Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
И один в поле воин, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
ckitnik (2013)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Юрий Долд-Михайлик. И сам воинът е воин

„Военно издателство“, София, 1981

Украинска. Трето издание

Редактор: Христо Минчев

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Тодор Попов

Коректор: Коректорски колектив

Художник: Бисер Дамянов

История

  1. — Добавяне

Част трета

Тънките нишки от голямото кълбо

Няма я Моника!

Това известие потресе Хенрих. Зашеметен, той излезе от пощата и забравил, че го чака такси, тръгна по многолюдната улица. Наоколо кипеше живот, в ушите му напираше многогласият шум на големия град. Водовъртеж, който е толкова обикновен за парижаните и толкова зашеметяваш за новаците, които току-що са пристигнали от тихите провинциални ъгълчета на Франция.

По пътя за пощата Голдринг с любопитство разглеждаше всичко, което го обкръжаваше, жадно се вслушваше в тази обикновена за Париж симфония от звукове. Ето значи какъв бил Париж. За него той толкова бе слушал, но го виждаше за пръв път.

Сега той не забелязваше нищо наоколо. Пред очите му бяха двата телеграфни реда. Хенрих още не можеше да осъзнае страшния им смисъл. Той не можеше да си представи, че наоколо може да кипи живот, да свети слънце, да живеят хора, милиони хора, да съществува самият той, да я няма Моника. На Хенрих му се струваше, че само ако направи няколко крачки, да отиде малко напред — и в този поток от хора той непременно ще види Моника: в бяла рокля, гологлава, със сияеща усмивка на уста и букет цветя — такава, каквато я видя за последен път от вагона, близо до Сен Реми.

„Прегазила я кола!“… Не, това не може да бъде. Не трябва!

— Господин офицер! Господин офицер! Вие ще пътувате ли или мога да се считам свободен?

Не, това не е сън! Това е действителност. Ето го и шофьора, който го доведе дотук от гарата и сега бавно върви след него…

Хенрих седна в колата и машинално каза:

— В комендантството.

Шофьорът остро зави: колата му ту летеше с пределна скорост, ту едва се движеше, пресичайки многолюдните улици, препълнени с народ. Хенрих седеше и неподвижно гледаше в една точка. Не виждаше нищо наоколо.

— Комендантството, господине! — тихо каза шофьорът.

Хенрих отиде към входа, пред който с автомати, готови за стрелба, отмерваха крачките си двама немски войници.

— Господин старши лейтенант, щастливо пристигане! Аз също току-що пристигнах!

Кой е този? А, Курт!

Без да отговори на приветствието, Хенрих мълчаливо му подаде смачканата телеграма.

Очите на Курт се разшириха. В тях се четеше ужас. От полуотворената му уста напираше да се откъсне въпрос, но той само глътна въздух и мъчително погледна невинния на вид къс хартия. Ръцете му трепереха.

На Хенрих се искаше да падне на гърдите на Курт и да се разридае. Сега, при тая мъка, на него така му бе нужен приятел, истински, близък, пред когото не е необходимо да се въздържаш, на когото можеш да се довериш.

— Господин старши лейтенант!

Около комендантството вероятно не бива да се стои. Хенрих мълчаливо отговори на приветствието на войника и прекрачи прага на високата масивна врата.

Дежурният по комендантство му съобщи адреса на курсовете и му даде списък на хотелите, в които се препоръчва на немските офицери да отсядат, и още някакви си три инструкции, написани на пишеща машина.

— Съветвам ви внимателно да се запознаете с тях — каза дежурният, като си вземаше до виждане.

И отново такси, и отново пред очите му Моника. Като автомат Хенрих влезе в канцеларията на курсовете при воинската част, подаде документите си, запозна се с някого, отговори на въпросите на друг. И както автоматът се движи от невидим механизъм, така и всички постъпки на Хенрих се управляваха от някаква невидима, малка клетка на мозъка. Тя сякаш отмерваше необходимата доза външна безгрижност, снизходителна любезност, делова заинтересуваност.

И така през всичкото време, докато той остане сам, докато колата отново го понесе по улиците на тази пустиня, където няма нищо, освен него и неговите мисли.

И сега учуденият шофьор през всичкото време поглеждаше в огледалцето, скришно наблюдаваше този странен пътник, който с една кратка дума „По-нататък“, без да спира, гонеше колата по улиците на Париж. Кой е той, този пътник? Пиян, умопобъркан или престъпник, облякъл офицерски мундир? Може би бяга от полицията и скрива своите следи? „Може и сам да попадна в беда!“ Като удари решително спирачките, шофьорът спря колата.

— Господине, ние пътуваме вече цял час, а аз работя от рано сутринта. Скоро ще ми се свърши бензинът.

— Бензин? Какъв бензин? Ах, да! Карайте в хотел „Пиемонт“.

Чак сега Хенрих си спомни, че изпрати Курт напред да запази стая в хотела и да закара там багажа му. Сигурно ординарецът отдавна го чака и се вълнува.

Курт, разтревожен и объркан, посрещна Голдринг във вестибюла на „Пиемонт“. Той вече цял час чака господин старши лейтенанта… Наел тристаен апартамент с всички удобства…, водата за ваната е стоплена…

Курт заведе старши лейтенанта в стаята. Тук всичко бе приготвено за почивка.

Но Хенрих не забеляза това. Сега непоносимо го дразнеха самото присъствие на Курт в стаята, неговият потиснат вид, съчувствените погледи. По-скоро да остане сам!

Хенрих седна до масата и написа телеграма за Лютц — помоли го непременно да му съобщи с писмо всички подробности относно гибелта на Моника.

— Ще изпратиш тази телеграма на капитан Лютц!

Най-после той остана сам в стаята!

Без да се съблича, Хенрих легна по очи на кревата. Сега вече не беше необходимо да се въздържа, можеше да плаче, да разговаря на глас с Моника, да вика… Но нямаше сълзи, устните му бяха безмълвни. Вътре в него всичко бе вцепенено. Само мозъкът му работеше напрегнато, трескаво, сякаш го тресеше.

„Три часа след вашето заминаване…“ Странно! Защо Кубис сякаш свързва смъртта на Моника с неговото заминаване? Просто съвпадение ли е това? Едва ли! Особено като се има пред вид, че гестапо отдавна се интересува от Моника. „Три часа след вашето заминаване…“

Значи, тя е успяла да се върне в къщи и отново да тръгне нанякъде с велосипеда. Нали Моника обеща, че вечерта няма да бъде в Сен Реми. Как е могла да налети на нея кола? Автомагистралата близо до Сен Реми е широка, равна, а Моника е прекрасна велосипедистка! Кола на такъв път може да се размине с цяла колона товарни коли, а не само с една велосипедистка. „Три часа след вашето заминаване…“ Защо така го измъчват тези думи? Сякаш Кубис намеква за нещо.

Как би искал сега Хенрих да замине за Сен Реми, да положи главата си на пресния гроб! Така самотен!

И изведнаж внезапно в паметта му възникна кадър от отдавна гледан филм. Младият Щорс стои до пресния гроб на своя боен другар и обръщайки се към бойците, казва:

„Тук няма да салютираме! Ще салютираме по врага!“

И Хенрих ще салютира по врага! По тези, които убиха Моника! Ще затаи болката в сърцето си. Той няма право сега на нея. Той няма право на личен живот — на радост, на мъка, на любов, на тъга. Особено на тъга — тя размеква, отслабва волята!

„Моника, ти ще ми помогнеш да преодолея мъката!“

Каквото и да се случи с него самия, с близките, с другарите, той винаги трябва да бъде в пълна форма. Защото Хенрих е човек, който е лишен от най-елементарните човешки права. Той има само задължения! И той сам съзнателно избра този път. Хенрих знаеше какво беше поел върху себе си, когато с пълно съзнание за дълги години надяна тази униформа, така че заедно с нея да надене на душата си, на мозъка и на сърцето си невидима броня, която да го огражда от личните чувства и преживявания.

И в тази броня не трябва да има пукнатини, през които може да прониква неговото „аз“.

„Моника, ти ще ми помогнеш и в това!“

Когато той облече немския мундир, врагът се промъкваше към Москва, у хитлеристите нямаше ни най-малкото съмнение, че ще посрещнат зимата в столицата на Съветския съюз. Разбити при Москва и Сталинград, а сега и при Курск, те бягат към Днепър, за да се спасят от окончателен разгром зад широката водна преграда и новия укрепителен пояс. Борбата навлиза в решаващата, заключителната фаза. И от него, от съветския разузнавач, както и от обикновения съветски боец, сега зависи приближаването на победата.

Като тях той е длъжен да напрегне всичките си сили, като тях той е длъжен да стреля точно, смъртоносно.

„И в това ти ще ми помогнеш, Моника! Нали моите врагове са и твои врагове, нали съдбата на Франция сега се решава на Изток.“

Не, той няма да забрави къде и защо живее! Нека образът на девойката с бялата рокля да стои винаги пред очите му, когато той трябва да се грижи за омразната му Лора, която ненавижда също така, както и нейния баща. Но така трябва. Макар и само за това, за да измъкне от Бертхолд неговите човеконенавистни планове. Нека в него да сияят лъчистите очи на Моника, когато седи на една маса с Милер, да крие ненавистта си, да го черпи с вино и да го развлича с весели глупости. Това също така е необходимо — това е неговото оръжие против врага.

Нека споменът за нейната чиста, кристална душа му помогне да поддържа дружбата си със съвсем опустошения и циничен Кубис. При нормални условия Хенрих би се погнусил дори ръката си да му подаде, но какво да се прави — трябва!

Ето и днес сърцето му се разкъсва от мъка, а той е длъжен довечера да бъде у Еверс, да говори с бодър тон за приятни на генерала неща. Да играе и да играе ролята си неуморно, без грешки. Нали разузнавачът, както и миньорът, грешат само един път — пръв и последен.

Вечерта, както беше уговорено, Хенрих се срещна с Еверс. Той беше отседнал в къщата на своя приятел Ерих Гундер. Генерал Гундер беше воювал на Източния фронт, но бе изпаднал в немилост — през време на една операция, вместо да даде заповед за настъпление, той заповядал да отстъпват. В Париж го превели, като значително го понижили в длъжност.

Слугинята заведе Хенрих в огромен кабинет, който приличаше повече на гостна, сред която случайно бяха поставили писмена маса. Еверс седеше до малка масичка в ъгъла и пиеше вино. Личеше, че бе изпил вече на една чаша — клепачите му бяха почервенели, а долната му устна бе леко увиснала, вследствие на което лицето му изглеждаше като обидено.

— Седнете, седнете, бароне — обърна се генералът към Хенрих не като към подчинен, а като към гост и напълни догоре още една чаша.

— Как се чувствувате, господин генерал? Бяхте ли вече при лекарите? — поинтересува се Хенрих.

— При лекарите ли? Дявол ги взел! Сега не ми е до лекари! Вие четохте ли днешното сведение, бароне? Имам пред вид Източния фронт.

— За съжаление, то е също така неутешително, както и всички сведения в последно време.

— Неутешително ли? Просто позорно е! Позорно за немската армия. А колко надежди възлагах на тази лятна операция… Впрочем вие знаете ли числеността на нашите войски, които вземат участие в тази операция? Почти седем хиляди оръдия, повече от три хиляди миномети. Само самолетите са около две хиляди. Ние загубихме боя позорно и с огромни загуби!

Хенрих слушаше мълчаливо, без да пропуска нито една дума. Цифрите, които сипеше Еверс, не бяха вече тайна за никого. Но това, че стар генерал от немската армия така оценява боевете при Курск, беше интересно и показателно.

— Това вече напомня приближаването на края, неочакван, ала неизбежен — генералът замълча, като разглеждаше на светлината виното в чашата.

Хенрих почтително изчакваше, така, както се полага на по-младши и по чин, и по години.

— Кажете, бароне, вие патриот ли сте? Не се учудвайте, че ви задавам такъв на пръв поглед странен въпрос! Аз имам пред вид не този формален патриотизъм, който така гръмогласно се провъзгласява от болшинството от нашите офицери.

— Да, аз обичам своята родина и съм готов да й отдам живота си! — искрено отговори Хенрих.

— Такъв отговор очаквах и аз!

— Вие имате ли някакви планове, които се отнасят до мен, господин генерал?

— Не сега, не сега. Но не далеч е онзи час, когато вие ще трябва да докажете своята преданост пред отечеството.

— Винаги съм готов!

— Аз ще разчитам на вас, бароне! А сега простете, но трябва да си отпочина след пътя. За вас, младите, да пропътувате от Сен Реми до Париж е удоволствие, но моите стари кости искат почивка…

— Разрешете да напусна, господин генерал! И моля да запомните, че с радост ще изпълня всяко ваше поръчение.

— Вярвам в това, драги фон Голдринг. Къде отседнахте?

Хенрих откъсна от бележника листче, написа на него названието на хотела, номера на телефона и го подаде на генерала.

— Благодаря, господин старши лейтенант! Ще ви имам пред вид!

По пътя за хотела и даже в стаята си в хотела, останал сам, Хенрих се стараеше да мисли само за думите на генерала. Напълно очевидно беше, че събитията на Източния фронт бяха предизвикали недоволство сред тези, които разбираха какво означава това ново поражение. Каква колосална крачка е то към завършването на войната, при това съвсем не такова завършване, за което през цялото време твърдеше Гьобелсовата пропаганда. Може би генерал Еверс изказва даже не свои или поне не само свои мисли. Съвсем не е изключена възможността той и неговите приятели да съставят вече по-далечни планове.

Измъчен от всичко преживяно, Хенрих си легна рано, но не можа да заспи. Всички изпитания през последните години бяха отишли в миналото, пред очите му стоеше само Моника.

Звънът на телефона го върна към действителността.

Звънеше Еверс. С развълнуван глас, без всякакъв признак от скорошното замайване, генералът заповяда:

— Незабавно при мен!

Беше три часът през нощта, когато Хенрих отиде при Еверс. Отново го заведоха в същия кабинет, но сега в него освен Еверс беше и стопанинът на къщата — високият, малко прегърбен генерал-полковник Гундер. Като се поздрави с Голдринг, той твърде изпитателно и, може да се каже, безцеремонно го огледа от главата до краката и излезе.

— След час аз ще отлетя за Сен Реми — лаконично съобщи Еверс.

— Защо така внезапно?

— В Италия има преврат, Мусолини е арестуван. Начело на армията и правителството е Бадолио. Твърде е възможно нашата дивизия да бъде прехвърлена там… Ако това стане, аз ще ви отзова от курсовете. Преди да отпътувате, щом като получите телеграма от щаба на дивизията, ще отидете при генерал Гундер, може би той ще поиска да ви предаде нещо писмено или устно за мене. Това поръчение е от особен характер и бих искал за него никой да не знае.

— Ще бъде изпълнено, господин генерал-лейтенант!

— А сега кажете, бароне, как оценявате всичките тези събития?

— Аз малко разбирам от политика, господин генерал, поради това винаги се придържам към принципа да слушам какво говорят по-разумните и опитни хора.

— Много добър принцип! Мене ми харесва вашата скромност, Голдринг. Но преди няколко часа в този кабинет, зад тази маса аз бях твърде откровен с вас и може би съм казал нещо излишно…

— От този разговор аз разбрах едно: че вие, господин генерал, сте патриот и болезнено реагирате на неуспехите на армията, на отечеството.

— На армията? Тогава вие не сте ме разбрали. Не на армията, бароне, а на командуването!

— Простете, господин генерал, именно така и разбрах, но не се осмелих да кажа — поправи се Хенрих.

— Подобни грешки довеждат до това някои и други да мислят, че корабът потъва и преди всичко трябва да спасяват себе си.

— Така, струва ми се, постъпват плъховете.

Еверс хрипливо се разсмя.

— Именно така аз оценявам и събитията в Италия.

— Но мене ми се струва, простете за откровеността ми, че паниката е преждевременна и няма никакви основания така песимистично да се отнасяме към бъдещето.

— Ако не го чакаме със скръстени ръце, а го подготвим — многозначително произнесе генералът и внимателно погледна Хенрих. — А сега — време е за аеродрума.

След час генералът отлетя от Париж за Сен Реми със специален самолет.

Разговорът с генерала заинтересува и развълнува Хенрих. Намеците на генерала бяха много красноречиви. Вярно е, че за сега той не открива своите карти, но безспорно е едно: недоволството от командуването е толкова голямо, че даже винаги сдържаният генерал не счита за необходимо да го скрива. И това е само цветът! А плодовете са напред!

На другата сутрин точно в десет часа Хенрих застана пред началника на курсовете полковник Келер.

— Откриването на курсовете се отлага за известно време — съобщи Келер. — Може би за вас е по-добре да се върнете в частта си и да чакате, докато ви повикаме.

— Командирът на дивизията Еверс тази нощ отлетя от Париж и ми заповяда да чакам тук: има предположение, че нашата дивизия ще получи особено назначение и в близките дни ще бъде прехвърлена, господин полковник.

— Когато получите телеграма, уведомете ме!

— Ще считам това за свой дълг, господин полковник!

— Кажете, вие не сте ли син на командира на сто и седемнадесети полк, Ернст Голдринг?

— Не, моят баща, Зигфрид Голдринг, е загинал и мене ме е осиновил генерал-майор Бертхолд. Той работи в щабквартирата в Берлин.

— Вилхелм Бертхолд!

— Тъй вярно.

— О, тогава моля да му предадете моите най-искрени пожелания. Ние с него сме стари познати още от времето на Първата световна война.

— Уверен съм, че това ще му бъде много приятно!

— Надявам се, че няма да ви бъде скучно в Париж. Тъй като вие ще трябва да се задържите тук, би било непростимо да се губи времето напразно. Ако искате, аз ще заповядам да препечатат за вас конспектите на бъдещите лекции. Това ще ви избави от излишни грижи, не ще бъде необходимо сам да конспектирате, когато започнат занятията.

— На мене ми е просто неудобно, господин полковник, да ви причинявам толкова грижи.

— Празна работа! Беше ми много приятно да се запозная с вас, бароне, и се радвам, че мога да направя тази малка услуга на сина на моя стар познат. Много ще съжалявам, господин старши лейтенант, ако скоро ви извикат. Но в такъв случай на вас особено ще ви трябват конспектите. Мисля, че в края на седмицата вие ще можете да ги получите.

За пръв път от много време Хенрих получи няколко свободни дни. Той мислеше за това с тъга, даже със страх.

Имаше чувството на човек, който внезапно се е спрял след стремително бягане, на когото се струва, че всички предмети наоколо преминават покрай него и се сливат в една непрекъсната линия. И като разглеждаше Париж, той не обръщаше внимание на нищо. Улиците, площадите, паметниците само дразнеха очите му, без да засягат въображението му, без да будят у него някакъв интерес.

Курт напразно намаляваше скоростта, когато минаваше покрай забележителни паметници и прекрасни архитектурни съоръжения, напразно спираше колата на широките, величествени площади, стараейки се с възторжени възклицания да привлече вниманието на старши лейтенанта към многочислените витрини на антикварните магазини на улица Риволи. Хенрих равнодушно премина под Триумфалната арка, хвърли бегъл поглед на Вандомската колона, без даже да си обърне главата, за да види президентския дворец на Елисейските полета. Той все гонеше и гонеше колата, без да забелязва, че те вече два пъти, та дори и три пъти преминават по една и съща улица.

Веднаж, без да пита, Курт зави към Морското поле и приближи до Иенския мост покрай Айфеловата кула. Асансьорът не работеше и Хенрих се изкачи по извитата стълба на втората площадка на кулата. Без да слуша екскурзовода, който обясняваше кога именно инженер Айфел е построил това грандиозно съоръжение, високо триста метра, и колко метал и пари са отишли, Хенрих излезе от стъклената галерия на площадката и като се облакъти на перилата, погледна надолу към града. Едва сега той за пръв път видя Париж. Видя го не само с очите, а с този вътрешен поглед, който единствен е способен да вдъхне живот на видяното, да го допълни със спомените от книгите за този прекрасен град, възпят от най-добрите писатели на Франция.

Ето я Нотр Дам — църквата на парижката дева Мария, из която през време на детството си бе обикалял Хенрих заедно с тънката красавица Есмералда и нейната бяла козичка, водена от могъщия гений на Виктор Юго. А там, на барикадите на улица Шанверн, е умрял веселият гамен Гаврош — храбър, подигравателен и предизвикателно безгрижен дори пред лицето на смъртта. Може би по тези булеварди в богатите къщи на прекрасни и неблагодарни дъщери тайно се е промъквал старият Горио. Тук някъде, вероятно на остров Сите, са бродили някога веселите и дръзки мускетари на Дюма… А там, в далечината, са гробищата Пер ла Шез и прославената Стена на комунарите, до която са били разстреляни последните защитници на комуната…

Облян от сиянието на угасващия слънчев ден, Париж протягаше към небето остриетата на своите църкви и кули, куполите на величествените здания, колоните на паметниците, сякаш искаше с многото свои ръце да задържи слънчевите лъчи.

Хенрих реши да се качи по-нагоре, на третата площадка, но там се намираше радиомаяк и входът беше забранен.

В къщи се върнаха по широките булеварди и Хенрих сякаш за пръв път виждаше тяхната своеобразна, неподлежаща на описание красота. Той дълго не можа да съобрази именно какво го бе така пленило — изведнаж разбра — кестените! Познатите, любимите кестени — красотата и гордостта на неговия роден град!

Точно те му се бяха присънили миналата нощ в своя буен, пролетен цъфтеж, под мирната, необозрима синева на небето! Той вървеше с Моника по улица Ленин и белите листенца, откъснати от полъха на вятъра, танцуваха във въздуха и тихо падаха по черните коси на девойката.

Сутринта на другия ден на сергиите на антикварите, които се бяха проточили по крайбрежната улица на Сена, Хенрих намери пътеводител на Париж и започна пътешествие из миналото, за да избяга от тежките спомени на днешния ден и най-важното — да не мисли, да не чака с такава мъка писмото.

В края на седмицата Курт му подаде голям пакет. Освен официалната заповед да се яви в щаба на дивизията на нейното ново местоназначение в пакета имаше и писмо от Лютц.

„Скъпи приятелю — пишеше капитанът, — никакви подробности не мога да ти съобщя за смъртта на госпожицата. Известно е едно: тя е прегазена от товарна кола. Съчувствувам ти, Хенрих, и се надявам, че ти ще намериш в себе си достатъчно мъжество, за да понесеш тази тежка загуба. Заедно с тебе скърбя и аз — моите искрени чувства на уважение и дружба към госпожицата са ти известни.

Съобщавам ти нашите новини. Дивизията беше вече готова да замине там, където ходи ти, когато изведнаж получихме нова заповед. Генералът заповяда ти незабавно да отпътуваш от Париж в направление на Модана, а оттам през Пинероло в Кастел ла Фонте. Там, струва ми се, ние и ще се разположим. През време на пътуването, особено пък с колата, бъди много внимателен. Там климатът не е добър и може да се простудиш повече, отколкото когато придружаваше Пфайфер. Ти ме разбираш, нали? Исках да ти напиша дълго писмо, но си спомних, че скоро ще се видим. Тогава ще се наприказваме до насита. Милер ме помоли да ти предам привет, което аз правя без желание. Да си призная, никак не мога да разбера защо ти дружиш с него. Това не е ревност, не. Ти знаеш как и защо се отнасям така към него. Чакам те! Не забравяй за лошия климат! Твой Карл.“

Привечер иззвъня телефонът.

— Барон фон Голдринг? — попита познат глас.

— Да.

— Вие още ли се интересувате от копията на Роден?

— Ще бъда много доволен, ако ми предложите нещо.

— И непременно вземете новата скулптура!

Хенрих постави телефонната слушалка. Срещата с „антикваря“ сега го интересуваше повече, отколкото когато и да било. Той го чакаше и никъде не излезе от стаята. Отложи своето заминаване с още един ден.

— Курт, вземи моите документи и иди в комендантството, нека да отбележат, че утре сутринта тръгваме от Париж.

Десет минути след излизането на Курт в стаята влезе „антикварят“.

— През цялото време чакам Вашето позвъняване! — зарадва се Хенрих.

— Случило ли се е нещо?

— Превеждат нашата дивизия в Италия. Къде именно, точно не зная, но, струва ми се, в Кастел ла Фонте.

— Това не е лошо! Именно в Северна Италия хитлеристите попаднаха в сложна ситуация. Затова, щом като пристигнете на новото място, запознайте се с обстановката и съобщете веднага… В отговор ще получите съответните инструкции. Не излизайте вън от техните рамки, бъдете много внимателен; партизанското движение в Северна Италия е много по-обширно, отколкото в този район, където работехте по-рано, вас могат ви разстрелят? А сега в никакъв случай не бива да се рискува животът. Запомнете, че може да получите много важни задачи… Имате ли още някои и други новини?

Хенрих показа конспектите, които получи от Келер.

— Имаме вече и даже в няколко екземпляра — разсмя се „антикварят“. — Най-показателното в тях е това, че на немците са известни всички данни за танковете, изработени в заводите на Англия и Америка. Те даже са запознати със знаменитите американски „шермани“ производството на които е особено засекретено.

— Аз имах интересен разговор с генерала — подробно разказа Хенрих за своята среща с Еверс в Париж, за неговите недвусмислени намеци за необходимостта да се спасява положението.

— Това е много важно — забеляза гостът. — Недоволството от Хитлер като от главнокомандуващ в средата на командния състав на немската армия все повече нараства. Възможен е заговор. Сигурно ще се намерят такива, които са готови да пожертвуват Хитлер, за да спасят хитлеризма. Ние се интересуваме от вашите беседи с генерала и от тия поръчения, които трябва да ви предаде генерал-полковник Гундер. Той, както и Денус, е в голяма немилост пред Хитлер. Не е изключена възможността това да са нишки от едно голямо кълбо.

— Ще бъде изпълнено!

— По всичко личи, че перспективите за вашето завръщане в родината стават по-реални и близки. Събитията се развиват стремително.

— Аз даже не си позволявам да мисля за това. Но бих дал всичко, само да мога сега да бъда в редовете на своята армия, та заедно с всички да се бия на фронта…

— Разбирам… Но ние с вас сме тия, които опровергават старата пословица „Един на бойното поле не е воин“. На нас се падна най-трудното. Ние сме единици на бойното поле, но трябва да воюваме, каквото и да се случи!

От съседната стая се дочуха стъпките на Курт.

— Така че вие, бароне, не се скъпете: такава скулптура никъде няма да намерите. Прегледайте тази линия… — „антикварят“ ласкаво прекара пръсти по миниатюрната статуетка, представляваща млада жена.

Хенрих се отдалечи от масата, примижа и даде вид, че се любува на фигурата.

— Наистина много е ефектна! — похвали я той и като извади от джоба си някаква банкнота, подаде я на стареца.

„Антикварят“ се поклони и излезе.

На другата сутрин Хенрих позвъни на Келер, съобщи му, че срочно са го извикали, и се запъти към Гундер. Той го прие незабавно въпреки ранния час.

— Моля да предадете на генерала — заяви той на Хенрих, — че състоянието на моето здраве значително се е подобрило, но е необходимо да продължавам лечението. Скоро аз ще му пиша подробно.

— Разрешете да си отида, господин генерал?

— Почакайте!

Гундер се замисли, хвърляйки от време на време изпитателен поглед към офицера, който стоеше мирно пред него с непроницаемо лице.

— Предайте още… — втренчено погледни той в очите Хенрих. — Предайте на генерала, аз считам, че климатът в Северна Италия е много полезен за неговото здраве. Съветвам го да използува случая и хубавичко да се полекува.

— Аз точно ще предам вашите думи.

— Сега отивайте…

Хенрих мълчаливо се поклони.

В десет часа сутринта колата, управлявана от Курт, излезе от Париж и се понесе по широката автострада за Лион. Хенрих не успя даже да закуси и Курт караше колата с пределна скорост, за да стигнат по-скоро до някой по-приличен ресторант.

Най-после се показа градчето Жуан.

— Ще заповядате ли да спрем, господин старши лейтенант? Аз обядвах тук на път за Париж. Ресторантът е там — Курт посочи с очи едноетажната къща, разположена при входа на градчето.

Хенрих равнодушно погледна надясно, изведнаж сам хвана кормилото и силно удари спирачките. Пред ресторанта стоеше позната кола.

— Къде е генерал-майорът? — попита Хенрих шофьора с пагони на фелдфебел.

— Не зная — неприветливо пробъбра есесовецът и огледа подозрително твърде любопитния, както му се стори, старши лейтенант.

Хенрих се качи на втория етаж, за да влезе в ресторанта, но пътя му прегради още един есесовец, вече с пагони на лейтенант.

— Какво обичате? — попита той безцеремонно, като едва не отблъсна Хенрих от вратата.

— Кажете на генерал Бертхолд, че иска да го види барон фон Голдринг.

Лейтенантът продължително изгледа Хенрих и мълчаливо влезе в ресторанта.

Не измина и една минута, когато на вратите се показа сам Бертхолд със салфетка, която беше мушнал в яката на ризата си.

— Откъде? Каква съдба те носи? — хвърли се той към Хенрих, прегърна го и го целуна.

Лейтенантът, така нелюбезно посрещнал Голдринг, и старши лейтенантът, който излезе на верандата заедно с Бертхолд, се изопнаха от двете страни на вратите.

— Моята охрана — подхвърли Бертхолд, като мина покрай тях.

Хенрих ги поздрави с едва забележимо кимване на главата, без даже да погледне към офицерите.

— А на вас много ви прилича цивилен костюм, татко — нарочно високо каза Голдринг и се спря, разглеждайки пълната фигура на генерала в светлосив скъп костюм.

Офицерите почтително се отстраниха и с любопитство подслушваха разговора.

Но Бертхолд мина напред и набързо заповяда:

— Господа, моля, останете тук, докато ние със сина закусим!

Този път закуската на генерал-майора продължи необикновено, офицерите от охраната със завист слушаха чукането на ножовете и чиниите, високия смях на своя шеф, който очевидно беше много доволен от попътната среща.

— Много добре, че ще бъдеш в Северна Италия — одобри Бертхолд, като изслуша разказа на Хенрих, къде и откъде пътува. — Сега е по-добре да бъдеш по-далече от Германия. Наистина и там трябва да бъдеш внимателен. Преди два дена аз изпратих госпожа Елза и твоята Лорхен в Швейцария. Нека да изчакат там…

— Те за дълго ли са заминали? А аз и вчера писах на Лорхен от Париж.

— Писмото ще й изпратят. Нападенията на вражеската авиация се засилиха, за жените е по-добре за сега да не се връщат в Мюнхен. Впрочем, аз им поръчах да намерят в Швейцария вила. Помниш ли? Ние с тебе говорихме за това.

— Аз бих искал да внеса своята част.

— Не се вълнувай, аз продадох хлебния завод, а Лора — вашата ферма. Пък и моите спестявания от Източния фронт ще стигнат. Твоите пари — нали ги преведе в долари? Много добре! Те ще бъдат необходими след войната.

— По-скоро да бе свършила! Така ми се иска да поживея сред роднини, в кръга на моето семейство! — се изтръгна от Хенрих.

Бертхолд въздъхна тежко.

— Събитията се развиват не така, както на нас ни се искаше — най-после продума той, след като се справи с големия къс риба и се зае с месото. — Тези проклети руснаци ни объркаха сметките!

— Но аз се надявам, че имаме достатъчно сили, за да спрем тяхното настъпление?

Бертхолд сви рамене, в гласа му нямаше твърда увереност, когато отговори на Хенрих.

— Изходът от войната зависи от това, доколко скоро ние ще можем да произведем достатъчно количество от необходимото ни ново оръжие.

— Значи разговорите за новото оръжие не са пропаганден трик, а истина, нали? — с любопитство попита Хенрих.

— Тази истина враговете на Германия скоро ще почувствуват върху собствения си гръб.

— Не мога да си представя за какво оръжие става дума, но ви вярвам, че това наистина е нещо изключително… — с невинен вид забеляза Хенрих.

Бертхолд се огледа, макар отлично да знаеше, че в ресторанта няма страшни хора. Като понижи гласа си до шепот, той каза:

— Това е такова нещо, от което една батарея, намираща се в лесовете на Бавария, спокойно и методична може да разруши Лондон.

Прочел върху лицето на Хенрих искрено учудване, Бертхолд се разсмя.

— Да, да, мили мой! Летящи снаряди! Хората седят около Берлин и по радиото ги управляват. С помощта на тези снаряди ние ще заставим всички наши врагове да капитулират… Това, което сега ти казах, разбира се, е тайна — нея не трябва да я знаят даже и най-близките ти приятели.

— Аз почти нямам такива, татко!

Генералът го заплаши с вилицата.

— А младата французойка от Сен Реми? Мислиш, че не зная!

— Тя се интересуваше от цветя, а не от оръжие. Както и всяка млада девойка… При това тя вече загина преди няколко дена.

— Загина? Как?

— Прегази я кола…

Ако Бертхолд в този момент не бе се навел над чинията, той би забелязал как пребледня неговият бъдещ зет, като видя на лицето на своя втори баща многозначителна усмивка.

— Е, и какво, да пием за упокой на нейната душа! — Бертхолд наведнаж изпи виното.

Хенрих допря до устните си своята чаша.

— Вие досега само ме разпитвахте, татко, и нищо не обяснихте. Защо така неочаквано се оказахте във Франция?

— Новата обстановка изисква и нови форми на работа. А у нас, в SS, глупаци, колкото искаш. Играят си с тези маки, по цели месеци държат заложници, а тях трябва на групи да ги разстрелват и да ги бесят пред очите на населението. И ето, че се налага сам да пътувам и да оправям мозъците им. Ще намина до Париж, а оттам право в къщи. Ще чакам вашия нов адрес. В Северна Италия аз имам приятели, с които бих искал да те запозная. Почакай, къде, казваш ти, че ще бъде твоята дивизия?

— В Кастел ла Фонте…

— Кастел ла Фонте? Именно там аз имам добър познат и много влиятелен човек. Ако граф Рамони сега не е в Рим, а е в замъка си, ти можеш с него да се запознаеш. Аз ей сега ще му напиша няколко реда.

Бертхолд извади бележника си и написа писмо.

— С Рамони се запознай непременно. На тебе може да ти се стори, че графът стои вън от партиите и политиката, но в действителност той е един от ръководителите на черноризците. Ние много го ценим.

Докато ядяха десерта, Бертхолд отново се върна към събитията на фронта. Той още един път подчерта, че възлага големи надежди на новото оръжие, но съветваше Хенрих да бъде готов за всичко и съобразно с обстановката да строи бъдещите си планове.

На прощаване Бертхолд напомни:

— Запомни, Хенрих, каквото и да се случи, ние с теб трябва да срещнем бъдещето като хора предвидливи и разсъдливи. Съкрати разходите и пести всеки долар. Може би ще се наложи всички да отидем в Швейцария, тогава нашите спестявания много ще ни трябват.

„Още един плъх, който се готви да бяга от кораба“ — за себе си отбеляза Хенрих.

Прощавайки се, бъдещият зет и тъст се прегърнаха и разцелуваха. Бертхолд, както винаги, в последната минута се разчувствува:

— Пази се не само от партизанските куршуми, но и от италианките. Те, казват, са хубави. А за французойката бъди сигурен, че нищо няма да кажа на Лора. Ние всички сме грешни! Грешни, но знай мярка, нали те чака млада жена.

Бертхолд с охраната замина пръв. Хенрих трябваше да почака, докато закуси Курт.

И отново колата се понесе на юг.