Лавърл Спенсър
Кръстопът (10)

Глава десета

В стаята цареше мрак, но те бяха изпълнени с някаква светлина. Главата й бе отпусната върху рамото му, а той я бе обгърнал с ръка. Лежаха така от дълго време.

— Защо се разплака, Мери?

— Не съм — отрече тя, защото изобщо не беше разбрала.

— По лицето ти имаше сълзи. — Той нежно я целуна.

— Така ли?

— Да, усетих вкуса им.

— Кога?

— Точно след като те накарах да се почувстваш добре.

Тя го прегърна, притисна го към себе си и отвърна:

— О, Арон, ти наистина ме накара да се почувствам превъзходно… така че сигурно са били сълзи на щастие.

— Никога по-рано не ти се беше случвало, нали?

— Кое, да се разплача ли?

— Не, имам предвид другото.

— Не, Арон, никога по-рано.

Сърцето й отново се разтуптя, когато осъзна, че говорят открито за акта, който винаги й бе изглеждал ако не като нещо тайно, то поне като нещо, което не можеше да се опише с думи. Арон лежеше, галеше нежно ръката й, която тя бе отпуснала на гърдите му, и си мислеше за тялото й, което през седемте години брачен живот бе лишавано от най-скъпото и неповторимо изживяване и отново си помисли, че Джонатан е глупак.

— Какво се случи с мен, Арон?

Той я съжали заради невежеството й, но то го и трогна, защото знаеше, че е първият, който й разкрива това непознато за нея тайнство. Притисна я към себе си.

— Същото, което се случи и с мен малко по-късно. Скъпа, не знаеше ли, че при жената чувството може да е също толкова силно и всепоглъщащо като при мъжа?

— Откъде можех да зная, Арон? — попита тя, като отмести глава и погледна лицето му. — Известно ми е само онова, на което ме е научил един-единствен мъж. Не предполагах, че съществува и още нещо.

Той я обърна по гръб, легна върху нея, подпря лакти на възглавницата й и отмести косата й от лицето.

— Моята красива Мери. Дойде при мен невинна като младоженка в първата си брачна нощ и аз нямам думи, с които да благодаря на Джонатан за това. Мога само да го съжалявам за невежеството му и за онова, което е пропуснал да открие в теб.

Започна да обсипва лицето й с целувки, като задържа устни върху затворените й очи, за да почувства лекото им потрепване. Щом стигна до устата й, тя понечи да му отвърне, но с нежно докосване той й даде знак да стои неподвижна. Когато се наведе отново към нея, тя отново бе готова да го целуне и той за втори път се отдръпна и постави пръст върху устата й. Мери объркано отвори очи, но една паднала на челото му къдрица я погъделичка и тя отново ги затвори. В този момент почувства топлия му, влажен език върху горната си устна. Отпусна се, а той повтори същото и с долната й устна. След това плъзна език към веждите й и надолу в ухото й. Усещането беше почти като това да долепиш раковина към ухото си и да слушаш в нея океана. Тя се извъртя и се засмя.

Той се отдръпна леко и с престорена строгост рече:

— О, нима дамата се присмива на моите пламенни милувки?

— Не можах да се въздържа, Арон. Освен това се зачудих кой ли те е научил на всички тези неприлични номера.

— Неприлични номера? Значи досега те караха да се чувстваш хубаво, а сега внезапно са станали неприлични?

— Добре, де, значи не са точно неприлични… но как се научи на тях?

Той се замисли за времето, което бе прекарал в града, и тамошните жени, които не очакваха от мъжете кавалерство и добри обноски. Тази, която сега държеше в обятията си, бе различна и много по-ценна от всички останали.

— Има ли значение?

— Не — прошепна тя, макар че след онова, което се бе случило между тях тази нощ, тя искаше да знае всичко за предишния му живот. Изпитваше известно съжаление, че не е първата му жена, а и той самият чувстваше същото.

— Не позволявай това да има значение за теб — рече той.

И Арон отново започна да я целува, за да пропъди тези мисли от главата й. Устните му се плъзнаха по лицето й, но този път тя отвръщаше на милувките му и ролите им неусетно се смениха. Без дори да си дава сметка за това, Мери го целуваше по начина, по който той току-що я бе научил. Тялото му започна да отвръща на милувките й и тя разбра, че той все още има какво ново да й разкрие. Младият мъж я повдигна и претърколи върху себе си, а ръцете му я насочваха, докато се изправи и седне върху него.

— Арон… — прошепна тя, като се почувства странно развеселена и засрамена едновременно.

— Ш-ттт… всичко е наред. Остави ме да ти покажа.

И за пръв път през живота си Мери наблюдаваше отгоре мъжа, с когото се любеше. С всяка клетка от тялото си усещаше тази невероятна и непозната свобода, с която бе дарена, но нямаше опит, за да следва промените, които той налагаше в ритъма, и ръцете му бяха обгърнали бедрата й, за да я насочват. Косата й ту бе отметната върху гърба й, ту се плъзваше по лицето и гърдите му. Той изви глава назад и усети копринените й къдрици в устата си, а тя разбра, че може да го дари с онова, на което той я бе научил, и това я направи всеотдайна.

Отново лежаха смълчани и само ръцете им се докосваха. В този момент внезапно се чу къркоренето на червата му и Арон силно се плесна с длан по корема. После се обърна и скочи от леглото. Потърси опипом дрехите им на пода и когато ги откри, рече:

— Хайде, палавнице, ставай, за да те превърна отново в почтена жена. — Пресегна се в тъмното, хвана я за ръка и я дръпна, за да застане на колене на ръба на леглото пред него. — Вдигни ръце — нареди той и тя му се подчини. Арон нахлузи нощницата през главата й, закопча я до врата и продължи: — Този път ти се размина, но те предупреждавам, че няма да е за дълго. — Той също се облече и попита: — Мога ли вече да запаля лампата?

— Както пожелаете, милорд.

Арон драсна клечка кибрит и стаята се озари от светлина.

— Милордът е гладен като дракон.

— Всъщност само преди минута чух как драконът в корема му изръмжа — засмя се тя.

Той също се засмя, взе лампата и й подаде ръка. Преди да тръгнат по стълбите, Арон вдигна високо лампата и я целуна.

— Хайде, палавнице!

Тя го последва усмихнала.

 

 

Отрязаха си дебели филии хляб, намазаха ги с масло и сладко от грозде и пиха от прясното мляко, което бяха издоили тази вечер и чийто каймак все още не се беше отделил на повърхността. Арон облиза сладкото, останало по върховете на пръстите й, а тя колебливо го целуна по горната устна, по която имаше следа от млякото. Когато той за втори път стана да си вземе хляб, тя сви пръстите на босите си крака, а той мина зад нея, подпря брадичка на рамото й и каза, че никой не би могъл да избяга от дракон с така свити пръсти. После се опита да плъзне ръце надолу по тялото й, а тя шеговито го заплаши с ножа и той я предупреди да внимава, за да не нарани онова, което се намира под скръстените му ръце. След това ядоха още филии със сладко и накрая седнаха щастливи, хванали ръце през масата, а ръкавите им бяха целите в трохи.

— Вече трябва да си лягаме, не мислиш ли? — попита тя.

— Да, драконите и девойките също се нуждаят от сън.

— И когато не искат ли?

— Дори тогава. Особено ако на следващата сутрин трябва да сеят жито.

Те се изправиха, изтупаха ръкавите си и оставиха масата посипана с трохи, което само по себе си бе вълнуващо и различно, защото Мери винаги педантично поддържаше кухнята в ред. Качиха се по стълбите прегърнати, а Арон държеше лампата в свободната си ръка. Пред вратата на спалнята спряха и той постави лампата на пода в краката им. Светлината озаряваше лицата им под такъв ъгъл, че устните им бяха осветени, а очите им оставаха в сянка. Той се пресегна и докосна устните й с върховете на пръстите си.

— Ако си до мен през нощта, няма да мога да спя, а и теб няма да оставя на мира. В случай, че не ни чакаше работа на полето, това не би ни попречило, но май сега ще е по-добре да те оставя тук.

После удължените им сенки се сляха в една до стената на стълбищната площадка, преди Арон да се наведе, за да вдигне лампата и да й я подаде. Той тръгна по коридора към своята стая, но преди да отвори вратата, се обърна и я погледна. Дълго време останаха така, загледани един в друг.

След това и двамата рязко отвориха вратите на спалните си и влязоха вътре, но не ги затвориха зад себе си, сякаш по този начин нямаше да са разделени и щяха да усещат взаимното си присъствие, което да направи съня им спокоен.

 

 

Призори Арон внезапно се събуди, сякаш до него нещо бе звъннало. Бе спал дълбоко и непробудно след изтощението и освобождаването. Докато се измъкваше тихо от леглото, си мислеше за случилото се през нощта. Преди да се преоблече, той се промъкна до прага на спалнята в другия край на коридора.

Мери все още спеше легнала по гръб, вдигнала ръце върху възглавницата си като малко дете. Косата й бе разпиляна около главата й, а завивките я покриваха чак до брадичката. От нощницата й се виждаха единствено къдричките по яката и маншетите. Арон пристъпи навътре в стаята, за да види по-ясно чертите на лицето й, озарено от слабата утринна светлина. Миловидното й лице изглеждаше открито дори в съня, точно както в нощта на танците. Прииска му се тя да се събуди и да протегне ръце към него, но това не стана, така че той продължи да я наблюдава.

През деня ги очакваше много работа. Арон се върна в стаята си, преоблече се и възможно най-тихо се спусна по скърцащите стълби, за да се захване със сутрешните си задължения.

 

 

Мери много бавно започна да се разсънва. Когато най-накрая реши, че е време да става, тя отвори очи и първото, което си помисли, бе, че нещо не е наред. Слънцето грееше ярко високо над хоризонта, а Джонатан все още не бе затропал с капаците на печката, за да разбуди къщата. Тя погледна бързо към часовника и видя, че стрелките са спрели на три без петнайсет. После си спомни защо.

Арон.

Всички спомени от предишната нощ последваха името му.

Как е могла да спи до толкова късно? Вече сигурно наближаваше обяд! През ума й като светкавица премина мисълта, че предната вечер е забравила да наточи вода, която да се загрее до сутринта… а и бе обещала на Джонатан да помогне на Арон със сеитбата. За бога, как щеше да се справи с всичко това, след като се събуждаше толкова късно?

Бързо се облече, вдигна завивките от леглото, метна ги върху парапета в коридора и веднага започна да раздига и завивките от леглото на Арон. Косата й все още бе разпусната, но нямаше време да я върже. Грабна четката от нощното шкафче, където Арон я бе оставил предишната нощ, и се затича по стълбите. Можеше да се среше и след като напълнеше съда за греене на вода.

Влезе в кухнята и се спря.

Медният съд стоеше върху печката, пълен с вряла вода. Устните й се разтеглиха в усмивка, а тя притисна чаршафите плътно към себе си, отметна глава и се завъртя в кръг. Косата и се развя, а завивките се оплетоха около краката й.

Любимият й бе напомпал вода вместо нея. Той винаги й бе помагал и я бе отменял в различни дребни неща, но сега всичко придобиваше ново и неизразимо значение в нейните очи. Тя отправи поглед към врящата вода и гледката я стопли.

Мери среса косата си и отиде в килера, където върху рафтовете имаше чисти кърпи. Тя привърза косата си на тила и се зае със сутрешните си задължения.

През топлите месеци переше на циментовата веранда, където държаха дървеното корито. Горещата вода трябваше да се прелее от съда, в който се загряваше, и да се изнесе навън. Върху дървена скамейка до коритото стояха две туби със студена вода, наточена от цистерната. При всяко пране белите дрехи трябваше първо да се преварят в съд върху печката, преди да се изнесат на верандата. Днес обаче Мери бе станала прекалено късно и въпреки помощта на Арон нямаше време за това, така че без чувство за вина отложи преваряването за следващата седмица. Ако изобщо имаше намерение в днешния ден да помогне на Арон с полската работа, трябваше да пренебрегне част от задълженията си, за да спести време.

Застанала на слънце на верандата, тя натисна дръжката, за да задвижи буталото, което разбъркваше дрехите в съда за пране. Погледът й се отправи към източното поле, но знаеше, че Арон не е там. Той вероятно се намираше на южното десето, което бе скрито зад дърветата. Мери се загледа на юг, помисли си за младия мъж и ускори темпото си на работа. Бързаше да привърши с прането, за да може да отиде и да му помогне. Спря само да извади малко пържено свинско, което да стопли за обяд.

Вятърът караше чаршафите да плющят, а ризите и панталоните изпълняваха някакъв бърз танц под свой собствен ритъм. Когато приближи до горичката в края на полето, Арон потърси Мери на верандата, но видя в двора преобърнатия кош и той му подсказа, че с прането е приключено и тя най-вероятно е вътре и приготвя обяда. Той беше оставил уреда за маркиране в края на полето. Разпрегна конете и ги закара чак до граничната линия, като вървеше зад тях. Щом приближи двора, започна с викове „дий, дий“ да насочва животните да завият надясно. Мери го чу как приятелски им говорни, докато ги заобикаля и минава пред тях, за да се насочи към кладенеца. Без да се приближава до мрежестата врата на кухнята, тя го наблюдаваше как откача тенекиената чаша от дългата метална кука, поставена върху помпата. Знаеше, че Арон не може да я види, но потрепери в очакване, когато той отметна глава назад, за да пие вода, загледан към къщата. После той закачи обратно чашата, натисна отново няколко пъти дръжката на помпата и събра шепи под струящата вода, изми лицето си и прокара пръсти през гъстата си коса. Мери си припомни какво бе усещането, когато самата тя бе заровила пръсти в нея. Арон се обърна и се запъти към къщата. Тя приглади косата си и се обърна към печката, преструвайки се на заета с работа.

— Господи, момиче, изглеждаш прекрасно застанала тук — каза Арон и тя разбра какво всъщност има предвид той.

— Тук ми е мястото.

Мери го прегърна и почувства капчиците влага по лицето му. Той притисна мократа си буза към нейната. Когато я пусна, тя вдигна престилката си и избърса лицето му, а после и своето.

— Добре ли спа? — попита той, като се отдръпна леко назад, но продължи да я държи през кръста.

— Да, при това доста. Ами ти?

— Като котка, след като е изяла каймака.

Арон видя, че тя леко се изчерви, измъкна се от прегръдката му и насочи вниманието си към обяда им.

— Благодаря ти, че си стоплил вода.

— Това е най-малкото, което можех да направя за дамата, която държах будна през нощта. — Тръгна след нея, докато тя отнасяше една купа към масата, и лекичко подръпна косата й, вързана на врата.

— Харесва ми, когато носиш косата си по този начин.

Тя се отдръпна.

— Никога не съм забравяла да приготвя водата за прането. Не знам какво ми се случи снощи.

— Аз знам — изрече той със закачлива усмивка. — Аз!

Този път тя силно се изчерви. Това го забавляваше. Мери бе очарователна като ученичка. Предишната нощ закачките му не я смущаваха, но на дневна светлина изглеждаше невероятно срамежлива.

— Мери, шегувам се с теб, защото съм щастлив, разбираш ли?

Тя бе тръгнала от масата към печката, но спря и го погледна.

— Да, Арон, просто всичко това е ново за мен.

— Много неща се промениха за теб от снощи насам, но всяко едно от тях е хубаво и добро.

— Да, и аз мисля така.

— Добре тогава — рече той и двамата се усмихнаха.

После седнаха да обядват, но едва бяха започнали, когато Арон забеляза, че тя не е сложила на печката чайника с водата.

— Забравила си чайника — рече той и двамата се изправиха едновременно. — Аз ще го сложа. — Но когато го повдигна, Арон установи, че е празен, и излезе навън, за да го напълни. Щом се върна отново до масата, застана зад Мери и прошепна на ухото й: — Отново ли ти се случва нещо, Мери? Никога не си била толкова разсеяна. Целуна я нежно по врата и тя се изчерви.

 

 

След обяда тръгнаха с конете към полето. Арон имаше още работа, така че докато приключи с отбелязването и на последната леха, Мери започна да сее с ръчната сеялка. Преди да се присъедини към нея с втората сеялка, той разпрегна конете и ги пусна да пасат в края на полето. Обиколиха цялата отбелязана територия, като се спираха да пускат семена при всеки знак под формата на буквата „X“.

Спряха само веднъж, за да напълнят отново кутиите си със семена и по-късно още веднъж, за да пият вода от буркана, завит в парче зебло, който Мери бе оставила върху тревата в сянката на един камък. Арон го отвори и го подаде първо на нея, а тя отпи и веднага му го върна. Той го пое от нея и пи точно от мястото, където устните й се бяха докоснали до ръба — жест, който кавалерите правеха за своите дами. Мери се изчерви, когато Арон й върна буркана, но щом се приближи до нея, тя стана по-дръзка и го целуна по устата, като по този начин изненада и двама им.

Трудиха се през целия следобед, като си мислеха за вечерта. Работата не им се стори скучна и монотонна, защото скуката завладява само хората, които нямат за какво да мислят.

Когато дневната светлина започна да отслабва, те се запътиха към къщи. Конете теглеха уреда за маркиране, а Мери се бе качила върху него и се возеше. У дома също ги очакваха задължения, но този път, след като приключи със своите, Мери не се присъедини към Арон в плевнята. Зае се да приготвя вечерята и да прибира прането.

По въжетата останаха единствено чаршафите, обагрени в сенки от залязващото слънце. Докато минаваше между сградите в двора, Арон видя как Мери сгъва чаршафите с високо вдигнати ръце, за да не се опрат в земята. Отново си помисли колко сръчна и слаба е тя — също като издължените сенки около нея — и колко много и двамата подхождаха на това място.

Като свали чистите чаршафи от въжетата, Мери отиде да постели леглата. Докато беше в стаята на Арон, се замисли за това колко нощи е прекарал там, дали някога ги е чувал, докато се любят с Джонатан, и какво ли ще е, когато отново започне да го прави с мъжа си.

Мери се върна към действителността и отиде в кухнята, за да се заеме с вечерята. Беше заета, когато Арон влезе. Стоеше до печката, а той отиде до мивката и поде:

— С твоя помощ днес свършихме много работа. Благодаря ти, Мери.

— Няма нужда да ми благодариш, Арон, не за това го направих.

— Сигурно си уморена. Не си свикнала да вършиш и домашната, и полската работа.

— Денят мина толкова бързо, че почти не почувствах умора. Така и така по време на жътва отново ще бъда на полето. Днешната работа е нищо в сравнение с тази, която ме очаква тогава.

— Моят ден също мина бързо, защото ти беше до мен.

Той бе свалил ризата си и сапунисваше гърдите и ръцете си.

— Липсваше ми, докато бях в хамбара. Котките питаха къде си — пошегува се той, а после тонът му се промени: — Казах им, че си тук и застилаш леглото с чисти чаршафи за тази вечер.

Тя взе мръсната му синя памучна риза от облегалката на стола и се канеше да я изнесе на задната веранда, за да я хвърли в коша за дрехи, но той я спря:

— Ела тук, Мери! — Тя усети, че лицето й пламна. — Вече не мога да чакам. — Арон бе преметнал бялата кърпа през врата си и държеше краищата й с ръце.

Младата жена пусна ризата на облегалката и бавно се обърна. Приближи се и застана пред него, погледна към лицето му, а след това отново към голите му гърди, обсипани със златисточервени косъмчета. Той дръпна кърпата от врата си и я преметна през гърба й, като я придърпа към себе си. Тя нежно постави длан върху гърдите му и почувства ударите на сърцето му.

— Не се страхувай да ме докоснеш, Мери.

Ръката й леко се отдръпна.

— Не е редно да го правим на дневна светлина.

— Вече е вечер… наречи го вечерна светлина.

— Не ми изглежда правилно — повтори тя.

— Искаш ли да ме докоснеш, Мери? Желаеш ли го толкова силно, колкото и аз?

Ръката й все още несигурно стоеше между тях и ги разделяше. В отговор Мери само кимна.

Той пое ръката й, придърпа я отново върху гърдите си и започна да я движи плавно нагоре-надолу.

— Щом ти го искаш и аз го искам, значи е правилно, нали? — продължаваше да плъзга ръката й по корема, врата, устата и отново към гърдите си.

— Не зная.

— Искам да ме докосваш навсякъде, така както снощи галеше лицето ми. — В тъмнокафявите му очи се четеше възбуда.

— О, Арон, колко си красив — пое дълбоко дъх тя.

— Наистина ли, Мери? Може би защото ме гледаш със сърцето, а не с очите си.

Тя се пресегна и прокара пръсти по устните му.

— Мисля, че гледам и с двете.

Той я обгърна с ръце. Когато впи устни в нейните, тя почувства, че не притежава онази сила, от която се нуждаеше, за да го притисне към себе си тъй плътно, както копнееше. Започна да плъзга пръсти по гърба му, като сама се изненада от движенията, които ръцете й извършваха.

Тялото й бе толкова крехко и слабо, че когато той я прегърна плътно, ръцете му достигнаха до подмишниците й. Той разпери пръсти, за да погали гърдите й и се отдръпна малко от нея, за да я помилва отпред, но тя откъсна устни от неговите и рече:

— Вечерята ни гори, Арон.

— Да върви по дяволите — дрезгаво промълви той, придърпа я отново към себе си и започна да я целува и да я гали. — Да върви по дяволите и светлината, Мери, не се страхувай от нея. Желая те.

За момент бе готова да му се отдаде, независимо от това че навън все още бе светло.

— Моля те, не ме карай да готвя повторно, Арон. Ще ми се наложи, ако не ме пуснеш.

Той внезапно долови миризмата на загоряло свинско. Освободи я от прегръдките си, като проклинаше неподходящото време, но знаеше, че е права за вечерята. Мери успя да спаси храната. Наложи им се да ядат попрепеченото месо, но това не им правеше впечатление. Арон бе седнал на масата без да си облече чиста риза и докато вечеряха, Мери не можеше да откъсне очи от гърдите му.

След като се нахраниха, започнаха да разтребват кухнята и когато привършиха, Арон взе мръсната си риза от облегалката на стола, вдигна съда за миене на чинии и излезе навън, за да го излее в края на двора. После го подпря на касата на вратата, пъхна ризата си в коша за дрехи и тръгна към плевнята.

„Знае за какво ме оставя сама и е сигурен, че ще го направя“ — помисли си Мери. Вътре в плевнята той чу как съдът издрънча, когато тя отвори мрежестата врата на кухнята и го събори. Мери го спря с ръка, вдигна го и го внесе вътре, за да го напълни и отнесе на горния етаж и да се изкъпе. Искаше й се да използва мивката в кухнята, където беше по-удобно, но какво щеше да прави, ако той се върнеше?

Както се оказа, Арон направи точно това, и то съвсем умишлено. Тя го чу да се изкачва по старите скърцащи стъпала и бързо метна мократа кърпа върху все още насапунисаните си крака, защото знаеше, че ако той влезе, няма да успее да го прогони от стаята. После се закова на място и затаи дъх, за да дочуе нещо. Сърцето й заби учестено, когато видя бравата на вратата да се помръдва. Арон влезе в стаята.

Тя стоеше огряна от светлината на лампата, стъпила с единия крак във ваната, а с другия на пода. Господи, наистина бе красива. Кожата й блестеше като позлатена, а там, където върху нея падаше сянка, беше розова. Той видя част от едната й гърда, преди тя да се обърне свенливо и да се прикрие с ръце.

— Моля те, Арон, излез и ме остави.

Той видя, че погледът й е отправен към кърпата, която лежеше на пода до коритото. За да я вземе, трябваше първо да се обърне към него, така че Мери я остави на мястото й и продължи да се крие с ръце. Щом обаче погледна отново към Арон, разбра, че той наблюдава отражението й в огледалото.

— Моля те, Арон — изрече отново.

— Ще си тръгна, защото ти ме молиш, а не защото е нередно да остана.

Той излезе и затвори вратата.

Мери го чу как отиде в стаята си, а след това слезе забързано по стълбите. Когато приключи с банята си, до нея достигна потракването на отварящите се капаци на резервоара, последвано от звука на движещата се ръчка за помпане на вода. Реши, че той вероятно довършва тоалета си, който бе започнал преди вечеря. Усмихна се. Помисли си, че откакто живееше в тази къща, никой никога не се бе къпал толкова много за три дни.

Мери се подсуши, облече се, изнесе коритото в коридора и седна до прозореца, за да среше косата си под светлината на залязващото слънце.

Арон вдигаше шум на долния етаж и тя на два пъти го чу как излиза на верандата под прозореца й, но навесът й пречеше да го види и да разбере какво прави. Отново се разнесе шумът от помпата и след малко Арон се качи в стаята си, а после пак слезе долу и излезе навън. На двора се изля водата от коритото, в което се бе къпала. Беше забравила, че го е оставила в коридора. Усмихна се и се почуди дали той по някакъв начин би могъл да долови чувствата й.

 

 

Когато приключи с работата си, Арон за последен път се изкачи по стълбите и почука. Тя стоеше до отворения прозорец, който стигаше почти до земята.

— Влез, вече е удобно. — Той приближи, а тя се обърна и протегна ръка към него. — Ела и помириши нощния въздух. Мисля, че дори усещам аромата на първия цъфнал люляк.

Той седна до нея, подпря лакти на коленете си и двамата останаха така известно време, хванати за ръце и вдишващи дълбоко въздуха на късната пролет.

— Хей — каза той, — не бях честен… но чувството ми за приличие е различно от твоето. Ти наистина си красива. — След известна пауза добави: — Ще дойдеш ли тази нощ в моята стая?

Тя го погледна и кимна. Арон се изправи, духна свещта върху нощното й шкафче, протегна ръце към нея и й помогна да се изправи. Тръгна пред нея по коридора, за да може с широките си рамене да й попречи да надникне в стаята му. Вътре проблесна пламъкът на газена лампа и преди да успее да види каквото и да е, тя усети миризмата на люляк. Когато най-сетне влезе, съзря два люлякови клона в голям стъклен буркан, оставен до леглото.

— Арон, откъде знаеш, че обичам люляк? — Тя пристъпи напред и зарови лице във виолетовите цветчета.

— Аз също живея с теб от седем години — отвърна той, доволен от това, че я бе зарадвал. — Знам някои неща, които харесваш. Виждаш ли тук? — Посочи към шкафчето. — Вино от диви череши. — До бутилката с искрящото питие имаше две малки чаши.

— Още едно от любимите ми неща! — възкликна Мери. — О, Арон… — Погледна към него, гъстата й медноруса коса блестеше на светлината, детското й личице сияеше от удоволствие. — По какъв невероятен начин успяваш да доставиш удоволствие на хората! Страхувам се, че ще ме разглезиш.

— Бих се радвал да имам възможността поне да опитам. Ако можех, щях да ти купя вино в най-хубавия хотел в града, но хората вероятно ще започнат да говорят, така че ще трябва да го пием тук, става ли?

— Никога не съм пила вино в спалня — засмя се тя.

— Нито пък аз — отбеляза той.

Тя отиде до шкафчето и напълни двете чаши. Подаде му едната и каза:

— Виното от диви череши наистина е едно от нещата, които обичам.

Прав беше за това.

Тя не знаеше кое й бе по-сладко — гъстото червено вино или това да го пие тук с Арон. Седнаха на ръба на леглото му и когато изпразниха чашите, той отново ги напълни. Този път отпиваха застанали един срещу друг върху леглото. Само преди два дни това бе нещо, което и през ум не би й минало да направи, а сега бе тук и чувстваше топлината на виното и на мъжа срещу себе си.

— Тази нощ ще ми позволиш ли да оставя лампата запалена, докато се любим?

Страните й порозовяха от свян.

— Моля те, не ми задавай този въпрос.

— Защо?

— Защото ми се струва неприлично.

— Като самото любене ли?

— Не съм казала това, Арон. Дори не съм си го помисляла. — Тя отпи от чашата си, преди да продължи: — Снощи ти ме научи, че в това няма нищо неприлично дори между нас двамата, на които ни е забранено. Докато ти ме любеше, нередно ми изглеждаше това, което сме правили двамата с Джонатан. Как е възможно, при положение че Джонатан е мой съпруг, Арон?

— Скъпа, не зная какво точно сте правили с Джонатан, но зная какво не беше изпитвала ти до снощи… а без това цялото любене изглежда като една голяма лъжа.

Тя изпита удоволствие заради гальовното обръщение, което бе използвал така непринудено. Не бе привикнала да чува подобни думи.

— Но аз винаги съм обичала Джонатан, а зная, че и той ме обича. Това би трябвало да прави любенето ни хубаво и приятно, но то никога не е било като това с теб снощи. Защо Джонатан не е знаел всичко това?

— Не мога да ти отговоря на този въпрос, Мери. Джонатан никога не е бил бохем. Вероятно ти си неговата първа и единствена жена. И все пак природата би трябвало по някакъв начин да му подскаже тези неща.

Мери отново бе поразена от невероятния факт, че двамата с Арон седят един срещу друг върху леглото, пият вино и разговарят по тази тема. Знаеше, че причината за това, което и двамата бяха изпитали предишната нощ, бе не само дългогодишното им приятелство, но и нещо друго, което Арон бе научил в града. Мери искаше да намери потвърждение за това, но не можеше да го попита. Тя погледна в чашата си с вино, за да събере кураж.

— Не само природата ти е подсказала какво да правиш… нали, Арон?

— Мери, ако ти отговоря, трябва да обещаеш, че няма да позволиш това да ти повлияе, защото то няма никакво значение за мен.

Тя кимна.

— Знаеш защо заминах в града, нали? — Не дочака отговора й, защото нямаше нужда от него. — Усетих какво става тук. Помислих си, че ако ви оставя насаме в къщата, бихте могли да имате повече успех със… повече уединение. Винаги съм знаел колко важно е и за двама ви да създадете семейство и реших, че моето присъствие тук никак не ви помага. Така че си тръгнах, но градът е много коварно място, Мери. Понякога мъжът има нужда да зърне нечие приятелско лице, но измежду стотиците около себе си не среща нито едно, поне никое, което да му е близко. Там се чувстваш така, сякаш си попаднал в друг свят. Фабриките не са нищо друго освен помещения за експлоатация на хора и машини, а към хората се отнасят така, сякаш между тях и машините няма разлика. През цялото време, докато си на работа, около теб се разнася миризмата на пот, няма никакво слънце, нито зеленина. Никой не се интересува дали на следващия ден до машината ще види теб или някой друг. Ако забавиш ритъма си на работа, шефът ти подвиква „не спирай“. Там не е като в Моран Тауншип, Мери. — Замълча за момент. — Това бе най-дългата година в живота ми и единственото, което го правеше малко по-поносим, бе от време на време да получавам топлината на някое друго човешко същество. Жените във фабриката бяха свикнали да гледат около себе си пребледнели и отпуснати мъже, които изглеждаха така, сякаш са изпълзели изпод някоя скала. Предполагам, че им е било приятно да бъдат с мен от време на време, защото поне имах цвят на лицето си и бях изпълнен със сили благодарение на фермата. Именно тези жени ме научиха на това от какво се нуждае една жена. Но за мен те бяха просто топли и меки тела, които ми напомняха, че все още съм жив. За тях мога да кажа само, че знаеха как да се справят с мъжете, но нито една от тях не струва дори колкото един косъм от скъпоценната ти глава, Мери. — Протегна ръка и повдигна брадичката й, за да срещне очите й.

Всичко, което й бе разказал, бе породило в нея болка заради самотата му и заради това, че самата тя вероятно си бе позволила да се държи като една от онези жени.

— Аз не съм по-добра от тях, Арон, аз…

— Никога повече не казвай това.

Тя извърна глава.

— Омъжена съм за един, а спя с друг и откривам, че това дори не ме кара да се чувствам виновна. Лъжа и двама ви, а не изпитвам вина.

— Мен не си излъгала, Мери. Това, което споделяме, е прекалено хубаво и правилно, за да го наречеш грешно.

— Ами Джонатан?

— Да, ами Джонатан? Какво мога да кажа за брат си, който сякаш те изхвърли в краката ми и те продаде, за да получи наследника, който желае?

— Това не оправдава нито мен, нито несправедливостта, която извърших спрямо него.

— Несправедливост? Мери, след онова, което поиска от теб, той заслужава всичко, което си му причинила, и цялото лицемерно празнословие, което ни пробутва, по никакъв начин не го оправдава.

— Ами ние, Арон? Нима това не важи и за нас?

— Не се оправдавам, Мери. Не изпитвам подобна нужда. Също така не използвам това, което Джонатан пожела, за да се защитя. Случилото се между нас е нещо голямо, сериозно и прекалено хубаво, за да се извинявам. Нямам нужда от оправдания.

Тя го погледна, а очите й отразиха светлината от лампата. Трябваше да признае, че не мислеше това, което правеха, за нередно. След като прочете в погледа й, че го смята за прав, той рече:

— Снощи каза, че не е необходимо двама души да са приятели, за да се влюбят, помниш ли?

Тя кимна.

— А пък аз ти казах, че това понякога прави нещата много по-приятни.

— О, Арон, никога не съм знаела.

— Мери, до снощи и аз не го знаех.

Той я докосна по бузата и я придърпа към себе си, за да я целуне. Взе чашата от ръката й, пресегна се през леглото и я постави заедно със своята на пода. После я погледна и отново протегна ръка към нея. Тя я хвана и се остави да бъде придърпана до Арон — нейния приятел, нейния учител, нейния любовник — Арон, който сега бе всичко за нея.

Той започна да я милва по онзи вълшебен начин, който й бе разкрил предишната нощ, но преди да успее да съблече нощницата й, тя се изправи и загаси лампата. Отново се любиха в пълен мрак.