Джим Стовъл
Последният подарък (2)

Едно
В началото

Пътешествието може да бъде и дълго, и кратко, но трябва да започне оттам, където се намираш.

Бях на осемдесет години и се занимавах с право вече петдесет и три, когато ми се наложи да предприема одисея, променила живота ми завинаги.

Седях зад огромното си махагоново бюро на последния етаж на внушителна сграда в най-добрия квартал на Бостън, където се намираше офисът ми. На месинговата табела в мраморното фоайе пишеше „Хамилтън, Хамилтън и Хамилтън“. От тях аз съм първият Хамилтън — Теодор Дж. Хамилтън, ако трябва да сме точни. Останалите двама от табелата са моят син и моят внук.

Не мога да кажа, че сме най-престижната правна кантора в цял Бостън, защото би било нескромно, но ако го каже някой друг, няма да възразя.

Докато се наслаждавах на атмосферата в просторния ми старинен кабинет, размишлявах колко далеч съм стигнал, откакто завърших право. Обичах да гледам моята „стена на славата“, на която имаше мои снимки с последните петима президенти на САЩ, както и с други важни личности.

Хвърлих поглед към голямата, натъпкана с книги библиотека, дебелия ориенталски килим и класическата кожена мебел. Доставяше ми удоволствие да се наслаждавам на добре познатата обстановка, но блаженството ми бе прекъснато от телефона на бюрото. Чух успокояващия глас на Маргарет Хейстингс.

— Сър — каза тя, — може ли да поговорим очи в очи?

Работех с нея вече четиридесет години и знаех, че този тон е запазен само за изключително сериозни или тържествени ситуации.

— Да, заповядайте — отвърнах веднага.

Госпожица Хейстингс влезе на момента, затвори вратата зад себе си и седна срещу мен, от другата страна бюрото. Не носеше нито календар, нито писма, нито някакви документи. Докато се опитвах да си спомня кога за последен път Маргарет бе влизала в моето убежище, без да носи нищо, тя съобщи без заобикалки:

— Господин Хамилтън, току-що е починал Ред Стивънс.

Когато си доживял до осемдесет, би трябвало да си свикнал със загубата на приятели и роднини. Но понякога новината те удря по-зле от друг път. Специално тази ме разтърси до основи. Освен всички емоции и спомени, които нахлуха в главата ми, аз бързо осъзнах, че ще трябва да изпълня и това, което Ред очакваше от мен — тоест да изпълня и професионалните си задължения.

Насочих мислите си към това и казах на госпожица Хейстингс:

— Ще трябва да се свържем с всички роднини, корпоративни бордове и компании, включени в завещанието и да се подготвим, доколкото е възможно, да овладеем медийния цирк, който ще избухне всеки момент.

Госпожица Хейстингс стана и каза:

— Ще се заема с всичко.

Тя се запъти бързо към вратата, но спря за миг. След неловка пауза, по време на която осъзнах, че двамата с Маргарет Хейстингс преминаваме границата между професионалното и личното, тя промълви:

— Господин Хамилтън, моите съболезнования.

Госпожица Хейстингс затвори вратата и ме остави насаме с мислите ми.

Две седмици по-късно седях на челното място край солидната дървена маса в нашата зала за преговори заедно с всички роднини на Ред Стивънс. Почти физически усещах огромното им нетърпение, или по-скоро алчност.

Бях запознат с чувствата на Ред към по-голяма част от роднините му и знаех, че би се радвал да удължа мъките им колкото е възможно. Затова поръчах на Маргарет да сервира на всеки кафе, чай или безалкохолна напитка и да добави каквото се сети. Отново и отново преглеждах обемистата документация пред себе си и неведнъж се прокашлях. Когато най-после и самият аз сметнах, че прекрачвам границата на приличието, станах и се обърнах към разнородната компания.

— Дами и господа, както знаете, събрали сме се да прочетем завещанието на Хауърд „Ред“ Стивънс. Наясно съм, че за всички нас моментът е труден и че скръбта поради загубата на човека далеч надхвърля всякакви правни и финансови въпроси, които предстои да обсъдим тази сутрин.

Знаех, че където и да се намира, Ред би оценил иронията в думите ми.

— Ще прескоча любезностите, уводите и общите приказки и ще премина направо към темата, която ни вълнува. Ред Стивънс бе много успял мъж във всеки аспект на думата. Завещанието му е такова, какъвто беше и самият Ред — семпло и откровено.

Господин Стивънс подписа пред мен това последно свое завещание преди малко повече от година — на своя седемдесет и пети рожден ден. Разговорите ни оттогава насам потвърждават, че този документ действително отразява последната му воля. Ще чета директно от завещанието и докато чета, ще видите, че макар документът да е напълно сериозен и с правна тежест, части от него са написани по типичния за Ред начин.

— На най-големия си син Джак Стивънс оставям първата си компания „Панхендъл ойл енд газ“. В момента на подписването на това завещание тя се оценява на около шестстотин милиона долара.

Около масата се разнесоха възгласи на изненада, а сред тях едно тънко радостно изпискване. Внимателно поставих документа на масата и погледнах изпод вежди с възможно най-сериозния си съдийски поглед. След многозначителна пауза отново взех завещанието и продължих да чета.

— Джак ще бъде единствен собственик на компанията, но мениджмънта и решенията ще бъдат оставени в ръцете на борда на директорите на „Панхендъл“, които са ми служили отлично през годините. Джак, искам да знаеш, че тъй като пред мен не си показал никакъв интерес към компанията, реших, че едва ли ще се заинтересуваш от нея и когато си отида. Ако ти позволя да контролираш нещо като „Панхендъл“, все едно да дам заредена пушка в ръцете на тригодишно момче. Искам да знаеш, че съм инструктирал г-н Хамилтън да напише това завещание по такъв начин, че ако започнеш да се бориш за контрол, да спъваш работата на борда или дори само да се оплакваш от естеството на моето завещание за теб, собствеността на „Панхендъл ойл енд газ“ веднага ще премине в ръцете на благотворителна организация.

Вдигнах поглед от завещанието и го втренчих в Джак Стивънс. На лицето му се изредиха всички възможни емоции. Джак Стивънс си беше един плейбой на петдесет и седем години, който така и не бе имал привилегията да работи дори и ден за заплата. Той нямаше и най-бегла представа каква услуга му прави баща му, оставяйки контрола над „Панхендъл ойл енд газ“ в ръцете на други. Знаех, че в момента той за пореден път изпитва чувството, че не е отговорил на очакванията на баща си.

Дори изпитах леко съчувствие към Джак, докато обяснявах:

— Господин Стивънс, завещанието ме задължава да го чета част по част и да освобождавам от залата тези, които вече са чули своята.

Той ме погледна с объркано изражение и каза:

— Моля?

В този момент госпожица Хейстингс с присъщата й навременност го хвана за ръката и каза:

— Господин Стивънс, нека ви придружа до вратата.

Когато всички се успокоиха и залата отново се изпълни с очакване, аз продължих.

— На дъщеря си Рут оставям семейната къща и ранчото в Остин, Тексас, заедно с добитъка.

Рут седеше на другия край на масата с вечно мнителния си съпруг и децата. Въпреки разстоянието успях да чуя как доволно плесна с ръце и ги потри една в друга. Тя и семейството й бяха толкова самовлюбени, че не вярвам да разбираха факта, че цялото имение ще бъде управлявано от други, а те ще бъдат държани на достатъчно голямо разстояние, за да не се наранят — или да наранят някой друг. Госпожица Хейстингс подобаващо ги изпрати от стаята.

Прокашлях се и продължих:

— На най-малкия си син Бил — последния от преките ми наследници — оставям всички свои акции, облигации и инвестиционното си портфолио. Обаче, Бил, господин Хамилтън и неговата фирма ще ги управляват от твое име и от името на твоите наследници, за да остане нещо за раздаване, когато някой ден четат твоето собствено завещание.

Залата продължи да се изпразва, докато по-далечните роднини един по един получаваха своя бленуван дял от наследството. Накрая в стаята с госпожица Хейстингс и мен остана един самотен гост.

Погледнах през масата младия Джейсън Стивънс — двадесет и четири годишния син на племенника на моя дългогодишен приятел Ред Стивънс. Той от своя страна ме изгледа ядосано, предизвикателно и без капка уважение, както може да гледа само човек, отдал се цял живот на егоистичен гняв.

Той удари с ръка по масата и изджафка:

— Знаех си, че долният старец не ми е оставил нищо. Цял живот ме е мразил.

Джейсън стана и се запъти разярен към вратата.

— Не бързай толкова — извиках подире му. — И за теб пише в завещанието.

Той се върна на мястото си и ме изгледа с каменно изражение. Не искаше да издаде надеждата, която се бе зародила у него.

Отвърнах му със същото, решен да изчакам първо той да проговори. За нас, които сме ударили осемдесет лазарника, не е трудно да бъдем търпеливи. Най-накрая той не издържа и каза:

— Добре де, какво ми е оставил старият пръч?

Докато сядах и отварях папката, чух младия Джейсън Стивънс да казва под носа си:

— Бас държа, че нищо.

Облегнах се на стола си, усмихнах му се и казах:

— Млади момко, наистина нищо… и същевременно всичко.