Агата Кристи
Съдружници срещу престъплението (10)

Глава 10
„Сляпа баба“ със смъртта

— Добре — каза Томи и остави телефонната слушалка на вилката. После се обърна към Тапънс. — Беше шефът. Като че ли се е притеснил за нас. Изглежда, онези, които търсим, са се досетили, че не съм истинският мистър Теодор Блънт. Трябва да очакваме вълнения всеки момент. Шефът те моли да му направиш услугата да си отидеш вкъщи, да стоиш там и да не се месиш повече в работата. Явно гнездото на оси, което сме раздразнили, е по-голямо, отколкото някой си е представял.

— Всичко това за стоенето ми вкъщи са глупости — заяви решително Тапънс. — Кой ще се грижи за теб, ако аз си отида? Освен това обичам вълненията. Напоследък работата не беше много оживена.

— Е, не може всеки ден да стават убийства и обири — рече Томи. — Бъди разумна. Чуй идеята ми. Когато работата е в застой, трябва да правим домашни упражнения.

— Например, да лежим по гръб и да си размахваме краката във въздуха? Нещо такова?

— Не тълкувай думите ми така буквално. Когато казвам „упражнения“, имам предвид упражнения в детективското изкуство. Изучаване на големите майстори. Например…

От едно чекмедже до него Томи извади огромна тъмнозелена кърпа. Постави си я много внимателно върху очите си. После измъкна часовник от джоба си.

— Счупих му стъклото тази сутрин — обяви той. — Така се получи часовник без стъкло, който моите чувствителни пръсти докосват много леко.

— Внимавай — каза Тапънс. — Да не повредиш малката стрелка.

— Дай си ръката — прекъсна я Томи. Той я задържа, като търсеше пулса с пръст. — А! Клавиатурата на тишината. Тази жена не страда от сърдечни болести.

— Предполагам, че си Торнли Колтън? — попита Тапънс.

— Точно така — отвърна Томи. — Слепият Проблемист. А ти си чернокосата секретарка с бузи като ябълки…

— Намерена във вързоп с бебешки дрехи, намерен на брега на реката — довърши Тапънс.

— А Албърт е Таксата, по прякор Скаридата.

— Трябва да го научим да казва: „Брей!“ — каза Тапънс. — И гласът му не е остър. Ужасно е пресипнал.

— Виждаш тънкия кух бастун, опрян на стената до вратата, който ми казва толкова много, когато го държа в чувствителните си пръсти — продължи Томи. После се изправи и се блъсна в един стол.         — По дяволите! — възкликна той. — Бях забравил, че този стол е тук.

— Сигурно е ужасно да си сляп — предположи съчувствено Тапънс.

— И още как — съгласи се с готовност Томи. — Най-много ми е мъчно за всички онези нещастници, които загубиха зрението си във войната. Но казват, че когато живее в тъмнина, човек развива особени сетива. Това искам да се опитам да постигна. Ще бъде много полезно да тренирам ориентация в тъмнина. А сега, Тапънс, бъди един добър Сидни Темз. Колко стъпки трябва да направя до този бастун?

Тапънс отчаяно се опита да отгатне.

— Три направо и пет наляво — рискува тя.

Томи тръгна несигурно. Тапънс го спря с предупредителен вик, когато осъзна, че при четвъртата стъпка ще се блъсне в стената.

— Не е лесно — рече тя. — Нямаш представа колко е трудно да прецениш колко стъпки са нужни.

— Много интересно — възкликна Томи. — Повикай Албърт. Ще се ръкувам с вас двамата и ще видя дали ще разбера кой кой е.

— Добре — съгласи се Тапънс, — но Албърт ще трябва първо да си измие ръцете. Сигурно са лепкави от онези ужасни кисели бонбони, които постоянно дъвче.

Албърт с интерес се включи в играта.

Томи свърши с ръкостисканията и се усмихна самодоволно.

— Клавиатурата на тишината не може да ме лъже — измърмори той. — Първият беше Албърт, а вторият — ти, Тапънс.

— Грешка! — извика Тапънс. — И това ми било клавиатура на тишината! Реши, че съм аз заради пръстена. А аз го сложих на пръста на Албърт.

Проведени бяха и други експерименти с все същия успех.

— Но ще се науча — обяви Томи. — Човек не може да очаква непогрешимост от първия път. Ето какво ще ви кажа. Тъкмо е време за обяд. Ние с теб ще отидем в „Блиц“, Тапънс. Слепецът и неговият водач. Там ще научим някои много полезни неща.

— Според мен, Томи, само ще си намерим белята.

— Не, няма. Ще се държа съвсем джентълменски. Но се обзалагам, че до края на обяда ще съм неузнаваем.

След като всички протести отпаднаха, четвърт час по-късно Томи и Тапънс се бяха разположили удобно на една ъглова маса в Златната зала на „Блиц“.

Томи леко прокара пръсти по менюто.

— За мен — пилаф де хомар и пиле на грил — промърмори той.

Тапънс също направи своя избор и келнерът се отдалечи.

— Дотук добре — каза Томи. — А сега едно по-амбициозно предположение. Какви хубави крака има онова момиче с къса пола, онова, което току-що влезе.

— Как го направи, Торн?

— Хубавите крака придават особена вибрация на пода, която се приема от моя кух бастун. Или, честно казано, в големите ресторанти почти винаги има по някое момиче с хубави крака, застанало на вратата и търсещо приятелите си, а при сегашната мода на късите поли тя сигурно ще се възползва от случая да ги покаже.

Продължиха да се хранят.

— Мисля, че човекът през две маси е много богат спекулант — заяви безгрижно Томи. — Евреин е, нали?

— Не е зле — одобри Тапънс. — А дали е евреин, не знам.

— Няма да ти казвам всеки път как го правя. Разваля ми удоволствието. Главният келнер сервира шампанско през три маси вдясно. Пълна жена в черно след малко ще мине покрай нашата маса.

— Томи, как можеш да…

— Аха! Вече започваш да разбираш какво мога. От масата зад теб тъкмо става едно хубаво момиче в кафяво.

— Ами! — отвърна Тапънс. — Млад мъж в сиво.

— О! — възкликна Томи, леко смутен.

В този момент двама мъже, които дотогава седяха на една маса недалеч и наблюдаваха младата двойка с настойчив интерес, станаха и се приближиха до ъгловата маса.

— Извинете — каза по-възрастният от двамата, висок, добре облечен мъж с очила и малки сиви мустаци. — Казаха ми, че вие сте мистър Теодор Блънт. Мога ли да попитам дали е така?

Томи се поколеба за момент, като се почувства някак неудобно. После кимна с глава.

— Така е. Аз съм мистър Блънт.

— Какъв неочакван късмет! Мистър Блънт, смятах да се отбия в офиса ви след обяд. Имам проблем, много сериозен проблем. Но… извинете… някаква злополука ли сте претърпели с очите си?

— Драги господине, аз съм напълно сляп — отговори меланхолично Томи.

— Какво?

— Изненадан сте. Но сигурно сте чували за слепи детективи?

— В книгите — да. Но никога в истинския живот. И наистина никога не съм чувал, че вие сте сляп.

— Много хора не знаят този факт — измърмори Томи. — Нося превръзка на очите си днес, за да спася очните си ябълки от ослепителната светлина. Но без нея много хора никога не са подозирали за недъга ми, ако го наречем така. Разбирате ли, очите ми не могат да ме подведат. Но достатъчно за това. Да отидем ли веднага в кантората ми, или ще ме запознаете с фактите по случая тук? Последното би било най-добро, мисля.

Келнерът донесе още два стола и двамата мъже седнаха. Вторият, който мълчеше, беше по-нисък, с яко телосложение и много мургав.

— Въпросът е много деликатен — каза по-възрастният, като поверително снижи глас. Погледна несигурно Тапънс. Мистър Блънт като че ли усети погледа.

— Да ви представя доверената си секретарка — каза той. — Мис Ганг. Открита е на брега на едноименната индийска река във вързопче бебешки дрехи. Много тъжна история. Мис Ганг е моите очи. Придружава ме навсякъде.

Непознатият отговори на представянето с поклон.

— Значи мога да говоря открито. Мистър Блънт, дъщеря ми, шестнадесетгодишно момиче, беше отвлечена при доста странни обстоятелства. Открих това преди половин час. Случаят е такъв, че не се осмелих да се обадя в полицията. Вместо това се обадих във вашата кантора. Казаха ми, че сте излезли на обяд, но ще се върнете около два и половина. Дойдох тук с приятеля си капитан Харкър…

Ниският мъж кимна и промърмори нещо.

— За наш голям късмет се случи и вие да обядвате тук. Не трябва да губим време. Трябва веднага да се върнете с мен в дома ми.

Томи внимателно възрази.

— Мога да дойда с вас след половин час. Първо трябва да се върна в кантората си.

Капитан Харкър, който се обърна да погледне Тапънс, вероятно се изненада от полуусмивката, която за момент се мярна в ъгълчетата на устните й.

— Не, не, така няма да стане. Трябва да се върнете с мен. — Сивокосият мъж извади една визитна картичка от джоба си и я подаде през масата. — Ето името ми.

Томи я опипа с пръсти.

— Пръстите ми не са достатъчно чувствителни за това — усмихна се той и я подаде на Тапънс, която прочете тихо:

— Херцог Блеъргори.

Тя погледна клиента с голям интерес. Херцог Блеъргори беше известен като много високомерен и недостъпен благородник, който се беше оженил за дъщерята на един чикагски касапин, много по-млада от него, при това с жизнен темперамент, който не предвещаваше добро съвместно бъдеще. Напоследък се носеха слухове, че не се разбират.

— Ще дойдете ли веднага, мистър Блънт? — попита херцогът със сприхава нотка в гласа си.

Томи отстъпи пред неизбежното.

— Ние с мис Ганг ще дойдем с вас — тихо отвърна той. — Ще ме извините ли, ако останем само за да изпия една голяма чаша черно кафе? Ще го сервират незабавно. Страдам от много потискащи пристъпи на главоболие, резултат от проблемите с очите ми, а кафето успокоява нервите ми. — Той повика келнера и поръча. После се обърна към Тапънс: — Мисис Ганг, утре ще обядвам тук с френския полицейски префект. Моля, отбележете менюто и го дайте на главния келнер с инструкции да запази обичайната ми маса. Помагам на френската полиция в един важен случай. Хонорарът… — той замълча — е значителен. Готова ли сте, мис Ганг?

— Да — каза Тапънс с отворена писалка.

— Ще започнем с онази специална салата от скариди, която правят тук. После да следва… я да видим… да следва… А, да, омлет „Блиц“ и може би два пъти Tournedos a l’Etranger. — Той замълча и извинително измърмори: — Надявам се да ми простите. О, да, суфле „Сюрприз“. Това ще завърши угощението. Много интересен човек е френският префект. Може би го познавате?

Събеседникът му отговори отрицателно, а Тапънс стана и отиде да поговори с главния келнер. След малко се върна, точно когато поднесоха кафето.

Томи изпи голяма чаша, после стана.

— Бастунът ми, мис Ганг? Благодаря. Посоката, моля?

Това беше мъчителен момент за Тапънс.

— Една надясно и осемнадесет направо. Около петата крачка един келнер сервира на масата от лявата ви страна.

Като размахваше безгрижно бастуна си, Томи тръгна. Тапънс го следваше плътно и се стремеше незабелязано да го направлява. Всичко вървеше добре, докато стигнаха вратата. Един мъж влезе доста забързано, и преди Тапънс да може да предупреди слепия мистър Блънт, той се блъсна право в новодошлия. Последваха обяснения и извинения.

Пред вратата на „Блиц“ чакаше елегантна лимузина. Самият херцог помогна на мистър Блънт да се качи.

— Колата ви тук ли е, Харкър? — попита той през рамо.

— Да. Зад ъгъла.

— Вземете мис Ганг в нея, моля.

Преди някой да каже и дума, той беше скочил вътре до Томи и колата плавно потегли.

— Много деликатен въпрос — промърмори херцогът. — Скоро ще ви запозная с подробностите.

Томи вдигна ръка към главата си.

— Вече мога да махна превръзката — забеляза той учтиво. — Само блясъкът на изкуствената светлина в ресторанта налагаше употребата й.

Но ръката му беше грубо блъсната обратно. В същото време той усети натиска на нещо твърдо и кръгло между ребрата си.

— Не, драги мистър Блънт — възрази гласът на херцога — но този глас внезапно се беше променил. — Няма да махате превръзката. Ще седите неподвижно и няма да помръдвате. Ясно ли е? Не искам пистолетът ми да гръмне. Разбирате ли, аз случайно не съм херцог Блеъргори. Взех името назаем за случая, като знаех, че няма да откажете да придружите толкова известен клиент. Аз съм нещо много по-прозаично — търговец на колбаси, който е загубил жена си.

Усети как събеседникът му се стресна.

— Това ви говори нещо — изсмя се. — Драги млади човече, вие се оказахте невероятно глупав. Страхувам се, много се страхувам, че вашата дейност ще бъде преустановена в бъдеще.

Той изговори последните думи със зловеща наслада.

Томи седеше неподвижен, без да отговаря на подигравките на „херцога“.

След малко колата забави и спря.

— Само един момент — каза фалшивият херцог. Той сръчно натъпка една носна кърпа в устата на Томи и завърза шала си върху нея. — В случай че сте достатъчно глупав да викате за помощ — обясни благо той.

Вратата на колата се отвори и шофьорът я задържа. Той и господарят му измъкнаха Томи отвътре и го повлякоха припряно по някакви стълби и през вратата на някаква сграда.

Вратата се затвори зад тях. Във въздуха се усещаше богата ориенталска миризма. Краката на Томи потънаха дълбоко в пухкав килим. Довлякоха го по същия начин по друго стълбище и в стая, която според него беше в задната част на къщата. Тук двамата мъже вързаха ръцете му. Шофьорът излезе, а другият извади кърпата от устата му.

— Вече можете да говорите свободно — обяви любезно той. — Какво имате да кажете, млади човече?

Томи прочисти гърлото си и облиза болящите ъгълчета на устните си.

— Надявам се, че не сте загубили кухия ми бастун — меко каза той. — Струваше ми доста пари да ми го направят.

— Наистина имате кураж — каза другият след моментно мълчание. — Или сте просто глупак. Не разбирате ли, че ви хванах, че ви държа в ръцете си? Че сте изцяло в моя власт? Че не е много вероятно отново да срещнете някой от познатите си.

— Не можете ли да ми спестите тази мелодрама? — попита жално Томи. — Трябва ли да кажа: „О, злодей, аз все пак ще те победя“? Тези неща отдавна излязоха от мода.

— А момичето? — каза другият, като го наблюдаваше. — Нейната съдба не ви ли интересува?

— Като размишлявах колко прави две и две по време на принудителното си мълчание преди малко — отвърна Томи, — стигнах до неизбежното заключение, че онзи бъбрив приятел Харкър е също един отчаян престъпник и поради това моята нещастна секретарка скоро ще се присъедини към нашата мила компания.

— Прав сте за едното, но грешите за другото. Мисис Бересфорд, виждате, че знам всичко за вас, мисис Бересфорд няма да бъде доведена тук. Това е малка предпазна мярка от моя страна. Хрумна ми, че вероятно вашите високопоставени приятели може да ви държат под наблюдение. В такъв случай преследването ще се раздвои и няма да могат да открият и двама ви. При всички случаи ще държа един от вас в ръцете си. А сега чакам…

Той замълча, защото вратата се отвори. Шофьорът каза:

— Не са ни преследвали, сър. Чисто е.

— Добре. Можеш да тръгваш, Грегъри.

Вратата се затвори отново.

— Дотук добре — каза „херцогът“. — А сега какво да правя с вас, мистър Бересфорд-Блънт?

— Бих искал да махнете тази ужасна превръзка от очите ми.

— Не мисля да го правя. С нея вие сте наистина сляп, а без нея ще виждате така добре, както и аз, но това не е с съответствие с моя малък план. Защото аз имам план. Вие обичате сензационната литература, мистър Блънт. Малката игричка, която вие и жена ви играехте днес, го доказва. Аз също организирах една малка игричка. Нещо доста остроумно, както съм сигурен, че ще признаете, щом ви го обясня. Разбирате ли, този под, върху който стоите, е направен от метал, а тук-там по повърхността му има малки неравности. Докосвам един прекъсвач. Така. — Чу се остро щракване. — Сега електрическият ток е включен. Да настъпите някое от тези малки бутони ще означава смърт! Разбирате ли? Ако можехте да виждате… но вие не виждате. Вие сте на тъмно. Такава е играта — „Сляпа баба“ със смъртта. Ако успеете да достигнете невредим вратата — свобода! Но мисля, че дълго преди да я достигнете, ще сте настъпили някое от опасните места. И това ще бъде много забавно за мен! — Той се приближи и развърза ръцете на Томи. После му подаде бастуна с лек ироничен поклон. — Слепият Проблемист. Да видим дали ще разреши този проблем. Ще стоя тук с готов пистолет. Ако вдигнете ръце над главата си, за да махнете тази превръзка от очите, ще стрелям. Ясно ли е?

— Напълно — отвърна Томи. Беше доста блед, но решителен. — Предполагам, че нямам никакъв шанс?

— Ами… — Другият сви рамене.

— Наистина сте страшно изобретателен — продължи Томи. — Но сте забравили едно. Може ли да запаля цигара между другото? Сърцето ми всеки момент ще се пръсне.

— Можете да запалите цигара, но без номера. Помнете, че ви наблюдавам с готов пистолет.

— Не съм дресирано куче — заяви Томи. — Не правя номера. — Той извади цигара от табакерата си, после потърси кибрит. — Спокойно. Не търся револвер. Но вие и без това знаете, че не съм въоръжен. Все пак както казах преди, забравили сте едно нещо.

— И какво е то?

Томи извади кибритена клечка от кутийката и я задържа, готов да запали.

— Аз съм сляп, а вие виждате. Признавам го. Имате предимство. Но да предположим, че и двамата бяхме в тъмнина, какво ще кажете? Къде е тогава вашето предимство?

Той запали кибритената клечка.

— Каните се да стреляте по ключа на лампата? Да потопите стаята в мрак? Няма да стане.

— Точно така — каза Томи. — Не мога да ви дам мрак. Но крайностите си приличат, нали знаете. Какво ще кажете за светлина?

Докато говореше, той допря кибритената клечка до нещо, което държеше в ръка, и го хвърли на масата.

Ослепителен блясък изпълни стаята.

За момент, ослепен от силната бяла светлина, „херцогът“ премигна и залитна назад, а ръката му с пистолета се отпусна.

Той отвори отново очи и усети нещо остро да боде гърдите му.

— Хвърлете този пистолет — заповяда Томи. — Хвърлете го бързо. Съгласен съм с вас, че кухият бастун е глупава измислица. Затова не си взех такъв. Затова пък една хубава тясна кама е много полезно оръжие. Не мислите ли? Полезна почти колкото магнезиевата жица. Хвърлете този пистолет.

Подчинявайки се на необходимостта, подчертана от острието, мъжът хвърли пистолета. После скочи със смях.

— Но все още имам предимство — подигра му се той. — Защото аз виждам, а вие — не.

— Тук грешите — заяви Томи. — Виждам великолепно. Превръзката е фалшива. Исках да изиграя Тапънс. Отначало да направя една-две грешки, а после към края на обяда да се проявя с няколко прекрасни догадки. Така че спокойно бих могъл да стигна до вратата и да избягна всички бутони. Но не вярвах, че ще играете честно. Никога не бихте ме пуснали жив оттук. Внимавайте…

С разкривено от гняв лице, „херцогът“ се хвърли напред, забравяйки в яростта си да гледа къде стъпва.

Изведнъж се издигна синя искра. Той залитна за момент, после падна като отсечен. Лек мирис на опърлена плът изпълни стаята, примесен с по-силната миризма на озон.

— О! — извика Томи.

Той изтри лицето си с ръка.

После, движейки се пъргаво и внимателно, стигна до стената и докосна превключвателя, който беше видял другият да включва.

Прекоси стаята до вратата, отвори я внимателно и погледна навън. Наоколо нямаше никой. Слезе по стълбите и излезе през предния вход.

Вече в безопасност на улицата, той погледна къщата с леко потрепване, като си записа номера. После забърза към най-близката телефонна кабина.

След момент на мъчително безпокойство един добре познат глас проговори.

— Тапънс, слава богу!

— Да, добре съм. Разбрах всичките ти инструкции. Таксата, Скаридата, ела в „Блиц“ и следвай двамата непознати. Албърт е дошъл навреме. Когато сме тръгнали с различни коли, той ме е последвал с такси, видял е къде ме заведоха и се е обадил в полицията.

— Албърт е добро момче — заключи Томи. — Кавалер. Бях сигурен, че ще избере да последва теб. Но все пак се безпокоях. Имам много да ти разказвам. Връщам се веднага. И първото, което ще направя, е да напиша потресаващо голям чек за приюта за слепи „Свети Дънстан“. За Бога, трябва да е ужасно да не можеш да виждаш.