Лавърл Спенсър
Кръстопът (1)

Глава първа

Джонатан Грей постепенно осъзнаваше истината. Молеше се да не е така, надяваше се да греши. Но не беше грешка. Знаеше го. В крайна сметка трябваше да се изправи лице в лице с проблема… и да се справи с него. След като през всичките тези години го беше отричал, Джонатан Грей най-накрая осъзна, че е стерилен.

Двамата с Арон боледуваха през онази зима, така както бяха преболедували заедно всичките си детски болести. Двамата братя споделяха всичко — от тенекиената чаша върху водната помпа до леглото, в което спяха през момчешките си години — така че беше абсолютно естествено това, от което се заразеше единият, да се прехвърли и на другия — от бебешкия круп до настинките по време на детските години и най-накрая заушката през пубертета. Именно заушката бе причината за това.

Кой ли можеше да каже защо първо се разболя Арон, а след това и Джонатан? Майка им бе опитала всичко — от лед до лапи от варен боб — но възпалените гениталии на Джонатан не спадаха.

Това беше един от редките случаи, в които той си спомняше доктор Хаймс да идва в дома им и може би точно на това се дължеше недоверието му към него сега.

— Не мога да направя нищо повече от онова, което вече сте сторили, госпожо Грей — припомни си думите на лекаря Джонатан. Той упрекваше Хаймс, че не е намерил начин да премахне болката.

Когато всичко отмина, хората казваха, че няма причина за тревога, защото не беше сигурно дали ще има последствия. Дори подмятаха, че домът на Джонатан ще се напълни с деца.

Но той бе женен вече седем години и все още нямаха деца. С Мери непрекъснато правеха опити и вече изглеждаше почти сигурно, че никога няма да имат бебе.

А този стар глупак Хаймс дори и сега не бе в състояние да им помогне. Джонатан не можеше да разбере защо Мери продължава да слуша съветите на доктора. Този път я бе накарал да брои дните в календара заради някаква глупост, свързана с някои дни, в които тя можеше да зачене. Това дразнеше Джонатан. Някой трябваше да влее малко здрав разум в главата на стария глупак, но Грей беше миролюбив и не бе той човекът, който да го направи. Освен това Хаймс, изглежда, поддържаше надеждата на Мери, така че Джонатан си мълчеше и се съгласяваше с нея, когато тя му казваше, че е дошъл подходящият ден да опитат отново, но наум проклинаше стареца, че я залъгва.

За съжаление преструвките им ставаха все по-големи, а леглото изглеждаше все по-тясно, тъй като любенето им не ги даряваше с деца. Напрежението между него и Мери нарастваше и нищо освен бебето, което и двамата желаеха, а не можеха да имат, не бе в състояние да го намали. Джонатан не беше съвсем сигурен кога точно му хрумна тази идея, но вероятно бе започнала да се заражда още миналата зима. Имаше достатъчно време да я обмисли по същия начин, по който преценяваше кога ще настъпи подходящият момент да започнат сеитба.

Когато му бе хрумнала за пръв път, той се намираше на мястото, където седеше и сега — на семейната скамейка след неделната служба в църквата и се наслаждаваше на близостта си с Господ, след като всички други бяха излезли и ги бяха оставили за малко насаме. Това беше времето, в което се чувстваше най-добре. Другите можеха да клюкарстват в църковния двор както винаги в неделя. Той предпочиташе да прекара последните няколко минути тук.

Четеше Библията, когато вниманието му бе привлечено от един стих: „Приеми при себе си Арон, своя брат и синовете му с него.“

В началото интересът му бе предизвикан от името Арон и това го накара да прочете стиха още веднъж. Трудно бе да се каже кой, кого беше взел при себе си, тъй като Арон и Джонатан живееха заедно в родния си дом. Но да се каже кой кого бе приел — ето това не бе лесно. Те съжителстваха абсолютно равноправно, въпреки че колкото и странно да бе, земята наследяваше Джонатан, а къщата и останалите сгради бяха завещани на брат му.

Баща им явно е знаел какво прави, когато е разпределил собствеността по този начин. Абсолютно сигурно бе, че Джонатан никога не би напуснал земята. Обичаше я твърде много. От друга страна, Арон не изпитваше такава привързаност към земята. Нима не я беше напуснал вече веднъж, за да отиде да поживее в града? Въпреки всичко след година се върна от това заточение — прибра се в дома си и можеше да се каже, че Джонатан е взел Арон на своята земя, а Арон е приел Джонатан в къщата си. Преди седем години, когато Мери са омъжи за Джонатан, тя бе приета в живота и на двамата братя като съпруга на единия и верен приятел на другия. По този начин и тримата бяха абсолютно удовлетворени.

Джонатан размишляваше върху всичко това, след като прочете стиха в Библията, и спокойното му, нищо неподозиращо съзнание не бе напълно подготвено за откровената, смущаващо, греховна мисъл, която му хрумна, след като препрочете стиха за трети път: „Приеми при себе си Арон, своя брат и синовете му с него.“

Думите за синовете на Арон го накараха да се замисли за тази идея. Защото Арон нямаше синове. Той все още не бе женен! Да предположим тогава, че преди това би могъл да… да дари, брат си със син!

Тази мисъл се бе загнездила в съзнанието на Джонатан така, както рибената кост засяда в гърлото ти и не помръдва, независимо колко усилено преглъщаш или колко сух хляб изяждаш. Непрекъснато си въобразяваш, че можеш да забравиш за факта, че тя е там, но не можеш.

По същия начин стояха нещата и с разрешението на въпроса как той и Мери да се сдобият със син.

Греховността на идеята изпълни Джонатан със срам, но това не я накара да изчезне, а напротив — подтикна го да открие причини, поради които в крайна сметка ситуацията можеше да не изглежда чак толкова порочна. Сега вече той бе достигнал до момент, в който всичко изглеждаше почти логично.

Много пъти се бе молил и продължаваше да моли Господ за прошка заради идеята си. Но нима в крайна сметка тя не му бе хрумнала именно тук — докато стоеше с Библията в божия дом и пред божиите очи?

До края на зимата и в началото на пролетта Джонатан наблюдаваше Мери и Арон. Те се разбираха, но бяха само приятели и стриктно спазваха отношенията между девер и снаха по начин, който той смяташе за идеален.

„Не трябва да пожелаваш чуждото…“ — бе фраза, която го накара с часове да размишлява.

Каза си, че съпругата му и брат му едва ли ще извършат нещо порочно, ако го направят по негова воля. Ако във всичко това имаше някакъв грях, Джонатан с готовност би го поел върху себе си.

Бе го обмислял достатъчно дълго и дори бе решил, че идеалният момент ще настъпи съвсем скоро. Щеше да замине за Минеаполис, за да купи бик от породата Блек Ангъс. И така, в една прекрасна утрин на 1910 година Джонатан Грей прецени, че е дошъл часът да им го каже.

След като решението бе взето, той се извини за последен път на Господ, напусна тихата църква и излезе на яркото слънце.

Мери бе заобиколена от шумните деца на семейство Гарнър и говореше с майка им Мейбъл, която й се падаше леля, а чичо й Гарнър беше застанал малко по встрани. Както винаги гласът на Мейбъл Гарнър се извисяваше над всички. Джонатан тъкмо се приближаваше когато тя каза: — Струва ми се, че моята Катрин все още е твърде малка, за да се омъжва, но предполагам, че е пораснала откакто ти ни напусна, нали, Мери?

— Катрин, толкова се радвам за теб. — Мери целуна младата си братовчедка по бузата.

— А, ето те и теб, Джонатан! — отново прокънтя гласът на Мейбъл Гарнър. — Ти си или невероятно добър, или ужасно порочен, след като оставаш толкова време в църквата! — последва бурният й смях. Тя беше едра почти колкото Джонатан, носеше очила, имаше червендалесто лице, добър нрав и беше обичана от всички. Той вече бе свикнал с нейната откровеност и тя не го притесняваше. С цялата челяд около нея госпожа Гарнър приличаше на пуйка, която е извисила глава над децата си и подвиква, докато наглежда по-малките. — Ела насам, момче! — За леля Мейбъл всеки мъж беше момче.

Когато Джонатан приближи групата, Мери се обърна към него:

— Леля Мейбъл току-що ми каза, че Катрин и Майк ще се женят през юни.

Съзнанието му бе заето с други мисли и това малко го затрудняваше да се присъедини към благопожеланията. Жените обаче бяха развълнувани от новината и не можеха да бъдат отделени една от друга, така че Джонатан изчака встрани и си поговори с чичо Гарнър.

От време на време вниманието му се насочваше към Арон, който се бе облегнал на едно колело близо до Присила, на мястото, където връзваха каруците. От начина, по който тя накланяше глава и примигваше към него изпод бонето си, ставаше ясно, че Джонатан нямаше време за губене. Присила възнамеряваше да накара Арон да я заведе пред олтара, а след това вече щеше да е прекалено късно. Неделя бе идеалният ден да постави въпроса — единствения ден през седмицата, в който си позволяваха почивка. Това бе денят на Господ и те го използваха като такъв. Имаше достатъчно време да постави въпроса на Мери и Арон и за всичко, което щеше да последва.

— Джонатан, по-добре се заслушай по-внимателно, защото вероятно и на теб скоро ще ти дойде на главата същото като на брат ти, който в момента седи ей там — извика леля Мейбъл. — Ако някога съм виждала човек, влюбен като теле, то това е Присила Воленс. Нали знаеш, че сватбите винаги идват по три една след друга, а тази на Катрин ще бъде едва първата за лятото.

— Е, и ние така се надяваме, нали, Джонатан? — попита Мери, докато го хващаше под ръка, загледана в Арон и Прис.

— Това зависи само от Арон, но ние наистина се надяваме.

Всички се отправиха към каруците, предвождани от гласа на Мейбъл Гарнър:

— Цял ден ли ще лъскаш това колело, момче, или най-накрая ще откараш малката хубавица у дома?

Арон повдигна главата си и помаха на Мейбъл. Арон и Джонатан много си приличаха. Арон обаче винаги се смееше. Очите му се присвиха, когато се усмихна, и отвърна:

— Виждам, че сутринта в църквата не те е направила по-милостива, лельо Мейбъл. Езикът ти е хаплив както винаги.

— Не се занимавай с моя език, момче, а си гледай своя! — извика тя, след което малко по-тихо добави: — Това момче е куражлия като баща си — и се загледа към Арон и Присила, които се качиха в своето бъги и напуснаха двора на църквата, последвани от Джонатан и Мери.

Моран Тауншип все още не бе навлязъл в най-хубавия период на годината. Тревата покрай пътя бе като бледа сянка — като брадата на младеж, който все още не е започнал да се бръсне. Върбите покрай Търтъл Крийк бяха напъпили, обещаваха скоро да разцъфнат.

Така изглеждаше и Мери. Джонатан си помисли колко привлекателна бе тя с вида си на ученичка, нетърпеливо приведена напред. По начина, по който седеше, можеха да я помислят за дете. Беше толкова слабичка, че кокът от медноруса коса на врата й, сякаш щеше да я повлече надолу с тежестта си. Единственият признак на зрелост в нея бяха малките й гърди, които се очертаваха под вълненото й палто, когато поемаше дълбоко дъх, за да вдиша мириса на пролетта, сякаш част от този аромат щеше да остане в нея, ако успееше да го задържи достатъчно дълго в дробовете си. Тя беше жена, която очакваше същото пробуждане, каквото и цялото градче Моран Тауншип — очакваше разцвета и зрелостта на своя живот.

Джонатан знаеше това. С периферното си зрение той я изучаваше — очите й бяха теменуженосини, винаги широко отворени и изпълнени с очакване. Миловидното й личице разкриваше славянския й произход. Когато се усмихваше, вместо да се присвият, очите й ставаха още по-големи. Освен това Джонатан никога не я бе виждал да се цупи или самосъжалява и вероятно именно това го изпълваше с надежда в момента.

— На света няма нищо по-прекрасно от месец април! — заяви Мери. — Освен може би май! — След което по типичния за нея възторжен начин вдигна ръце към небето и изрецитира: — „Април надалеч, да дойде май, но не твърде скоро, защото ще стане юни комай.“

После отново отпусна рамене и сложи ръцете си на коленете.

Как, по дяволите, се очакваше от един мъж да реагира на всичко това?

— Представи си някоя година да се събудиш и да откриеш, че април и май са преминали незабелязано… не мисля, че бих го понесла! — промърмори тя.

Джонатан си помисли, че понякога жена му говори като хлапе, и се почуди дали това се дължи на факта, че си няма дете, което да се държи по този начин.

Тя не спираше да бърбори:

— Смятам обаче, че април и май няма да минат достатъчно бързо за Катрин и Майк. Само си представи, Джонатан, Катрин се подготвя за сватба! О, ще бъде прекрасно! Леля Мейбъл ще се погрижи за това. Ще танцуваме… — В този момент тя отново вдигна ръце, хванала полата си и я завъртя леко под звуците на въображаема музика. Джонатан се радваше на оживлението й, но както често се случваше, просто не знаеше какво да направи.

И така, с попътния вятър на Минесота, който сякаш ги отвеждаше у дома, безмълвният мъж и приличащата на дете жена продължаваха напред след каруцата, която леко се носеше по чакъла.

 

 

Когато преди две години Арон Грей бе напуснал Моран Тауншип, Присила Воленс беше просто още едно от децата, които си играеха на пътя. Когато се върна, детето се бе превърнало в изкусителна жена. Всички в Моран Тауншип знаеха, че тя му е хвърлила око още щом го е зърнала в Бохемиън Хол. От този момент нататък градчето следеше всяко действие на двойката. Сега вече всички бяха сигурни, че Арон и Прис скоро ще застанат пред олтара.

Ако нещата се развиеха така, както ги бе замислила Присила, щяха да са абсолютно прави. Тя бе готова на брак още от момента, в който го видя за пръв път след завръщането му в града, и той идеално знаеше това. Само че идеята никак не му допадаше. Прис бе приложила върху него всички провинциални женски хитрини: беше на разположение винаги когато я потърсеше, не капризничеше и му показваше колко добре е подготвена да се грижи за дом и семейство. Фермите им бяха толкова близо една до друга, че той имаше безкрайно много възможности да я види как се справя с по-малкия си брат и сестри, как помага на баща си в полската работа и на майка си в неспирните домакински задължения. Тя наистина бе идеално подготвена за брак. Единственото, което й трябваше, бе предложение, но нямаше начин да притисне Арон Грей. Изглежда, той смяташе да я ухажва, докато и на двамата започнат да им окапват косите, и нищо не бе в състояние да изтръгне от устата му дългоочаквания въпрос.

А какво ли си мислеше Арон? В тази априлска утрин, докато отвеждаше Присила у дома с каруцата на баща й, той осъзна колко близък бе станал със семейството й. Чувстваше се толкова приятно в компанията им, сякаш вече бе част от тях. Може би заради това не искаше да мисли за женитба.

Осъзнаваше, че й е дал достатъчно основания да очаква предложението му. През последната година бяха постоянно заедно, а веднъж бяха допуснали и нещо повече. Тя му се бе отдала един-единствен път, но това бе достатъчно, за да реши, че той вече й принадлежи. Тъй като беше първият й мъж, това го караше да се чувства отговорен заради нея, но също така и принуден да се ожени, а той просто не беше готов.

Все пак е трудно да разрушиш навика, а да прекарва известно време с Прис съвсем не му бе неприятно. Тя беше симпатична, живееше наблизо и двамата много се забавляваха. И така, за пореден път той пътуваше към дома й в неделния ден с каруцата на баща й така, сякаш вече бяха женени.

През този ден никой друг от семейството й не бе дошъл на църква. Чакаха майка й Агнес да роди петото си дете. След като изкачиха възвишението, където пътят към неговата ферма се отклоняваше вляво, Арон попита:

— Направо вкъщи ли искаш да си отидеш, или ще дойдеш да закусим заедно с Джонатан и Мери?

— По-добре веднага да се прибера вкъщи. Мама ще има нужда от помощ.

Зад тях Джонатан видя как Арон помаха. Предната каруца продължи направо след кръстопътя към подножието на хълма, където на около четиристотин метра разстояние се намираше домът на семейство Воленс.

— Изглежда няма да закусят с нас — отбеляза Джонатан.

Мери видя колата да изчезва след разклона на пътя и се почувства самотна. Щеше да й липсва обичайната им неделна закуска заедно. Къщата щеше да изглежда пуста. Тя си помисли за многобройната челяд в дома на семейство Воленс и не можеше да обвини Арон, че я предпочита пред тяхната смълчана къща, която винаги изглеждаше прекалено тиха и прекалено голяма в неделните дни. Е, днес поне можеше да отиде в градината, помисли си тя и каза:

— Агнес ще има нужда от помощ.

 

 

Шестгодишният Нелт Воленс тичаше с набитите си крачета по алеята и през цялото време крещеше:

— Мама ражда! Мама ражда!

— Бягай в плевнята и стой там! — извика сестра му, докато минаваха покрай него. Преди Арон да успее да спре каруцата, Прис вече бе скочила от нея и тичаше към къщата. Когато слезе и той, Нелт стоеше пред него, дърпаше го за ръцете и крещеше:

— Трябва ли непременно да отида в плевнята, Арон, трябва ли? Прис не може да ме накара!

— По-добре направи това, което ти казва, Нелт, за да не пречиш — отвърна той.

— Тя просто не иска да чуя, ако мама започне да вика.

Арон се разсмя, грабна момчето, вдигна го и го прегърна.

— Откъде знаеш това?

— Джими Мартин каза, че последния път майка му много е викала — довери му Нелт, — а така е правила и Клара, когато се е раждало телето й.

Арон реши, че няма смисъл да спори, и предложи на Нелт да му прави компания в хамбара заедно със сестра му Грейси. Кора беше на шестнайсет, така че, изглежда, щяха да й позволят да си остане у дома. Както се оказа, бебето нямаше да се роди скоро. Арон остана да забавлява малките и от време на време получаваше известие от къщата. Клем Воленс постоянно излизаше и влизаше в дома си и той се запита какво ли може да каже един мъж на съпругата си в такъв момент. Малко след пладне Присила направи сандвичи и ги занесе на Арон и децата. Каза му, че може да си тръгва, но той остана. Следобедът минаваше бавно. Най-накрая, малко преди вечеря, тя го изпрати в града, за да доведе доктор Хаймс. Като минаваше покрай своята ферма, той видя Мери да излиза от кокошарника, напълнила престилката си с яйца. Помаха й и тя остана загледана в него.

Когато се връщаше, вече се бе стъмнило, но в дома му бе светло. На Арон му се прииска да се прибере, но си помисли, че ще е най-добре да се навърта около фермата на семейство Воленс, докато се убеди, че вече нямат нужда от него.

Хаймс го следваше на известно разстояние. Присила си отдъхна, когато видя двете каруци да приближават.

— Все още нищо — бяха единствените й думи, преди да влезе в къщата заедно с доктора и да остави неспокойния и смутен Арон навън.

В плевнята бе по-топло и сухо. Арон видя, че децата са легнали, и се присъедини към тях, като ту задрямваше, ту се събуждаше. Припомняше си случилото се между него и Прис в сеното през една студена февруарска нощ.

Малко по-късно тя дойде и Арон се събуди. Прис не носеше фенер. Той слезе по стълбата от копата сено и докато се обръщаше в тъмното, едва не се блъсна в нея.

— Мама роди момче — прошепна тя.

— Как се чувстват?

— И двамата са добре.

— Докторът още ли е тук?

— Не. Предложи да те откара у дома, но аз го излъгах, че предпочиташ да прекараш нощта в плевнята. Исках да поговорим, преди да си тръгнеш. Да излезем навън.

Той я хвана за ръка и я изведе на свеж въздух. Докато затваряше внимателно вратата на плевнята, Прис въздъхна.

Арон се обърна и я привлече в прегръдките си.

— Уморена ли си? — попита той.

Тя дръпна глава и се удари в брадичката му.

— Да, но щастлива.

— Предполагам, че всички се чувстват така. Нелт ще се радва ли, че си има брат?

Тя моментално се отдръпна от него.

— О, трябваше да проверя децата. Добре ли са?

— Да, да, не се притеснявай за тях.

— Знаеш ли, не беше необходимо да оставаш в плевнята. Мама искаше просто Нелт и Грейси да не са наоколо.

— И на мен ми беше по-удобно тук — отбеляза той. — Кора как се справи?

— О, знаеш каква е Кора… никога нищо не пропуска.

Прис се засмя, като си припомни отчаяните опити на Кора да помогне и неприкритото й недоволство от звуците, които се разнасяха из къщата.

— Ами ти, Прис, какво мислиш за всичко това? — попита Арон, като прокара ръка по бузата й, а спомените от плевнята бяха все още ярки в съзнанието му.

— Мисля си, че това е нещо много красиво. Спомням си, когато Нелт се роди — беше незабравим момент. Това е най-прекрасното нещо, което може да се случи. Трябваше да видиш как се държаха мама и татко след това. Според мен няма друг момент, в който двама души да се чувстват толкова близки. — Тя млъкна. Явно очакваше някаква реакция от него, но той нищо не каза и тя продължи: — Благодаря ти, че остана, Арон. Признателна съм ти за това, че се погрижи за малките.

— Е, при всички положения не можех да си тръгна, преди да разбера дали е момче или момиче, нали? — Той се облегна назад и й се усмихна.

— Ти какво дете би искал да имаш, Арон, момче или момиче? — попита Прис и за миг я обзе несигурност, защото знаеше, че не бива да го притиска. Усети как той сякаш се отдалечи от нея. Ръката му се отдръпна и тя почувства полъха на студения нощен въздух върху лицето си.

— Каква е разликата? — В тона му се прокрадна раздразнение.

— Тези неща имат значение за една жена — отвърна Прис — и тя би искала да знае, че са важни за нейния мъж.

Думите й сякаш поставиха на врата му примка, която започна да се пристяга, и той просто трябваше да избяга. Имаше усещането, че се задушава.

— Аз ли съм твоят мъж? — рече той без капчица нежност.

— Не зная. Ти ли си, Арон?

Той дяволски добре осъзнаваше каква е посоката, в която тя се опитва да насочи разговора, и най-лошото бе, че имаше пълното право. За съжаление той все още не бе готов за това.

— Не ме притискай, Прис.

— Някога притискала ли съм те?

— Може би притискане не е точната дума. Може би е дърпане.

Тя не отвърна нищо и той се обърна, за да тръгне към алеята. Въпреки нежеланието му да говори за брак чувстваше, че й е задължен. Усещаше, че тя таи надежда, а самият той бе изпълнен със състрадание, защото не изпитваше необходимост да създаде семейство.

Те се насочиха към пътя покрай помещението, в което се съхраняваше житото, но вървяха на разстояние един от друг. Луната осветяваше разрошената й коса, стария раздърпан пуловер, който си бе сложила заради студа, и сведеното й лице.

Арон я хвана за ръката и я привлече към себе си. Вървяха много бавно и при всяка стъпка телата им се докосваха. Накрая, сякаш по негласно споразумение спряха. Той знаеше, че се налага да поговорят за това. Мълчанието му означаваше, че пренебрегва чувствата й, а Прис заслужаваше нещо по-добро.

Той много нежно започна да гали ръката й и усети, че тя трепери.

— Прис, зная какво искаш — тихо изрече.

Арон застана неподвижно до нея и продължи нежно да гали ръката й. Тя очакваше да чуе още нещо, но той мълчеше.

— Какво искам, Арон?

Той се обърна да я погледне и стисна така силно ръцете й, че тя усети болка. След това вдигна лице към небето, сякаш не се осмеляваше да я погледне.

— О, Господи, момиче… искаш да се оженя за теб и точно сега би трябвало да ти правя предложение.

— Но не го правиш, нали?

В този момент Арон сведе поглед към нея, но тя гледаше в земята.

— Не, Прис, не го правя. Просто все още не съм готов за тази стъпка, а това ме кара да се чувствам виновен.

— Да не би да е заради нещо, което съм сторила? — Тя имаше предвид това, че му се бе отдала, и сега съжаляваше за постъпката си.

— Вината не е в теб, Прис. Моля те, повярвай ми. Проблемът е в мен. Хората ни подтикваха един към друг. Някак си беше естествено да сме заедно заради това, че живеем толкова близко. На мен определено ми харесва да съм тук, имам предвид, че харесвам родителите ти… децата… и теб.

Той повдигна брадичката й и я накара да го погледне, докато задаваше въпроса си:

— Знаеш ли за какво говоря?

— Не.

— Казвам ти, че бях непочтен с теб. Посещавам дома ти вече цяла година и си давам сметка за всички връзки, които ме притеглят към теб… и понякога имам усещането, че те ме душат, защото все още не съм готов да се обвържа. Точно това е нечестното. Хората виждат, че идвам често у вас, и решават, че съм твоя собственост. Никой не ни пита. Междувременно другите мъже, които биха могли да те ухажват, стоят настрана, защото си мислят, че всичко между нас вече е уговорено. Изглежда, не мога да изпитвам насладата от това да бъда с теб, преди да сме дали обет.

— Никога не съм казвала това, Арон.

— Не, не си, но въпреки всичко е истина. Знаеш ли какво правих тази нощ горе в плевнята, докато те чаках? Спомнях си как се любихме и ми се искаше това да се случва отново. Въпреки че все още не желая да се женя, а и добре зная какво… е, колко виновна се чувстваше след първия път. Ако не престана да идвам у вас, това ще се случи отново. Затова мисля, че е най-добре да си тръгна и да освободя място за някого, който ще си мисли първо за брак, а след това за сеното. Ако аз се оттегля, другите момчета може и да се почувстват добре дошли тук.

— Но те не са добре дошли, Арон. Ти си единственият, когото желая.

Той я придърпа към себе си.

— Зная това, Прис, аз също те желая. За един мъж обаче желанието и бракът са две различни неща. За жената те са едно и също.

От очите й потекоха сълзи.

— Не плачи за мен, Прис, недей.

— Зная защо казваш всичко това — проплака тя, — заради онова, което ти позволих да направиш миналата зима. Ако не се бях държала като лесно момиче и ти нямаше да се държиш така с мен.

— Не е вярно — възрази той. Трябваше да я убеди, че това не е истина. — Аз съм виновен. Знаех че не мога… че не трябваше…

— Ако тогава не ти се бях отдала, в този момент щеше да ми искаш ръката — каза най-накрая тя.

— Двете неща нямат нищо общо.

— Не бях ли достатъчно добра?

Арон рязко я дръпна към себе си и обгърна треперещите й рамене.

— За Бога, Прис, не си причинявай това.

В желанието си да я успокои той приближи устни до нейните. Както винаги тя накара тялото му да пламне от желание. Прис разтвори устни и той изгуби контрол над себе си. Тя обви ръце около врата му — страхуваше се да не го загуби.

Проврял пръстите си между дървените летви зад главата й, Арон се притисна в нея и тя разбра какво е предизвикала целувката й. Той отмести едната си ръка и потърси гърдите й под вълнения пуловер, а от устата му се изтръгна, гърлен звук, докато възбудата постепенно го завладяваше.

Прис се опита да го отблъсне, но той я бе притиснал към стената, а устата му не се откъсваше от нейната. Тя продължаваше да се бори, докато не се освободи и извика:

— Не, Арон, не отново! Ако се опитваше да докажеш, че можеш да ме накараш пак да те пожелая, успя. Но няма да стане.

— Не се опитвах да ти докажа нищо и ти го знаеш! Просто не съм от камък, Присила. Не мога да включвам и изключвам тялото си като теб! — прекъсна я гневно той.

— Какво целиш, Арон? Заплашваш, че ще ме напуснеш, за да ти се отдам отново ли?

— Това е долно обвинение и ти го знаеш. Изобщо не ти прилича.

— Да не мислиш, че само защото искам да се омъжа за теб, имаш правото да се държиш така, сякаш вече сме женени?

— Не си правя списъци с нещата, които имам и нямам право да върша, и може би ако и ти не го беше правила, щеше да престанеш да ме притискаш с този брак и да дадеш на тялото си онова, от което се нуждае.

В този момент тя го зашлеви и това накара и двамата да се вцепенят. Арон пръв наруши тишината:

— Съжалявам, Прис. Мъжете имат физически нужди и бих казал, че се справих доста добре, като споменавах за моите възможно най-рядко.

— Тогава иди да ги споменаваш някъде другаде. Върви и си опитай късмета с някоя от евтините жени в Бохемиън Хол. В крайна сметка тяхната цена е по-ниска от моята. Те го правят само за пари, а аз изисквам брак в замяна на ласките си.

Арон изпита желание да я нарани, затова отстъпи крачка назад, поклони се леко и саркастично рече:

— О, разбира се, ако могат да се нарекат ласки.

Чу я как рязко си пое дъх от изненада и срам и изведнъж му се прииска да върне думите си назад, но тя вече тичаше по алеята към къщата и бе прекалено късно.

Присила го чу да я вика. Гласът му бе изпълнен с разкаяние, но тя бе прекалено унизена, за да му обърне внимание. В ушите й звучаха само думите, които опорочаваха онова, което бяха сторили. Те й причиниха много повече болка, отколкото дългоочакваното, но никога неизказано предложение.

 

 

Мери лежеше будна, когато дочу стъпките на Арон по чакъла. Погледна към осветения от луната будилник. Минаваше полунощ. Джонатан леко похъркваше. След като погледна още веднъж към часовника, тя се почуди дали действително бе чула стъпки. Бяха изминали десет минути, а Арон все още не бе влязъл. Мери стана от леглото. Облече халата си и отиде в тъмния хол. Познатият парапет я отведе надолу по скърцащите стълби по-сигурно от която и да е лунна светлина.

Арон наистина се бе прибрал и седеше на стълбите пред задната врата. Изглеждаше изтощен. Бе подпрял лакти на коленете си и едната му ръка висеше свободно отпусната, докато с другата масажираше врата си. Ако не бе това движение, тя щеше да си помисли, че е заспал.

— Арон? Добре ли си? — прошепна Мери.

— Защо си станала?

— Не можех да заспя, защото се чудех какво е станало с Агнес. Наред ли е всичко?

— Да, всичко е както трябва. Бебето е момче.

— Момче… — повтори тя с копнеж. — Ти видя ли го?

— Все още не. — Знаеше, че тя иска да чуе много повече от онова, което можеше да й разкаже. Потупа стъпалото до себе си и леко се отмести. — Седни до мен — покани я той, — има достатъчно място за двама ни, а и съм сигурен, че няма да се успокоиш, докато не споделя с теб всичко, което знам.

Тя седна на широкото стъпало над него.

— Продължи доста дълго, нали? — попита Мери, докато се настаняваше. Той не отговори. Като че бе забравил, че я е поканил при себе си.

— Арон?

При споменаването на името му той сякаш се събуди.

— По-дълго за Клем и Прис, отколкото за Агнес вероятно.

Тя се засмя.

— За Бога, Арон, какви ги говориш! Не проявяваш ли съчувствие към горката Агнес? Хайде, разказвай.

— Щях, ако знаех повече, но прекарах по-голямата част от деня в плевнята с децата, а след това ходих до града да доведа доктор Хаймс.

— О! — Тя бе разочарована.

— По-добре Агнес и Прис да ти разкажат, Мери. Те знаят повече от мен.

Тя искаше да научи нещо повече. Вълнуваше я всичко онова, което Арон не можеше да й разкаже — цялата мистерия, която съпътстваше раждането, и никой друг освен една майка не можеше да познае. Мери се сви, а той потъна в мълчание, завладян от собствените си мисли.

Сякаш стигнал до някакво решение, Арон се изправи, облегна се на задното стъпало и тежко въздъхна.

— Мисля, че се държах като проклет глупак — промърмори повече на себе си, отколкото на нея.

— Кого се опитваш да убедиш, себе си или мен?

— Със сигурност не и себе си. Не се нуждая от убеждения.

Тя нищо не отвърна, а го изчака да продължи, ако сметне за необходимо.

Той се извърна леко към нея и тя видя профила на озареното му от луната лице, а той съзря босите й крака на бетонното стъпало. Обърна се, взе ги, положи ги на топлото си бедро и ги зави с неделното си сако. В този момент и двамата си дадоха сметка за близостта, която съществуваше помежду им и това нямаше нищо общо с действието му. Беше го направил без дори да се замисли, защото те винаги се държаха по този освободен начин един с друг. Чувстваха се щастливи от приятелството, което се бе установило между тях, и съзнаваха, че не Джонатан е причина за него. Щяха да си бъдат приятели дори ако Джонатан не бе нито съпруг на Мери, нито брат на Арон.

— Тази нощ нарочно нараних Прис, а никога не съм имал намерение да го правя. Спорихме и аз я обидих. Не трябваше да се държа така.

— Твоя ли е цялата вина? За спор са нужни двама, нали?

— Двама души са нужни за много неща. — Той замълча, а тишината говореше много повече от думите.

— Значи най-накрая се стигна и до това?

— Да, най-накрая. Тя не желае да бъде по друг начин. Дявол да ме вземе! Просто още не съм готов. Нито тя ме разбира, нито пък аз нея.

— Дал си й достатъчно поводи, за да гледа на теб като на човека, за когото ще се омъжи, Арон, не можеш да го отречеш. Вече цяла година се срещате с нея. Може би тя има право да очаква нещо повече от разходки на лунна светлина.

— Може би аз също имам право да очаквам нещо повече.

В момента, в който изрече тези думи, той се почувства виновен от това, че се държи като грубиян, и предположи, че Мери също го смята за такъв.

— За това ли се карахте?

— Да — призна той, — казах ти, че се държах глупаво.

— Е, предполагам, че и много други мъже са се държали по подобен начин.

— Джонатан е човекът, с когото трябваше да споделям в момента.

— Джонатан обаче не е човек, с когото можеш да разговаряш, нали?

Това беше истина. На Арон винаги му бе по-лесно да приказва с Мери, отколкото с брат си.

— Нуждите на един мъж понякога могат да го накарат да загуби здравия си разум. На жените им е доста трудно да разберат това. Техните желания са различни.

— Това, от което се нуждаят жените, съвсем не е различно. Всички ние искаме почти едно и също — брак, любов, деца.

— В този ред ли?

— В повечето случаи.

— При мъжете невинаги е така.

— Зависи от темперамента на мъжа, Арон.

— В такъв случай в последно време моят темперамент ми погажда доста неприятни номера.

— Може би на Прис също не й е лесно.

— Ти на чия страна си?

— Знаеш, че не мога да взимам страна, Арон. Държа и на двамата и искам да ви видя щастливи. — Тя замълча за момент, после продължи: — Виждаш ли, Арон, трябва да разбереш нещо и то е какво се случва с една жена, когато друга жена роди дете. Природата сякаш й погажда номер, кара я да мисли за него като за свое. Когато чуе новината, веднага се хваща за корема, все едно че бебето расте там и без значение кой е бащата, за известно време той изглежда изключителен и специален — сякаш самата тя е била докосната от него. Защо смяташ, че задава толкова много въпроси на бъдещата майка? Просто защото колкото повече слуша, толкова повече става част от радостите и болките. Когато й кажат, че детето рита, за момент това е и нейно усещане. Разбира как сърчицето му бие и че то би могло също така да бие и вътре в нея. После раждането — тя участва и в него. А когато една жена види новородено бебе, пожелава да има свое, независимо дали вече има две или дванайсет. Това е номерът, който природата й изиграва. Когато мислят за бебета, жените винаги ги свързват със себе си.

Арон усещаше под ръката си пръстите й.

— Изглежда си прекалено наясно какъв е случая с Присила и явно тези усещания не вълнуват само нея. — Той погледна към краката й и ги погали. След това вдигна очи към Мери, която се бе свила и трепереше. — Съжалявам, че бях такъв егоист и мислех само за себе си.

Тя загърна по-плътно халата си.

— Не, Арон, не е вярно. Ако ти си егоист, значи и аз съм, но не смятам, че нещата стоят по този начин. Мисля, че сме двама души, които имат нужда да разговарят за онова, което ги вълнува.

— Не се опитвай да ме оправдаваш. Трябваше да бъда по-разумен и да не продължавам да говоря за…

— По-разумен ли? — прекъсна го тя. — Да не разкриеш чувствата си, въпреки че имаше нужда от това? Нима правим нещо лошо?

Те наистина не правеха нищо нередно. Арон обаче си помисли колко неприемливо би изглеждало поведението им за всеки, който узнаеше как свободно разговарят. Тук, в Моран Тауншип, пуритански настроените хора не биха могли да разберат, че един толкова личен разговор може да е съвсем невинен. Развесели се, като си представи физиономиите на сбръчканите стари вещици. Те постоянно клюкарстваха и това никак не му харесваше.

— Ако градските клюкари можеха да чуят за какво разговаряме, щяха да се задавят в съня си.

Това не й бе хрумвало досега и тя се усмихна.

— О, Арон, сигурно ще се задавят!

И в мрака, който ги скриваше от хорските погледи, се понесе волният им смях.