Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (25)

Откровени разговори

Хенрих не даде съгласието си на Милер нито на втория, нито на третия ден. Виждайки, че той се ядосва, Хенрих измисляше разни причини, които уж му пречеха окончателно да реши. Хенрих нервничеше. Предложението на Милер можеше непосредствено да го приближи до много важен обект, но би му попречило да изпълнява други задачи. А какви ще бъдат те — трудно е да се предвиди. „Антикварят“ все още не се обаждаше.

На четвъртия ден както винаги Хенрих излезе по-рано, за да се разходи пеш до градчето. Тези сутрешни разходки бяха неговата единствена почивка, тъй като работата в щаба му отнемаше целия ден от сутринта до вечерта.

Всеки ден, когато излизаше от замъка, Хенрих се надяваше, че ще срещне по пътя този, когото чакаше с такова нетърпение, или поне негов пратеник. Но напразно се вглеждаше в лицата на срещнатите. Ето и днес — скоро ще бъде в Кастел ла Фонте, а по пътя нямаше жива душа. Само фигурата на един черноризец се мярна пред него.

Ядосан, че надеждите му отново рухнаха, Хенрих ускори крачка. Ето той се приближи към черноризеца. Странно. Нещо много познато има в тези малко прегърбени плещи, в положението на главата. Нима?…

Страхувайки се да повярва на своята догадка, Хенрих започна да си подсвирква музикална фраза от Шопен. Това е условният знак, ако е необходимо да привлече вниманието на някого към себе си. Черноризецът вървеше все по-бавно, ей сега те ще се изравнят. Той е — „антикварят“!

Макар че те се познават по лице, но за тях паролата звучи като приветствие на родния език. Сега старши лейтенантът от немската армия и офицерът черноризец вървяха заедно.

— Ние имаме много малко време, слушайте ме внимателно и не ме прекъсвайте — каза спътникът на Хенрих. — По наши сведения някъде в този район има разположен завод, който изработва радиоапаратурата за самолетите снаряди. Именно това е новото оръжие, за което така много говорят и пишат във вестниците. Вашата задача е да разузнаете къде е заводът и с всички средства да се снабдите с чертежи или най-малко с данни за системата на управление и дължината на радиовълната. Друго нищо няма да ви поръчаме сега, защото отчитаме изключителната трудност на задачата и нейното изпълнение. Единственото, което трябва да направите, е преди всичко да се застраховате от куршумите на гарибалдейците. Действувайте по свое усмотрение, само че много по-предпазливо, отколкото в Сен Реми.

— Предложиха ми да мина на служба в SS и да поема охраната на един обект, дотолкова засекретен, че даже началникът на SS служба не знае какво изработват там. Впрочем, аз ще нося службата само на външната охрана, вътрешната е поръчана на специална команда есесовци.

Спътникът на Хенрих се замисли.

— Предложението не приемайте. Работата е там, че на север в Италия има още един завод, който изработва детайли за летящите снаряди. Но за нас той е по-малко важен от този, за който ви казах. Ако се съгласите с това предложение, можете да си вържете и ръцете, и краката. А къде се намира обектът, чиято охрана ви предлагат?

Хенрих разказа всичко, което знаеше.

— Трудно е да се реши този ли е обектът, който ни интересува, или не е той. Отклонете предложението и помнете; през всичкото време досега вие не сте имали такава важна задача като тази. А сега е време да се разделим. Връзката остава същата. Желая ви успех!

Като отдаде чест, офицерът черноризец зави в първата пресечка. Хенрих тръгна по-бавно, обмисляйки новата задача.

С какво да започне?

Това, че в Северна Италия имаше два сходни завода, значително усложняваше работата. Ако направи грешка в началото, може напразно да загуби много време за завързване на познанства, за търсене на източници за информация. А после да научи, че заводът съвсем не изработва радиоапаратура, а някакви други части.

Не, такова разточителство не бива да се допуска. Необходимо е точно да научи какво изработва заводът, а след това да действува. Но как да се направи това? Милер може би знае нещичко, но явно хитрува. А възможно е съвсем да не хитрува. Просто иска да се избави от отговорност? Защо му е необходимо да рискува главата си, ако може да я замени с чужда? Това е напълно по характера на Милер. Но впрочем не трябва да гадае, докато няма в ръцете си факти, които ще му помогнат да направи правилни изводи. А за сега има само един безспорен и проверен факт. Близо до Кастел ла Фонте е разположен засекретен завод. Много малко. Само отправна точка, от която може да се тръгне.

Сега трябва да се изясни защо Милер така много иска да се избави от охраната на този завод? И след това непременно да се запознае с Щенгел. Това са две брънки от една верига.

През деня Хенрих намери свободно време и намина към Милер.

— А аз току-що ви звъних — вместо приветствие каза началник на SS служба.

— Очевидно, имам добра интуиция, тръгнах към вас неочаквано за самия себе си. Нещо лошо ли има?

— За съжаление, да.

— Защо за съжаление?

Вместо отговор Милер подаде листче хартия. Това беше секретен документ от непосредствения началник на Милер от щаба на корпуса, в който по най-категоричен начин се забраняваше да се предоставя охраната на обекта на когото и да било и се подчертаваше, че охраната на упоменатия завод е извънредно важна и се възлага лично на самия Милер.

— Напразно сте писали в щаба, нали аз още не бях си дал съгласието, а сега ми е много неловко, излиза, че съм се стремил към тази длъжност и сега ми я отказват.

— Честна офицерска дума! Аз не съм споменал нито вашата фамилия, нито фамилията на Кубис. А просто се позовавах на прекомерната ми претовареност с други неща и молех този въпрос да се разреши принципиално.

— Не разбирам защо отговорността за охраната на един обект трябва да се дели между двама души? Нека за всичко да отговаря този майор Щенгел, когото аз, между другото казано, нито един път не съм видял.

— Представете си и аз също! Случайно му позвъних, предложих му да се срещнем и да установим контакт помежду си, но той, извинявайки се с недоброто си здраве, отказа да се срещнем в близко време. Обеща да позвъни сам, ала още не ми е звънил…

— Това просто не е вежливо.

— Единственият човек, който го е видял, е Еверс. Не лъжа! Казаха ми, че той няколко пъти идвал при главния лекар по някаква работа.

— При този италианеца, полунемеца? Матини, струва ми се? Не помня кой ми каза за него, но го характеризира като много интересен човек и прекрасен хирург. Това вярно ли е?

— Действително той е отличен хирург, а що се отнася до другите качества… Ако човек страни от нас, от работниците на гестапо, то ние имаме всички основания да се интересуваме от него. Аз непременно ще наредя да бъде наблюдаван. Впрочем, когато се запознаете с този Матини, не ми отказвайте една голяма услуга: да дадете подробна и обективна характеристика на този тип.

— Страхувам се, че това няма да бъде скоро, аз засега не прибягвам до услугите на лекарите. Освен ако ме обстрелят партизаните. Собствено защо така дълго разговаряме за този Матини?

— Наистина, като че ли нямам други грижи! Само този завод…

— Сега, когато въпросът за неговата охрана е окончателно решен и вие нямате причини да скривате, кажете ми, Ханс, защо така много ви се искаше да се избавите от отговорност за този обект?

— Разбирате ли каква е работата: когато ми поръчаха външната охрана, ме предупредиха, че трябва да взема всички мерки за нейното усилване — работата е в това, че преди нашето пристигане тук, в завода, е бил намерен комунистически позив. Охраната, както виждате, е такава, че и мишка не може дупчица да намери, за да се промъкне. Но кой е пренесъл позива? Какъв извод би могъл да направи човек, ако мисли логично? Такъв, какъвто направих и аз: ако нещо е попаднало в завода, то по същия път може и да се изнесе от завода. И това „нещо“ може да се окаже именно тайната, която така строго охраняват. И за това ще трябва да отговаря Милер.

— И вие, моят близък приятел, решихте да ми причините такава неприятност, като ме убедите да се заема с охраната на завода?

— Не забравяйте, Хенрих, че този обект се намира под личното наблюдение на генерал-майор Бертхолд. От вас не биха изисквали така строго, както от мене.

— Откъде знаете, че той е под наблюдението на баща ми?

— Рапортът за усилване на външната охрана е трябвало да бъде изпратен на два адреса: на корпусния началник и до отдела, който ръководи Бертхолд.

— Баща ми би бил към вас снизходителен. Та вие му направихте услуга.

— Той каза ли ви? — погледна го Милер някак си странно.

— Аз разбрах от Лорхен. Именно днес получих писмо, в което има редове, отнасящи се непосредствено до вас.

Хенрих извади писмото, намери необходимото място и равнодушно прочете на глас: „Предайте привет на господин Милер.“

Милер се усмихна доволно.

— Вие се досещате защо ви приветствува моята бъдеща жена?

— Ама, разбира се. А вие?

— Би било странно, ако Лора има тайни от годеника си — сдържано отговори Хенрих.

— О, как се радвам, че така сте разбрали това. Но съгласете се, че работата е свършена умело. Освен мене и шофьора — наложи се него да го изпратим на Източния фронт — и досега никой даже не се досеща. Освен Бертхолд, разбира се.

Хенрих почувствува как нахлу хлад в душата му.

— Вие сте майстор на такива работи, макар и да не разбирам как ви се удаде да организирате всичко?

— Още оттогава, когато генерал-майорът ми написа писмо и ми предложи да премахна госпожица Моника, без да я арестувам, аз не я изпусках от очи. Госпожицата често караше велосипед!

— И какво? — едва въздържайки се, попита Хенрих.

— Аз даже не очаквах, че всичко ще стане така просто и леко. В същия ден, когато вие заминахте за Париж, госпожицата също беше се наканила за някъде — на велосипеда беше привързана голяма чанта с нейни вещи. Щом като ми доложиха, че тя е излязла от хотела, аз в същия миг тръгнах по следите й… за такива случаи винаги държа готова товарна кола в двора. Сега, когато всичко е минало и вие можете трезво да погледнете на нещата, ще се съгласите, че ви спасих от сериозна опасност. Ако бяхме арестували тази партизанка, непременно би паднала сянка и на вашето име.

Хенрих мълчеше и стискаше зъби. Нямаше сили да поеме въздух.

Ето го страшното изпитание! Истинското изпитание на неговата воля, на силите му! Поне да бе влязъл някой, за да отвлече вниманието на Милер. Само един миг почивка, за да се овладее.

Като че ли в отговор на неговата няма молба иззвъня телефонът. Милер взе слушалката.

— „Монах“ слуша!… Да, той е тук… сега ще го повикам.

Хенрих взе подадената слушалка и не можа да разбере веднага за какъв чичо става дума, защо към него се обръща някакъв си годеник, защо той го нарича юноша. Но познатият глас на Лютц го върна към действителността.

— Казваш, че незабавно ме вика „чичо“? Веднага ще дойда. Не, не, веднага… тръгвам вече!

Хенрих хвърли телефона и бързо изтича към вратата, но като насили себе си, спря се на прага за секунда.

— Извинявайте, забравих да си взема довиждане, бързо ме вика Еверс.

Щом като изчезна необходимостта да издържа на внимателния поглед на Милер, и последните му сили го напуснаха. Наложи се да седне на една пейка в градината, да почака, докато престанат да му треперят краката, и малко да му се поизбистри главата.

„Милер е убил Моника! По заповед на Бертхолд!“

Едва когато изпуши една цигара и изпи чаша вода в лавката Хенрих можа да тръгне.

— Господин старши лейтенант, какво ви е? Вие съвсем сте пребледнели! — учуди се Еверс, като видя своя офицер за специални поръчки.

— Ти болен ли си, Хенрих? — разтревожи се Лютц, който беше в кабинета на генерала.

— Да, чувствувам се много зле — призна си Хенрих.

— Тогава и дума не може да става за работа. Идете си в къщи и лягайте. А вие, господин Лютц, незабавно се погрижете за лекар — заповяда генералът.

Лютц позвъни от своя кабинет на Курт и извика колата. След това започна да звъни в болницата.

— Аз ще помоля да дойде сам Матини. Той ще се съгласи с охота, защото те познава от моите разговори и иска да се запознаете.

Хенрих не отговори.

— Но какво ти е? — приближи се Лютц до Голдринг и се загледа в лицето му. — Ти имаш сълзи на очите!

Сякаш събудил се, Хенрих трепна.

— Карл, ти знаеш ли кой е убил Моника? Милер. И не случайно я е блъснал, а нарочно. Държал е за това специална кола… тя е била винаги готова!

— Боже мой! Нима това е истина?

— Той сам току-що ми призна. Даже се хвалеше със своята изобретателност.

Лютц простена.

— Това е… това главата ми не може да побере. Казваш, че е държал специална кола? Но как не го застреля на място като куче? Господи, какво говоря аз! Да загинеш и ти заради този мерзавец! Слушай, дай ми дума, че нищо няма да направиш, преди да се посъветваш с мене! Аз искам, моля! Ти ще ми обещаеш това. Довечера ще дойда при тебе и ние ще поговорим за всичко. Но моля те, не прави нищо в това състояние. Обещаваш ли ми?

— Обещавам!

След четвърт час Хенрих беше в замъка. Учудена от неговото ранно завръщане, Мария-Луиза изпрати слугинята със записка. Графинята се безпокоеше да не би баронът да е заболял, упрекваше го, че се крие от нея, оплакваше се от съвременните рицари, които забравят своите задължения към жените — тя например умира от тъга и никой не й протяга ръка за помощ…

Хенрих сърдито смачка записката и помоли да предадат устно на графинята, че той се кани да благодари на графинята за вниманието и моли за среща.

Приблизително след около час пристигна Матини. Хенрих, кой знае защо, си представяше главния лекар, ако не стар, то поне вече възрастен. А пред него стоеше човек на около тридесет и пет години, много строен, елегантен, приличащ повече на артист, отколкото на лекар. Изразителното, нервно лице на Матини говореше за впечатлителна, но същевременно и сдържана натура. Такива лица имат хората, които са свикнали да владеят своите чувства. Големите му кестеняви очи изразяваха ум и печална ирония.

— Да се боледува в такива години е престъпление, баране! Това не е уважение към природата, която в продължение на много хилядолетия е създавала своето най-добро творение — човека! — каза той, като се поздравяваше и внимателно се вглеждаше в лицето на своя пациент.

— Аз не съм се провинил пред майката природа, господин Матини — усмихна се Хенрих, — и да си призная, чувствувам се абсолютно здрав. Простете ми, че ви причиних излишни грижи, но много исках да се запозная с вас! А сега можете да ме накажете или да ме помилвате!

— Предпочитам да ви помилвам! Знаете ли, руснаците имат отличен писател, Чехов — в едно от писмата си до своя брат той е написал една фраза, която е станала девиз в моя живот: „По-добре е да бъдеш жертва, отколкото палач!“

— Вие сте запознат, с руската литература? — учуди се Хенрих.

— Защо така ви порази това? Аз я считам за една от най-значителните в света. Ще ви кажа откровено — даже най-значителната. За да чета книгите в оригинал, на времето започнах да изучавам руски език. За съжаление, войната прекъсна моите занятия и сега започнах да забравям и това, което знаех.

— А ако се опитаме да възстановим вашите познания? — попита Хенрих на руски.

Сега Матини широко отвори очи.

— Как! Вие знаете руски език?

— Аз съм прекарал в Русия цялата си младост.

— О, вие така ме заинтригувахте, бароне, че едва не забравих своите лекарски задължения. Съблечете се, моля ви се, ще ви прегледам. И ако намеря, че разговорът няма да ви пречи, ние ще поговорим още, ако не възразявате.

— Но аз съм напълно здрав!

Матини хвана Хенрих за ръка и напипа пулса му.

— Не ми харесва вашият вид. Да, разбира се, както и предполагах, пулсът ви е ускорен.

— Получих днес много важно за мене известие. Това е естествена реакция на организма…

— За това позволете да съдя аз естествена ли е тя или е неестествена.

Както и да протестираше Голдринг, но Матини го прегледа и остана недоволен от състоянието на нервната му система.

— Вие имате нужда от почивка. Преди всичко почивка!

— Вие знаете, че при нашите условия това е абсолютно невъзможно.

— Глупости! При всички условия човек може да отдели един час за себе си и само за себе си! А вие имате тук отлични условия: разкошен парк, край него рекичка. Впрочем, вие не сте ли риболовец? Тук се въдят чудесни пъстърви! Риболовът също е особен вид спорт, който завладява човека. И ако към това се прибави, че рибарят през всичкото време е на чист въздух — движи се много, — това вече създава цял комплекс, който има, бих казал, лечебен характер. Аз имам един пациент, майор Щенгел; той почти всяка сутрин става на разсъмване и около час, а понякога и два часа тича по брега на реката, за да лови пъстърва.

— Вие ме заинтересувахте, господин Матини. Аз съм израснал край рекичка и ловенето на риба е моя стара страст. Но необходимо е да се познават местата. Чувал съм, че пъстървата обича бистра вода.

— О, това е по-просто от простото. Да отидем в парка и аз ще ви покажа къде Щенгел винаги лови риба.

Хенрих и Матини отидоха в парка. Оттук наистина се виждаше голям участък от реката и теснината, покрай която се пенеше водата.

— Там течението е просто лудо и майор Щенгел най-много харесва именно това място.

Новите познати седнаха на издълбаната в скалата малка пейка и се любуваха на пейзажа. Щедро обляна от слънчевата светлина, долината сякаш си почиваше между планините. Отдалече изглеждаше, че градчето е потънало в сън. Някак не ти се вярва, че по неговите улици сега крачат въоръжени хора, че в една от тези къщи се кроят страшни планове и че от всичко наоколо не диша тих покой, а заплаха. Вероятно тази мисъл се появи едновременно и у Хенрих, и у Матини. Те се погледнаха един друг и печално се усмихнаха.

— Колко прекрасен можеше да бъде животът! — замислено произнесе лекарят.

— Колко красиво ще бъде, когато свърши войната! — поправи го Хенрих.

— А вие вярвате ли, че такъв златен век ще настъпи някога за човечеството? — попита Матини.

— Твърдо съм убеден в това!

Още един час поседяха Хенрих и Матини на пейката, тъй като и двамата неволно се увлякоха в спор за ролята на човека в по-нататъшната съдба на света. Матини се придържаше към мнението, че само личното усъвършенствуване ще доведе човечеството до спасение. Хенрих доказваше необходимостта от социални изменения и активната намеса в обкръжаващия ни живот. Въпреки различните възгледи те намериха общ език, тъй като оценяваха еднакво събитията на днешния ден.

— Жалко, че не сме се запознали с вас по-рано — каза Матини, когато си вземаше довиждане. — Такива спорове са отлична гимнастика за мозъка, а то тук мозъците ни започнаха да плесенясват.

— Аз също съжалявам, че се получи така — трябваше да не се чака случаят, а просто да ви позвъня. Единственото ми оправдание е, гдето мислех, че ще се срещнем у граф Рамони.

— Без крайна необходимост аз не отивам в тази бърлога.

— Бърлога?

— Така, струва ми се, по руски се нарича мястото, където живеят вълци?

— Вие нямате много високо мнение за графа и неговата племенница. Това предизвикано ли е от нещо?

— Цялото местно население ненавижда графа и, разбира се, не без причина: глас народен — глас божи. Що се отнася до графинята, то аз не обичам разпуснатите жени, особено пък които претендират, че другите трябва да ги развличат. А графинята просто устройва лов на офицери, даже на такива, които счита за втори сорт, понеже нямат титли. Порядъчността на човека тук се определя от знатността на рода. Майор Щенгел например е порядъчен, той, както и вие, е барон. Графинята за очи нарича Лютц класен наставник, генерала — некултурен войник, а мен, аз съм уверен в това — лош лекар. Но работата не е само в туй. Противно ми е да бъда тук и поради това, защото съм уверен, че графът е вдъхновител на движението на черноризците в Северна Италия, макар сам той да скрива това.

Курт откара Матини в Кастел ла Фонте и се върна с въдици и други риболовни принадлежности; по поръка на старши лейтенанта той бе купил всичко това от местните магазини.

Вечерта дойде Лютц. Изслушал още един път разказа на Хенрих за разговора с Милер, той дълго ходи от ъгъл до ъгъл в стаята. После седна до Хенрих на дивана, прегърна го с една ръка и обърна лицето му към себе си.

— Слушай, Хенрих, преди да започнем разговор за това, как да постъпим с Милер, аз бих искал да те попитам: какъв съм аз за теб — приятел или обикновен познат?

— Ако в цялата немска армия може да се намери един човек, с когото винаги ми е било приятно да беседвам, то това е капитан Карл Лютц, в дружбата на когото аз не се съмнявам.

— Тогава, възползуван от правата на приятел, аз искам да възобновим оня разговор, който ние с тебе не един път сме започвали, но все не можем да завършим.

— Ще те изслушам и ако мога, ще ти отговоря.

— Знаеш ли, понякога ме учудва твоето поведение. Ти си възпитан, културен и, струва ми се, хуманен човек, но за какъв дявол дружиш с Милер и Кубис? За какво ти беше необходимо да тичаш по планините, и да гониш нещастния французин, който спасяваше своя живот? Защо ти, след като залюби такава девойка като Моника, се сгоди за дъщерята на Бертхолд? Разбери, аз те питам не от просто любопитство, мен ме мъчи това, понякога просто ме угнетява.

Колко скъпо би заплатил Хенрих за правото на простата човешка откровеност! Той вярваше на Лютц, уважаваше го за доброто му сърце, уверен беше в неговата дружба. И въпреки всичко не можеше даже да намекне за това, което ръководеше всичките му постъпки.

— Карл, ти ми зададе толкова въпроси, че аз дори се изплаших. И ето, когато ти събра всички накуп, аз сам се учудвам. Очевидно, в мен има някаква авантюристична жилка, именно тя ме кара да играя с огъня. Но обещавам ти, ако искаш, ще се закълна — нищо нечестно аз не съм направил и, надявам се, няма и да направя. Ако ти ми вярваш, то приеми ме такъв, какъвто съм. Мога да добавя, че на мене би ми било много болно, ако загубя твоята дружба.

— Но как си представяш твоите отношения с Лора Бертхолд?

— Кълна ти се, тя никога няма да бъде моя жена! Разбира се, излезе глупаво. Бертхолд просто ме хвана на въдицата. Когато срещнах Моника, аз в гнева си исках да се съпротивявам, но после реших до края на войната да оставя всичко, както си е. Бертхолд е човек отмъстителен, той би ми отмъстил. Но, повтарям, Лора никога няма да бъде моя жена!

— Разбира се, до края на войната е по-добре да се остави всичко, както си е. Тук ти си прав. От сърцето ми падна един камък, който лежеше на него. Но остана най-тежкият. Ти какво мислиш да правиш с Милер? Предупреждавам те, че ако ти не го убиеш, то аз ще направя това! И не само заради Моника, но и за онази бременна жена, която той разстреля, и за всичката невинна кръв, която той е пролял. Едно време исках да си тегля куршума в челото, после реших да го използувам по-добре.

— Лютц, нима ти мислиш, че ще му простя за смъртта на Моника?

— Тогава да направим това заедно!