нищо против чаша чай. Колко пъти сте ми правили чай в болницата в три часа през нощта.

— Томи, позволи ми да ти представя старата си приятелка, сестра Смит.

— Смит ли каза? Странно! — промълви Томи, докато се ръкуваха. — А? О, нищо… сетих се за една малка монография, която смятам да напиша.

— Стегни се, Томи — нареди Тапънс. Сетне му наля чаша чай и продължи: — Да пием. Наздраве за успеха на Международната детективска агенция „Блестящите детективи на Блънт“! Нека никога не познаят провал!