Джим Стовъл
Последният подарък (9)

Осем
Дар „Семейство“

Някои хора се раждат в чудесни семейства. Други трябва сами да ги намерят или създадат. Да си част от семейство е безценна привилегия, която не струва нищо, освен любов.

На следващия ден тримата с Джейсън Стивънс и госпожица Хейстингс се събрахме в конферентната зала за обичайната ни среща, което започваше да ми носи все по-голямо удоволствие. Седнахме на вече традиционните си места. Бях потънал в мисли какво ли ще ни донесе следващият месец, когато госпожица Хейстингс пусна видеокасетата.

Ред Стивънс поздрави сърдечно Джейсън:

— Здравей и поздравления, че си научил да цениш проблемите. Този урок ще ти бъде от полза цял живот. Навлизаш в шестия месец на едногодишното ни „лечение“. Този месец ще започнеш да разбираш и да уважаваш дара „семейство“.

Виж, Джейсън, съзнавам, че нашето семейство е едно от най-оплесканите, и поемам пълна отговорност за това. Но както добрите семейства, така и лошите могат да ни научат на много. От своето семейство човек научава или това, което иска, или (за нещастие) това, което не би искал да научи за живота. От всички младежи на света аз избрах теб. Помолих господин Хамилтън да се заеме с тази непосилна задача от мое име, защото във вените ни тече една кръв. Трудно ще разбереш защо това е важно за мен, но искам да знаеш, че е така.

Семейството ни дава корени, минало и наследство. Също така то е нашият трамплин към бъдещето. Няма нищо по-здраво на света от семейните връзки. Те са съставени от чиста любов и могат да издържат на всякакво натоварване, стига любовта да е на преден план.

Важно е да разбереш, че има всякакви семейства. Някои хора имат щастието цял живот да са част от семействата, в които са се родили. Други — като теб, Джейсън, след поредица от обстоятелства остават без семейство (освен на хартия). Те трябва да отидат и сами да създадат семейство.

Зная, че това ти звучи странно, но до края на месеца ще започнеш да разбираш какво се опитвам да ти кажа. Тримата с господин Хамилтън и госпожица Хейстингс отново ще заминете на пътешествие. Ще се запознаеш с хора, които на пръв поглед нямат семейство, и се надявам по този начин да научиш какво може да ти даде семейството. В края на месеца ще трябва да демонстрираш пред господин Хамилтън, че знаеш и разбираш какво означава семейството. Всички подробности за пътуването са у господин Хамилтън и ако постигнеш поставената цел, ще се видим отново следващия месец.

Джейсън се обърна към мен и каза:

— Предполагам, че няма да ми кажете къде ще ходим, какво ще правим и с кого ще се срещаме, нали?

Аз се усмихнах и казах:

— Всичко с времето си, младежо. Инструктиран съм да ти казвам само това, което ти трябва, тогава, когато ти трябва.

Госпожица Хейстингс го прекъсна:

— Ще дойдем да те вземем от вас в седем и половина сутринта. Ще пътуваме няколко часа с кола. Подготви се за един месец в подобни на нашите климатични условия.

На следващата сутрин двамата с госпожица Хейстингс се разположихме в задната част на дълга черна лимузина. Шофьорът ни беше едър джентълмен, подбран специално за тази задача. Спряхме пред разкошната къща на Джейсън, купена му от Ред Стивънс чрез попечителски фонд.

Шофьорът ни слезе и отиде до входната врата, за да вземе Джейсън и багажа му. След няколко секунди видях как той с лекота поема двата куфара на Джейсън, в едната си ръка, а с другата го води към колата. Двамата един до друг изглеждаха като Давид и Голиат и когато задната врата се отвори и Джейсън влезе при нас, той сякаш почувства облекчение и веднага попита:

— Кой е тоя огромен тип?

Госпожица Хейстингс отговори с усмивка:

— О, Нейтън ли? Той е един много приятен младеж, специално побран за нашето пътуване.

— Какво ще да означава това? — попита Джейсън.

Госпожица Хейстингс просто се усмихна и сръбна от кафето си.

Обърнах се да се здрависам с Джейсън и го поздравих:

— Добро утро, Джейсън. Всичко ще ти стане ясно, когато му дойде времето. Засега предлагам да се облегнеш и да се отпуснеш, а аз ще ти кажа малко подробности, докато пътуваме към крайната ни цел.

Наслаждавахме се на гледките на излизане от Бостън, после през източните части на Масачузетс и пътя през Ню Хемпшир. Когато се отправихме на север покрай брега, започнах да обяснявам на Джейсън в какво ще се състои нашата командировка.

— След малко ще навлезем в щата Мейн, няколко километра ще караме през частни гори и ще пристигнем в дома за момчета на Ред Стивънс, където в продължение на един месец ще бъдеш заместник-родител. Това ще даде възможност на постоянния родител да си вземе заслужена отпуска, а на теб — възможност да се опознаеш с тридесет и шест момчета от шест до шестнадесетгодишна възраст.

Джейсън ме погледна с широко отворени очи и каза:

— Не трябваше ли да научавам нещо за семейството? Откъде на стария му е дошло на ум, че ще науча нещо за семейството от група сираци?

— Стария, както го нарече, основа това място преди тридесет години и оттогава насам го спонсорира — отговорих аз.

— Познаваше всеки и всичко в него и съм сигурен, че там ще научиш урока, който той е планирал да знаеш. За твое добро се надявам да не затвориш сърцето си.

— На мен ми звучи абсолютно нелогично — промърмори Джейсън.

— Както и да е, предстои ти неповторим месец — казах аз. — Тъй като преди да почине, чичо ти ме постави за Председател на управителния съвет на тази институция, двамата с госпожица Хейстингс ще поработим в офиса с някои от дарителите и ще съставим бюджета за следващата година.

След няколко минути излязохме от шосето и тръгнахме по насипан с чакъл път. Подминахме остаряла табела с надпис Дом за момчета „Ред Стивънс“. След секунди личният ни шофьор Нейтън паркира бавно лимузината в средата на двор, заобиколен от няколко сгради — столова, общежитие, нещо като училище, физкултурен салон и административна зала.

Нейтън слезе от лимузината и ни отвори задната врата. Докато вадеше куфарите от багажника, вратата на общежитието се отвори с гръм и трясък и върху Нейтън се спусна цяла орда момчета. Той подхвърли няколко от тях във въздуха, прегърна други и „даде пет“ на трети. Всички го викаха по име и изглеждаха страшно развълнувани, че го виждат.

Най-накрая ентусиазмът им се поуталожи и Нейтън каза с театрална интонация:

— А сега, мъже, да отиваме в общежитието и да проверим дали всичко е подредено, защото този месец ще имаме нов родител.

Момчетата се подчиниха веднага и се спуснаха към спалните си. Нейтън, който някак си успя да вземе наведнъж целия багаж, без да изглежда особено натоварен, ни поведе към общежитието. В голямата спалня леглата се редуваха с шкафчета покрай двете срещуположни стени.

Нейтън стовари багажа на Джейсън до първото легло и каза:

— Добре дошъл у дома. Следващите тридесет дена това ще бъде твоят палат. Господин Хамилтън и госпожица Хейстингс ще отседнат в частните апартаменти до административната сграда.

Нейтън се обърна към Джейсън и каза:

— Предлагам да си разопаковаш багажа и да се настаниш. Предстоят ти много пояснения.

Разбрахме се след двадесет минути всички да се срещнем в столовата. Нейтън заведе двама ни с госпожица Хейстингс до двата удобни апартамента, залепени до административната сграда.

В уреченото време всички се събрахме около дългата маса в столовата. Трийсетина момчета се вмъкнаха и седнаха на определените им места. Говореха оживено и явно бяха любопитни кои са тези хора, които са се събрали на тяхната маса.

След малко Нейтън се изправи в целия си ръст, който в действителност беше внушителен. По моя преценка беше поне два метра. Момчетата моментално утихнаха и Нейтън заговори:

— Както знаете, момчета, редовният ви родител Брат ще бъде в отпуск един месец. Джейсън Стивънс ще го замества.

Нейтън се обърна към Джейсън и му каза:

— Джейсън, изправи се.

Джейсън стана бавно и цял момчешки хор като по сигнал го поздрави със „Здравей, Джейсън“.

Джейсън се изкашля и започна да заеква:

— 3-здравейте.

После пак така бавно си седна. Нейтън продължи речта си към момчетата:

— Освен това господин Хамилтън и госпожица Хейстингс също ще бъдат с нас следващия месец. Някои от вас ги помнят от събранията на управителния съвет, когато идваха с господин Стивънс. Те са прекрасни хора и за нас е привилегия да са тук.

След това Нейтън наведе глава и благодари в молитва за храната. Момчетата го последваха и през цялото време се държаха много културно и възпитано. Докато обядвахме, Джейсън попита Нейтън:

— Идвал ли си тук преди?

Нейтън се засмя и отговори:

— И още как! Когато за първи път дойдох тук, бях по-дребен и от най-дребното дете на масата. На няколко пъти ме взимаха в приемни семейства, но всичките ми добри спомени от детството са от тук.

— А сега нещо работиш тук или…? — попита Джейсън.

Нейтън пак се засмя, но този път гръмогласно.

— И да, и не — каза той. — Предполагам, че за хората основната ми професия е куотърбек на „Ню Ингланд Пейтриътс“, но веднага щом свърши сезонът, гледам да съм максимално полезен тук.

Джейсън изглеждаше силно изненадан.

— Извинявам се — каза той. — Мислех, че си шофьор.

— Днес да, и съм горд от този факт — отговори Нейтън. — Утре може да съм главен механик или дневален. Едно от нещата, които научих от Ред Стивънс, докато бях тук, е, че всички трябва да вършим това, което трябва да се свърши, понеже така е редно.

— А аз какво трябва да правя тук? — попита Джейсън.

— Доколкото ми е известно, господин Стивънс е оставил инструкции на господин Хамилтън момчетата да ти помогнат да разбереш какво трябва да правиш тук — отговори Нейтън. — Така че, ако са приключили с храненето, ще заведа господин Хамилтън и госпожица Хейстингс до административната сграда, за да обсъдят бюджета за следващата година, а момчетата ще се заемат с твоето обучение.

Нейтън приятелски стовари огромната си ръка върху гърба на Джейсън и ни поведе двамата с госпожица Хейстингс извън столовата. Докато излизахме през вратата, Джейсън извика:

— Хей, нямам представа какво да правя. Никога не съм бил с деца.

Момчетата около масата избухнаха в смях, който се чуваше чак до административната зала.

През следващия месец с госпожица Хейстингс свършихме цялата правна и икономическа работа за идващата година. Всеки ден ни се отваряше възможност да наблюдаваме Джейсън за малко, а Нейтън ни информираше за останалото.

Първите няколко дена Джейсън ходеше из лагера като паднал от луната. В крайна сметка обаче влезе в ритъм и започна да изпълнява задълженията си на баща, брат, учител и приятел на тридесет и шестте момчета. Когато последния ден Нейтън натовари багажа ни в лимузината, момчетата се изредиха едно по едно да се сбогуват с Джейсън. Размениха си прегръдки и по няколко сълзи, а Джейсън получи подаръци, които едно момче трябваше да смята за особено ценни. Сред останалите мили неща забелязах няколко камъка със странна форма, четирилистна детелина и метален връх на стрела.

Нейтън изкара колата от двора и пое по черния път, а Джейсън махаше на задното стъкло, докато изгуби момчетата от поглед. После потънахме в тишина чак до магистралата за Бостън. Най-накрая Джейсън проговори:

— Знаете ли кое е странното? Нито едно от тези момчета нямаше семейство, но всяко от тях знаеше повече за семейството от мен. Мисля, че най-важното за семейството не е кръвната връзка, а връзките на любовта.

Клаксонът на лимузината изсвири и от гърлото на Нейтън се изтръгна мощен вик, който съм сигурен, че му служи добре на футболното игрище:

— Най-после схвана! — извика той. — Когато те докарах, мислех, че не ставаш за нищо, но родството ти с Ред Стивънс ми даваше надежда. Все пак имаш зад гърба си голямо семейство. Както и аз.