Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (6)

Размисъл до прозореца на вагона

Вестта, че корпусът, който понесе големи загуби, ще бъде прехвърлен във Франция, а на негово място ще пристигне друг, бързо се разпространи и, естествено, развълнува всички офицери. За това се говореше още шепнешком като за голяма тайна, но всички бяха радостно възбудени. В същото време стана известно, че част от офицерския състав ще остане на Източния фронт и това малко ядосваше, пораждаше чувство на несигурност. Но офицерите се успокояваха взаимно, че това важи за фронтоваците, а не за работниците от щаба.

Общата тревога изчезна едва след получаването на официалната заповед от командуването за преместването на корпуса.

Същия ден Бертхолд повика Хенрих, за да му съобщи тази радостна новина.

— Най-после заповедта дойде. И така, ние тръгваме! Честно казано, аз бях започнал вече да се боя, че ще ни оставят тук…

— Ще ми бъдат ли дадени някакви поръчения във връзка с тръгването, господин полковник?

— Трябва да отидеш на гарата, за да видиш как върви товаренето на имуществото на нашия отдел. Мисля, че за това са ти достатъчни два дена?

— Надявам се.

— Но аз виждам, че съобщението за тръгването не те радва особено. Може би ще ми кажеш защо си така тъжен в последните дни?

— Много не ми се ще да напусна Източния фронт.

— Ти проявяваш странни желания.

— Аз просто мислех, тъй като познавам руския език, руските обичаи и общата обстановка в Русия, че ще бъда много по-полезен именно тук.

— Но ти трябва да помислиш за себе си. Достатъчно си живял в тая некултурна страна. А във Франция… О, във Франция! Само няколко дена да поживееш там и тъжното ти настроение ще изчезне. А знаеш ли, че преместиха майор Шулц в друга част?

— Така ли! — Хенрих многозначително се усмихна. — Значи той е и страхливец!

— Надявам се, че не си имал никакви разправии с него?

— Не. Водихме съвсем приятелски разговор. Той даже ми даде един малък подарък за спомен.

— Шулц подаде рапорт за преместване и го предадоха на разположение на голямото началство. Вчера той замина. Какво ще кажеш по този въпрос?

— Да върви по дяволите! Сега нямам време да се занимавам със съдбата на майор Шулц. Кога ще заповядате да тръгна?

— Утре сутринта. И не забравяй, че аз напълно разчитам на твоята разпоредителност.

— Всичко ще бъде направено възможно най-добре.

— И по-весело, горе главата, не забравяй, че те чакат всички прелести на прекрасна Франция.

Настроението на Голдринг след разговора с Бертхолд не се подобри, а на другия ден още повече се влоши.

Всякога приветлив и весел, сега навикваше войниците, които товареха имуществото на отдела във вагоните, и толкова омръзна на своя ординарец Ервин Бренер, че той гледаше да не му се мярка пред очите. Винаги спокоен, баронът сякаш се бе променил.

Надвечер на другия ден цялото имущество на отдела беше натоварено. Но навреме изпълнената задача не помогна за подобряване настроението на лейтенант фон Голдринг. Той влезе в офицерския ресторант тъжен и независимо от това, че вътре почти нямаше посетители, отиде и седна на най-отдалечената маса до прозореца.

Когато сервитьорката прие поръчката му, до масата, на която седеше Хенрих, се приближи висок слаб старши лейтенант.

— Разрешете да седна при вас, господин лейтенант — обърна се той към Голдринг.

— Заповядайте, ще ми бъде приятно да вечерям в компания.

Старши лейтенантът се поклони, седна и се задълбочи в листа за ястията.

— От листа не се вижда имат ли бира? Вие случайно не знаете ли? Аз с удоволствие бих изпил чаша черна бира.

Хенрих внимателно изгледа офицера.

— Мисля, че има. А вие изглежда пътувате?

— Да, току-що пристигам от родината.

Разговорът бе прекъснат от сервитьорката, която донесе вечерята на Хенрих.

— А вие какво желаете? — попита тя старши лейтенанта.

— Чаша черно кафе и няколко бисквити — като забрави да пита за бира, отговори старши лейтенантът.

Сервитьорката затича да изпълни поръчката.

— Вероятно сте били в отпуск? — поинтересува се Хенрих.

— Известно време си бях в къщи, а сега — отново на фронта.

— А какво ново има в родината?

— Всичко си върви по старому — тихо отговори старши лейтенантът. — Аз нося дрезденски вестник и от него можете да се осведомите за всички новини.

Старши лейтенантът извади вестника и го подаде на Хенрих.

— Много ви благодаря, с удоволствие ще почета през свободното си време — отговори Хенрих, като извади от джоба си някаква брошура. — А аз днес прочетох тази книжка. Много интересна. Ако желаете, мога да ви я подаря. — Старши лейтенантът, без да погледне заглавието на книжката, я прибра. Той спокойно допи кафето си, остави на масата парите, мълчаливо се поклони на Хенрих и излезе.

След петнадесет минути Голдринг беше в купето на вагона, който вече от два дена му служеше за временна квартира. Ординарецът, който той предварително предупреди, че днес надвечер ще се върнат в щаба, бе опаковал нещата. Но Хенрих не бързаше да тръгне. Като заключи вратата и пусна пердетата, той се зае с вестника и наистина в него намери твърде интересни неща. Дълго чете, но много чудно, четеше отдолу нагоре. През цялото време се спира на отделни думи и даже на букви. Прочетените новини вероятно бяха много приятни, защото след половин час, когато Голдринг седна в колата, за да отиде в щаба, Ервин забеляза, че настроението на лейтенантът е повишено. През цялото време на пътуването той си тананикаше някаква мелодия и даже весело се шегуваше, нещо, което по-рано никога не бе си позволявал с ординареца.

Влакът бавно се движеше на запад. Отпред на разстояние няколкостотин метра локомотивът влачеше платформи с товар и това бе гаранция, че влакът ще стигне на определеното място. Ако партизаните поставят под релсите мини, то във въздуха ще бъде хвърлен преди всичко локомотивът с платформите, а военният ешелон ще остане невредим.

Наистина всички, които пътуваха с този влак, се надяваха спокойно да преминат по територията на Белорусия, тъй като досега партизаните обръщаха внимание на влакове, които пътуваха от запад на изток. Но предпазливостта никога не е излишна. Поради това пуснаха напред локомотива с натоварените платформи. През отворените врати на товарните вагони стърчаха цевите на тежките картечници и всички войници имаха оръжие.

В пътническите вагони, в които пътуваха господа офицерите, разбира се, малко мислеха за опасности. Не за това, че офицерите бяха по-храбри, а просто за това, че нямаха време. Едни си отспиваха след пиянството, други продължаваха да пият, а трети, както всякога, през свободното си време играеха на карти.

Хенрих и полковникът пътуваха в един от първокласните вагони по средата на влака. Последното купе бе определено за ординарците, в останалите купета се разположиха офицерите по двама, а в някои и по трима в купе. С отделни купета разполагаха само полковникът, Кокенмюлер и Хенрих.

Лейтенантът беше искрено благодарен на Бертхолд за това, тъй като можеше да остане насаме със своите мисли.

А те не бяха весели.

Край прозореца на вагона бързо преминаваше родният пейзаж. Кога ли Хенрих ще го види отново? Кога ли ще може да захвърли това чуждо отвратително облекло, да облече своите обикновени дрехи, да отиде в гората и безгрижно да поскита сред заснежените дървета или през лятото да легне по гръб върху покритата с висока зелена трева земя и спокойно да гледа в безкрайното синьо небе? Кога ще може открито, с пълен глас да запее своята любима песен, тази, която неговият баща всякога искаше да му пее? А и ще види ли някога баща си? Ще види ли той своите другари, своите познати? Ща има ли възможност да продължи прекъснатото от войната учение?

За своите близки той бе „безследно изчезнал“. Такова съобщение ще получи и неговият баща. Колко мъка ще донесе това съобщение в бащиния дом! Но така трябва! За всички близки и познати той не е жив. Той е безследно изчезнал. Има само няколко души в Москва, които знаят какво е успял да направи този, който сега се нарича Хенрих фон Голдринг. Само тези хора знаят къде е той сега, какво трябва да прави утре или вдруги ден.

И той ще изпълни това, което му е поръчано. Ще го изпълни даже ако е необходимо да даде живота си. Ще го направи това за родината, заради баща си, който така силно страда и ще страда още дълги години по него.

Само той си знае какво преживя оная вечер, когато разглеждаше албума на Шулц! Имаше минути, когато на Хенрих се струваше, че ще се издаде и ще се хвърли върху майора. Никой никога не ще узнае колко усилия трябваше да употреби, за да се овладее. Но той се овладя, така трябваше.

Сега ще му бъде по-трудно. Отсега нататък той ще живее не само между врагове, но и в чужбина. Докато техният корпус беше в Белорусия, той можеше в случай на провал да избяга в гората при партизаните. Макар че се намираше сред врагове, той живееше в родината си и всякога чувствуваше исполинската сила на своя народ, неговата невидима поддръжка, неизчерпаемата мощ на неговия дух. Да, той ще живее в чужбина и ако се случи нещо, единствен изход ще е мъничкият револвер, с който никога не се разделяше.

Но дявол да го вземе, Голдринг ще живее! Ще живее, дълго и напук на враговете. Той има достатъчно сили да се държи така, че гестаповските агенти никога да не попаднат по следите му. Да, тази роля на барон фон Голдринг понякога му е страшно отвратителна. Някога той ще разкаже за това на близки и приятели, а сега трябва да мълчи и нито за миг да не забравя кой е и защо е пратен в бърлогата на врага. И все пак колко му е трудно, страшно трудно! Артистите в театъра могат да си починат през време на антрактите, те имат на разположение цял ден, за да бъдат сами със себе си, а той трябва да играе ролята си непрекъснато, всяка минута, и да играе колкото може по-добре. Той няма почивка даже и през нощта. И тогава дори трябва да бъде нащрек, да внимава да не би насън да изпусне някаква дума. А почивката е още толкова далече. Дали ще дочака края на войната? Да върви толкова време по брега на пропастта и да не падне.

Не, за това не трябва да мисли! Сега той е барон фон Голдринг. За какво може да мисли фон Голдринг, при това и барон? За игра на бридж, за развлеченията, които го очакват във Франция, за писмото на Лора, което още не е прочел, а трябва да прочете, тъй като полковникът внимателно следи кореспонденцията между Хенрих и Лора да не се прекъсва.

След като премина границата на руската територия, ешелонът усили скоростта си, като правеше кратки престои само на големите гари. Това обърка плановете на много офицери, които разчитаха макар и на кратки отпуски в Берлин. Но заповедта на командуването беше строга — всички без изключение да пристигнат на местоназначението своевременно.

На четвъртия ден ешелонът пресече френската граница и същия ден вечерта пристигна на местоназначението си в малко френско градче.

Цялата следваща сутрин Хенрих загуби да организира канцеларията на отдел 1-Ц. През време на обяда доложи на полковника, че всичко е готово и утре може да се пристъпи към работа.

За негово учудване полковникът изслуша съобщението разсеяно, не прояви никакъв интерес към тези дребни удобства, които така много обичаше.

— Не ви ли харесва, господин полковник? — малко обидено попита Хенрих.

— Това нито мене, нито тебе повече интересува, моето момче! — тържествено произнесе Бертхолд.

— Не разбирам…

— За съжаление, Хенрих, ще се наложи за известно време да се разделим. Тази нощ пристигна заповед да бъда командирован на разположение на Химлер. Аз още не зная какво точно ще работя, но едно е сигурно, че тук няма да се върна. Много е вероятно да остана в Берлин.

На лицето на Хенрих се появи съжаление и даже тревога. Заминаването на полковника усложняваше положението му. Кой знае какви взаимоотношения ще се създадат с новия началник!

Бертхолд очевидно също беше разтревожен от предстоящата раздяла.

— Не тъжи, не тъжи, моето момче! — каза развълнувано той. — Нашите отношения няма да се прекъснат — грижата за тебе аз считам за свой свещен дълг и вече нещичко съм направил. Ако знаех точно на каква работа съм назначен, без да се колебая, бих те взел със себе си. Но сега това не е тъй лесно. Налага се да замина сам и допълнително да те извикам. Но не ми се иска и да останеш тук. Носи се слух, че нашият корпус ще бъде разформирован. И ти може да попаднеш в глуха линия. Моят стар приятел генерал Еверс, познат и на твоя баща, командува във Франция дивизия. Тази сутрин говорих с него по телефона и той е съгласен да те вземе в своя щаб пак като офицер за специални поръчки. Аз, разбира се, дадох най-хубава характеристика, той обеща да помогне и да не те товари с много работа. Тук също поговорих с когото трябва, и необходимите документи ще бъдат оформени до довечера. Утре, а най-късно в други ден ти трябва да се явиш в щаба на генерал Еверс. Аз ще потегля за Берлин утре в дванадесет часа по обяд. След като ме изпратиш, ти също можеш да заминеш.

— Вие не сте ми казали къде точно трябва да отида?

— Дивизията на Еверс е разквартирувана в различни населени пунктове. Тя охранява различни военни обекти, а щабът се намира в Сен Реми. Това е малък курортен град в Южна Франция. Но аз съм длъжен да те предупредя. В последно време във Франция положението е станало тревожно. Представяш ли си, там също са се появили партизани, които нападат немските офицери. Изстрелите от засада са обикновено явление. И така, бъди предпазлив, много предпазлив!

— Много ми е тежко, че се разделям с вас, господин полковник, нали ще ми пишете къде се намирате, когато получите назначение?

— Колкото е възможно по-скоро, аз си записах адреса на щаба на Еверс и щом всичко се изясни, веднага ще ти пиша. А ти трябва да ми пишеш редовно, да ме осведомяваш за всичко. Надявам се, че ще оправдаеш характеристиката, която дадох пред генерал Еверс.

— Няма да допусна да се червите заради мен.

— Не забравяй да пишеш и на Елза, помни, че тя се отнася към тебе като към роден син. Доколкото разбирам, Лорхен също очаква твоите писма. Нали не греша?

— О, нима допускате, че ще забравя своя свещен дълг?

— Засега това е всичко. Иди да почиваш. А след половин час ще започна да сдавам, та утре преди тръгване да бъда свободен.

На другия ден Бертхолд отпътува за Берлин, а Хенрих тръгна с кола от гарата направо за Сен Реми.