Лавърл Спенсър
Кръстопът (8)

Глава осма

Макар че слънцето грееше, гарата беше мрачна. Под навеса на перона бе студено. Мери седна на една скамейка и потрепери, докато наблюдаваше кобилата, която развя опашка, за да прогони някаква муха.

Сандвичите, които Мери беше приготвила за мъжа си, лежаха в скута й. Той бе влязъл в сградата, за да си купи билет. Арон крачеше напред-назад, а обувките му приглушено тропаха по дъсчения под. Мушнал палци в джобовете на жилетката си, той от време на време спираше, за да погледне дали от север не се задава влакът. Нямаше други пътници и мястото бе глухо и пусто. Вратата изскърца и Джонатан излезе от сградата. Мери остана да седи до стената, но Арон прекоси перона и приближи към него.

— Ще оставя кобилата при Ансън — рече той, — така ще можеш да се прибереш с нея вкъщи по което и време да пристигнеш. — От съществено значение бе брат му да знае, че когато и да се прибере, няма да открие нищо нередно.

— Идеално. Кажи на Ансън да й дава допълнителна торба овес вечер, а аз ще му платя.

— Добре — съгласи се Арон.

Когато влакът приближи, Мери се изправи и подаде торбата със сандвичи на съпруга си.

— Изяж ги, докато са пресни.

— Така и ще направя. Ще изчезнат, преди да сме стигнали до Соук Сентър.

— Опитай заради нас онези стекове алангле. Ще искаме да ни разкажеш за тях, когато се върнеш.

Джонатан се усмихна. Влакът вече бе съвсем близо. И тримата изпитваха нужда да поговорят, да изрекат всички онова, което трябваше да си кажат през изтеклата седмица, но вместо това си разменяха банални реплики. Чувстваха се неловко, но все пак се страхуваха да се разделят.

Локомотивът профуча покрай тях и Мери отстъпи назад. Арон подаде ръка на брат си с думите:

— Не се притеснявай. — И двамата внезапно усетиха скрития смисъл на това, което той току-що бе изрекъл.

— Няма — отвърна Джонатан, след което се обърна към застаналата до скамейките Мери и колебливо пристъпи към нея. Тя също направи крачка към него и той я целуна по страната. Рядко показваха привързаността си, когато наоколо имаше хора. Арон вдигна черния куфар и се обърна, докато те се сбогуваха.

— Довиждане, Джонатан, пази се — рече тя.

— Ти също.

Джонатан се качи във влака, а двамата останаха на перона и го наблюдаваха през прозорците, докато вървеше към задната част на вагона. Той изчезна от погледите им, а когато влакът тръгна, го видяха да им маха, докато минаваше покрай тях. В отговор те също започнаха да махат и след малко огромната машина изчезна в далечината.

— Веднага се връщам — каза Арон, когато и последният вагон се скри от очите им. Той влезе в сградата. Тя го чу да пита продавача на билети по кое време всеки ден пристигат влаковете от Минеаполис. Не чу отговора, но после отново долетя гласът на Арон, който благодареше.

— Готова ли си? — попита той. Хвана я за ръка и я поведе към стълбите на перона. Конете се бяха изплашили от влака. Арон тъкмо се готвеше да й помогне да се качи в каруцата, но рече:

— По-добре да хвана юздите. Не искам животните да хукнат.

Тя се качи сама, а след това и той се настани до нея, като подръпваше поводите, за да успокои конете:

— Ш-шшт. Спокойно.

Двамата отидоха до странноприемницата на съседната улица и се наложи да откъснат за малко Ансън от неделния му обяд, за да се уговорят с него за кобилата. Мъжете вкараха животното в конюшнята и се върнаха на улицата, където Мери ги очакваше в каруцата.

— Конете са малко неспокойни след минаването на влака. Имаш ли нещо против да ги оставя тук за около час, Ансън?

— Не! Абсолютно нищо. Остави ги колкото си искаш.

— Благодаря ти — рече Арон.

Той провери юздите, увери се, че са завързани здраво, и заобиколи, за да помогне на Мери да слезе.

— Мисля, че е по-добре да ги оставим да се поуспокоят малко — рече той, като посочи конете. — Вече минава пладне и съм гладен. — Той я хвана за ръката и тя скочи. — Какво ще кажеш за един неделен обяд, приготвен от някой друг, просто за разнообразие?

— От кого? — смръщи се тя, защото слънцето блестеше в очите й.

— Например от Ани Халек?

— В ресторанта ли? — Мери изглеждаше изненадана. — О, Арон, не е редно!

— А защо не? Не бихме могли да променим разписанието на влака, нали? Освен това ще стане ужасно късно, докато се приберем у дома. Дотогава ще сме умрели от глад. Пък и конете са доста неспокойни и не бих искал да тръгваме, докато не се успокоят.

— Добре, щом казваш. Аз също съм гладна.

Те извървяха пеша краткото разстояние до главната улица и свиха към кафенето, което се намираше по средата на пресечката. На фона на яркото дневно слънце отвън помещението бе тъмно и мрачно. Светлината, която идваше откъм прозорците, бе приглушена от саксиите с цветя, сложени за украса по первазите. Арон я отведе в предната част до едно сепаре с високи облегалки. След църковната служба работата в ресторантчето намаляваше, така че почти веднага ги доближи жена с дълга работна престилка.

— Здравейте, Арон, Мери — каза тя.

— Здравей, Ани. Какво приготвяш там отзад, та мирише така приятно?

— Сготвила съм за обяд най-вкусната шунка в целия град — похвали се Ани Халек с гърлен смях, — или поне това си повтарях цяла сутрин, докато се занимавах с нея.

— Чудесно. Донеси ни две порции. Съгласна ли си, Мери?

— Ухае приятно, Ани — съгласи се Мери.

— Днес ли изпратихте Джон на гарата? Дочух, че възнамерявал да си купи някакъв голям и хубав бик и да го доведе тук.

— Е, не зная колко ще е голям. Отива чак до Минеаполис, за да намери чистокръвен Блек Ангъс.

— Синът на възрастния Михалек беше тук преди няколко дни и ни разказа.

— Новините в градчето определено се разпространяват бързо — отбеляза Арон, но Ани, изглежда, бе решила, че е изгубила достатъчно време в приказки, защото внезапно си тръгна с думите:

— Двата обяда пристигат!

— След танците в събота вечер всички вече знаят за плановете на Джонатан — отбеляза Мери, щом жената се отдалечи.

Думите й възвърнаха спомена и за други неща — такива, които съпругът й бе планирал, и други, които се бяха случили по време на танците в Бохемиън Хол. Мислите им се насочиха в една посока и извикаха в съзнанието им спомена за жълтата рокля, разранената длан, разнасящия се аромат на лавандула и докосването на телата. И двамата едновременно се пресегнаха към чашите си с вода, вдигнаха ги и срещнаха погледите си. Това сякаш развали магията и Арон осъзна колко смешно трябва да са изглеждали с поведението си на юноши.

— Какво според теб щеше да си помисли Джонатан, ако знаеше, че сме го изпратили да купува бик и след това сме дошли да обядваме със свинско?

— Предполагам, че би ни завидял, защото точно в този момент сигурно предъвква сухия си сандвич. — Тя си спомни как той им махаше от влака.

— Джонатан да завижда? Това се казва изненада. Той е толкова погълнат от плановете си, че не би се усетил дори да ядеше камъчета.

— Той само се държи така. В действителност въобще не е толкова суров, колкото изглежда.

— Живял съм с него по-дълго от теб и зная всичко за неговото „държание“, както го наричаш ти, а то понякога е непростимо.

Ани се приближи, за да постави пред тях чинии с гъста супа. Когато се отдалечи отново, Мери потопи лъжицата си в течността и започна да я разглежда.

— Някои неща и аз не мога да простя — рече.

Арон облегна ръце на ръба на масата, загледан в нея.

— Мери, играем си на котка и мишка, а това изобщо не е необходимо. Не можем ли просто да се престорим, че сме си същите Арон и Мери, които винаги сме били, и да забравим за Джонатан и всичко останало?

Тя вдигна очи към лицето му и веднага ги отмести.

— Това не се забравя лесно.

Беше права.

Продължиха да се хранят, без да разговарят. Накрая Арон наруши мълчанието:

— Мери, ако се притесняваме да останем насаме за един обяд, как ще издържим заедно две или три нощи?

Тя не очакваше от него подобна прямота и се скова. Благодарение на това, че устата й бе пълна, имаше време да помисли за някакъв отговор, но не успя да намери такъв. Нямаше представа как щяха да се справят. Започна да преглъща с широко отворени очи.

— Не зная, Арон.

Седяха, гледаха се един друг и се чудеха какъв ли бе отговорът.

— Искаш ли десерт, Мери?

— Не, благодаря. Смятам, че е най-добре вече да тръгваме.

— Изчакай само минутка да платя и веднага идвам. — Той стана, за да потърси Ани и да оправи сметката.

Ани Халек беше градската клюкарка. Щом веднъж й се дадеше възможност да приказва, тя не млъкваше. В момента Арон се притесняваше да не би тя да е намерила в поведението им нещо съмнително, за което да каже и на други хора. Реши да бъде много любезен с нея.

— Това беше най-вкусният обяд в целия град, Ани.

— Ако моят ресторант не беше единственият в Брауървил, можеше и да се възгордея от думите ти — засмя се дебелата жена. Тя не бе видяла нищо през високите облегалки на сепарето, а дори и да беше, за нея щеше да е комплимент към готварските й умения това, че хората можеха да бъдат толкова погълнати от гозбата й, че почти да не си проговорят, докато се хранят.

На Мери не й се бе случвало да обядва в ресторант и независимо от напрежението между нея и Арон денят внезапно й се стори приятно отпускащ и спокоен. Когато излязоха под ослепителните слънчеви лъчи, усещането за това дори се засили. До вечерта не ги очакваше никаква полска работа, никакво готвене и изобщо никакви задължения. Те тръгнаха по тротоара. Когато стигнаха до ъгъла, той я хвана за ръка, за да й помогне да слезе от бордюра. После я пусна, но при дома на Ансън отново й подаде ръка, за да се качи в бъгито. Неговата любезност я изпълваше с топлина и с чувството, че е закриляна. Арон се настани до нея и попита:

— Искаш ли да вдигна покривалото, преди да тръгнем?

— За Бога не, Арон. Обичам слънцето да огрява лицето ми.

— Чудесно, аз също.

Докато напускаха града, тя се наслаждаваше на магията на този прекрасен ден. Когато наблюдаваше околността от високата седалка на бъгито, имаше чувството, че се носи на облак покрай ароматите, гледките и звуците на провинцията. Първите разцъфнали рози бяха твърде нетърпеливи да изчакат настъпването на юни. Те подмамващо разпръсваха своя аромат от канавки и ливади в съревнование с дивите сливи, ябълките и люляка. Розовите им листенца сякаш се обръщаха след преминаващата каруца, а иззад храстите покрай пътя се подаваха пищни бели цветове. Огромните скакалци подскачаха заедно с жабите, които издаваха дрезгави звуци откъм блатата, където косовете с обагрени в червено крила подскачаха или се люлееха, кацнали по върховете на миналогодишните тръстики. Гарваните дразнеха конете, като колебливо оставаха на пътя пред тях до последния възможен момент, преди да отлетят, пляскайки с тежките си криле. Пойните птици чуруликаха неподражаемите си звънливи мелодии и хората затаяваха дъх, докато не ги чуят отново. Съпровождана от насекоми, птици и цветя, каруцата продължаваше по пътя си, а магията, с която бе изпълнен денят, завладя и двамата й пътници.

— Представяш ли си да прекараш целия си живот в града и да изпуснеш всичко това? — рече Мери.

— На мен и една година там ми бе предостатъчна, камо ли цял живот.

— Големи късметлии сте, че сте израсли с цялата тази прелест около себе си. Понякога в дни като днешния ми е трудно да повярвам, че самата аз не съм била родена тук. Чувствам се така, сякаш съм израснала сред природата и тя е дълбоко в сърцето ми.

— Никога ли не ти липсва Чикаго?

— На човек не му липсва самото място, а хората, с които го свързва, а откакто татко почина, там нямам близък човек. Леля Мейбъл и чичо Гарнър са единствените ми роднини и са тук. Понякога обаче се чувствам виновна, че през онова лято дойдох в дома им. Може би ако бях останала в Чикаго, татко все още щеше да е жив.

— Той почина при злополука и дори да беше там, ти не би могла да я предотвратиш. Подобни инциденти постоянно се случват във фабриките, но в града изглежда на никого не му пука. Това е най-лошото там — никой от нищо не се интересува. — Арон се замисли, спомняйки си за времето, което самият той бе прекарал там в самота. Денят обаче бе прекалено красив за тъжни спомени. — На твое място бих се постарал възможно най-бързо да забравя за това и мисля, че и ти трябва да постъпиш така — рече той.

Арон не говореше много за живота си в града и тя често се чудеше защо.

— Не намери ли приятели, докато беше там? — попита го.

— Приятели ли? Не точно.

— Ако не приятели, тогава какво?

— Просто… познати. Никой, с когото да ми е мъчно, че се разделям, когато се върнах обратно тук — отговори той, като си припомни студените жени, студените началници и студените лица по улиците.

— Сред тях имаше ли и жени? — осмели се да попита тя.

Той погледна към нея и леко се усмихна.

— Какво значение има?

Тя вдигна ръце, за да подчертае, че това изобщо не я вълнува.

— Абсолютно никакво.

После Мери внезапно изправи рамене, за да наподоби поведението на градска дама, стиснала в едната си ръка дръжката на въображаем чадър, а с другата хванала под ръка въображаем кавалер.

— Обзалагам се, че е имало жени. Дори се хващам на бас, че са те държали под ръка, докато пресичате улиците, и са казвали: „Арон Грей, къде сте се научили на подобни изискани обноски?“

Той я хвана под ръка, за да изиграе ролята на нейния придружител.

— В Моран Тауншип, госпожо — рече, — но нямах представа, че сте забелязали.

— Да забележа! Естествено, те биха направили впечатление и на сляпа жена!

— Това е крайно интересно, госпожо — пошегува се той, — защото вие градските дами ме оставихте с впечатлението, че последното, което очаквате от един мъж, са добрите обноски.

— Не ставайте смешен, господин Грей — отвърна Мери, — ние не се различаваме от провинциалистките по вашите места. Кавалерското отношение допада и на нас.

В този момент и двамата се засмяха. Тъкмо преминаваха през малка горичка, в която сойките ги заглушаваха със своя дрезгав смях, и играта някак си загуби своята непринуденост. Тя отдръпна ръката си. Той отново се загледа в пътя пред себе си, но промълви:

— Моля да ме извините, госпожо, но трябва да изразя несъгласието си. И дума не може да става за сравнение между градските жени и момичетата по родното ми място.

Той вече беше абсолютно сериозен и Мери също изостави закачливия си тон:

— Нямах намерение да ги сравнявам.

— Тогава наистина се извинявам за поведението си.

— В него няма нищо лошо, то е точно такова, каквото би очаквала всяка жена.

Арон се замисли, преди многозначително да попита:

— Така ли мислеше и миналата събота вечер?

При споменаването на въпросния ден Мери усети, че в нея се надига паника.

— Не говорех за тогава, говорех за днес. Имах предвид, че е приятно някой мъж отново да ми подава ръка и да ми помага да се качвам в каруцата или да сядам в ресторанта. Понякога съпрузите забравят да правят тези неща.

— Добре, значи днес съм много галантен, но какво ще кажеш за миналата събота? Обноските ми бяха ли на ниво и тогава?

Сърцето й биеше силно.

— Не зная какво имаш предвид, Арон — измъкна се тя.

— Напротив. Попитах дали поведението ми беше благовъзпитано, докато държах за ръка съпругата на брат си по начин, който не подхожда на един девер?

— Беше само заради мехлема, това е всичко.

— Дяволски права си, Мери — рече той много спокойно, но именно благият му тон подчертаваше още повече смисъла на думите. — По време на танците също ли всичко беше заради мехлема? Къде бяха обноските ми тогава?

— Вината не беше твоя, Арон. Ти беше принуден да танцуваш с мен.

— Престани да се самозалъгваш, Мери. Знаеш, че тогава те желаех, но и двамата разбираме, че това не е редно. Намеренията ми бяха добри и благородни колкото на лисица, която отива на посещение в кокошарник.

— Не е вярно, Арон. Нищо лошо не сме направили. Ако смяташ, че имаш вина за нещо, значи може би и аз съм виновна. Не трябваше да оставам с теб по време на втория танц: — По този начин тя също му бе показала, че го желае.

— Чувстваме се гузни само заради онази идея на Джонатан.

Докато изричаше тези думи, ръката на Арон се допираше до нейната. Тя знаеше, че не трябва да си мисли за неговата близост. О, господи, защо бе пуснала Джонатан да се качи на влака?

— Не трябваше да позволяваме на Джон да заминава — каза Арон.

Той сякаш гласно изрази нейните мисли и това бе като да гаси огън с бензин.

— След онази нощ се опитах повече да не мисля за теб.

— Не трябва да говориш за това, Арон — предупреди тя. Искаше да го накара да замълчи, преди да е станало прекалено късно.

— Не, не трябваше… — Той замълча и известно време пътуваха, без да продумват, но накрая той, изглежда, се престраши да изрече мисълта, която го мъчеше: — Ако спра, ще бъде все едно да те лъжа.

Беше нечестно спрямо него да не дава воля на чувствата си, но осъзнаваше, че още по-нечестно щеше да е да говори открито за тях. Отново си спомни за това как Джонатан не й бе обърнал почти никакво внимание преди и по време на танците в събота.

— Лошо ли ще е, ако просто ти кажа колко красива беше с жълтата си рокля през онази нощ? — попита я той. Очите му не се отделяха от пътя пред тях. Усещаше как от време на време ръката й се допира до неговата и му беше приятно.

— Не и ако просто ти благодаря и с това сложим край на разговора.

— В такъв случай преставам да говоря. — Надяваше се да успее да удържи на думата си.

И те отново започнаха да се отпускат благодарение на плавното клатушкане на каруцата, която сякаш се полюшваше в синхрон с дърветата, растящи по протежение на Търтъл Крийк. Конете бяха забавили темпото си, почувствали, че господарят им не бърза. Топлото слънце, пролетният ветрец и бавното движение сякаш хипнотизираха двамата пътници. Те се носеха сред цъфналите дървета и цветя, наоколо ухаеше на нектар и ръцете им се докосваха. Съзнанието им започна да се успокоява и замъглява и приятелството им постепенно премина в страст, след като някаква магическа сила, някаква невидима ръка погали и успокои лицата им и ги обърна едно към друго. Не си спомняха да са се поглеждали по своя воля. Та нали само преди минута бяха вперили поглед в пътя и поляните, покрай които минаваха?

Лицето на Мери бе повдигнато към неговото, а той сведе очи към нея. И на двамата им олекна след изминалите дни, през които полагаха усилия да избягват дори най-незначителния контакт. Конете ги водеха по пътя, каруцата полюшваше телата им, а очите им, в които сякаш блестеше яркото слънце, не се откъсваха едни от други.

После и двамата отместиха поглед и продължиха да се изучават. Той се вгледа в гъстата й светла коса, видя как тя отразява слънчевите лъчи и се почуди какво ли е усещането да прокара пръсти през нея. Гледаше как слънцето озарява челото й и по него блестят ситни капчици пот. Помисли си, че би искал да ги докосне с език и да усети вкуса им. Следвайки линията на високите й скули, той спусна поглед към устата й.

Мери го наблюдаваше така, сякаш го виждаше за пръв път. В този приказен ден тя съзря нещо, което никога преди това не бе виждала. Веждите му вече не бяха смръщени. Тя плъзна поглед надолу по правата линия на носа му и сянката, която той хвърляше върху красивите му устни. Той дишаше дълбоко. Тя си припомни миризмата му на ягоди и одеколон, дъха му, който през онази нощ галеше кожата й, и отново й се прииска да го усети. Разглеждаше бакенбардите му и искаше да ги докосне. В този момент се сети за Джонатан и се почуди дали някога е познавала лицето му така добре, както внезапно й се стори, че познава лицето на Арон, но дори не можеше да извика в съзнанието си образа на съпруга си, не можеше да си спомни някога да го е изучавала по този начин.

След това те отново станаха Мери и Арон, разделени, вперили поглед в пътя и поляните, гледащи се един друг като непознати, които сякаш никога по-рано не са се виждали.

Конете откараха каруцата в двора и спряха под брястовете, както бяха свикнали да правят. Колкото и странно да бе, Арон не подаде на Мери ръка, за да слезе. Двамата скочиха на земята и тя влезе в къщата, докато той отвеждаше конете, за да махне юздите им и да ги пусне да пасат.

Арон имаше достатъчно време да се отдаде на размисъл, докато вършеше разни дребни неща, за да запълни часовете до вечеря. Откри няколко чувала със семена в плевнята, вдигна ги и ги отнесе до стоянката за конете, за да ги остави там до сутринта. Мери не се виждаше наоколо, но очите й сякаш го следваха. Той отиде да провери подобния на гребло уред, който разравяше земята и оставяше след себе си четири успоредни и на еднакво разстояние бразди. Откри, че през зимата се е отпуснал и трябва да се затегне. Взе чук и пирони и го подготви за следващата утрин. През цялото време медният цвят на косата й бе пред очите му и почти го заслепяваше.

Мери смени роклята си с обикновена работна престилка и отиде да провери гъшите яйца. Те все още се мътеха и тя всеки ден ходеше до кладенеца в двора и пълнеше за тях кана с вода. Видя неделното сако на Арон да виси на един от прътовете на оградата близо до плевнята и се почуди с какво ли се занимава той. Представи си очите му, които сякаш я наблюдаваха. Тя отнесе водата в кокошарника и започна да пръска яйцата от всички страни, като ги въртеше. Напълни коритата с храна и вода и погледна във всяко едно отделение за кокоши яйца, които обаче бяха рядкост по това време на годината. Когато излезе отново навън, видя, че сакото на Арон вече не е върху оградата. Той се бе прибрал, за да обуе дочените си панталони.

Двамата се срещнаха на прага. Той излезе на верандата, като й придържаше вратата, за да влезе в кухнята. Мери се обърна към него и рече:

— Ще ти помогна с доенето на кравите или нещо друго, ако имаш нужда.

Той стоеше на стъпалото под нея. Кафявите му очи сякаш се усмихваха.

— Нямам нужда от помощ, но ще ми е приятно да ми правиш компания в хамбара.

— Ще дойда — обеща тя.

Кутията за дърва беше пълна, така че Мери запали огън, след това взе празните кофи от зимника и се запъти към хамбара. Срещнаха се до кладенеца и продължиха заедно. Кравите ги улесниха, защото до момента се бяха разхождали около сградата и бе необходимо съвсем леко подвикване, за да влязат вътре, след като бе отворена голямата източна врата. Помещението се изпълни с шума от потракването на огромните кофи и стъпките им по циментовия под. Хамбарът винаги изглеждаше огромен, когато беше празен, и прекалено малък, когато кравите влизаха вътре.

Арон взе кофа и столче за доене и като избягна размахващата се опашка на едно от животните, се приготви за работа. Мери също седна до една крава. Когато чу шума от стичащо се мляко в нейната кофа, той рече:

— Няма нужда да ми помагаш, Мери.

— Не бъди глупав, Арон. Не съм чак толкова безпомощна. — Той обаче работеше почти два пъти по-бързо от нея и вече се беше преместил на втората крава, докато тя все още се бореше с първата. Младата жена бързо се умори, ръцете я заболяха и тя опря чело в топлия корем на животното, за да си почине. Той заобиколи кравата и завари Мери в това положение.

— Остави ме аз да я довърша.

Тя извъртя лицето си към него и каза:

— Май не съм ти от голяма полза, а?

— Казах ти, че единственото, което искам, е да ми правиш компания. По-добре се махни от там, преди горкото добиче да реши, че е готово, и да се юрне към вратата.

Тя послуша съвета му и докато чакаше Арон да приключи с работата, откри празните купички и му ги занесе, за да може той да налее в тях мляко за нетърпеливите котки. Застанала до него, тя наблюдаваше приведената му глава. Бе готова да протегне ръка и да погали гъстите му червеникавокафяви къдрици, но в този момент той приключи с работата и й подаде купичките. След това тя остана на разстояние от него и прекара времето с котките. Те не бяха домашни животни и това ги правеше недоверчиви. Приближаваха се единствено за да получат топлата си храна, после се разбягваха.

— Става хладно. По-добре се връщай в къщата, а аз ще дойда след минута — рече той.

— Добре, но си мислех да ти помогна да пренесем млякото.

— Аз ще го донеса. Ти върви и се погрижи за вечерята.

Когато Арон влезе в кухнята с кофите мляко, Мери приготвяше вечерята. Преди да успее да се откъсне от печката, за да донесе чисти кърпи и да покрие кофите, той вече ги вадеше от чекмеджето. Това бе нещо, което никога не бе правил. След заминаването на Джонатан се държеше различно — сякаш бе поел ролята на господар на къщата. Арон се обърна, за да напомпа вода и да намокри кърпите, и видя, че тя го наблюдава. Доставяше й удоволствие, че той се бе заел с това, което беше нейно задължение.

— Какво готвиш? — попита той и тя се стресна, като че ли бе хваната да прави нещо неприлично. После се усмихна и се обърна обратно към печката.

— Яйца. Тази вечер имаше пет.

Той също се усмихна. Арон обичаше пържени яйца и реши, че това е нейният начин да му се отблагодари.

Арон отнесе кофите в зимника, отиде навън до кладенеца и свали ризата си. Наведе се под струята течаща вода, като помпаше с една ръка. Няколко пъти му се наложи да помпа и да спира през определени интервали, преди да успее да измие ръцете, лицето, врата и гърдите си. Водата беше ледена. Кожата му настръхна.

Беше забравил да си вземе кърпа, така че изтича нагоре по стълбите на верандата и влетя през кухненската врата като премръзнало кученце, а от устните му се разхвърчаха студени капчици вода, когато извика:

— Бррр!

Мери се извърна от печката и грабна кърпа от закачалката до умивалника.

— Можеше да се измиеш и тук с топла вода — рече тя, като му я подаде.

Искаше й се да го изтърка, за да го стопли, но яйцата бяха почти готови и трябваше веднага да ги махне от огъня. Тя се върна до печката.

— Помислих си, че от това може да се почувстваш неудобно. — Наблюдаваше я, за да види реакцията й, докато се бършеше.

Тя остана с гръб към него.

Той облече ризата си, като я остави разкопчана, и седна на мястото си. Щом се приближи към стола си, Мери видя, че платът е прилепнал към гърдите му на местата, на които не беше успял да се подсуши добре. Започнаха да се хранят. От време на време се споглеждаха, но, изглежда, вече бяха стигнали до момента, в който всеки по-настойчив поглед можеше да скъса нишката на задръжките им. Тя изяде едно от двете яйца в чинията си и каза:

— Не мога повече, Арон.

Той се подсмихна, погледна я и отговори:

— Аз също. — Но взе второто яйце от чинията й и бързо го изяде. Тя му наля чай, като използваше малка цедка заради листенцата.

— Защо направи чай тази вечер? — попита той. Знаеше отговора, но искаше да го чуе от нея.

— Защото го обичаш. — Тя също знаеше, че отговорът му е добре известен.

Арон запали лампата, затвори задната врата, за да не изстива къщата, и се върна при чая си и при нея.

— Известни са ти доста неща за мен, нали? — попита той.

— Какво например?

— Например това, че… обичам чай повече от кафе… харесвам пържени яйца и други подобни неща.

Тя сви рамене, сякаш внезапно се бе засрамила.

— Живеем в една и съща къща близо седем години. Естествено е да знам много неща за теб.

— Да, но, изглежда, си научила за мен повече, отколкото аз за теб. По някакъв начин успяваш да разбереш от какво се нуждае един мъж.

— Работата на жената е да знае от какво има нужда мъжът. Между другото, потребностите му се свеждат до храна, дрехи и подслон. Не е необходимо кой знае какво прозрение, за да успееш да ги задоволиш.

— Затова ли дойде тук? За да се грижиш за мене и за Джонатан?

Тя повдигна рамене, сложи ръце в скута си и ги стисна между краката си.

— Дойдох, защото… защото в момента, в който видях това място, го обикнах и исках да живея тук… с Джонатан. — Тя огледа кухнята, украсена със синьо-бели памучни ленти, саксиите с цветя по первазите на прозорците и колосаните завеси пред тях и около шкафа с мивката — всичко това бе доказателство за уюта, който бе създала. — Вие очевидно не можехте да се справите сами с къщата и предполагам, че наистина ми допадна идеята да се заема с нея. Освен това и двамата имахте нужда от жена, която да се погрижи за вас. — Тя се поколеба, но продължи: — Но най-вече дойдох тук горда от това, че съм съпруга на Джонатан.

Арон не откъсваше поглед от нея.

— Един брак трябва да е изграден върху нещо повече от гордост. Храната, дрехите и подслонът също не са достатъчни. Ами любовта?

Той се облегна на стола си, който бе леко отдалечен от масата. Поднесе чашата към устните си, като изучаваше Мери.

— Ние се обичаме, просто…

Той я изчака да продължи, но тя не го стори и той каза:

— Вие с Джонатан сте много различни. Поразява ме фактът, че ако трябваше да си избирате приятел, не бихте се спрели един на друг. Въпреки това се оженихте.

— Не е необходимо да срещнеш приятел или съмишленик, за да се влюбиш — възрази тя, като все още стискаше ръце между коленете си.

— Не, но това понякога прави нещата по-забавни.

— Забавни ли? Нямах нужда от забавление. Необходима ми бе сигурност. Когато татко почина… е, не можех да остана да живея при леля Мейбъл завинаги. Джонатан също имаше нужда от някого тук. Може би това не са достатъчно основателни причини за брак, но навремето ни изглеждаше точно така, а след това дойде и любовта. Не съм мислила, че съпругът ми трябва да бъде мой приятел, и все още не мисля така.

— Разбира се, защото винаги си имала мен за това.

Очите им се срещнаха и тя устоя на погледа му, тъй като това бе самата истина, но после сведе очи. Той го бе изрекъл без никакъв гняв и тя тихо призна:

— Да, така е.

— Но Джонатан успя да сложи край на това, нали?

— Надявам се, че не. — Тя го гледаше право в очите и отново усети колко много й бе липсвало приятелството му през последните седмици. Погледът му сякаш потъмня, а веждите му се свиха.

— Мери, скъпа — рече той и се наведе напред, за да погали ръката й. Докосна я съвсем леко и прошепна: — Става ми все по-трудно да ти бъда само приятел.

Тя погледна към ръцете им, а сърцето й блъскаше като чук в гърдите й. Пръстът му се плъзна по нейния, след което той се изправи, като взе чашата и захарницата.

— Хайде да измием чиниите. Ще ти помогна.

Тя също стана и двамата събраха съдовете и ги отнесоха до печката. Тя напълни легена за миене с топла вода от резервоара и наточи студена, за да я разхлади. После остави съда отстрани до печката, за да може водата да остане топла, докато работи. За втори път тази вечер той извади кърпа от чекмеджето и двамата се заеха със съдовете.